Amorphis – творческа дисекция

Предвид обявяването на поредният концерт на Amorphis в България, а и защото са достатъчно значима група, напълно заслужено ще им отдам честта да разчепкам творчеството им. Предварително пояснявам, че ако си се сблъскал с групата първо с албумите с Tomi Joutsen (за по-накратко Томито ще бъде наричан), определено не си попаднал на най-точното място. Но нека започна, а подробностите ще си дойдат по реда.

Класика:

Tales from the Thousand Lakes (1994)

Трудно ми е да пиша за този албум, тъй като е абсолютна класика, а и ако си фен на група и не знаеш наизуст този албум…ами не си фен. Предвид времето в което излиза, звучи много свежо, далеч от лично за мен скучния щатски дет и леко праволинейният, но добре звучащ шведски такъв. Фолклорните мелодии и чистите вокали на Ville Tuomi са главната причина групата да изпъкне сред и без това силната сцена в началото на 90-те години. Да, може би от сегашна гледна точка, звукът да не особено впечатляващ, а клавирите на моменти да звучат малко като от Нинтендо, но при условие, че има песни като Into Hiding (това което се случва след 17-тата секунда та чак до края, не веднъж е разбивало черепи), The Castaway (след 50-тата секунда…нямам думи), First Doom и най-голямата класика на групата – Black Winter Day, всъщност целият албум, няма просто как да е слаб. А и тук все още пее Tomi Koivusaari, прогресивът е някъде там в близкото бъдеще и за много фенове тип „стари”, това е последният албум на групата. Всъщност, ако ЕГН-то ти започва с 9 нещо, няма смисъл да обяснявам, този албум е класика. Факт, проверен и издържал теста на времето.

Задължителни:

Elegy (1996)

От тук нататък понятието дет метъл вече ще е обида както за стила, така и за групата. Да, в този албум все още го има, Tomi Koivusaari реве в този албума и за последен път в албумите на групата и на концертите. Първият албум с Pasi Koskinen, който въпреки таланта си като вокалист и текстописец, не е особено деен на сцената, но за това ще стане въпрос по-късно. Силно разнообразен албум, който изстрелва значително напред групата до такава степен, че в края на 90-те, дори и не особено върлите метъл фенове ги въртяха. Тук са и немалко от класиките на групата – Against Widows, On Rich and Poor, Song of the Troubled Ones и другата голяма класика на групата My Kantele. Странното е, че винаги много повече ми е харесвала акустичната версия, която беше и първото нещо което чух на групата. Но и „метълската” не е за пренебрегване. Тук е и избиващата на реге Cares. Странните електро влечения на тогавашният клавирист Kim Rampala също си проличават понякога. И много важно уточнение, през 2003 г. пред Про-рок Stratovarius казаха, че са първата метъл групата използвала акордеон. Ами този албум е видно доказателство, че не е така. Всъщност лично аз бих препоръчал точно от този албум да започне запознаването с групата.  

Tuonela (1999)

Лично за мен това е най-добрият албум на групата и реално този с който съм се сблъскал за първи път с творчеството на групата. Тук все още преобладаващия стил е метъл, но все повече се навлиза в прогресив териториите, но не по дразнещ начин. Фолклорните мотиви също са силно застъпени, продължава се с текстовата концепция с Калевала. Има и ревове и то добри, като точно в тази е която има най-много такива и която би могла да мине за дет метъл – Greed, е сред най-добрите песни в албума. Другата със застъпено по-голямо дет звучене – Northern Lights, странно за мен е отпаднала от албума и върви като бонус, а е доста добра със своето детенрол звучене и макар и да не се вписва напълно в звученето на албума, грешка е, че не е включена. Подобна грешка правят и през 2001 г., но и дотам ще стигна. Песните на които също трябва да им се обърне внимание задължително са Divinity и Summer’s End, която е една от най-прекрасните песни, които е създавал групата. В този албум участие също взимат Sakari Kukko (саксофон и флейта, като саксофона от тук нататък ще се ползва доста често в албумите), който вече е и лайв член на групата и Santeri Kallio, който тук все още е сешън музикант, като малко след излизането на този албум, той се присъединява официално към групата. 2000 г., т.е. близо година след излизането на албума, един от основателите на групата Olli-Pekka Laine напуска групата, като интересен факт е, че сега свири в Barren Еаrth, заедно с клавириста от Tales…(1994) Kasper Martenson, като групата определено бих я препоръчал на феновете на Amorphis, особено на по-старите и на тези, които вече смятат групата за бита карта и им е писнало от захаросаните албуми от последните години. (бел. ред. 18 г. - споменатия басист се върна в групата през 2017 г,)

Препоръчителни:

Am Universum (2001)

Най-добрият чисто музикално албум на групата, като за пореден път групата оправдава името си и стила е развит. Има си го метъла, но той не е основна част, а и в този албум още и много прогресив, фолклор, че дори и спейс рок (поне според музикантите). Саксофонът, който далеч не е най-традиционният инструмент за музиката която правят, го има в половината песни от албума. Тук е един от най-големите хитове на групата Alone, който има впечетляващ клип. Но въпреки всичко това, вече се усеща, че група губи пътя си и фенове. Старите отдавна да си отписали, непредубедените към метъл хора, които преди са си въртели, също отдавна са забравили за тях, естествено, немалко от феновете им харесват този албум, има и такива, които са заинтригувани от музика, която правят в този албум. Интересен факт е, че този албум и Tuonela са много добре продавани в България или поне като за такава музика, като за този от 1999 г. дори се носят слухове за хиляди бройки, което не ми се вярва чак, но пък реално съм го виждал на какви ли не места. Моят личен фаворит от този албум е Goddess (of the Sad Man), която завинаги ще остане една от най-любимите ми песни на групата. Също и Veil of Sin, но като цяло песните са еднакво силни и трудно е да се откроят няколко и отново странно, силна песен като Too Much To See е останала като бонус. Ако не сте болен метъл фен и си падате по прогресив, но не от мастурбаторският, а по-скоро скандинавския, този албум определено ще ви се понрави.

Silent Waters (2007)

Най-добрият албум на групата след присъединяването на Томито. От музиката видимо си личи, че групата е вдъхновена, а и албума излиза по-малко от година и половина след Eclipse (2006). Огромен плюс за мен е, че все още мазните мелодиики и сладникавите песни  от следващите албуми не са застъпени така сериозно. Ревовете вече са си стабилно завърнати в музиката, макар че самата тя трудно ми могла да мине за екстремна. Около този албум започнаха журналистите масово да определят стила на групата като „мелодичен метъл” и всъщност са прави, групата винаги е била мелодична и по някакъв начин хващаща. Което от своя страна показва, че разнообразността от предишните албуми и прогресива леко са намалени. Популярността на групата отново се покачва, особено в тяхната родина Финландия, което поне странно за мен преди това, не е било така. Както виждате с този албум, групата преживява своеобразен ренесанс, а и малко след излизането на този албум групата за първи път свири в България и то като хедлайнер на своеобразен фест. (бел. ред. 18 г. - всъщност през 2015 г. издадоха най-добрия си албум от "новия" период - Under the Red Cloud.Тук  може да прочете повече за него)

Противоречиви/Само за фенове:

Честно казано не виждам чак толкова огромна разлика между двете категории, а и групата няма албум подходящ за категорията “Избягвай”, така че ги обединявам. Пък и какво се обяснявам…

Far From The Sun (2003)

Тук вече групата тотално изгубва пътя си, като причините не са една и две. Първо - албума излиза към каталога на EMI, второ – от толкова промени и развитие в звученето на музиката си, тя губи своето лице и енергичност, трето – проблемите с Pasi Koskinen. Но да започна едно по едно. След прехвърлянето към по-голям лейбъл, съответно музиката става по-достъпна или поне групата са се опитали да е така и по някое време вече избива на някакъв фолк рок, което не е непременно зле, но ако досега не е вие станало ясно, конкретен стил и звучене не са характерни за групата, макар че с последните си албуми показват друго. Популярността вече удря дъното и групата е в девета глуха, а само до преди няколко години е била на обратното положение. Сега да се прехвърля към болната тема на Amorphis – Pasi Koskinen. Както вече споменах, изключително талантлив текстописец, вокалист, че и музикант (просто чуйте другите ми групи), но изключително дърво на сцената, като прекрасен пример е един концерт от 2003 г., който можете да  видите в youtube. Все по-незаинтересован е от участие в създането на музика в групата и повече се занимава със страничните си занимания. Интересен факт е, че и Pasi и групата искат да върнат по-метъл звученето в музиката на групата, включително и ревовете, но още по-странно се обвиняват взаимно в интервютата за това, че другата страна не го е желала. Предвид албумите след това може би трябва да се вярва повече на групата, а и Pasi е виден тревоман, което някак странно наподобяха история с Cannibal Corpse, но поне Pasi се качва отново на сцената в групата в една серия турнета във Финландия, където свирят и почти всички други бивши членове на групата. И един факт, който принципно няма общо с албума, но сега се сетих за него, през 2000 г. или 2001 г. Amorphis свирят в Македония, едно на ръка, че никой не проявява желание тук да ги докара, но и българските фенове, който са отишли на този концерт като цяло за били разочаровани и то главно заради Pasi. Колкото да и да ми е любимец, явно не е бил много за търпене.

The Beginning of Times (2011)

Много хора няма да са съгласни, че слагам този албум тук, но за мен, той е такъв. Принципно във всеки албум с Томито, винаги откривам поне 2-3 песни, които да ми се харесат, но този албум наистина ми е скучен, прекалено дълъг и много, много сладникав. Фенките извират ли, извират след всеки албум от 2007 г. насам, но тук вече ми дойде прекалено много. Естествено, групата няма албум като за категорията „Избягвай”, просто са много добри музиканти, но вече нищо интересно не получавам от тази група или поне 2007 г. насам. И докато Skyforger (2009) беше просто „още веднъж от същото” и беше идеален за затвърждаване на отново възвърнатите позиции, тук за мен си е скука. И най-странното е, че гледах за първи път групата именно, когато дойдоха в турнето подкрепящо този албум и добре, че иначе когато щях да се сблъскам с Leprous, който просто отвяха Amorphis, да ме извиняват всичките им фенки. А и честно казано, все по-честно в последните няколко албуми, намирам доста общи черти в звученето на групата с това на групи като Within Temptation, HIM и Nightwish, естествено повече като мазност, отколкото директни влияния. Но от друга страна групата заслужава своята слава, дори и само това, че не разчита на стари лаври и привлече доста фенове с последните си албуми, но това мен слабо ме топли, ако е качествена и доста музиката, не ме интересува колко е нараснала популярността им.   

Други:

След като засегнах най-важното което трябва да се чуе на групата и това, което и да не чуете същата работа, преминавам към останалите албуми, по-интересни ЕР, компилации, ДВД-та и други оръжия на музикалният бизнес. The Karelian Isthmus (1992) си е доста приятен дет метъл албум, доста по-разнообразен от всичко това което излиза от САЩ по това време, а и от някои неща от Европа. Естествено от сегашна гледна точка и развитието на групата, звучи малко ДеТински, но ако по никакъв начин не бихте сгрешили ако го чуете, даже ви го препоръчвам (бел. ред. 18 г. - сега го смятам за един от най-добрите дет албуми въобще). Eclipse (2006) – първият албум с Томито, в който реално той няма никакво творческо участие, тъй като е записан преди неговото присъединяване през 2005 г. Групата тук леко поопипва почвата, как феновете биха приели леко възвръщане на по-старото звучене, т.е. метъла и ревовете, естествено за цвят, не само такива. Лично на мен албума не ме впечатли, тъй като точно като излезе, леко бях загубил интерес, но не мога да не кажа, че след него интереса на феновете към групата се възвърна, благодарение на песни като House of Sleep. Тогава още тази мазнотия не беше ми направила впечатление. През 2009 г. излезе Skyforger, след който вече бях убеден, че глазурата взе да взима превес в звученето им, не че албума е слаб, но просто първоначалният интерес сред повторното завръщане към по-метъл звученето вече беше отминал, а и 2009 г. имаше такива албуми, че просто този нямаше как да ме впечатли. И така достигнах до последният им студиен албум от миналата година - Circle. Когато една група ви обещае, че следващият им албум ще е най-тежко звучащият, но и едновременно най-разнообразният и стегнат, не ѝ вярвайте, този албума е идеален пример за това. Отново много мазнотия и малко месо, проблем който го има почти във всеки албум от 2006 г. насам и всеки път благодарение на 2-3 песни, който спасят съответният албум и показват, че групата има качества. Но на някои фенове вече им/ни писна това, дано скоро се промени.

По-интересните ЕР-та са Black Winter Day (1995) и My Kantele (1997),  като в първото е доста популярният кавър на Light My Fire на знаете кои, а във второто прелюбопитните кавъри на Hawkwind и Kingston Wall, което в някаква степен оправдава и постепенно наложилите се спейс рок влияния. Естествено не може да не се спомене и Privilege of Evil (1993), особено ако сте фенове на първите неща на групата. Компилацията Story - 10 Years лично на мен ми е безинтересна, докато Magic & Mayhem -  Tales From the Early Years (2010), където групата презаписа част от песните си от първите си три албума, е много добре направена и честно казано някои от презаписаните версиите повече ми харесат от оригиналите. Групата има само едно ДВД - Forging the Land of Thousand Lakes (2010), което си заслужава да се види, най-вече заради факта, че групата е сила на живо, особено след идването на Томито, и въпреки спорните албуми, на живо си струва да се видят.

Arcturus – Arcturian (2015)

Норвежките групи определено са ми слабост, независимо дали въпрос за първите неща на Burzum и Darkthrone, странни/експериментиращи/авангардни неща като Arcturus и Kovenant или пък такива, които се променяха с времето, но носят част от миналото си като Emperor, Dimmu Borgir и Enslaved. Затова и очаквах с голям интерес новия албум на Arcturus. Това се засилваше и от постоянните слухове точно кога ще излезе, а и Sideshow Simphonies (2005) въпреки качествата си не ми хареса особено. Като се добави и това, че едни други авангардисти от Норвегия – Dodheimsgard, също издадоха албум след голяма пауза, но със спорни качества, нормално беше да се засили очакването и съмненията дали няма и те да направят албум, които не си е струвал чакането. A Arcturus са една от малкото групи за мен, които нямат слаб албум и поддържат високо ниво.

И така след почти 10 години чакане и три дни стабилно слушане, мога да кажа, че определено чакането си е струвало. „Изтичането” му почти две седмици по-рано от обявената дата за издаване (8-ми май) беше много приятна изненада. В предварителната информация групата каза, че в Arcturian ще има част от всеки техен албум. И това се оказа истина. В Angst може да се чуят изненадващо агресивни моменти, които напомнят за първите неща на групата, а и не само в тази песен. Естествено, това е само една част от цялостната музикална картина в албума, а който е запознат с групата, знае че в музиката ѝ разнообразието и странността са в реда на нещата. В другата крайност е The Journey, която е спокойна и атмосферична, лично за мен най-неизпъкващата песен в албума и можеше да минат и без нея. Последните две песни от албума –Archer и Bane, напомнят на звученето на La Masquerade Infernali (1997), което е определено е плюс. Но най-силната и открояваща песен от албума е The Arcturian Sign, която преспокойно може да се нареди сред най-добрите им песни, които някога са правили.

Като минус може да се отбележи, че на моменти песните губят динамика и трудно задържат вниманието. А и въпреки, че Vortex ми е един от най-любимите вокали, може би с гласа на Garm щяха да звучат малко по-интересно и разчупено, но това си е по-скоро теория тип „ами ако…” и по никакъв начин не оказва влиянието върху високото качество на музиката в албума. И като за край мога да кажа, определено Arcturus са направили достойно завръщане, което в голямата си част си е заслужавало чакането, успели са да съчетаят елементи от почти цялото си творчество, без да звучи като закърпено от различни музикални идеи, но сме свикнали да чакаме изненади от тях, нещо ново, което да ни изненада, а тук просто има много добро съчетание от всичко досега, а и имат поне два албума, които преспокойно могат да попаднат в категорията „шедьоври”.

Половин единица давам заради обложката, художникът се е справил перфектно!!! (бел. ред. 18 г. – както се вижда, преди няколко години съм обичал да включвам в крайната оценка и обложката, което и досега смятам, че е важно )

Оценка: 8,5/10

Amorphis – Under the Red Cloud (2015)

Amorphis винаги са имали нещо универсално в звученето си, което привлича фенове различни от традиционните метъли, и това е така още от 90-те. Всъщност те бяха една първите метъл групи, които чух, малко след издаването на Tuonela (1999) и едно сравнително постно интервю в Нов Ритъм. Смятам албумите от периода им 1994-99 за абсолютния им връх, но харесам и първият им албум (бел. ред. 18 г. – даже не много скрито го определям за един от най-добрите дет метъл албуми) и Am Universum (2001). След това започнаха постепенно да ме губят, но въпреки че не са ми свръх любима група, винаги съм ги следял и редовно си ги пускам. С последните им албуми загубих надежда, че ще чуя повече от 2-3 по-стойностни песни, а другото лично за мен е с прекалено сладникаво звучене, доближаващо ги до HIM и Nightwish, без да имам нищо против тези групи. Не мога и да отрека, че с присъединяването на Tomi Joutsen групата се възроди, след като загуби ритъма в началото на миналото десетилетие, но в албумите им вече липсваше изненада в звученето, сякаш бяха намерили удобен стил и не искаха да мръдват от там. Естествено, очаквах новия албум с интерес, особено след приятната изненада на последния Moonspell и албума с „завръщане към ревовете” на Paradise Lost, дали и тях няма да ги осени някое завръщане към 90-тарските класики.

И бях много приятно изненадан от чутото. Не бих казал, че има такова нещо като завръщане към някой от албумите им, но Under the Red Cloud носи нещо от атмосферата и настроението на Elegy (1996) и Tuonela (1999), смесено с нещата последните албуми. За първи път от над десетилетие мога да кажа, че в албум на Amorphis няма слаба песен, макар че Sacrifice прилича (и то не малко) на няколко от по-сладникавите песни от последните албуми. Но поне не дразни. Първата половина от UtRC минава малко по-неоткрояващо се, но дава надежди, че албумът ще е нещо повече от поредния им „добър, но нищо повече”. И така до Death of a King, която една от трите най-силни песни в тазгодишното издание, заедно с Dark Path и Enemy of the Gates, която е абсолютния ми фаворит. Там групата звучи едновременно масивно и по опетски мелодично, като двете настроения се редуват, без да разводняват песента. Женските вокали в White Skies радват ухото (бел. ред. 18 г. – дело на Aleah Stanbridge, която за съжаление няколко месеца след албума почива от рак), а и самата песен е добра. Лично на мен добро впечатление ми направи звука на албума, клавирите не са залели всичко, както беше преди, китарите звучат мощно, а разнообразието във вокалите на Tomi Joutsen освен чистите вокали и ревовете, има и особено интересна бледна тип „леко блекърска”, което си е плюс за мен.

В крайна сметка албумът е най-силното им нещо от новия им период. Не знам дали заради ниските очаквания, или нещо друго, но смятам UtRC за успешен и най-малкото доста по-стойностен от нещата им от последните 10 години. И най-после няма да се слуша Barren Earth като заместници на Amorphis ;)

P.S. Обложката е чук

Оценка: 9/10

Mastodon – Once More ‘Round the Sun (2014)

Честно казано, няма какво много да се каже за този албум. Ако досега не са ви харесали, този албум няма да промени това особено, а ако сте фенове, едва ли ще ви разочароват. Не че групата са направили същото като в The Hunter (2011). Всъщност групата е направила абсолютно същото, както всеки път, а именно качествен и разнообразен прогресив метъл. Така наречените „хващащи мелодии” ги има в изобилие и още на второто слушане си припявате с някой от четиримата. И тук е мястото да отбележа, че вокалите на Brann Dailor са още по-застъпени, което спомага музиката да стане още по-хващаща - нещо, което се забелязва още от Crack the skye (2009) насам. Прогресивът продължава да е с все така силно присъствие, даже на моменти малко не ми идва на място, но това си е чисто мой проблем. Мелодиите, както вече казах, ги има в изобилие, което прави музиката все така зарибяваща, всъщност направо пристрастяваща, особено като за подобна група. Лично за мен е минус липсата на песни като Blood and Thunder, The Wolf is Lost, Spectrelight и подобни кратки, енергични, настървени, предразполагащи за куфеене/дивене и друг вид дейности. Но пък онази атмосфера, която я има от 2009 г. насам, предразполагаща повече за наслаждаване тип „затворени очи и телепортиране в друг свят”. И в края на албума идва почти 8 мин. слъдж изненада Diamond in the witch house с вокалите на редовния гост в албумите на групата Scott Kelly (Neurosis). Тази песен определено ще се услади на феновете на първите им издания. Всъщност слъджът не си е отишъл, мазните и лепкави рифове и полугадни вокали си ги има, просто музиката на групата е комплекс от много и различни неща като 70-тарски радиофоничен хардрок, прогресив, слъдж, че дори и 80-тарски траш и 90-тарски алтернатив, а да не говоря за полу-грайнд елементите в първите издания. И всичко това образува цялостното и уникално звучене на групата.

Всъщност албумът е с много лятно настроение, приятен, ненатоварващ, бързо запомнящ се, но не и мазно звучащ. Ако имате желание да чуете как трябва да звучи една актуална и уникална метъл група, точно това е подходящият албум. Няма просто какво друго какво да се каже, за пореден път Mastodon не изневериха на качеството, всъщност по-точно е както винаги. А оценката не е най-високата само заради една причина и тя се казва Crack the skye. За там вече думите са излишни…

Оценка: 9/10