СБОРЪТ 2019: TRIPTYCH

Три години подред пиша истории свързани със СборЪТ. Тъй като е леко уморително, а и нямам много време, както и креативна енергия, тази година ще има три кратки истории. Дали са по-добри, по-лоши или същата работа, не знам, поне на мен докато ги мислех ми бяха забавни, да се надявам и на вас. И разпространявайте писанията, нека всеки научи как се празнува и какво се случва преди, по време и след този съкровен празник. Честит Сбор!!!

I.                   Коте, коте, аз те знам

Ранноноемврийска утрин, зелките за бърза консумация чакаха да бъдат изконсумирани бързо. Стопанката на къщата Вероника* объркваше каймата донесена специално от ГрадЪ/ТХ от нейния възлюбен Магдален. Лека полека слънцето изкачваше хоризонта, домакинята гледаше задълженията си, докато господаря на къщата беше в мазата да оценява качествата на виното, което след дни щеше да се разлее по маса по повод СборЪТ. Така настъпи обяд, когато двамата се събраха и взеха да обсъждат бъдещето меню по повод празник. Между темите как ще разредят леко виното и/или ще дадат от по-болното и как ще сложат слънчевата туршията, която не стана много „сполучлива“, се присетиха, че трябва да вкусят каймата след като е престояла вече. На път към легена, обсъдиха дали да не я поосолят или червен пипер повече да сложат, че да им е гадно на тези гладници – сборджии от ГрадЪ. Но разговора им беше прекъснат от зловещата гледка на почти празен леген. Паниката и ужасът минаха всякакви граници, сякаш беше настъпил своеобразен армагедон. Първоначалната мисъл за крадец изедник от съседите веднага бяха отхвърлени, защото реално те бяха крадците изедници в квартала. След няма и минута една мисъл осени Магдален. Главния заподозрян беше своеобразната Чубакабра на околните дворове – котарака Цирконий. Беше кръстен така от Вероника, защото някак ѝ звучеше римско, но и като намек към Магдален, че е време нещо така пръстен да даде. На Магдален само до Рим и пръстени му беше принципно, а за императори хич. След кратка оборка на двора, беше открит заподозрения мазен котарак. Той сладко, сладко спеше (направо си къртеше, няма какво да се лъжем) в неотдавна обраното лозе и тежко въздишаше. Надутия почти до пръскане тумбак и немного леко мазното му муцуна подсказваше, че просто няма как да има друг виновник. Магдален с оттрениран жест свали гумения си цървул и с ефектен боц люсна блаженно спящия котак. Без да губи секунда взе камък от земята и го нацели с един замах. Котаракът не знаеше къде е и набързо избяга в най-близкия двор, където малко след това яде бой и от тамошния дърт рижав котор. Беше ред и на Вероника да получи заслуженото си. Тъй като, както всеки път, се бе забляла и улисала в разговори по телефона, тя ненаглеждаше така ценната суровина. Майсторството да смесва в една псувня български, румънски, сръбски и турски, показа какъв виден балкански субект е Магдален. След тирадата, Вероника с насълзени очи, тръгна  по магазините да търси кайма. Тихо мрънкащия ѝ възлюбен отново слезе в мазата, за всеки случай да провери, дали този котарак хайдутин не е изпил и виното му. След СборЪТ те отново се сдобриха, най-вече покрай нареждането (разбирай, че са ги кълнели) на гостите. Дирите на Цирконий и до днес се губят. Поне в този двор.

*противно на масовото схващане, Вероника не е била кръстена на радиото, макар че ѝ подхождало. Майка ѝ, леля Трендафилка, била огромна фенка на Spice Girls още от първите им демота и сплитове с Extreme Noise Terror и Benediction. След статия в „Жълт труд“ посветена на групата, тя решила да кръсти растящото в утробата ѝ дете на една от певачките. По-точно на Виктория, но в статията я написали като Вероника. Най я харесвала, тъй като се обличала със стил и изглеждала елегантна, а не като другите, които имали аутфита на повлекани, или според нея било така. Пък и тогава давали по сателита латина сапунка, а една от героините се казвала Вероника Мигел Анхел но не Мария Луиз Назарио но не Лима, на кратко „Вера“.

 

II.                Съботяните

Сам по себе си празнуването на СборЪТ си е леко езически ритуал. Въпреки, че е представен през призмата на християнството, доста повече го свръзва със старите вярвания и празненства. За повече повече хора, той трябва непременно, задължително и без всякакво отклонение да се празнува на 8. XI.. За този ден има толкова подготовка, че е немислимо да се празнува с отклонение в датата. Но през годините се е появил лек разкол сред определени граждани. Дали покрай работата, учене или друго занимание, те са започнали да празнуват съботата след 8-ми. Още в началото, това било определено от останалите като сектанство и започнали да викат на празнуващи „Съботяните“. Сред ортодоксалните привърженици и последователи на СборЪТ, това било недопустимо, тъй като променяли изконните традиции. В началото не гледали с добро око на тях, смятали, че се „гражданеят“ повече отколкото трябва. Но реални нямало промяна нито в начина на празнуване, нито при гостите навлеци от Добрич/ТХ/ГрадЪ, та с годините отрицателната настройка към тях притихнала, а и все пак това е най-свещения празник (но в никакъв случай най-светлия). Все пак Съботяните вечерта на 8-ми, тържествено опитвали първите сарми и глътки от виното, под светлината на запалените свещи, наредени в нетрадиционна форма и под звуците на език отдавна забравен и забранен прославящ СборЪТ, неговите помощници и последователи. Моментът в който различните реалности се смесват, достига се досег с невидимото, отвъд земното и с древните предци. Когато скверните слова достигат до ушите на вярващите в Него, а небцето се наслаждава на даровете Му. Нечленоразделни звуци огласят леко трепкащата светлина в мрака, момента когато се достига отвъд, миг преди да се върне в земната реалност. 

III.             The Day the Dead Walked

Беше време когато в Пастир всичко бе идилия. Водата си бе отровена още от древни времена, казаните бълваха скверна течност, а людете му бяха смятани от учените за липсващото звено в еволюцията. Но за хубаво или лошо (за лошо, за лошо, мен слушайте) глобализацията достигна и до тези територии. Външни лица започнаха не само да посещават, но и да заживяват на тази територия. Лица несвикнали с вековните устои на селището и злото отдавна впило се в почвата. Решиха да променят мястото, а не себе си, както би постъпил всеки егоцентричен типаж. Тъй като все още бяха малцинство и нямаше как да променят хората, решиха да започнат от околната среда. В един спокоен пролетен ден, те вдигнаха врява, че водата е отровена и опасна. От различни медии започнаха да идват и да отразяват проблема, който доскоро въобще не беше проблем. Кореняк пастирците приеха това в тих смут. Някои от по-възрастните още помнеха едни отдавна отминали времена, когато се случи нещото накарало ги да замълчат за водата. Тогава, нощта на 8-ми срещу 9-ти ноември мъртвите се върнаха и решиха да отмъстят за злото, което се бе стоварило над тях от живите. Кореняците все пак тихо предупредиха новодошлите да внимават, какво вършат и говорят, защото въпросът не е дали те пак ще се събудят,  а дали отново ще тръгнат на своя отдавна предначертан поход. Но предупреждението беше прието със силен смях и недоверие. Всъщност и те бяха чували за тази история, но вярваха на версията, че просто са били десетима пиянки, които са се развилнели и направили чат-пат някоя пакост. Но всеки с акъла си знаеше, че това далеч не е било така. Постепенно дните започнаха да се изнизват, ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, когато дойде времето за най-върховния празник – СборЪТ. Случката с водата постепенно потъна в забава, но злото вече бе събудено. Макар че пастирци нямаха голям досег с водата, било то външно или вътрешно, все пак използваха от нея за приготвяне на сармите. Ястие символ на преклонението към СборЪТ и неговите порядки. Ястие, което векове насам било принасяно в жертва, с цел омилостивяване на злото спящо в недрата на тамошната земя. Но тази годината то беше раздразнено от новодошлите, които дръзнаха да вдигната глас срещу вековните порядки и нямаше да има милост към никого. Чрез консумацията на сарми и разредено вино (все пак на гостите няма от хубаво да се даде, я), то влезе в организмите на всички и събуди дълбоко вкорененото зло. Зло, което след броени часове ще се въздигне отново в укор на тези, които не си замълчахам и ще дойде деня в който мъртвите отново проходиха...

Бонус история: според записки на историци от древността, разпъването на кръст като метод на мъчение е измислено именно покрай празнуването на СборЪТ. Гост останал неизвестен с името си, иначе казано, Незнайния гост, решил да не консумира даровете на празника, а да кара само на „една салатка, може и с малко вино, но разредено с повечко лимонада, колко за наздраве да има“. Ужасът от отказа потресъл домакините-сборджии и замъглил трезвата им преценка. Не че я имало не само покрай празника, а и въобще, но малкото останало от нея се изпарила. За миг те разкъсали добричките му дрипи, бързо сковали кръст от открадните дъски за зимата и го накарали да го влачи до центъра на селището. Там те го разпънали заедно с другите махнаджии гости от ТХ, като брутално показно на всички домакини, гости или друг вид паплач свързан с празнуването на СборЪТ. С времето това имало леко обратен ефект, тъй като довело до брутална консумация на даровете дадени от СборЪТ. Укорът към гостите от ТХ, за съжаление не бил разбран както му е реда, но все пак имал и образователен ефект. След това в редица митологии и религии била заимствана тази история, но далеч по по-мек и небрутален начин.

Все пак стана въпрос за Benediction, една сборска песен от тях

Korn – The Nothing (2019)

С албумите на Korn винаги трябва да се подхожда внимателно. При предишния – The Serenity of Suffering (2016), избързах с писанието на мнението си и първоначално го определих като нищо кой знае какво. Но реално той беше, всъщност още си е, най-добрия им албум за последните 15-тина година. В началото и новия албум нещо не ми се стори особено интересен. Да, добър, има интересни идеи, но сякаш минаваше равно, без да изпъкне. Реално продължение на звученето след дъбстепа албум (който тотално съживи кариерата им) и като се върна Head. След няколко прослушвания, всъщност ми се стори доста по-дълбок и интересен. Още сега казвам, че не е по-добър от предишния, има си го талаша. Но има едно определено настроение през цялото време, което сякаш те държи на тръни. Силно есенен албум, като атмосфера и настроение, но не си представайте изпопаднали листа, дъждовно време, студ или нещо такова, а по-скоро това, което е вътре в човек като усещане, когато дойде есента. Има и моменти напомнящи на първия албум, което за мен е огромен плюс. Има си ги ревовете, електроники не чак толкова, но тежината не е толкова в музиката, а в атмосфера и настроението, което носи. А Korn не веднъж са показвали, че са добри в това. Сякаш Jonathan Davis е прехвърлил всичко това от соловия си албум върху звученето на Korn. А соловия му албум беше много силен, повече от The Nothing, което донякъде е причината да ми се хареса чак толкова новия албум.

Ако говорим за конкретни песни, мога да кажа, че най-силното се намира сред първите пет, т.е. някъде до кратката интерлюдия или там както се определя The Seduction of Indulgence. Между другото The End Begins, т.е. интрото на албума, започва с гайда и нещо като хлипане от Davis, което би стопило сърцето на всеки стар фен. След средата сякаш се губи тягата, но към края вече пак се влиза в правия път, но слаба песен няма. Направи ми впечатление, че Cold сякаш съдържа идеи за 2-3 песни, които накрая групата е обединила, но пък тези идеи за дълбоки ревове, мелодичен припев и звучене от първия албум, което както и да го погледнеш си е в 10-ката.

Всъщност много може да се каже за албум и групата като цяло. Феновете няма да си търсят причина да го чуят, а направо ще си го пуснат. Ако до сега не си ги харесвал, този албум нищо няма да промени. Определено ще се харесва повече на хората, които им харесват нещата след 2011/2013г.. А аз като човек прослушал ги с албумите от 2002 г. и 2003 г. (най-най-най-любимия!!!), просто се радвам, че все още са тук и правят здрави албум. Нищо, че не е най-доброто, понякога и малкото е достатъчно.

Оценка: 7,5/10

Slipknot – We Are Not Your Kind (2019)

Две неща основно ми дойдоха като идея за начало на това писание, след като излезе новия албум на Slipknot:

1.      Случайно или не, в една седмица излезе новия им албум, както и нова песен от дългоооочаквания нов Tool. Поне по мои наблюдения, отрицателните коментари бяха повече. В следващия момент се сетих за 2001 г., когато излязоха вече класическите им албуми Iowa и Lateralus. Зачудих се, където са били тогава големите разбирачи. Някои може и да не са били родени или тепърва са прохождали...Това го казвам като никакъв фен на Tool и не чак толкова голям на Slipknot. Просто обективен факт;

2.      Още малко като се върна във времето, реално помня Slipknot още от първия им албум. Върлите метъли масово определяха групата като „подходяща за Метрополис“. Всъщност, май доста хора не знаят и/или не си спомят какво беше Метрополис. Малко след това, т.е. след като излезе Iowa, немалко музиканти от скандинавската сцена взеха да признават, че всъщност са доста добра и приятна група. Дори и Slayer леко зазвучаха като тях. Факта, че доста от нароилите се по едно време деткор групи, признаваха като първоначално влияние Slipknot. Същото важи и за много от актуалните/модерните групи, които са вървежни сега.;

Имах предвид, че намирането на махна в музиката на някоя група е най-лесното нещо. Да, този албум не е перфектен. Далеч е от агресията и енергията на първите два албуми. Обаче онова хорър чувство в музиката им, все така си е тук, че дори се е засилило. Има недоволни от много прелюдии, интрота, атмосферични моменти и т.н., макар че реално винаги са имали такива елементи. Явно покрай тоновете нова музика, която прелива постоянно, хората забравиха, как понякога трябва да се свали напрежението, че да се натрупа постепенно пак. Да, в накрая на албума My Pain и Not Long For This World, сякаш приспиват леко вниманието на слушателя. Обаче след тях идва касапницата Solway Firth. А групата отдавна нямаха толкова интензивна песен, напомняща именно на споменатия вече Iowa. Birth of Cruel директно запраща към хаховщината на първия им албум. Spiders е тотална психария, също навяваща спомения за едноименния им албум от ’99. Nero Forte почти веднага ми става фаворит. Там пък се усеща звученето от Vol. 3 (2004), който е може би любимия ми техен албум. Всъщност целия албум е близък до това звучене. Реално за всяка песен бих казал нещо добро, просто няма как да не се споменат другия ми фаворит Critical Darling, леко завенията A Liar’s Funeral или Orphan. Обвиненията, че Кори Тейлър е превърнал групата в Stone Sour, най-вече в Unsainted, също са тотална глупост. Камък кисел едва ли някога ще изкарат такова звучене.

Като обобщения бих казал, че албумът е много по-добре от The Gray Chapter (2014), където все едно бяха насъбрали останали песни и идеи (Killpop беше чук). Всъщност дори и от All Hope is Gone (2008) е по-добре. Минаха времената, когато обявяваха, как никога няма да свалят маските, защото не искат да стават като Kiss. Или пък, как след третия албум ще се разпаднат. Може би липсва Joey Jordison от към музика и Paul Gray от към идеи, но въпреки всичко, всичко което чух в албума ми хареса. Оценката е може би леееко повишена, но от друга страна, обложката е страшно грозна. Отново.

Оценка: 8,5/10

5 неща, които са смъртоносни като тютюнопушенето

Днес сутринта (бел. ред. - 03.06.19) попаднах на статия с почти същото заглавие в женски сайт и се сетих, че отдавна не съм писал не само простотии, а какво и да е в блога ми. А това е една много добра тема за вдъхновение. Уж щях да пиша ревю/мнение за новите албуми на Rammstein и Darkthrone, но явно толкова ми е желанието, което не пречи все пак да стане. Ама кога...Пак започнах да се обяснявам, та директно да се насоча към тази позитивна лятна тема:

-          Боя – имам предвид бой, не цапане с боички, което също не е живително. Народът е казал, че боя изгражда, а не разгражда. Вероятно е прав, но от друга страна консумирането на много бой, определено не допринася за дълголетието. Но не е пречка да пробваш. Сега за единия кол в гърба ли си?!;

-          Отровата – вече сме наясно, че всичко около нас е отрова. Въздух, вода, храна, пчели, алкохол и т.н, и т.н.. Едно време поне отровата беше като хората, кеф ти е да се натровиш, сега вече не знаеш от къде ще ти дойде, че вземе да пукнеш. Всичко развалиха еййй. Да сте чували някой вече да казва нещо за противоотрова? А? А? Не, ама и как да чуете, като само простотии слушате. Вземе да вземеш противоотрова, то ще се окаже, че ще натровиш нещо друго. Дейба и живот...;

-          Дребните хора – дребно и вредно, както отново е казал народа. Вървиш си по улицата или обикаляш някъде и изведнъж нещо изписуква. Ако е котка, ще ти удари едни нокти, а ако е куче, някоя мощна запахка, предвещаваща бяс. Тъй като все още поне донякъде сме нормална страна и може да му люснеш един ритник на зверчето, не е проблем, ще се разберете. Обаче ако е някой човек, работите стават много зле. Започва едно мрънкане „не ме ли видя“. Ами не, не те видях. И не е защото съм много висок, а защото ти си почти невидим на височина. На широчина си личиш. И така минава ден след ден, за някои и целия живот с подобно създание. Не е хубаво да се коментират нещата с които природата е лишила някой човек, обаче ако комарите имаха човешки вид, определено щяха да са ниски хора. Факт;

-          Да си фен на (бивш) футболен гранд – тук ми е трудно да пиша и коментирам. Вероятно и Васил Найденов е бил вдъхновен от подобно нещастие, когато е писал/пял „Болката от ляво“. Винаги ми е приличал на фен на Нотингам Форест. Спирам до тук, че извора на мъка дълбок е, а очите се напълниха със сълзи от скръб. И все пак – кур за Интер, Локо Пд вечно в трета бригада!!!;

-          Да паднеш от високо – и от ниско да паднеш, не е много полезно за здравето. Но да се изтърбушиш от няколко метра/етажа, ето това вече допринася за твое крепко здраве. Най-вече за края му. Всъщност да паднеш по стълбите и/или от стълба, също влиза в тази графа. Най-малкото без всякаква подготовка, при по-малко наранявания, винаги първо наяве излиза богатия ти речников запас на попръжни, а както знаем, интелигентните хора много псуват. Това все пак си е някаква успокоение след като се начупиш целия. Хайде малко по-положително да гледаме на живота, стига с този негативизъм.

Бонус за японското издание:

-          Животът – както много добре знаем, никой не е оцелял от живота. Един вид умряла работа е цялото ни съществуване. Някои се депресират от това, други живеят на принципа, че един живот имаме, така че давай от всичко по много, т.е. цялото им съществуване е абитуриентски бал. А както много добре знаем, живота си е бал...един вид. Ще се повторя (сефте...), стига с този песимизъм, нека по-живително да гледаме на нещата. В крайна сметка, колкото и да се мъчим, все ще му дойде края. Жив лайв коуч съм;

-          Пастир – едно време и без пискане по медиите, знаехме, че и водата, и въздуха, и слънцето, и почвата, абе всичко си беше отровно в Пастир. Беше един безгрижен живот, макар и кратък. Птички лаят, колорадските бръмбари имаха впрягове с по 4 кучета, котки кърмеха пеленачета. Жива хипарска идилия. Казаните съшо спомагаха за това. Но вече не е така. Глобално е всеизвестно, както е дережето в Пастир. После живот ли е това, всичко ни отнеха...Развалиха една своеобразна утопия. После как да не се поболее човек. Пък нека да е от водата.

Надявам се това писание да ви е било полезно и разнообразило деня ви. Живота ви едва ли, но поне да сте си дали сметка, че няма нужда от пушене, че да се прецакаме. Това ще стане така или иначе. Така че, наслаждвайте се на ежедневието ви, стреса, напрежението, мъката по отминалите години на младост (или по-зле -  на старост). Яжте, пийте, носете си новите дрехи, лято е, на другите ще им е хубаво, на вас едва ли. Но пък винаги можете да ги обсъждате. Това си е една мнооого добра причина за съществуване на този свят. Ето, отново прокарвам светлата линия на позитивизма, даже и песен ще цопва по случая!!!

In Flames – I, the Mask (2019)

За хубаво или лошо In Flames вече нямат нищо общо със звученето си от 90-те. Честно казано, на мен вече ми писна да се мрънка, колко са яки албумите от тогава. А те просто бяха една от многото шведски добри групи излизащи тогава, без реално да изпъкват с нещо уникално. Colony (1999) и досега го смятам за най-скучния им албум. Реално достигнаха до своето уникално звучене с Clayman (2000). Дали после се продадоха или просто еволюираха, за да оцелеят в пренаселената сцена, е въпрос на дълбоки разсъждения. Да, наистина американското звучене от албум на албум се увеличаваше, но реално от албум на албум се променяха постепенно, без резки завои. Също е спорно, дали тази група е същата след като ги няма определени хора, което си пролича още в Sounds of a Playground Fading (2011) и леко ги поотписах. Реално първите съмнения за това се появиха при предишния албум – A Sense of Purpose (2008), който си беше доста половинчат. Не крият пристрастията си към периода 2000 г. - 2006 г., там бяха целеустремена група, която от албум на албум, мачкаше очаквания на старите фенове за леко кривване и после пак връщане към старото звучене. За обвиненията за залитане в нео метъл звучене, няма смисъл да говоря. От друга страна, колкото и да ми хареса предишния им албум Battles (2016), не мога да отрека, че си беше сладникав, силно американско звучащ, на моменти даже залиташе към позитивен поп. Въобще противоречие след противоречие. 

Противоречието продължава и с този албум. В позитивен смисъл, разбира се. Чуваемо, усилено е китарното звучене в сравнение с предишния албум, електрониките са може би в една степен не толкова набиващи се, но все така част от общото звучене. Даже бих казал, че на моменти има и леко завръщане към звука от преди 10 год,. че дори и някои елементи от Come Clarity (2006), което за мен е плюс. Стори ми се, че има и леки прилики с някои неща на Trivium. Естествено, мазните припеви са си тук, както и на моменти дразнещото скимтене на Anders Friden, но вече сме му скинали. От друга страна, в някои песни се усещат и леки ревове, а не просто крещене. Както всеки албум на групата и този има песни, които минават и заминават, но в днешно време 13 песни да са еднакво силни, ще е цяло чудо. Най-големия хит от албум, а и една от най-силните им песни въобще, е I Am Above, а тази която ми направи най-голямо впечатление е Burn. В нея именно се усеща най-силно споменатото леко завръщане на звученето от преди 10 год.. Странно, как чак сега имат песен с такова име. Силни песни също така са едноименната и We Will Remember. Бонусът Not Alone е много приятен позитивен метъл, който има много повече с актуалното звучене и почти нищо с това на 90-те. Stay with me напомня в някаква степен на Metaphor, но доста далеч от въздействието ѝ. Реално всяка песен си я има онази хитова кукичка, която привлича слушателя. Вече зависи от самия него, колко може да поеме от по-светлото позитивно и алтернативно звучене на групата.

В крайна сметка имаме един много добър албум, който изпъква в все още с нищо не блестящата 2019 г.. Затова и оценката ми е малко по-надолу, тъй като след по-малко от 10 мес., това може да се окаже един от най-добрите албуми през годината, а може да се спомене и чисто статистически. Сравних албум с новия на техните сънародници Soilwork. При In Flames екстремното остана някъде по пътя, но пък алтернативното и мелодичното им подхожда. А и няма какво да се лъжем, това определеното не е най-силния им албум, което не пречим да му се насладим.  

Оценка: 7,5/10

Нещата, които обичаш да мразиш

Има едно определение наречено „гузно удоволствие”. Не знам дали е най-точно за този вид писание и темата му, но вероятно всеки човек го е изпитвал. Независимо дали става въпрос за музика, филми или дори най-обикновена дейност от ежедневието, но има определени неща, които обичаме да мразим. Примерите са всякакви, примерно гледането на телевизия, където всеки се оплаква, какви простотии дават. Казваш на съответния човек да спре да гледа новините, реалитита, уж забавни предавания, но отсрещната страна не може да се даде адекватно мнение, защо не го прави. Не обичаш чалга, било то като музика и/или начин на живот/мислене, но все ти е в устата, колко е зле и пошло. Както споменах, дори и за дребни неща от живота, примерно да се нареждат хората. Сякаш просто нещо в теб го иска.

Идеята ми за това писание дойде след като прочетох книгата „Всички обичат Сиатъл”. В нея става въпрос за зараждането на сцената там и по-точно грънджа. Това е един от стиловете, които най-много съм нареждал пред годините. От друга страна, той е символ на 90-те, а симпатиите към този време въобще не ги крия. Nirvana може би беше първата група, която прослушах по-сериозно (бел. авт. – Backstreet boys не се смятат, там беше несериозно прослушване), а Alice in Chains толкова много ги слушах в последната ми година в университета, че чак към промиване на мозъка отиваше. Всъщност за последното десетилетие, това е една от най-слушаните групи от мен. Трибют концертите в Строежа към тази сцена са почти най-отвратителното нещо, като цяло и това постоянно живеене в неща преди 25, че и повече години. А Pearl Jam са (бел. авт. – или май по-точно да кажа „бяха”) една от най-дразнещите ми груши. Но преди малко слушах почти целия Ten (1991) с леко виновен поглед. Тук е мястото да припомня мисълта, че границата между любовта и омразата е много тънка, не че ги заобичах. Всъщност според учените, делът в мозъка отговарящ за тези чувства е май един и същи. Но от мозъци не разбирам, така че няма да се правя на умник. Макар, че по тази логика излиза, че зомбитата трябва да са егати специалистите. Пак започнах с простотиите...

Някои казват, че омразата била вредна и хабяла излишна енергия. Не знам дали е така, за мен човек, който не мрази поне едно нещо, му е криминална работата. Пък и израза „да обичаш до смърт” не ми се струва жизнеутвърждаващ. Всъщност по никакъв начин не искам да кажа, че омразата е хубаво нещо или още по-малко, това писание да е посветено на това. Сам се убеждавам, че просто са двете страни на една монета. И не непременно от нещо лошо, да не може нещо хубаво да разцъфти. Много хора, които са се мразили по една или друга причина, след това се заобичат, макар че обратното е по-често срещано, но да не отивам пак в негативното. Сега мисля да си пусна Black на споменатите Pearl Jam. И като край, лек съвет, ей тези думички от текста, недейте ги четете, докато поркате вино. Може и да не е вино, от мен да мине, нали трябва да сме либерални. Просто различно „влизат”.

I know someday you'll have a beautiful life
I know you'll be a star in somebody else's sky
But why, why, why can't it be, can't it be mine?