Metallica издадоха нов албум. Едно просто изречение, което означава толкова много за
всички нас изстрадалите през годините фенове на групата. Колкото и да не им се
иска на някои, това ще е едно от музикалните събития на годината. Няма как да
скрия крайните си пристрастия към групата, а и не искам. Още по-специално ми е
заглавието на албума, тъй като тази година ставам на 2 x 72 сезона. Смятам, че повече нужда от уводни думи, няма. Директно се насочвам
към кусурите и позитивите на албуми.
Голяма част от
критиците (да не кажа направо хейтърите) са прави, че 72 Seasons е прекалено дълъг и тромав албум, и че върви равно. Но това далеч не е от
днес, още от Load/ReLoad това го имаше. А че е бил тромав в постоянно средно темпо, което го прави
труден за слушане, освен дължината му...ами хората вече са на 60 години. Не мога
да си представя вече да правят
скорострелници като Fight Fire with Fire или прото дет метъл (да, да, правилно прочете) като Disposable Heroes. И именно това е огромния плюс на албума. Това е нещо, което ме кара да си
го пусна и да го изслушам го край – Metallica звучат честно, без да се правят на каквито не са. Без да следват или да има
влияние от някой тренд, защото, няма какво да се лъжем, в албумите от Load до St.
Anger
си го има това. Няма смисъл и да лъжа, че всички песни от
албума ми харесват. Някои просто минават и заминават и така до следващата. Но от
12 песни, това са не повече от 2-3.
Няма как да не
отлича последните 4 песни от албума – If Darkness Had a Son, Too Far Gone?, Room
of Mirrors
и Inamorata. Само в тях може да се чуе влиянието от Iron Maiden, докато при предишния албум беше
през целия. И да, не само в тези песни, но и в целия албум, може да усети
влиянието на Black
Sabbath и Motorhead.
Така че критиките, че звученето било близко до Load/ReLoad, не са основателни, с лекото изключение на You Must Burn!. Та в споменатите малко по-рано 4 песни се намира и най-качествения материал
от албума. Определено са по-разчупени и зарибяващи, а и са причината да си
пуска албума. Но големия, да не кажа с абсолютно основание огромния, връх на 72 Seasons е Inamorata. Над 11 минути, които минават сякаш за 3 пъти по-малко. Дори песента да беше
до първите си 5 минути, пак си заслужава слушането и хваленето. А след това
какво следва...чуй и сам прецени. Песен достойна да застане до класики до 1991
година.
Няма как да не
спомена и откриващата едноименна, която на първо слушане не ми вдъхна особено
доверие за правилен избор за отваряща песен, но след няколко слушания е
идеална. Особено с това Motorhead-ско началото. Lux Aeterna е от онези
универсално звучащи кратки и ударни песни, които не можеш да определиш какъв
стил е точно. Просто метъл и без проблеми да познаеш, че това е Metallica. Правилен избор за пръв сингъл.
Това е, не
виждам смисъл повече какво да пиша за албума. Така или иначе целия интернет е
залят с мнения за него. Ако си решил, ще го чуеш, ако не, едва ли точно аз ще
променя мнението ти с това писание. Няма смисъл да коментирам и традиционните
критики към Kirk
Hammett и особено към Lars Ulrich. Няма проблем със солата на първия, даже смятам че много добре се вписват в
звученето на албума. Както и нямам проблем с уж еднаквия уморен ритъм с който
свирил. Предпочитам да гледам от позитивната страна на нещата и просто да се
наслаждавам на музиката, която се лее от албума. Да, не е най-доброто им нещо,
но вероятно е най-доброто към този момент. А и винаги ми е кеф да чуя
хетфилдското джъ-джъ-джъ. Все пак вероятно именно заради това са ми най-любимата групата, всичко започна с тях,
продължава, а най-вероятни и ще завърши...дори и отвъд
Оценка:
7,72/10
