Забелязах, че някои фенове/слушатели след
пускането на първите песни от албума бяха недоволни, как групата вече звучала
еднакво и нищо ново не представяла. В този момент се замислих, че може би
шедьовъра Crack the skye (2009) наистина много
вдигна летвата и очакванията на феновете. И именно албумът, който трябваше да
го последва ще е този, който ще определи посоката им на развитие. А те
направиха албум точно обратен на концептуалния им връх от 2009 г.. The Hunter (2011) беше силно
песенно ориентиран и даваше глътка свеж въздух след поредицата концептуални
албуми. Следващия – Once More ‘Round the Sun (2014) продължи тази
линия, като даже вече имаше мнения, че много са се олекотили и едва ли не поп
са станали. Именно и заради това реших отново да си ги пусна. Да си
припомня какъв път извървя звученето им от 2011 г. насам. И мога да кажа, че
нито един от двата не може да мине за по-малко от определението „много силен“. Наистина
след вече нееднократно споменатия албум от 2009 г., следващия леко олеква, но
това е просто спиране за миг, оглеждане, малко забавяне на темпото и отново
засилване със следващия.
Emperor of Sand продължава
възходящата линия поета от преди 3 години. Да, отново има песен, която много
обвиняват, че звучи поп – Show Yourself. Но групата винаги
е притежавала онази кукичка, която хваща слушателя и задържа вниманието му.
Песента наистина е поп, но в положителен и добър смисъл, а и не дразни, макар
че само определение „поп“ поне от 15-тина години не се свързва с нещо добро. За
феновете, които им липсва Crack the skye
преспокойно
може да си припомнят това звучене със Sultan’s Curse и
закриващия епос Jaguar God.
Личните ми фаворити са Precious Stones, Steambreather, Clandestiny и Andromeda. Има някакво много странно слънчево, дори лятно
настроение в тях, което дава едно спокойствие и небрежност, ненатовареност,
когато си пиеш бира на плажа, а от морето подуха лек ветрец, а на теб не ти
пука за нищо. И да, знам, че албумът засяга неприятна и тежка тема като ракът,
обаче просто такова настроение струи от музиката в албума. Отново има
гост-музиканти, традиционния Scott Kelly (Neurosis) в
Scorpion
Breath
и Kevin Sharp (Brutal Truth) в споменатата вече Andromeda. Първата не е сред най-отличителните песни в албума,
което не я прави слаба, докато във втората силно заразната мелодията странно
добре си контрастира с вокалите на една от най-култовите грайнд групи. Всъщност
всяка от песните заслужава да се спомене, защото реално отбиване на номера или
песен за запълване на време няма в този албум.
След 12 години от както си чух за първи
път, Mastodon отново доказаха, че няма как да ме
разочароват. Макар че винаги ми е било странно, как група с такова звучене,
което е принципно далечно от най-любимото ми, с времето постепенно от
харесване, стана ми любима, а сега даже направо са ми слабост. А, забравих да
кажа, че старото лого отново се завърна или поне поредната негова модификация,
а и обложката напомня на тези от преди 2009 г.. Не давам максимална оценка
просто защото класата им е толкова висока и са влезли под кожата ми, че може и
леко да надценяват качествата на албума. Пък и този пусти Crack the skye… А дали ще е албум
на годината? От много работи зависи, но към този момент реална конкуренция не
се очертава*
Оценка: 9/10
*Драги
Боргири, хайде мамини сладки, напънете се малко за този прословут нов албум….
