Няколко неща
ми дойдоха в съзнанието първоначално като си пусках албум. Първо, групата вече
има толкова албуми след реюниъна, или там точно както се определя повторното им
събиране, колко и преди това. Всеки от тях достойно може да се сравнява с
класиките от 90-те, а даже по мое мнение Black Gives Way to Blue (2009) е най-доброто,
което са правили. Второ, аргументът, че групата не е същата без Layne Staley е
непоклатим. Видимо и чуваемо, липсата му е осезаема, без това за мен да е минус.
Трето, новия албум е много по-добър и влизащ под кожата от предишния The Devil Put
Dinosaurs Here (2013), който също имаше
доста силни песни, но и поне 2-3, които някакси не правеха впечатление. За
което може би има вина и вече споменатото силно завръщане от 2009 г.
И като казах
за осезаемата липса на Layne Staley, наистина онова алтернативното типично за 90-те, както и
мрачно, но не по метълски, си замина от музиката им. Разлятите му вокали,
самото му излъчване, както и текстове, може би отчасти придаваха по-цветно и
разнообразно звучене. Това пък по никакъв начин не означава, че вече не толкова
новия вокал/китарист William DuVall не се справя добре. Просто вече групата се превърна в
една от големите рок групи, водена главно от идеите на Jerry Cantrell, който пък от своя страна,
никога не е криел предпочитанията си към метъла. Всичко това го казвам с идеята
да поясня, че вече алтернатива в групата го няма и повече принадлежи на миналото.
Рифове продължавата да са толкова мачкащи и мрачни, драскащи по душата. От друга
страна тези двугласия, винаги запазена марка на групата, продължават да галят
слуха, както и акустичните пасажи, които уж спокойно звучат, но носят силно
натоварени емоции. От една страна е много добра идея да се открие албума със
силна и сравнително бързо запомняща се, без да писва бързо песен, като The One You Know. Както и това, че за
закриваща е оставена може би най-силната и въздействаща песен All I Am. Всъщност от Maybe до споменаната
закриваща, всичко е сила и показва колко е силна композиционно групата все още.
Което от друга страна леко сваля мнението за песните около началото и средата
на албума, без никоя от тях да може да се каже, че е слаба, даже Deaf Ears, Blind
Eyes е едно от добрите
попадения. Но това се е случвало почти във всеки друг техен албум, дори в
класиката Dirt (1992). Има определен брой много
силни песни, които веднага привличат вниманието, но заради тях няколко остават
на заден план, без по никакъв начин да свалят качеството. Но това е риска,
когато правиш силен материал за албум, винаги една част от песните остават
подценени и не им се обръща толкова внимание.
Не знам дали
можах да кажа всичко, което ми направи впечатление в албуми и съм си мислил,
докато го слушах. Но като завършек, отново ще кажа, че групата по никакъв начин
не сваля нивото, отново записа чудесен албум. Албум, които идеално ще подхожда
на предстоящата есен, която носи много мъгла, дъжд, гаден студ и все като цяло
неприятни за мен неща. Защото слънцето не похожда на тази музика. А и отново
няма как да не похваля обложката, но това става вече традиция. Затова и
оценката е ...
Оценка: 9/10
