Интересно беше изминалото десетилетие за Paradise Lost. След силния и може би най-добър албум от новия им период
албум Faith Divides Us
– Death Unites Us (2009), група показа, че отново е в силна форма. Последва първоначално приетия по-хладно Tragic Idol (2012), главно заради това, че много фенове обвиниха групата, че тъпче на едно
място, а и за никой вече не беше изненада връщането към класическото им звучене
от средата на 90-те. Всъщност албумът е много добър и от дистанцията на
времето, все още звучи стойностно. Просто предшественика му беше много силен и
това нямаше как да не се отрази. През това време Gregor Mackintosh направи олдскуул дет метъл проекта Vallenfyre, който, няма какво да се лъжем, с дебютния албум звучеше много интересно,
но след това със следващите два не успя да затвърди добрите впечатления. Тогава
си помислих, че щом се е надивял в страничния си проект, вероятно Paradise Lost ще омекотят леко звученето към посока One Second (1997) примерно. Но тогава дойде една от най-изненадващите и приятни новини – Nick Holmes се присъедини към Bloodbath. Не мога да кажа, че албумите с него по-добри от предишните им, но той
звучеше чудесно. А след това дойде и The Plague Within (2015). Албумът звучеше разнообразно и най-важното, не доскучаваше. Дет ревове в Paradise Lost, това за мен беше сбъдната мечта. Макар че малко се
преекспонира връщането на този елемент в музиката им, тъй като албумът не звучеше
по-тежко от предишните 2-3. Но тук или по-точно със следващия албум – Medusa (2017), дойде противоречивия елемент на преминаването на първоначалната еуфория към
завръщането към дет елементите. Албумът звучеше равно, на моменти тромаво, със
засилване още повече на дет/дуум звученето и нямаше почти нищо от свежестта на
предшественика си. А с годините са доказали, че най-добрите неща на групата са,
където има баланс между по-тежкото и мелодичното, между лепкавия дуум и светлия
готик (бахти оксиморона). В този
албум беше леко пресолена манджата и изпуснато тънкото чувство за мярка. По-старите
фенове бяха доволни, поне колкото бяха останали от тях, които все още се
интересуваха от групата. Но много други, включително и аз, сякаш малко
разочаровани бяха. Така че очакванията към Obsidian за някаква промяна определено бяха завишени.
И в голямата си част се оправдаваха. Да, в целия албум се
усеща все още лепкавия мрак на предхоника, най-вече в Ravenghast, която си е класически дет/дуум, но този път ненагарча. От друга страна, Hope Dies Young преспокойно би влязла в Icon (1993) и Draconian Times(1995), без по никакъв начин да отстъпва на която и да е от песните там. Леко се
преекспонира с това, че ще има силно влияние и елементи от групи като The Sisters of Mercy и като цяло готика от 80-те. Определено този път той е
застъпен много повече, но без да се натрапва излишно и изкуствено. Примерно в Ghosts най-силно се усеща това влияние, което спомага за разнообразието на албума.
Както и акустичната и симфо първа половина на откриващата Darker Thoughts, която пък след това избухва в тежест и ревове. Личния ми фаворит е Forsaken, който след всяко изслушване все повече ти се забива в
съзнанието. Скрите фаворити, които бавно, но сигурно разкриват красотата си са Serenity и The Devil Embraced. И така клише след клише, може да се говори за всяка една от останалите
песни, били те в нормалното или разширено издание. Специално внимание ще обърна и на баса на Steve Edmondson, който винаги е бил в сянка. Имeно този звук е това,
което доближа албума до онзи готик от 80-те. Заслушайте се малко повече и ще се
убедите.
Пътят по който се движат Obsidian, не се различава особено от този на предишните два
албума, но определено е обнадеждащ или най-малкото връща свежестта и
разнообразието. Защото, няма какво да се лъжем, мракът и тежестта в звученето
на Paradise Lost, никога не са идвали от ревовете и задгробния звук.
Вероятно за феновете на албумите между 1997-2005 г., групата вече тотално не
представлява интерес, но на мен ми харесва Obsidian. Най-малкото защото се усети, че групата не тъпче на
едно място, а все още има с какво да изненада или най-малко да поддържа
интереса на феновете. За високата оцена влияние изиграва и чудесната обложка, а
за мен това винаги е фактор. Дано и със следващите си издания, пак да има за
какво да ги хваля и минимум такива оценки да пиша.
Оценка: 8,5/10
