Metallica – Hardwired…to Self-Destruct (2016)

Първо, важно е още от начало на уточня, за който не е усетил и не знае, че Metallica са ми най-най-най-любимата група. Всъщност дори и това е малко като определение. Така че новия им албум си е един вид огромно събитие. Но и не съм от онези крайни фен-бойчета, които обожават всяка тяхна крачка, винаги съм виждал слабостите при тях, което е и причина да са ми толкова любими. Затова и Ride the Lightning (1984) ще остане вечния ми номер 1, въпреки, че не обичам 80-те. Затова и Черния (1991), ще бъде номер 2 в тази класация, въпреки „предателството” към траша, но и албумът с възможно най-добър звук, възможен благодарение на така мразения Боб Рок. Затова и перфектния по всеки параграф и без слаба секунда дори Master of Puppets (1986), никога не стана най-любимия ми. Затова и нямам проблем с Load (1996) и ReLoad (1997), въпреки, че преспокойно можеше да от всеки от двата да се махнат по 2-3 песни. А и прослушах групата и като цяло тази музика благодарение на тях. „Тенекиения” St. Anger (2003) го приех без проблем и даже си имам любими песни. Death Magnetic (2008) го смятам за перфектен към днешна дата и за моментното им състояние. Много ми е приятно, че слушаш музиката им без стереотипите от 80-те, наслаждавам се на това, което правят, след като преди 15-ти години бяха да ръба да ги няма вече. Всъщност това е още причина да харесвам St. Anger. Той беше проводника групата отново да се събуди и да намери сили да бъде номер 1, каквато и винаги е била. Някой би казал, че това е изтъркано и неправилно мнение и позиция. Еми да, но аз живея в настоящето и всички нареждания за музиката им, не могат да отнемат удоволствие да си пусна новия албум и да се радвам, че все са сила. И да, има прекалено много музика, че да се акцентира върху Metallica. Но какво от това, има и прекалено много храна и бира, която е хубава, но колкото и да са добри, никоя от тях няма да ти носи удоволствието и насладата на най-любимите ти, нито на онази първа хапка, нито на онази първа глътка, след дълго чакане.

Така е и с новия им албум. Направо казвам, че това е първия албум, който не ме „хваща” на групата. Даже на моменти усещам, как сякаш се напрягам и мъча да слушам. Но е така с любимите неща, не търсиш кусурите им, а хубавите им качества. Не мога да отрека, че 11 от 12 песни да са над 5 мин. и половина идва в много и натоварва слушателя. А и разнообразието не е най-характерната черта на албума. Колкото и странно да звучи, една балада/бавна песен, определено би внесла много, много повече за разнообразието на албума. Траш да търси човек, малко трябва да се поозори, не че няма, има рифове бол, но в момента Metallica звучат като нещо повече, а и би ги ограничило. Да, откриващата Hardwired, която е и най-кратката и интензивна песен от албум, носи много от атмосферата на Dyers Eve или Damage inc.. Същото важи и за закриващата песен Spit Out the Bone, в която между другото е вкаран и мотив, който звучи все едно взет от звученето на St. Anger. Личния ми фаворит без всякакви съмнения е Dream No More, която е може би най-лесно влизащата под кожата, а и носи по-скоро духа и звучене на 90-тарската Metallica от колкото от „добрите стари времена”. Също много силна е Atlas, Rise!, която май за съжаление ще остане под сянката на това, че има Maiden мотив. Директно казвам, че всеки който мисли, че групата краде от Iron Maiden е глупак. Metallica никога не са крили влиянието от тях и това винаги се е чувало ясно, а за мен даже е плюс. А и тази измислена война между групите...Същото важи и за всички, които обвиняват групата, че в този албум има много самокопиране. Сега чуйте миналогодишните албуми на Iron Maiden и Slayer, ако там не чуват самокопиране, еми извинявайте тогава, трябва ви лекар. Влиянията на Metallica винаги са си личали, а и те не са мъчили да го оправдаят. Това важи както за Diamond Head, така и за Motorhead, така и Black Sabbath. Всъщност, както и в Death Magnetic, и тук си личат явните влияние или по-точно завръщане към звучене на 70-тарските Sabbath, но не ме разбирайте погрешно, шанса да си пусна тях през Metallica  е почти нулев.

Вокалите на Хетфийлд продължават да бъдат все така размазани и мазни, което никога не ми е пречило, даже ми харесва. Но отново се завръщат и по-агресивното, т.нар. вълчо пеене, макар и по-рядко. За рифовете няма смисъл да говоря, този човек там е машина и нищо не може да го събори.  Не мога и да отрека, че този път солата на Хамет не са особено впечатляващи и малко минават ей-така. Темата за баса, тактично е пропускам, защото никой не може да се сравнява с Клиф Бъртън, а Нюстед винаги е бил порязван по този фактор, въпреки явната му надъханост и самораздаване и няма да е честно да хваля/нареждам Трухильо. Никога не ми е пречело свиренето на Улрих и след този албум това не се променя.

 И така, това беше едно честно и искрено ревю или пък мнение за албума, какво значение има какво ще е определението. В крайна сметка, всичко е едно чесане на езици, в зависимост кой какво му харесва. Ако албумът беше останал само с песните от първия диск, оценката щеше да е с 2 единици по-нагоре, но от друга страна, имам достатъчно музика да слушам от любимата си група, бил той хубав или лош, никога не е излишен. И да, няма да е албума на годината за жалост, не знам дали и в личния ми топ 5 ще влезе, но какво от това. Това което чух ми хареса, не ме разочарова, няма да мрънкам, защото в крайна сметка музиката е затова, да ти носи удоволствие, а тази на Metallica винаги ще го прави...до края.

Оценка: 8/10

Пришествието на Третия Сбор

Човешките създания са странни. В тяхното съзнание винаги е било заложено чувството за страх, качващо адреналина и носещо някакво странно удоволствие. Затова и през векове са били създадени толкова произведения с подобна насоченост, макар че реалния свят, този който ги обгражда, да е по-ужасяващ и смразяващ кръвта от какво и да е било творчество. Чувството за страх кара човек да се чувства жив и съзнанието му да открива нови граници. Но има неща, които човешкия ум не просто не може да си представи и измисли, а дори не може да сложи наченките на това което може да се сблъсква. Той, чието име се възхвалява през ноемврийски есенен ден, е реалност и съществуването му е доказателство, че за човек има все още много скрити кътчета не само по земята, а и в съзнанието му...

I-во пришествие – In the times before the light

В първите години на планетата, още когато е нямало следа от живо същество и всичко наоколо е било огън, камъни и сяра, Той се е пръкнал. Въпросът дали е от тази реалност е сложен. Самото определение „реалност” е строго субективно и зависи от границите от конкретното същество. Защото за Него има само една реалност и независимо дали е животно, растение, буболечка, йоркипе или човек, всичко му е подвластно. С вековете силата му се увеличаваше, животните ставаха все по-големи и кръвожадни, а когато те му доскучаваха, Той ги избиваше и идваха нови на тяхно място. Нови, не толкова брутални, но не по-малко кръвожадни. Едно такова беше човека. На вид дребно и безобидно, почти всяка твар можеше да го убие, а особено вида добруджаникус крадиливос семикус, накратко пастирец, само от леко течение се погубваше. Но то му стана интересно, тъй можеше да развие интелекта си за разлика от животните и да го прославя, така да го направи всесилен. Той им даваше дарове, които да потискат съзнанието им да се откъсне от неговото влияние. И така с течение на вековете, хората решиха да направят празник на които да прославят името му, чрез приготвянето и консумирането на тези дарове. Празникът щеше да носи неговото име – СборЪТ. Година след година, празник след празник, пукница след пукница, неговата сила и влияние върху разума на хората се увеличаваше. Но имаше и създания сред тях, които въпреки прекомерната консумация на дарове се усъмняваха в него. Те започнаха да почитат други същества, но такива които техния собствен ум беше създал, а така неговата сила се погубваше сред тях. Все повече и повече започнаха да се увеличават, да създават собствени езици и писменост, собствени празници, а след време дори и да воюват, защото вярват в различни собствени божества. Това за Него беше добре, но така или иначе силата му, която беше безгранична, намаляваше. Само една малка група от хора, живееща в селища в провинцията Южна Добруджа, запази вярата си в него и да практикува ритуалите и консумира даровете пратени от Него. Но това не му стигаше и Той реши да се оттегли и да си почине, ритуал известен сред вярващите в Нему хора като „дремуцане”. И така да събере сили за следващото си идване, когато отново усети слабостта в човешкото съзнание.  

II-ро пришествие – Behind the curtains of night phantasmagoria

И така времето минаваше, година след година, десетилетие след десетилетие, век след век, Неговите поклонници намаляваха все повече и повече. Въпреки това с настъпването на Средновековието/Тъмни векове и Ренесанса, някои от хората, започнаха да ровят по-дълбоко, не само в книгите, но и в душите си. Във всяко човешко създание беше заровена семката на преклонението към Него, но в повечето беше отдавна забравена, въпреки това ѝ трябваше малко отново да разцъфне. Много от по-напористите и жадни за знание бяха убити, измъчвани или постоянно тормозени да престанат да се интересуват от миналото и Него, а още по-малко да празнуват деня в Негова чест. Църквата, особено католическата, правеше всичко възможно да попречи на търсещите информация за него да научат нещо повече, а ако това станеше, моментално той биваше хвърлен в някоя килия, далеч от другите хора и възможността да прослави отново Неговото име. Но това беше нейното лицемерно лице, тъй като тя държеше почти всички писания и артефакти за Него, а и всяка година празнуваха празника именно с неговите дарове, макар и завоалирано под друг празник и име. Но силата ѝ намаляваше, а неговата бавно и постепенно отново се възвръщаше. Беше спорно дали това е добре или зле, но така или иначе за Него нямаше добро или зло, всичко беше част от неговия контрол, който скоро щеше да се завърне отново победоносно. Дивашките племена от Южна Добруджа не бяха забравили ритуалите и продължаваха да пируват с неговите дарове, а и в тези смътни времена, когато все повече хора губеха вяра в Църквата, и въпреки страха си към нея, изкушението от Него ставаше все по-силно. В някои от селищата вече имаше картини, където бяха нарисувана скверната троица на носителя на изначалното зло – Сарма – Вино – Гости от ГрадЪ, която винаги образуваше 11 броя обекти. Църквата обвиняваше хората, кланещи се на Него, за дяволопоклоничество, но всички знаеха, че Той е нещо много повече от антипод на наложените норми, и сега когато неговото завръщане предстоеше, страха от изкушението се впиваше в костите. И въпреки силното влияние на Църквата, Той се възвърна. Реки от вино потекоха из човешките тела, стомасите им бяха запълнени от сарми, а черните конници, известни като Гости от ГрадЪ, вече се настаняваха не само на масите на поклонниците му, а постепенно се впиваха и в душите им. Той се въздигна от кладата на неуспеха на тези, които се отрекоха и се помъчиха да заровят спомена за Него. Миналото беше мрачно и тежко, настоящето придобиваше краските на клада, а бъдеще носеше нюанса на предизвестената гибел на всеки човешки разсъдък осмелил се да му се опълчи. СборЪТ се върна, не по-силен от преди, а силен както от зората на планетата. И така минаха два века под черния воал на консумиране на неговите дарове и поклон пред всесилността му. Но историята е кръговрат. Настъпиха времена, където този път хората жадни за знание за разлика от тези, благодарение на които той се възвърна, започнаха да губят интерес към него и пламък запален в душите им затлея. Идваше времето на машините. Там Той все още нямаше нужната сила и влияние да се наложи, въпреки цялата му величественост. Все още имаше влияние върху немалка част от човечеството, но жаждата за новото, което той беше сложил в душите им се обърна към него и Той просто остана част от миналото и се сещаха за Него само когато празнуваха деня в негова чест.

III-то пришествие – The Past is alive…

2016 г. – технологиите все повече са завзели човешките души, дехюманизирането върви със силно темпове, но парадоксално култът към Него през последните години се увеличава все повече и повече. Хората чакат с нетърпение да дойде ноемврийския ден, в който ще Го почетат. Силата на даровете все повече налага власт върху разума на хората, които даже и не се съпротивляват върху това. Прикрити под друго олтарите, където могат да пренесат жертва – Виенското колело, Криминалните кремове, Гондолата, Шекерите, Анцузите и вълнени чорапи по няколко за лев и други, извличаха с все сила жизнените сили на неподозиращите людя. И докато децата нямаше как да се опълчат срещу това, възрастните доброволните се отдаваха на изкушенията, предоставени от Него. Година след година нетърпението за този ден нарастваше, хората чакаха да дойде този миг и да усетят наслада на изгнилите плодове на Неговата поквара. Не трябва да се забравят и неговите най-древни и дребни, но и най-трудолюбиви слуги, който изкушаваха младо и старо на дребните на вид, но закърмени с черна сила дарове – сборджиите със сергии. Черни на вид и с още по-черни души, кривата им диаболична усмивка, която огряваше прокълнатите им лица, след всеки закупен дар от създаден от Него, подклаждаше кладата на Неговия контрол върху крехките и клети души, доброволно предали се на Неговата власт. Да се опълчиш срещу тази вселенска и древна сила, нямаше как да се случи. Но въпреки това дни след преминаването на покварения празник е открита част от книга, където трудно се разчитат бележките на един от малкото опитали се да не се предадат на неговата лепкава сласт. Ето какво е достигнало до хората, няколко дни след демоничния празник:

„...гробовно мълчания се възцари из града. Въпреки, че хората се разхождаха с усмивки, поздравяваха се и говореха, в очите им вече се четеше страха от неизбежното. Всеки уж засуетен в своята работа и задължения, мислеше за предстоящото. Бъдеще, което отново ще е тъмно както в зората на човечеството. Отново идваше онова време от годината през което на изпитание се подлагаше силата на човешкото съзнание. Защото виенското и криминалните шарени кремове, носещи силни страсти в корема на употребяващия ги, просто бяха материалната форма на злото, което идваше. Скверната троица Сарма-Вино-Гости от ГрадЪ, въпреки изначалното си зло беше просто лек повей през своя Господар и диаболичността, която винаги го е изграждала през вековете и от която той се храни. Нямаше сила, която да го спре, тъй като Той беше създаден още в най-далечните времена отреди както и да е същество да се появи на планетата. Всички бяха безсилни пред него и само ако запазваха бистрото си съзнание, можеха да го преборят. Но редица се отказваха да се борят или силите им не стигаха за това. Защото неговата сила минава всичко по внушение и контрол върху хората. А именно той...СборЪТ!!!”

"Сянката на неизвестното вече се стелеше. Добродетелите от миналото вече биват забравени. Изкушението от другата страна и насладите, които Той предлага, бяха прекалено силни за човешкото съзнание. Дете, мъж, жена или старец, малцина се съпротивляваха от неговите ноктурни дарове. Дарове, които носеха кратка наслада...сарма, руйно вино, руска 
салата...Но които извличаха силите на приемника. Някои от малцината с чисто съзнание, се опитваха чрез консумирането с библейско измерение на неговите дарове, да се освободят от пришествието му. Но Той беше отвъд живота и смъртта и всичко му принадлежеше, така че ничия душа, независимо от този свят или не, не бива спасена. Олтарът на неговата скверност - виенското колело, вече беше се установил и постепенно неговите последователи носеха дарове за Господаря на Изначалното Зло - СборЪТ"...следва продължение, което не се чете заради разкривения почерк и странни знаци, нарисувани с треперещи ръце.

„Ето, че дойде и 8-мия ден от 11-тия месец. Затворен съм вкъщи и гледам през прозореца, как хората бродят с развеселени лица, но всъщност бяха зомбита, които всеки момент ще се нахвърлят като глутница побеснели зверове върху даровете, които Той даде. Хоризонтът стана черен. Гостите от ГрадЪ наближаваха с изгладнели души за умовете на предалите се на влиянието Му. Те никога не идваха сами. Във въздуха вече се носеше жупелната смрад на шекерчета и захарен памук. Слугите на СборЪТ, сборджиите, раздаваха даровете му за цената на една крехка душа. Ще бъдат днес и утре тук, след това ще се скрият пак до 8-мия ден на 11-тия месец. Запомнете това число...11...там се криеше неговата сила. Но и аз вече трудно удържам съзнанието си. Един от скверната Му троица – Сарма, все повече ме изкушаваше, а когато тя виждаше, че не се справяше призоваваше и другия черен слуга – Руйно вино. Ако случайно някой се добере до тези писания, нека ги запази за поколенията и тайно да се предават от ръка на ръка...аз успях досега да устоя, но силите ме напускат. Сигурен съм, че има и други като мен, които му устояват и знаят Неговата тайна...не...не...вече не мога...натиска на Сарма се оказва непосилен за мен, а вече Руйно вино се впи в мен...край и аз вече се предадох...даровете и черни му посланици – Гостите от ГрадЪ, вече ме обезсилиха...”

Това са единствените останали писания, която са четливи или не са състоят от разпокъсани изрази и думи. В последните страници на книгата има остатъци от игри на морски шах, лога на траш метъл групи, рисунки на...полови органи, както и техни изричани нееднократно скверни имена. И досега не са открити следи от човекът написал тези слова и никой не знае неговото местоположение. Родителите му скърбят, най-вече баща му, защото няма кой да му помогне за киселото зеле. Ето виждате как под Негово влияние, дори родителите забравят чувствата си към децата и се стремят първо да задоволят примитивната си жажда да приготвят провизии за зимата от даровете, които Той им даде...СборЪТ.

Класическа подредба по каноните на вселенската бездна на един от най-скверните Му дарове, поставен за приготвяне в отреден от Него от изначални времена съд, изработен от материали от които е създадена Вселената и поставен пламъкa на Неговата клада.

Звукът на Вселената след Неговата окончателна победа над съзнанието на хората и когато бездната затъмни окончателно светлината на небето и пребъде неговата вечна слава...СборЪТ