Amorphis винаги са имали нещо универсално в звученето
си, което привлича фенове различни от традиционните метъли, и това е така още
от 90-те. Всъщност те бяха една първите метъл групи, които чух, малко след издаването
на Tuonela (1999) и едно сравнително постно интервю в Нов
Ритъм. Смятам албумите от периода им 1994-99 за абсолютния им връх, но харесам
и първият им албум (бел. ред. 18 г. –
даже не много скрито го определям за един от най-добрите дет метъл албуми) и Am Universum
(2001). След това започнаха постепенно да ме губят, но въпреки че не са ми
свръх любима група, винаги съм ги следял и редовно си ги пускам. С последните
им албуми загубих надежда, че ще чуя повече от 2-3 по-стойностни песни, а
другото лично за мен е с прекалено сладникаво звучене, доближаващо ги до HIM и Nightwish, без да имам нищо против тези групи.
Не мога и да отрека, че с присъединяването на Tomi Joutsen групата се възроди, след като загуби ритъма в началото на миналото
десетилетие, но в албумите им вече липсваше изненада в звученето, сякаш бяха
намерили удобен стил и не искаха да мръдват от там. Естествено, очаквах новия
албум с интерес, особено след приятната изненада на последния Moonspell и албума с „завръщане към ревовете”
на Paradise Lost, дали и тях няма да ги осени някое
завръщане към 90-тарските класики.
И бях много приятно
изненадан от чутото. Не бих казал, че има такова нещо като завръщане към някой
от албумите им, но Under the Red Cloud
носи нещо от атмосферата и настроението на Elegy (1996) и Tuonela (1999), смесено с нещата последните албуми. За първи път
от над десетилетие мога да кажа, че в албум на Amorphis няма слаба песен, макар че Sacrifice прилича (и то не малко) на няколко от по-сладникавите песни от
последните албуми. Но поне не дразни. Първата половина от UtRC минава малко
по-неоткрояващо се, но дава надежди, че албумът ще е нещо повече от поредния им
„добър, но нищо повече”. И така до Death of a King, която една от трите най-силни песни в
тазгодишното издание, заедно с Dark Path и Enemy of the Gates, която е абсолютния
ми фаворит. Там групата звучи едновременно масивно и по опетски мелодично, като
двете настроения се редуват, без да разводняват песента. Женските вокали
в White Skies радват ухото (бел. ред. 18 г. – дело на Aleah Stanbridge,
която
за съжаление няколко месеца след албума почива от рак), а и самата песен е добра. Лично на
мен добро впечатление ми направи звука на албума, клавирите не са залели
всичко, както беше преди, китарите звучат мощно, а разнообразието във вокалите
на Tomi Joutsen освен чистите вокали и ревовете, има и
особено интересна бледна тип „леко блекърска”, което си е плюс за мен.
В крайна сметка
албумът е най-силното им нещо от новия им период. Не знам дали заради ниските
очаквания, или нещо друго, но смятам UtRC за успешен и най-малкото доста
по-стойностен от нещата им от последните 10 години. И най-после няма да се
слуша Barren Earth като заместници на Amorphis ;)
P.S. Обложката е чук
Оценка: 9/10
Няма коментари:
Публикуване на коментар