Това е третото ревю на нов
албум на Paradise Lost за последните 5 години, което
пиша, така че този път няма пак да обяснявам, как ми е мечта още от началото
Nick Holmes пак да прави ревящи вокали, а съм прослушал групата когато издадоха
Host (1999). Ще процедирам по друг начин, с лека историческа
справка:
1997
г. – излиза
One Second, т.е. един вид
тази година има 20 год. юбилей. Ако до тогава старите фенове все пак са имали
някакви надежди за завръщане към звученето от първите два албума, тук вече
всичко умира. Icon (1993) и Draconian Times
(1995)
са чудесни албуми, сега вече са класики, но с тях популярността на групата
нараства, а заедно с промяната към готик/дуум звучене, очакванията са големи. И
тук се появява вече споменатия юбиляр. Звученето вече е трудно определимо като
метъл, по-скоро уейв, с влияние от групи като Sisters of Mercy, и
пълен с хитове, макар и някои леко кахърни като Say Just Words, Mercy, One Second, Lydia, Blood of
Another и
т.н. Групата привлича нови фенове,
някои от старите им се понравя промяната, а други вече тотално отписват
групата. Бъдещето изглежда светло.
2007
г. – но
бъдещето всъщност не се оказа особено светло. Периодът 1999 г.-2005 г. за
редица фенове е най-слабият им, макар че трудно някой от албуми от този период,
може да бъде определен така. Да, със Symbol of Life (2002) дори и на мен ми доскучаха и смятам албума за слаб. Самата групата признава,
че това е най-тежкия им период и са били пред разпадане. През 2005 г. издават Paradise Lost
(2005), по мое му чудесен албум, в който вече се усеща лекото
завръщане на звученето от средата на 90-те. За съжаление времето не беше
най-правилното и подходящо за този албум. Но следващия – In Requem излиза в точното
време и място. Звученето отново е като през средата на 90-те, отново са пуснати
дълги коси, или поне от тези от групата, които имат тази възможност. Песни като
The Enemy и едноименната напомнят за най-добрите дни на групата.
Позитивните ревюта преобладават, популярността отново се завръща. По това време
и при интервютата за излизането на следващите албуми, групата нееднократно
казва, че издаването на Host (1999) е
било грешка, въпреки, че не смятат албума за слаб. Nick Holmes тотално
отрича всяка възможност за връщане на ревовете си в музиката на групата, тъй
като вече не може да прави такива вокали, а и не са му интересни. През 2011 г. Greg Mackintosh създава Vallenfyre, където звученето е олдскуул дет метъл от
края на 80-те/началото на 90-те и е посветен и повлиян от смъртта на баща му.
2017
г.
– вече сме в наши дни. Vallenfyre вече
имат 3 албума, вероятно повече нищо ново няма да издават, или според последните
изказвания на Mackintosh
ще е така. През 2014 г. за огромна изненада на всички Nick Holmes се присъединява към дет метъл супер групата Bloodbath, че и албум издават, който по никакъв начин не
отстъпва на предишните им.
Със следващия си албум The Plague Within (2015) дет метъла отново
се завръща в звученето на групата, за радост на старите фенове и за нетакава на
феновете на нещата от края на 90-те и началото на XXI век.
Интересът към групата се повишава и все на повече фестове за сред хедлайнерите
или водещите имена. На 1 септември трябва да излезе и новият албум Medusa. Обаче благодарение на пиратите, той изтече над месец
по-рано.
След тази не толкова кратка историческа
справка, сега да се насоча направо и към новия албум. Той е идеалния пример за
това, как искаш нещо да се случи и след като се случи, оставаш в едно такова
странно състояние и си викаш, вярно че го исках, но май не съм искал точно
това. С това предълго изречение се надявам, че съм станал сравнително ясен. Тук
е всичко, което исках да чуя отново в един албум на Paradise Lost.
Nick Holmes реве, даже по-голямата част от вокалите са
именно такива и мога да кажа, че наистина много добре се справя.
Китарите стържат, дет/дуума властва, темпото е максимум средно. Групата звучи
тежко, ама наистина много тежко. И докато слушаш албума, усещаш как сякаш звучи
равно и с почти нищо не изпъква. Не че е слаб или скучен. Точно обратното, Blood & Chaos е
потенциален концертен трепач, следващото Until the Grave е
дет/дуум от най-висока класа, както може да покаже само група като Paradise, а и песните като The Longest Winter, From the
Gallows и
едноименната трудно биха минали са слаби, стотици групи биха продали душата си
да имат такива в албумите си. Обаче липсва онази
лепката мелодия от предишните албуми. Онези сола, който раздират душата ти.
Онези чисти вокали, които просто веднага ти влизат под кожата и ти се
запечатват в съзнанието, макар че на живо трудно се получават.
Пуснах си предишния албум, за да сравня
все пак дали има някаква промяна в звученето или просто търся проблем от
никъде. И за съжаление установих, че именно това, което ми липсва в новия албум
е проблема. В този от преди две година, точно това равновесие между чистите
вокали и върналите се ревове го правеше интересен. Мелодията и солата си ги
имаше на едно с здравите рифове.
Че албумът е силен, силен е. Че е
качествен, както винаги, и това е така. Обаче сякаш групата изгуби част от
интересното си звучене при това връщане към миналото. И ако до 2012 г. всичко
си беше ок, всеки албум надграждаше предишния и звучеше интересно, сега вече малко
досада взе да се влива в музиката им. Така или иначе,
това ще е един от албумите на годината, и всичко това е
казано от гледната точка на голям фен на групата. Затова и оценката няма да е
най-високите. Явно пътят към завръщането на старото звучене беше по-интересен от
самото завръщане. Но пак е по-добре от това, което правят Anathema…
Оценка: 7,5/10
