Две неща
основно ми дойдоха като идея за начало на това писание, след като излезе новия
албум на Slipknot:
1.
Случайно или не, в
една седмица излезе новия им албум, както и нова песен от дългоооочаквания нов Tool. Поне по мои
наблюдения, отрицателните коментари бяха повече. В следващия момент се сетих за
2001 г., когато излязоха вече класическите им албуми Iowa и Lateralus. Зачудих се, където
са били тогава големите разбирачи. Някои може и да не са били родени или
тепърва са прохождали...Това го казвам като никакъв фен на Tool и не чак толкова
голям на Slipknot. Просто обективен
факт;
2.
Още малко като се
върна във времето, реално помня Slipknot още от първия им албум. Върлите метъли масово определяха
групата като „подходяща за Метрополис“. Всъщност, май доста хора не знаят и/или
не си спомят какво беше Метрополис. Малко след това, т.е. след като излезе Iowa, немалко музиканти от скандинавската сцена взеха да
признават, че всъщност са доста добра и приятна група. Дори и Slayer леко зазвучаха като
тях. Факта, че доста от нароилите се по едно време деткор групи, признаваха
като първоначално влияние Slipknot. Същото важи и за много от актуалните/модерните групи,
които са вървежни сега.;
Имах предвид,
че намирането на махна в музиката на някоя група е най-лесното нещо. Да, този
албум не е перфектен. Далеч е от агресията и енергията на първите два албуми. Обаче
онова хорър чувство в музиката им, все така си е тук, че дори се е засилило. Има
недоволни от много прелюдии, интрота, атмосферични моменти и т.н., макар че реално винаги са имали такива елементи. Явно покрай
тоновете нова музика, която прелива постоянно, хората забравиха, как понякога
трябва да се свали напрежението, че да се натрупа постепенно пак. Да, в накрая
на албума My Pain и Not Long For This World, сякаш приспиват леко вниманието на слушателя. Обаче след
тях идва касапницата Solway Firth. А групата отдавна
нямаха толкова интензивна песен, напомняща именно на споменатия вече Iowa. Birth of Cruel директно запраща към хаховщината на първия им албум. Spiders е тотална психария,
също навяваща спомения за едноименния им албум от ’99. Nero Forte почти веднага ми става фаворит. Там пък се усеща
звученето от Vol. 3 (2004), който е може би
любимия ми техен албум. Всъщност целия албум е близък до това звучене. Реално за
всяка песен бих казал нещо добро, просто няма как да не се споменат другия ми
фаворит Critical Darling, леко завенията A Liar’s Funeral или Orphan. Обвиненията, че
Кори Тейлър е превърнал групата в Stone Sour, най-вече в Unsainted, също са
тотална глупост. Камък кисел едва ли някога ще изкарат такова звучене.
Като обобщения
бих казал, че албумът е много по-добре от The Gray Chapter (2014), където все едно бяха насъбрали останали песни и идеи (Killpop беше чук). Всъщност
дори и от All Hope is Gone (2008) е по-добре. Минаха времената, когато обявяваха, как
никога няма да свалят маските, защото не искат да стават като Kiss. Или пък, как след
третия албум ще се разпаднат. Може би липсва Joey Jordison от към музика и Paul Gray от към идеи, но въпреки всичко, всичко което чух в албума
ми хареса. Оценката е може би леееко повишена, но от друга страна, обложката е
страшно грозна. Отново.
Оценка:
8,5/10
