За
хубаво или лошо In Flames вече
нямат нищо общо със звученето си от 90-те. Честно казано, на мен вече ми писна
да се мрънка, колко са яки албумите от тогава. А те просто бяха една от многото шведски добри групи излизащи тогава, без реално да изпъкват с нещо уникално. Colony (1999) и досега го смятам за най-скучния
им албум. Реално достигнаха до своето уникално звучене с Clayman (2000). Дали после се продадоха или
просто еволюираха, за да оцелеят в пренаселената сцена, е въпрос на дълбоки
разсъждения. Да, наистина американското звучене от албум на албум се
увеличаваше, но реално от албум на албум се променяха постепенно, без резки
завои. Също е спорно, дали тази група е същата след като ги няма определени
хора, което си пролича още в Sounds of a Playground Fading (2011) и леко ги поотписах. Реално първите
съмнения за това се появиха при предишния албум – A Sense of Purpose (2008), който си беше доста половинчат. Не крият
пристрастията си към периода 2000 г. - 2006 г., там бяха целеустремена група,
която от албум на албум, мачкаше очаквания на старите фенове за леко кривване и
после пак връщане към старото звучене. За обвиненията за залитане в нео метъл
звучене, няма смисъл да говоря. От друга страна, колкото и да ми хареса
предишния им албум Battles (2016), не мога
да отрека, че си беше сладникав, силно американско звучащ, на моменти даже
залиташе към позитивен поп. Въобще противоречие след противоречие.
Противоречието
продължава и с този албум. В позитивен смисъл, разбира се. Чуваемо, усилено е
китарното звучене в сравнение с предишния албум, електрониките са може би в една степен не толкова набиващи се,
но все така част от общото звучене. Даже бих казал, че на моменти има и леко
завръщане към звука от преди 10 год,. че дори и някои елементи от Come Clarity (2006), което за мен е
плюс. Стори ми се, че има и леки прилики с някои неща на Trivium. Естествено, мазните припеви са си
тук, както и на моменти дразнещото скимтене на Anders Friden, но вече сме му скинали. От друга страна, в някои
песни се усещат и леки ревове, а не просто крещене. Както всеки албум на
групата и този има песни, които минават и заминават, но в днешно време 13 песни
да са еднакво силни, ще е цяло чудо. Най-големия хит от албум, а и една от
най-силните им песни въобще, е I Am Above, а тази
която ми направи най-голямо впечатление е Burn. В
нея именно се усеща най-силно споменатото леко завръщане на звученето от преди
10 год.. Странно, как чак сега имат песен с такова име. Силни песни също така
са едноименната и We Will Remember. Бонусът Not Alone е много
приятен позитивен метъл, който има много повече с актуалното звучене и почти
нищо с това на 90-те. Stay with me напомня в някаква степен на Metaphor, но доста далеч от въздействието ѝ. Реално всяка песен си я има онази хитова кукичка, която
привлича слушателя. Вече зависи от самия него, колко може да поеме от
по-светлото позитивно и алтернативно звучене на групата.
В крайна
сметка имаме един много добър албум, който изпъква в все още с нищо не
блестящата 2019 г.. Затова и оценката ми е малко по-надолу, тъй като след
по-малко от 10 мес., това може да се окаже един от най-добрите албуми през
годината, а може да се спомене и чисто статистически. Сравних албум с новия на
техните сънародници Soilwork. При In Flames екстремното остана някъде по пътя, но
пък алтернативното и мелодичното им подхожда. А и няма какво да се лъжем, това
определеното не е най-силния им албум, което не пречим да му се насладим.
Оценка: 7,5/10
