Amorphis – Queen of Time (2018)

Мислех отново да започна това писание, как съм преслушал групата и как въобще са били една от първите метъл групи, които съм слушал съзнателно. Но предвид това, че скоро публикувах ревю на предишния им албум, както и оценка на цялостното им творчество, естествено, от субективна гледна точка, просто няма смисъл. А и са достатъчно позната и популярна сред различните видове фенове, така да се каже, от онези тип групи, които всеки фен намира нещо за себе си. Естествено, ако си стар фен на групата и за теб тя свършва в края на 90-те, не мога по никакъв начин да те убедя да чуеш албума. А и си прав за себе си, албумите от тогава са наистина недостижими. Но в крайна сметка сме 2018 г., така че да се насоча направо към пресния им нов албум.

Не знам дали е правилно да кажа, че сега са по-силни от всякога, но определено в момента са в много силна форма. Признавам, албумите между 2009 г. и 2013 г., въпреки че съдържаха и много добри песни, бяха прекалено сладникави за моя вкус. Да, с идването на Tomi Joutsen, групата заживя нов живот, привлече много нови фенове, но се отдалечиха от моя вкус. Under the red cloud (2015) ме изненада много приятно, звучеше стегнато, мазното и сладникавостта бяха в приемливили граници, а и имаше лек мрак из целия албум. Честно казано, очаквах да е по-скоро изключение и новия да пак да се завърне към нивото на албумите през последните 10-тина години. Да, ама не. Едновременно голям плюс, но и минус, албум да започва с песен като The Bee. Вероятното най-добрата песен в албума, потенциален концерт хит и класика. Колкото и да са добри песни след това, олекват леко след такова начало. А песни като Message in the amber, The Golden Elk или Heart of the Giant са много, много добри, повярвайте ми. Но личния ми фаворит още от първото слушане е Daughter of Hate. За почти 6 мин. и половина се случват толкова много неща – здрави и тежки рифове, вокали на ръба на блекарска бленда, соло на саксофон, хор, речитатив. И всичко това звучи цялостно, а не просто като една върху друга кръпка. Като казах хор, на моменти ми напомня на този в последния Dimmu Borgir, а оркестрации на Moonspell-ския Extinct, всичките минали под ръцете на Jens Bogren. Може и да е случайност. Wrong Direction е песен тип Silver Bride, приятна, зарибяваща, перфектна за концерт. Втора половина на албума не е толкова изпъкваща, макар че за много фенове вероятно дуета с Anneke-то Amongst Stars е вероятно хита на албума. Обаче аз не съм на това мнение. Преди 20 год. подобен дует би предизвикал далеч по-голямо вълнение, а и вероятно по-добра песен. Ако има нещо, което мога да определя като сладникаво и мазно в албума е именно тази песен. Вероятно само аз така мисля, но очакванията ми бяха много по-големи. А и вокалите на Aleah Stanbridge (R.I.P.) в предишния албум подхождаха много повече на музиката на групата. Закриващата Pyres on the Coast носи от духа на 90-тарското творчество, но просто не е толкова хващаща и трудно бих я определил като една от силните песни в изданието.

И така, в крайна сметка Amorphis отново направиха много силен албум, един от претенденти за първото място за тази година. Слаби песни трудно може да се посочат, целия албум държи едно добро ниво, макар и с много силни проблясъци като The Bee и Daughter of Hate, които, както вече казах, малко хвърля сянка върху останалите, но това да са слабите черти на подобно издание. Дано отново имат концерт в България и дано този път да успея да отида. Защото, както се вижда и чува, са много силна форма в момента. А, и две също немаловажни неща - обложката отново е много добра, както и това, че един от основателите и мой любимец Olli Pekka Laine отново се върна в групата. Който междувременно направи и нов силен албум с Barren Earth, които препоръчам на всички на които им липсва старото звучене на Amorphis и Opeth.

Оценка: 8,5/10

24-ти май

Както може би сте забелязали, когато наближи 24-ти май, всеки започва да философства по темата, в какъв празник се е превърнал, как сегашните абитуриенти не са никакви, защото нищо не знаят за него и други такива. Моето писание по никакъв начин няма да е свързано с тези мрънкания, а ще представи една друга гледна точка. Все пак не само СборЪТ си има ред на посрещане и простотия. Или пък май е само той? Както и да е, да си започвам описанието на празника. И всичко е казано с насмешка и хумористичен тон, да вземете да си помислите, че е насериозно...хич.

Още от начало започвам с широко ширещото се лицемерие. Както се започне от това, че самите завършващи така се радват, че все едно всички грижи на този свят им свършват след този ден и започва най-хубавото. Това, че родителите им, така се радват, че все едно чедото им е завършило най-престижния университет на Запад. А реално едвам е избутало за 3-ка на матурата. Но пък може да избута пак толкова на бала, но това е друга тема...Радост, че тяхното отроче се е пременило като някой клоун на околовръстното (това ще ми е интересно да го видя в реалността), ако е момиче, а ако е момче, като някой наркодилър. Нищо, че са дали 4 цифрена сума и то немалка, която вероятно са взели на кредит и за която трябва да работят още повече, докато тяхното пиленце си бие гъза в тавана от кеф. Сега за лицемерието „Един неразделен клас“ няма смисъл много да се задълбава, всеки преминал през това знае, че трае от първото малко до оклепването на ризата/роклята, но за това по-конкретно по-нататък. Всички се обичат, реве се, прегръща се, абе идилия, нищо че утре пак ще се разминавате като предблокски котараци, спящи в съседни мази.

Американските филми дават много интересна, но все така погрешна представа за баловете. Първо, няма да е в салона на местната гимназия, но родната реалност не отрича възможността да заспите пред него след бала. Второ, даскалите няма да следят за реда, а като нищо ще пукат с вас, че дори повече, най-вече от радост, че им сте се махнали от главата. Което довежда до това, че далеч само пуншове с леко алкохолно съдържание няма да има. Ще има от всичко, по много и от каквото си представите. Или поръчате, все пак веднъж се живее, веднъж се завършва и веднъж може да се интоксикираш като руски пияница и колумбийски наркодилър, взети заедно. Би го в черния дроб. Ясно е, че няма как стане това като с влюбения убитак в яката съученичка от 4-5-6-12-15-20 години (знам ли те, какво си правил в родилния дом), която след драматично признание/жест от теб, ще ѝ дойде акъла в главата и ще разцъфне вашата любов. Най-вече, защото всеки знае, че в неговия клас никога няма яки съученички, виж за по-горния или по-долния, там е пълно. Второ, дори и да има такава, още те държи спомена, когато беше дошла веднъж без грим и направена, през втория срок на 11-ти клас, някъде към края на февруари-началото на март и всички се уплашиха, съответно биха тревога, че Чупакабра е влязла в училището и трябва евакуация. Нощното напикаване почти ти се възвърна, след този случай. И като казах убитак, има шанс най-яката (всъщност разбирай най-свястната) съученичка да те покани за един блус, но все пак не е много голяма тази възможност и пак зависи, колко е пекана реално тя. Така че нямай надежди. Виж, това че ще се изложиш, напиеш и ще направиш простотия, ти го гарантирам. Което е и една от причините, повече никога да не се срещаш с тях, да не идваш на годишнините и да поддържаш контакт. Вероятно същото важи, ако си скромното момиче, което почти с никой не е говорило за последните 4 години. Само там шанса да се възползва някой е немалък.

Друго нещо, което трябва да ти е пределно ясно, че абитуриентската премяна повече няма да я облечеш. Всъщност това важи повече за жените, които след години ще гледат с тъжен поглед роклята и припомнят, колко красиви са били тогава. Но не, не са били красиви тогава, просто коефициента месо/мазно, младост/старост и грим/естествена красота се променя с времето, но и това е една друга тема. Виж, ако си момче е по-практично. Обувките що годе може да им намериш приложение, също важи и за ризата, стига да не мяза на сватбарска такава от първата половина на 90-те. Тук малко ще се отклоня от вече наченатата тема, за да вкарам лекичко една друга моя любима. Шанса да си оклепаш ризата, костюма, роклята, пазвата, булото...упс, това е друго, но пак важи, е огромен. Няма нищо носещо по-силен и романтичен спомен от петното от мазна краставица от шопската салата паднала на дрехата, което едновременно с това носи и леко парче сиренце, за допълнение на цветовата палитра. Тъй като имаш рефлекси като на умрял котарак, веднага тръгваш да го триеш, ама ще изтриеш ей този. Ей това малко сиренце така се размазва, че все едно си взел цяла бучка Сердика от хубавото и с плавни и леки движение си го размазал. В унисон с мазното, става красота съпоставима с картините от Романтизма. Чувал си, че ако сложиш веднага сол, ще се махне мазното. Ама то да си чувал и наистина така ще стане, си е различно. Вече си се оклепал, така че да се върна към основната тема. Та ако костюма ти става може и да послужи и за в бъдеще. Някои авер/съученик/колега/акран като се зажени и съответно не си се освинил много, ето ти перфектното решение, а и спестяваш пари. А и шанса да си пораснал на ръст е минимален, всеки знае, че след бала се расте на килограми, не на ръст. Учените му викат наддаване, а простолюдието засвинване. 

И така оклепан, разманден, показал завидните си знания да броиш до 12 трезвен, напукан и...още повече напукан, пял си прегърнат и със сълзи на очи „Един неразделен клас“ и нещо на Слави Трифонов (и ти не си спомняш кое), идва края на вечерта. Която след време ще установиш, че не е била нищо кой знае какво, половината хора не искаш да ги виждаш, другата също, и не за нещо друго, а защото си се изложил, особено що се отнася за една конкретна съученичка, която ще отбягваш до края на живота, нищо че от време на време ще й гледаш профила във фейсбук и инстаграм. Следващият ден трябва да го проспиш, няма как, трупа се умора от толкова празнуване и ти не знаеш на какво точно, но това го осъзнаваш след време.  

И няма как да не завърша това с най-абитуриентския клип за всички времена

Dimmu Borgir – Eonian (2018)

Човек трябва да бъде честен със себе си. Има неща, които колкото и да са му присърце, в един момент трябва да погледне на тях извън своите пристрастия, макар че е трудно. Най-вече за да махне „розовите“ очила и да види, че се е водил от своя илюзорна представа. Започвам по такъв необичаен и странен начин това ревю на новия дългоочакван албум на Dimmu Borgir, защото никога не съм крил пристрастията си към групата, които на моменти клонят към крайни. А и са една от двете ми най-любими групи. Смятам, че всеки с музикални предпочитания надхвърлящи „бе пусни нещо там да бучи, няма значение какво“, има поне една група, която особено му е легнала на сърцето. С времето тези предпочитания надхвърлят изтъркания израз „любима група“ и започва да се гледа на музиката им по друг начин. Но сякаш започва малко да губи реална представа в какво се превръща тя. Слабите моменти някак му отбягват, а и „в днешно време, кой прави албуми от-до само със силни песни“. Но вътрешно усеща, че нещата не отиват на добре.

Подобно усещане имах още когато излезе In Sorte Diaboli (2007), музиката сякаш звучеше като един вид вземане на довиждане. А и самата групи изглеждаше по концертите уморена, а по интеревютата отегчена. Но самият албум беше чудесен и продължи линията от силни издания. Тук е мястото да уточня, че по никакъв начин нямам носталгия по първите два албума, за мен реално групата започва с ЕР-то Devil’s Path (1996). Един от принципите на блек метъла, които Юронимъс прокламира е индивидуалността. А Dimmu Borgir винаги са имали такава, винаги са били лидери, не последователи. Създавали са нещо ново и уникално, което е повлияло на немалка част от сцената. И да, отдавна определението „блек метъл“ не описва точно музиката им, но те винаги са били нещо повече от блек метъл група, за разлика от много други, които винаги ще си останат просто блек метъл. Но да се върна към започнатата ми мисъл. Раздялата с Mustis и ICS Vortex, няма да я коментират, защото реално до онзи момент в края на август 2009 г., славата на групата винаги се е основала на високото качество на музиката, която правят, а не на скандалите. За жалост не мога да отрека, че след напускането им, най-вече на Mustis, музиката им загуби много. Колкото и добри композитори и музиканти да са Shagrath, Silenoz и Galder, без да се омаловажава приноса на Nagash и Astennu, а и на Nick Barker и Tjodalv, идването му в групата ги изведе на съвсем друго ниво. Естествено, това стана като се събра и креативната енергия на цялата група в този момент, но след напускането му си пролича много ясно, че е бил голяма част от творческия процес. В Abrahadabra (2010) опитаха да запълнят липсата със симфоничен оркестър, хор, немалко гости музиканти, но просто зееше дупка. Китарите почти не се чуваха, не че някога са били най-основната част от музика им, но екстремното се загуби от толкова претрупаност. И тук усетих, че нещата не отиват на добре и една любима група вероятно отива към края си. Това се засилваше, след неособено активното турне в подкрепа на албума, странното мълчание и препредългото чакане за нов материал от тях. Между другото, независимо от качествата на албума, той ще бъде оплют, къде справедливо, къде не, именно заради това огромно забавяне, противоречива информация как върви създаването му, записването и всички други подобни неща.

И така дойде края на февруари 2018 г., когато беше пусната първата песен от 7 години и половина насам и първата от албума – Interdimensional Summit. Реакциите бяха показателни. В предварителните обяснения, как ще звучи албума, групата нееднократно казаха, че ще бъде едновременно примитивен и блек метъл, но и симфоничен и мащабен, принципно неща, които взаимно си противоречат. А тази песен представляваше по-скоро нещо средно между Therion от XXI в., Epica (да не кажа направо Nightwish) плюс малко Ghost и 80-тарски готик тип Sisters of Mercy. Лично аз не бях разочарован, тъй като ми беше пределно ясно, че преди да излезе албумът, трябва да има някой хит за русолявите розови фенове на Вакен или друг западен фест. А и не рядко през последните години се пуска за пилотна песен, ако не най-слабата, то поне най-достъпната. Така че от една песен, нямаше как да преценя, реално как ще звучи албум. Но пък от друга страна, вътрешно имаше едно съмнение, че ще се продължи линията от Abrahadabra. След още месец време, т.е. края на март, беше пусната още една песен – Council of Wolves and Snakes. Пак според предварителното инфо, тя е любимата на групата и по-експериментална и фолклорна. И да, това се оказа истина. Но последва още разочарование от феновете, които май окончателно се разочароваха от предстоящия албум, дори и без да са го чули. Признавам, и аз на първо слушане останах най-малкото учуден. За първи път ми се случва да слушам тяхна песен и просто...нищо. Една такава накъсана, макар че клипът е може би най-добрият, които са правили, или поне такъв от 2005 г. насам. Но после си я пуснах още няколко пъти, най-вече на слушалки. Мога да кажа, че по съвсем по друг начин звучи. Да, накъсана е леко, странна, но рифът и по-активната част ми дойхода прекрасно, а и има специфична атмосфера, което още веднъж доказа, че за някои неща трябва повече слушане. Да не говоря, че ако беше направена от някоя от модерните зачулени окултни блек групи, феновете щяха да циврят от кеф, но това е една друга тема. Последва месец в който започнаха едно по едно да излизат първите ревюта на албума. Странното беше, че едно с едно не бяха еднакви, но всичките бяха положителни, което още веднъж ми доказа, че не трябва да чета глупостите на пишман (италиански) драскачи. Едните го представяха като по-блек от всякога, а другите по-симфо дори и от предишния им. В крайна сметка на 2-ри май вечерта, един ден и малко преди официалната дата на излизане, албумът изтече в интернет.

Рядко ми се е случавало, след няколко преслушвания, да нямам конкретна песен да ми хареса, а след всяка слушане различна да ми направи впечатление. Но да започвам подред. Не бих казал, че албумът може да се приеме като Abrahadabra част II, определено следва една линия поето от него, но някак встрани звучи от всичко направено от групата до сега. Че не е по-блек от всякога, не е, а дали е по-симфоничен, трудно мога да го определя, но определено все така мащабно звучи. Първо ще започна с негативното. Идеята за включване на хор е много добра, но на моменти наистина пресоляват манджата с използването. Губи се цялата музика, най-вече екстремността, а и странно вокалите на Shagrath най-вече страдат от това, тъй като на моменти хорът се чува повече и по-силно. Агресията отново е леко притъпена, макар че този път китарите се чуват много повече и са доста по по 90-тарски норвежки. The Unveiling не мога да я определя като най-добрия избор за откриваща песен, началото е едно такова...никакво, но после следва много, много приятен мазен блекърски риф, след това пак се успокоява, и общо взето така протича цялата песен, като тук най-много ми идва в много хорът от целия албум. От тук нататък от песен на песен качеството се увеличава. Още от първите слушания най-голямо впечатление ми направиха Alpha Aeon Omega и Rite of Passage. Първата напомня за най-добрите дни на групата и за Puritanical…(2001) и Death cult…(2003), а втората на Perfection or Vanity, отново от албума от 2001 г.. Рифът в заключителната част на The Empyrian Phoenix също ми се понрави много, а и като цяло песента ми хареса. Всъщност от тази песен до края, почти всичко много ми хареса, но като цяло Б-страните, така да се изразя, на албумите на групата винаги са ми били по-любимата част. Да, в I Am Sovereign има един момент, който ми идва разчупен и мазен в повече, но трудно бих определил  песента като слаба, просто един друг тип фенове бих я харесали повече, от колкото традиционните на Боргир. Archaic Correspondence е една от онези песни на групата, които постепенно ми харесват, но един път докосне ли те, завинаги ти става любима. И да, и в нея има момент на разчупване, който ме кара леко да се мръщя. Това, заедно с на моменти прекомерната употреба на хора, са главните отрицателни черти на албума. Както примерно в предварително обявената като олдскуул блек метъл тракавица Lightbringer, където точно има момент на който да се изкефиш и всичко се променя, а и завършва с риф типичен за звученето на Satyricon от последните 10-тина години, което не е непременно зле. Всъщност такива моменти има на още 2-3 пъти в албума. Което ме подсеща за темата „клавири“. Сега няма смисъл да сравнявам Mustis със Shagrath и Geir, но не смятам, че последните двама са се представили зле. Може би съм един от малкото на които им харесва това звучене. На моменти носещо нюанса на Filosofem на Burzum, на моменти биещи на почти електро поп звученето на последния The Kovenant или някои от нещата на Neurotech. Но наистина много ми се понравиха и са ми приятни. Най-трудно запомнящата се песен е Aetheric, която всъщност след като си я пусна, установявам, че е сред най-добрите в албума, но колкото и да е добре, щом е нужно да си я пускам отново и отново, че да се подсещам, как звучи, това не е много добре. А и обложката е много добра, стилна, изчистена, но едновременно и детайна, с интересни мотиви.

Оценката може на някой да му се стори и малко висока, но както започнах това писание, просто човек трябва да е честен със себе си, а това което чух ми хареса, като съм наясно и със слабостите му. По никакъв начин не мога да кажа, че групата сега е по-добра или силна от всякога. Няма какво да се лъжем, най-добрите им времена бяха преди 10, че даже и 15 години. Проблемът на много от старите фенове, които ги критикуват е, че групата вече порасна и промени звученето си, а то няма общо с това от времето, когато те тепърва я откриха и им ставаше любима. Но основното е, че и те пораснаха, и както с групата, много неща вече не са както преди. Вероятно това ще им е последния албум, така че нека се радваме, че въпреки всичко групата оцеля и продължи. Лично аз се радвам, че мога да говоря през 2018 г. за тях със „са“, а не „бяха“.

Оценка: 8,5/10