Empty Words part VI – season 2018/2019

Ако бях от онези падащи си по диаболичното същества, щях да прибавя още две 6-тици за по-голям символизъм. Но не съм, така че просто ще си продължа серията за ежегодишния писания обобщаващи случилото се през 2018 г., естествено, главно каквото ме вълнува и естествено, по музикално джангърно същество. Така че, сега недейте очаквайте да говоря за политика. Само аз не съм тръгнал да го правя в края на година, я.

2018 г.

От година на година се замислям, че реално дали една година е била добре музикално, може да се установи чак след като е минал някакъв период от време. Тази не беше лоша, имаше и силни издания, и не толкова силни, и купища с които да си загубиш време. Странно, но през 2018 г. изслушах доста класически хеви и траш неща от 80-те. Някои, признавам си, неправилно съм нареждал, а други просто затвърдиха мнението, че нищо не съм изгубил, като не съм им обърнал внимание. Пък за догодина може да се върна активно към пещерняшкия блек или фюнеръл дуума. Започнах с простотиите, така че да се насочвам към класацията си. Вярвайте ми, обаче и тази година случайно тя пак е от 32 албума. Този път, като никога, имам немалко заглавия, които присъстват и в другите „масови“ класации. Вярно, този път е топ 30 + 2 албума, които просто няма как да влязат в класацията, защото не мога да ги съпоставя с другите, та ей ето я:

30. Krisiun – Scourge of the Enthroned – винаги има нужда от малко дет. Макар че не си падам много по американското звучене и влиянието на Slayer, това е един от албуми, който трябва да се чуе. Най-малко защото догодина ще имат концерт тук със SepticFlesh;

29. Avslut – Deceptis – помня в началото на година когато излезе, колко бях впечатлен. Обаче и помня, как скоро ги го пуснах и не беше кой знае какво. Все пак си заслужава изслушването, нова блек група, че и от Швеция, трябва да се следи, че не се знае след някоя друга година, докъде ще стигнат;

28. Watain – Trident Wolf Eclipse – големи очаквания имах за този албум. Реално той излезе в самото началото на 2018 г. и имаше цяла година да бъде слушан, дискутиран и т.н. Определено с мрачна атмосфера и без „странните“ елементи от предишния, но сякаш именно това го направи с една идея по-малко хващащ и интересен;

27. Soulfly – Ritual – идеалния пример за албум, който като излезе, го въртиш постоянно и си мислиш, че доста напред ще е в класацията. Но минава извествено време, натрупват се други неща за слушане, след това се сещаш за него, пускаш и...абе не е толкова як всъщност. Но браво на Макс Кавалера, определено  не е направил лош албум. Тук по-подробно;

26. Wormlight – Wrath of the Wilds – още една нова шведска група свиреща блек. Съответно и още един албум на който трябва да се обърне внимание. Влиянията са ясни, албумът е ок, дано продължат линията, защото определено си заслужават;

25. Atrocity – Okkult II – ЕР-то преди албума много ми хареса. За жалост именно най-силното от албума беше именно там. Останалото не е лошо, отново са надъхани, бичат си дет метъла, има си я концепцията, но в един момент хвърляш лек поглед, колко остава до края на албума, а това не е много добре. Въпреки това го смятам за един от добрите неща тази година;

24. Borgne – [∞] – първоначално като го слушах си мислех, че това е поредната прехвалена нова блек простотия. Но всъщност това се оказа от онези албуми, които съвсем постепенно и леко ти влизат по кожата и отърване няма. Да, има 1-2 песни, които мога да мина и без тях, обаче във всичко останало има все още една кукичка, коята да те хване и да те накара да си го пуснеш пак, и пак, и пак. Има и бурзумщина, което за мен винаги е плюс;

23. Anaal Nathrakh – A New Kind of Horror – тази група винаги е правила албуми, които както могат да са в топ 10, така и едвам, едвам да влязат в класацията. Нищо ново, получаваш страндартното нестандартно звучене от тях, биеш си главата в стена, виеш от кеф и каквото такова. Понякога имаме нужда и от такива дейности;

22. Valkyrja – Throne Ablaze – ако беше излязал малко по-рано, щеше да е доста по-напред в класацията. Един от най-добрите блек албум през тази година. И да, влиянието от Watain и Dissection е голямо, но и бъдещето им е такова;

21. Legend of the Seagullmen – Legend of the Seagullmen – замесени са хора от Mastodon и Tool, което си личи и в музиката. Приятно е, не ти писва много, но е от онези неща, които си им обърнал сериозно внимание, защото просто нищо друго не е излязло тогава. Не съжаляваш, но и не ти стават най-големите любимци;

20. Necrophobic – Mark of Necrogram – тайния ми фаворит за албум на годината, че и луксозното мазно издание си взех. Всъщност се оказа, че имат и по-добри албуми, но и по-лоши. Просто след толкова слушания, почти нищо не впечатли чак толкова. Добро завръщане на стара и класическа група, но само до това. За жалост;

19. Ihsahn -  AMR – никога не съм имал кой знае какви очаквания към соловите неща на Ihsahn, което може би се дължи на това, че всичко след aNGL не ми беше особено по вкуса. Но както при предишния му албум, така и този ме изненада приятно. Най-малкото винаги е приятно да чуеш гласа му, че и като има жица покрай това. Вярно, много е далеч от Emperor, но важното е да ти е приятно;

18. Voidhanger – Dark Days of Soul – до към средата на годината си мислех, че това ще е сред претендентите за албум на годината. Трудно определимо стилово, просто е екстремно, пък дали е блек, дет или траш, това са само определения. Но след минаването на първоначалната тръпка, остана едно от добрите неща и най-важното, ново за мен. Да трещи там, да ти е кеф, пък дали има дълбок смисъл, понякога може и без това;

17. Mimorium – Incipit Chaos – на едно го слушах с Avslut и The Ugly. Сами виждате, кой къде и дали въобще е в класацията. Отново нова блек група, но този път от Финландия, което още веднъж доказва, че трябва да спра да ги нареждам. Не е най-иновативното нещо, но при условие, какви групи изпревари в класацията, определено трябва да му се обърне внимание;

16. Jonathan Davis – Black Labyrinth – по-отвеяно и атмосферично от Корн, дори и малко по-меланхолично. Има си своите пикове, които си заслужава да чуе човек. Музика, която не си пускаш всеки ден, но има дни, които друго освен това, просто не е подходящо;

15. Uada – Cult of Dying Sun – ако всички зачулени нови блек американски или не групи правеха такива албуми, отдавна щях да съм минал на тази вълна. Но не са, така че се радвам само на тези. Имаха потенциала да бъдат още по-напред в класацията, но както вече казах, предългите песни взеха да ме уморяват, а те на моменти се пооливат с дължина. Но нищо, определено ще бъдат група, която ще следя с интерес;

14. Light the Torch – Revival – силна носталгия ме удари, докато слушах този албум. Сякаш времето се беше върнало близо 15-тина год. назад и NWOAHM беше най-новото, най-якото и зарибяващо. И както всеки албум от тогава, има поне 2-3 песни, които са абсолютни хитове и още няколко толкова, които може и без тях. Но като се остави носталгията на страна, албумът е просто много добър, хвашащ, но и леко писващ на моменти;

13. Bloodbath – The Arrow of Satan is Drawn – Кольо реве, кататонци стържат струни, опетец барабани като изтърван и нов китарист-блекар помога. Как да не ти хареса и да не ти стопли душичката. Пореден добър албум и без излъгации. Стабилно държат старите кучета, само че остава впечатлението, че сякаш и повече могат. Ама пък като ги видиш, ти си стана свидно и милно, как да ги наредиш, я;

12. Demonical – Chaos Manifesto – дет албумЪТ на година. Точно както аз си го харесвам, олдскуул, шведско, с танцувално мелодии. Има си нужда човек от такива неща, нищо че не е модерно и нищо, че леко мирише на мършичка. Важен е кефа;

11. Immortal – Northern Chaos Gods – много, много силно завръщане. Без Abbath са си чудесни. Звучене от средата на 90-те, без хеви и рокенрол лиготии, само здраво рифове, тупане по барабаните и онези величествени атмосферични моменти. Ако не си слушал това през тази година, изтървал си много. Гарваните от Север се завърнаха!!! Тук повече;

10. Ovate – Ovate – поредната нова блек група в класацията ми, но този път от Норвегия. А за мен най-добрия блек идва от там, пък кой каквото иска да казва. Всъщност групата е съставена от доказани музиканти от сцената, най-вече от Taake. 5 песни, коя от коя по-добра. Ако не си обърнал внимание на този албум, няма смисъл да говориш за блек. Пък нека в еди кои си страни се правило по-добре...;

9. Ivar Bjornson/Einar Selvik – Hugsja – не толкова впечетляващ и внушителен като първия. А и джангъра е намалял. Но все пак носи онова настроение на чистотата на старите времена, на природата и по-топлите човешки отношения. Не е музика за фон, трябва да се слуша със затворени очи и отпуснат, тогава пълната му красота се показва най-добре;

8. Judas Priest – Firepower – преди тази година, не бях си пускал и една нота от тяхната музика. Не бях си свалил и 1 МБ. Но с този албум всичко се обърна. Ако всичко хеви е такова, ок съм пак да мина на такава вълна. Без прото, без блусарщина и рехава рокащина (ако има такава дума). Хубав звук, дърти кучета и запомнящи се песни;

7. Amorphis – Queen of Time – мислех си, че предишния албум е просто изключение от цялата захаросаност, която заля музика им. Не че сега пак я няма, но отново направиха впечетляващ албум. Да, далеч са от класиките от 90-те, клавирите все така поливат с глазура и нищо ново вече не правят, но албумът е чудесен. А The Bee е една от най-добрите им песни, както и един от хитовете на годината. Казано тук, но с повече думи;

6. Ghost – Prequelle – никога не съм крил, че харесвам поп музиката/звучене, за разлика от рока. А този албум ми даде нужната доза китарен поп. Хитови песни, звучащи измамно сладникави и лъчезарни, а всъщност са пропити от гяволство. Или ги обичаш, или ги мразиш, изтъркана реплика, но важи с пълна сила за тях. За това може би станаха толкова големи;

5. Marduk – Viktoria – честно казано, ако последните дни преди да съставя класацията, не бях си го пуснал повече, щеше да е доста по-назад. Кратък, ударен и не писва, че и разнообразен. Тоест доста по-добре от предишните 2-3. Сега остана да се надяваме, отново да направят концерт тук. Никога не е излишно;

4. Barren Earth – A Complex of Cages – и тази година пак го направиха. Уж не хваща слуха особено на първо слушане и си казваш „ок, просто добър албум“. А следващите пъти като си го пуснеш, сякаш пускаш едно от най-любимите си неща. Не мога да отрека, че и този път имат пооливания с свирнята, но пък не прави лошо впечатление;

3. Alice In  Chains – Rainier Fog – гръндж, алтернатив, метъл или просто рок, няма значение как ги определяш, защото направиха отново много силен албум. Много по-добър от предишния, но не чак толкова такъв като албумът на завръщането от 2009 г. Хубаво е да гледаш как (вече) стара и класическа група продължава да прави силен материал и пълни зали/стадиони. Дано продължат още дълго. Още добри слова за албума;

2. Bleeding Through – Love Will Kill All – на моменти звучат по-боргирски от самите Dimmu Borgir. А тази комбинация от NWOAHM/metalcore + sympho black направо ме върна в гимназията, когат тези двете ми бяха най-присърце. Обаче трябва да се остави носталгията на страна. Дълго време за мен беше албумЪТ на годината, но има едни такива насечки типично кораджийски, които така и не заобичах особено. Но пък най-хубавите неща не са перфектни;

1. Dimmu Borgir – Eonian – в слънце и пек, в студ и мраз, в сухо и влажно, през всички тези моменти, когато си пусках албума, просто ме жегваше. Да, голямо чакане беше. Да, агресията пак липсва. Да, хорът е в повече, а Шаграт му отслабват вокалите. Липсват осезаемо Вортекс и Мустис. Обаче човек трябва да бъде честен със себе си. Нямаше нищо друго тази година, която ме накара да настръхна, да имам желание да си пускам няколко пъти подред и просто да си е „моето нещо“. Албумите на второ и трето място, също отчасти докоснаха това, обаче никога с пълнотата на Eonian. Това е, просто не мога да подбера достатъчно силните и подходящи думи. Тук повече и по-подробно.

Бонус:

-          Dead Can Dance – Dionysus – смятам, че всякакви класации са излишни за тях. Просто нямам как да сравням подобни неща. Отново чудесен албум, този път по-малко вокален и сякаш по-трудно ми хареса, но пък те завладява след като си му дал шанс. Звучи много български, което още веднъж поставя въпросът, как чужденци като правят традиционно български неща, ги приемам, а нашите – не. Но това си е мой проблем. Затова просто пускам албума и се наслаждавам на музика, която се лее. Просто и ясно;

-          Lenny Kravitz – Raise Vibration – отново нещо, което просто нямам как да го съпоставя с другите неща в класацията. За разлика от DCD, тук има музика, която има много лятно настроение, лежерна, даже бих казал направо романтична и палава...абе точно за онези летни изживявания. А тъй като не можеш да ги изживееш, остава да си пуснеш поне музика, носеща това настроение;

Някои албуми бяха на ръба да влязат в класацията, но по една или друга причина, била тя, че нещо им е липсвало да ме грабне напълно или пък съм ги слушал сума ти и пъти, а нищо няма запомнящо, не успяха. Primordial изкараха много добър албум, но просто вече ми идват нанагорно албуми с предълги песни и някак останаха по-назад. Приятна изненада бяха новите неща на нищо общо имащите Deicide и A Perfect Circle. Първите, защото звучат надъхано и с обновени сили, вторите, защото имаха нещо различно, което те кара да изслушаш няколко пъти албума. Но и двете бяха до там. Сред блекарските неща мога да отлича The Ugly (за съжаление не толкова добър, колкото предишните им два), Svederna (млади, надъхани и носят елеци), Craft (интересни са, но просто не ме грабва), Kvalvaag (имах големи очаквания, но явно ще си останат на това ниво), Abigor (никога не съм им бил фен, но тазгодишния звучеше интересно) и Svart Lotus (все пак дърти кучета са се събрали там). Funeral Mist ми беше скука, The Konsortium не впечетлиха, макар че имах огромни очаквния предвид дебюта. В края на година излязоха два добри албуми – Whoredom Rife и Disciples of the Void, които си струват вниманието, най-малкото заради това, че са нови групи. Urarv отново издадоха, но честно казано след няколко слушания, губиш желание да го пускаш повече. Но въпреки това има поне 2 песни, които си струва да се чуят. Дългоочаквания Behemoth всъщност не беше зле, но след твърде надценения му предшественик и възторжените отзиви, взеха да ми стават антипатични. Вероятно албумът ще влезе в много класации, но най-интересното в него са готик/уейв моментите, а и като цяло звучи по-лек. At the Gates направиха по-добър албум отколкото този на завръщането, както и първи концерт в България, така че това беше добра година за тях. Нови дет метъл неща на които заслужава да се обърне внимание са Lik и Gluttony. Класическо шведско звучене, това ценя аз. Без да са иновативни, правят нещата по старо му и ти пълнят душата. Вероятно е имало и добри албуми с американско такова, но просто мен не ме вълнуват особено. Memoriam направиха зверската скука със зверски гадния звук, но не го считам за разочарование, особено след като си нямам кой знае какви очаквания. Ministry направиха поредното си завръщане, за мен беше ок, за други простотия, но и аз не съм им особен фен. Вероятно има много албуми, които пропускам или въобще не съм чул, но вече потокът от нова музика е толкова голям, че имаш шанса да се удавиш, ако поне малко не подбираш какво да чуеш. Но пък има много албуми, които съм чул и съм загубил тотално времето, пример – Machine Head.

2019 г.

Получи се лек парадокс що се отнася до очаквания ми за (вероятните) издания за догодина. След толкова години мръкане за нов Dimmu Borgir, сега се оказа, че нямам изразен фаворит за най-очакван албум. Което още веднъж доказва, че човек след като получи това, което толкова е искал и мечтал, накрая осъзнава, че не искал точно това. Но не задълбавам и психологията на тийнейджърския акъл, а да престъпя към традиционните писания:

Opeth – вече е ясно, че метъл от тях няма да чуем. Всъщност по-точно дет няма да има повече, защото все някой архаичен хеви риф ще има. Вероятно пак ще има хипария, нафталин и силно влияние от началото на 70-те. Тоест шанса окончателно да ми станат скучни и да не ми пука каквото правят, става голям;

In Flames – честно казано с последния албум тотално ме изненадаха. След 2006 г. спряха да ми бъдат особено интересни, но все пак, дали от носталгията, дали от мазохизъм, слушах какво издават и албум след албум, не оставах особено очарован. Но последния ми дойде много, много приятен. Да, вече са някакъв поп, мелодет няма как да очакваш от тях, ама много ми хареса този поп. Така че с интерес ще чакам да чуя нова музика от тях;

1349 – догодина ще станат 5 год. от последния им албум. Но пък за сметка на това, с него те затвърдиха позициите си, след експериментите в началото на десетилетието. Дано да не е било изключение и отново да ни зарадват с добър албум. Пък и Frost има да избиха енергия след последния Satyricon;

Mastodon – сега доколко наистина ще имат нов албум през 2019 г. не е сигурно, но започнаха да събират идеи за нови песни. Вече нееднократно сте чели за тях в моите писания и трябва да ви е ясно, че вероятен нов албум има огромния шанс да е първенец в края на годината. Друго не мога да си представя;

Napalm Death – никога не са правили толкова големи паузи между албуми, но пък им е простено, вече са на възраст, а и музиката им не е най-лесно приемащото се нещо. Излагация или разочарование от тях едва ли ще има, пък и да стане...абе няма как да стане;

Darkthrone – почти всичко казано за Napalm Death важи и за тези. Нов албум тип класиките от началото на 90-те, едва ли ще има, а и няма смисъл да се очаква. Най-вероятно пак ни чака непукизъм, примитизъм и залитане към 80-те. Вероятно и някоя друга лакардийка от страна на Fenriz;

Nordjevel – дебютът им беше албум на годината за 2016 г. в моята класация. Новите попълния в групата са Dominator (Dark Funeral, In Battle и още една шепа екстремни хубавци) и Destructhor (Zyklon, Morbid Angel). Хайде сега познайте, дали нямам супер големите очаквания?!;

Slagmaur – не особено тачена група по нашите ширини, което още веднъж показва, колко на моменти сме заблудени като фенове. Но както и да е. В писането на песните помага и Snorre Ruch (Thorns), както беше и в последния им албум. Не искам да се повтарям, ама познайте дали нямам супер големите очаквания?!;

Rammstein – май това ще им е последния албум, даже май и толкова им се правеше нов, ама хайде от тях да мине. А очаквания какви да имам, може между другото да мине, може и да се окаже един от албумите на годината. Интересно ще е, дано запазят посоката на последния, а пък и на нов Mutter не бих се разсърдил;

Korn – последния им албум ми дойде толкова присърце, че чак ме хвана носталгията по времената, когато не спирах да ги слушам. Не че сега много съм се спрял. Не смея да имам големите очаквания, тъй като шанса да се разочаровам не е особено малък. Похвалното е, че след това клатушкания, оцеляха. Дано продължат и с предстоящия албум така;

Slipknot – последния им албум определено не беше най-силното им нещо. На изявленията за най-тежък, мрачен, но и мелодичен албум, вече няма смисъл да се обръща внимание. Много от феновете им мрънкат, че вече няма как да звучат като в Iowa (2001), но аз не бих се разсърдил да се върнат към звученето в Vol. 3 (2004). Истерията и бруталността във втория албум, нямат минаване, но в сърцето ми винаги 3-ката ще е на 1-во място. Което означава, че няма особено големи очаквания;

My Dying Bride – покрай здравословните проблеми на дъщеричката на Аарон, групата леко преустанови дейност или поне концертна такава. Към този момент, нещата май са се оправили и отново са се захванали с направата на нов албум. Покрай тази случка, очаквам вселенската депресия още повече да залее музика им. Както и цигулки и ревове. Силно се надявам;

Umoral – не особено популярно име, което включва особено популярни имена. Дали ще издадат, не се знае точно, но направят ли го, ще е едно от най-интересните неща за мен за предстоящата година;

Mayhem – въобще не е ясно, дали ще има нов албум, пък камо ли за 2019 г., но пък защо да не помечтая. В момента групата е в най-силната си форма, да ме извиняват трютата с привкус на началото на 90-те. Най-после получи заслужената си слава, и да, малко прекалено стана с тези преиздания, ама кой ли в днешно време не го прави;

Paradise Lost – и за тук важи същото. Никакво конкретно инфо за нов албум, обаче имат навика на две година да издават нов. Дали тотално ще се отдадат на олдскуула или малко поне ще мръднат и разнообразят, ще бъде интересно. А и в двата случая ще съм доволен, пък дали ще е догодина...знае ли се;

Soilwork – не са ми най-голямата любов, но последните две години си припомням някои техни неща и повече ги въртя. А и ще имат концерт в България с Аморфис, който имам намерение да посетя, пък дали ще стане наистина...Та, ще се чуе новия албум, ако е добър – ок, ако не ми хареса – здраве да е;

Hypocrisy – Пешо Лицемерния беше решил да сложи край на група поне за малко. Последва крайна реакция от феновете и това доведе до активизиране и ново вдъхновение. Също не са ми най-любимата група, но винаги си я има тръпката, да чуеш старите кучета, като ги прасне вдъхновението, какво ще направят. А те излъгация нямат;

Moonspell – Extinct (2015) беше чудесен албум и като цяло един от най-добрите им, но последвалия посветен на земетресението през 1755 г. малко ми беше блудкав. Ще е интересно на какъв път ще тръгнат сега, ще запазят по-готик нишката или пак ще ги тресне джангъра. Дано да е първото, че сякаш по им се получава;

Sodom – тук очакванията са ми никакви, слагам ги в списъка просто защото и тях тази година ги въртях и сега покрай завръщането на Blackfire/присъединяването на нови музиканти, на къде ще ги отвее вятъра. Ще се чуе, но до там, не очаквам да ми разбие класаццията в края на 2019 г.;

Thorns – сега, това тук е болна тема за всички фенове, кога, как и дали въобще ще се появи нов албум. Ясно е само, че е започнал пак да разработва някакви идеи, а това какво означава, дали запис, препродукция или просто нахвърля идеи...тъмна Индия. Но при едно евентуално изкарване на нов албум, ще е събитието на годината. Или огромен провал, предвид репутацията на първия от преди 17 години;

Borknagar – няма какво да лъжа, нямам особени очаквания към полуадашите. Urd (2012) беше по-скоро изключение. Отново няма да е лош албум, но отново ще ми е мъка да го преслушам целия. Дано ме опровергаят, няма да се сърдя;

Carcass – едно от най-добрите завръщания през последните години, а през 2019 г. ще станат 6 години от него. Както се вижда, имали са време да обмислят, да видят как е положението и отново да направят чудесен албум. Провал едва ли ще има, прекалено голяма класа са;

Dark Funeral – първоначално последния албум го приех с много положително мнение, но колкото повече минаваше времето, а особено след концерта им в София, който си беше мъка и скука, въобще нямам желание да си го пускам. Да, много им нарастна популярността и то заслужено, свирят навсякъде, но често, няма никакви положителни очаквания. То и отрицателни нямам май, което е по-лошото;

Tsjuder – време е за нов албум, Antiliv (2015) беше чудесно попадение, дано продължат серията, а и са машини. Само да не задълбаят прекалено в некро трашарията от 80-те, че в последния албум имаше доста такива зачатъци;

SepticFlesh – принципно на 3 год. вадят албум, но вече са започнали композирането на нов, което не означава, че задължително през 2019 г. ще го изкарат. Но ако това се случи, имат големите шансове да са сред претендентите за такъв на годината, поне на този етап след като няма изразен фаворит и все още е мъгляво, кой, кога, дали и защо ще издава. Всъщност последния път като ги определих за фаворити, бяха разочарованието ми за годината, така че май да нямам по-добре някакви очаквания. А и догодина ще имат концерт в България;

И така, очаквания, равносметки, разочарования, добри впечатление и всякакви такива общи приказки, както годината, така и писанието ми наближава своя край. Честно казано година след година все по-малко неща могат да ми направят сериозно впечатление, добри албуми бол, но такива, които да те плеснат като мокър парцал и да те оставят в положение „Х“ все по-малко, даже никак. Албумите стават все по-дълги, с все повече излишен материал, но който трябва да се издаде, за да се тръгне на поредното турне, че да има с какво да се изхранват. Преиздания, бонуси, ДВД-та, кавъри и така до поредното издание и надеждата да не са поне на 0 (нула), пък ако може и малко да са отгоре, ще е чудесно. Не знам дали заради възрастта или друго вече така ми се струва нещата. Това всъщност важи и за самото ни ежедневие. Все по-рядко нещо ни прави впечатление, а ако има такова, то е с отрицателен знак. Сякаш вече няма никакви очаквания. Дано при вас не е така. Дано имате много хубави изживявания и моменти през 2019 г...всъщност и през 2018 г. дано сте имали такива. Което ми напомня за онази реклама по ТВ-то, къде казват, че именно това „дано“ ни е проблема като народ. Не знам дали е така, нищо не е черно или бяло. Че както и да е, много сериозно стана. Вероятно се повтарям, но ви пожелавам наистина да имате една хубава година, да бъдете заредени с положителни емоции, с приятни хора покрай вас и всякакви такива неща. Намислил съм доста интересни неща да пиша/публикувам в блогЪТ си за 2019 г., но от друга страна тази година четенията/прегледите са много малко, което ми действа малко демотивиращо за смисъла да пиша. Не че съм се убил да публикувам, ама фактите са си факти. Бе както и да е. Да сме живи и здрави, да имаме поне малко късмет, защото както се казваше в един виц – и прасето беше здраво, ама нямаше късмет по Коледа. Догодина пак ще се виждаме/четем, пък колко...каквото такова.

Като за край, малко King Diamond, чудесна пищялка :D 

Сказание за началото на битието на Сбор

В древни времена на древно място живеели древни и дребни, а според съвремениците си и дребнави, хорица. Радвали се на берекет, щастие и безкрайна пукница като невидели. В този своебразен Еден на земята, т.е. Пастир и Хайдушката, царяло пълна идилия. Въпреки наложеното вече православие по българските земи, те си почитали своите богове. Най-много се прекланяли пред всемогъщата сила на СборЪТ – началото и края, алфата и омегата, левия и десния гумен галош. Те не били алчни, всичко което искали им се давало, а ако не им се давало, просто влизали в чуждите къщи и са си го взимали. Сега му викат кражба, а тогава...абе и тогава е било кражба, но се е смятало, че е на щастие подобна особа да ти влезе в къщата, най-вече защото нищо не оставял и не повтарял пак. Освен основния празник, който имали и почитали и който бил даден от тяхното божество, съответно след време и наименован на негово име – СборЪТ, те изключително много почитали и датата 14-ти февруари. С времето обаче навлязло чуждо влиние от Запад, че това не бил празник на пукницата, оливането, посирането и всякакъв друг вид подобна дейност в мащаби неописани дори в Библията. А е бил празник на любовта, дума която леко нямала превод, че и приложение по тези земи. Това западно влиение идва от племето толбухенци и от техния шаман Валентин, известен сред по-близките като Вальо тънката лайсна, като след време поп фолк барда и гении на мисълта Валдес, щял да му посвети песен. Вальо, като всички от своето племе, бил префинен и гледал с насмешка вярванията на своите съседи в Източния блок, нищо че 83,4% от родата му е била от там. Смятал се за достоен да бъде равен, а защо не и нещо повече на своите западни съседи – одесосците. Те от своя страна нееднократно показвали, че не само не са съгласни с това негово мислене, а даже се обиждали. Несъгласието се изразявало в драскане на колите, чупене на огледала, а при по-особено настроение и бой, чисто профилактично.  

Валдес в пълния си блясък. Тъй като в ютуб я няма, може да чуете неговият гениален хит "Тънка лайсна" във вибоксседем

След поредните такива действие, той както винаги се почувствал неоправдан с потъпкване на човешките му права, неща за които, колко се пъти се мъчил да наложи в съседните му нам земи и племена, ял корав бой и то съвсем заслужено. Решил да се събере с още такива неоправдани льохмани и да създадат движение, което проповядвало любов по всички християнски канони. С времето то събрало много привърженици и последователи. Вальо се почуствал като една своеобразна месия на своето време. Божи пратеник, чрез който Господ разговарял със своите раби. Постепенно всички от племето толбухенци се присъединили и му повярвали. Това скверно влияние достигнало и до земите Зад линията (общо понятие за Пастир и Хайдушката). Макар, че нямало особен успех, то вече посяло семето на своята урудливост, което не може да бъде изкоренено и до наши дни. В знак на добро воля, Валентин имал намерение да изпрати свои пратеници-мисионери, да разгласят словото и да обменят опит и мъдрост с местни водачи. Но тогава станала трагедия, която щяла да окаже голямо влияние в развитието на историята. На едно свое религиозно посещение при съседите си в Одесос, което Валентин съчетал с посещение на студентско парти в Час Пик, той бил брутално набит и обруган, а малко след това и починал. Всеобща трагедия погълнала племето му и те решили в чест на своя водач, да канонизират в светец. Датата на която избрали да честват неговата памет била 14-ти февруари. По някаква странна случайност или божие провидение, отложеното посещение на делегация му за територията Зад линията се съвпадали на същия ден. Пастирците не приели това никак добре. Допитали се до местни мъдреци и велможи, които били такива, най-вече защото държали най-много на пукница от всички. Те седнали, пили, яли, псували, сбили се, както и други практики характерни за тях и решили: „Какво толкова, те имат празник, ние също, грижи нямат, само да донесат вино и мезе...иначе не“. Искали, не искали, пратениците донеси армаган. Къде за здраве, къде си подали предварително, че знае ли се, какво може да им се случи. Малко преди тяхното пристигане, местен гуру-сач получил видение, че на тази сбирка, шял да се зачене човек, които щял да промени историята. Според толбухенците, той щял да съчетае най-доброто от двете племена, а според пастирците точно обратно, ще допринесе за предстоящ Армагедон. Първите твърдяли така, защо нямало да бъде на тяхната глава, а вторите именно, защото си знаели тертипите и искали-неискали при тях щял да е. Това провидение също така показва, че човек като пийне не знае какво приказва и после обяснявай, че това не е като онова.

С наближаването на датата кипяла треската подготовка при толбухенците. При пастирците всичко си било по старо, защото каквото и да стане, те „са си вкъщи“. Толбухенците отделили немалко време да мислят, колкото точно мисионери да пратят, как ще се представят и какъв армаган точно да донесат. Въпреки, че първоначално се е мислило, че това е пътуване с неособено важност, колкото повече време минавало, те осъзнали, че това не е било мисия предварително обречена на провал. Всъщност си е била баш такава, ама на Запад не осъзнавали границите на действие на съседното си племе. И така в крайна сметка решили да отидат 5-ма човека. Трима мъже и две жени, най-вече за да се покаже, че имало равенство между половете. Реално и при пастирците е имало такова, защото пред боя всички са равни, а пукницата не разделя хората по пол. Всъщност са били 5-ма, най-вече защото, единия имал баничарка, която имала голям багажник за армаганите, пък и не пиел. А и не ходи да идват с Дуранкулашката маршрутка или с гъзарското Ауди на Валентин. Все пак малко мъченишки вид трябва да си дадат, но не прекалено. Пък и февруари все още рано се стъмва.

След толкова приготовления, канения, траури и пукница, най-после дошъл заветния ден. Изненадващото е било, че пастирците били много сдържани в консумацията, а гостите от Запад – толбухенците, пукали и яли като невидели. Това било първото показно от страна на гостите, какво ги чака домакините, всеки път когато ги канят на денят в който почитали своето божество – СборЪТ. Но някъде из огрижките, кирливите мастии и марковите ямурлуци на пратениците, се срещнали погледите на един от местните младежи и една от пратеничките. Големия пастиробългарин Родолюб и изтънчената с невиждана красота по тези земи – Първолета. Невиждана, тъй като в този ареал на съществуване, като цяло нямало много красота, а дори и съзнанието на племената Зад линията, не можели да си представят, какво е това красота. В раздумка между пратениците и местните мъдреци, където разбрали, че май имали и общ джинс, любовта им пламнала. А и предвид изпаренията и задушевната обстановка, буквално било на ръба да стане. Така те се отдали в зяпане на звездите, Родолюб ѝ показал, как се краде агне по кашкавалски, а Първолета, как да се къпе, нищо че не е било неделя. И така в обмяна на опит, те се отдали на плътски страсти, в които се заченал бъдещия вероятен спасител на света. Един от западната делегация усетил, какво е направила, но решил да си трае и да си седи на гъза, защото си била традиция гостите да биват обругани посред пир. Щом него не го пипат, значи всичко си е на мястото.

Още веднъж Валдес, в още по-пълния си блясък. Средностатистически сборджия идващ от племето Толбухенци, също изглежда така

Както се знае, няма тежки вечери, има тежки сутрини. Оттренирали на пукница, пастирците сутрин се върнали към ежедневието си, а когато се събудили по обяд толбухенските лешпери, посъбрали тихомълком каквото има и си хванали пак пътя за ГрадЪ. Малко им било мътно, ама нали било на аванта, не ги били били, както и обругавали, или поне 4/5 от тях, прибрали са се доволни. Пастирците не останали много доволни от срещата, ама поне успели да си пробутат киселото вино и застоялата храна. Точно в мига когато вече пролетта се разпъпила, тогава и на Първолета се разпъпили първите признаци на зачатие на скверния плод между двете племена. Толбухенците много бързо решили въпроса със следните думи: „да си я взимате, няма ние да ви гледаме домочадието“. Пастирци щели-нещели я взели (бел. ред. - усети римата :D). Родолюб я приел със широки обятия, тъй като нямал други. Без това като заколил овцете, заради уж зараза, което довело и до известен траур сред съселяните му, които едновременно плачели, че толкова дълго време крадените овце си заминават за нищо, хем да не се заносят, ги похапнали, защото „какво толкова, най-много да се посереш“, въпреки, че били известни със здравината на своята чревна микрофлора, свикнала да се поемата всякакъв вид храни, във всякакво състояние. Че му останала малко място още за приемане на друго същество. Незнайно дали заради чистия въздух, странната радиация или древните зли сили впили се в тази земя, но бременноста ѝ преминавала изключително леко. С изключение на майка ѝ, никой от племето толбухенци не поддържал връзка с нея. Тъй като обхвата из тези ширини и дължини, хич го нямало, в центъра на селище било „Дървото на познанието“. Било наричано така, тъй като само като се покатериш на него, тогава хващаш някакъв обхват, било то на румънски или финландски оператор. А самото дърво било престара череша, която въпреки възрастта си, все още давала много плод. Това е било и единственото дърво, което се беряло само с разрешение, а ако някой го бил нарушил, най-честото наказани било „ще те бия през ръчичките“. Тъй като пастирците били известни със своята хуманност, това ставало с орехов прът с някои друг ръждив пирон. Според някои учени, които посетили тези места и въпреки това оцелели, това бил своеобразен тотем, изразяващ все още диващината на племето. А според пастирците, учените били простаци изгубили акъла си. Парадоксалното, че и двете страни били прави.

Времето си минавало, минала пролетта, лятото, настъпила и есента. Започнали приготовления за най-големия празник – СборЪТ. Киселото зеле било сложено, виното почти готово, като цяло както никога годината била много успешна и плодотворна. Затова и решили да не канят гости, че много хубаво не е на хубаво. Мъдреците усещали, че това благоденствие е може би именно, заради плодът, който растял в утробата на Първолета. Странно, но пастирците били изключително внимателни с нея и полагали много грижи и всичко това идвало от само себе си. Естествено, внимателно и грижи са били много условни понятия за полудиво племе, кланещо се на древна сила, но въпреки това се показали като добри домакини. Случайно или не, родилните болки на Първолета започнали именно в нощта на 7-ми срещу 8-ми ноември. Тъй като имали опит с израждането на агнета и телета, пък и пастирци няма какво да се лъжем, са си били подвид телета, местите баби-акушерки се захванали с първескинята. А и докато се качат на дървото да хванат обхват, че и да звъннат на Бърза помощ щяли вече да я изродят. Пък и голяма част от населението вече било подгряло за празника, кой щял да я заведе. Т.е. искаш ли да не направиш нещо, извинения бол. Късмет било, че имало и преселили се от Касъм бивши доктори, които да помогнат. И така, сред първите лъчи на утрото на 8-ми ноември се родил плода на любовта на две враждуващи племена. Дете заченато на 14-ти февруари и родило се на 8-ми ноември, двете най-бележите дати сред пастирците и всички племена Зад Линията. В чест на това те го кръстили на най-силното същество -  Сбор. Сега не си представяйте сцена като в Цар Лъв, където се събират всички и пред тях се показва новороденото. От към това нещо пастирците било силно суеверни. Преди 40-тия ден те не го показали. Което всъщност се дължало на това, че бащата до тогава почти не изтрезнял, а точно когато това станало, започнали и коледните празници, където по стара традиция го играл коледар. Пък и имало много сняг, къде ще ходят, я. Също заради суеверие, без малко да удушат малкия Сбор, заради почти цялото кълбо червени конци, които му вързали.

Няма как да има писание за СборЪТ, а да се мине без сарми

И така, това беше историята за зачеването и пръкването на Сбор. Дали е бил новата месия или своеобразно гяволско създание, което ще доведе човечеството до апокалипсис, това ще разберете след година. Ако се наканя да го напиша, така че нямайте много надежда за продължение, все пак това е трета част от произведенията посветени на СборЪТ, три е на късмет, а четните числа не, така че, сами си правете сметката, дали и как ще има продължение...