10 причини поради които харесвам, незнайно защо, Mastodon

Ето че мина почти половината година неусетно (бел. авт. – докато се наканя да го публикувам, мина и месец отгоре). Причина за това писание няма, но след като преди няколко дни си пуснах последния/новия албум на Mastodon, се замислих „коскуджамите, защо ми харесват“. Безспорно той е албумът на годината към този момент, а и трябва да се има предвид, че досега има много силни заглавия, и като количество, и като качество. Особено при дет метъла – Obituary, Vallenfyre, Gods Forsaken, Hour of Penance, Memoriam, че и ненапълно влизащите в категорията God Dethroned и Lock Up. Освен това Wode, Pyogenesis, Carach Angren, Ajattara и поне още други, но за всичко това ще стане въпрос живот и здраве след около 6 месеца, а и предстоят албумите на Paradise Lost и Dimmu Borgir (стига пак да не се направят на важни…), а и кой знае още колко знайни и не знайни неща.

Но да се насоча към предметът на това безпричинно, а и леко безсмислено писание:

-          Солата – който и да е от последните им 4 албума да си пуснеш, ще се убедиш в това. Колко и не „в час“ да изглежда Brent Hinds, толкова солата, които прави са направо влизащи под кожата и заразителни. Много от навлечените в кожи, вериги и други подплати, претендиращи за истински метъл, не мога да достигнат подобно звучене. А и не им и трябва де…;

-          Многогласията – заедно с отдалечаването от слъдж звученето от първите албуми и солата, това е третото нещо, заради което ги обвиняват, че едва ли не звучат поп и са се продали. Няма смисъл да го коментирам, само ще кажа, че от както барабаниста им Brann Dailor започва по-сериозно да се включва вокално, групата дръпна наистина много напред. Точно многогласията и солата дават голяма пространственост на музиката им, и това толкова те запленява, че просто няма как да не си ги пуснеш и пак, и пак, и пак…;

-          Имиджът – гледаш ги по клиповете и снимките, „какви са тия“, единия прилича на реднек…чакай…не само единия, брадати, шарени, на моменти сякаш с пижамите са излезли, че и рошави и викаш, тези трябва да са някакви кънтри хипстъри със сериозно влияние от сърф рока. И после си пускаш нещо тяхно. И да, оставаш с отворена уста и пръст в…тук вече мога само да предполагам;

-          Простотията – клипове, фотосесии, случайни снимки, сякаш колкото и сериозно и възвишено звучи музиката им, толкова самите те ги гони простотията. А и харесват котки, което от моя гледна точка си е огромен плюс хаха;

-    Прогресив като музика – винаги съм си мислил, че реално връзката между прогресив и прогресивност, трябва да е силна и голяма, което може би е и причината, че за прогресив смятам групи като Arcturus, Enslaved, Opeth (добре де, звученето им до преди десетина години) и подобни, а Dream Theater не. Да, в първия албум трудно се откриват прог влияния, но от Leviathan (2004) насам постепенно, но със завидно постоянство се настаняват в музиката и така до 2009 г., когато вече направо ги определяха като прогресив, което важи и до сега. Без да звучат мегаломански, изкуствено мащабно, мастурбаторски, без живец, те са прогресив именно заради прогресивността си;

Клипът на Asleep in the Deep от Once More 'round the Sun (2014). Видно доказателство за много от описаните причини.

-      Прогресив като концепция – първите им 4 албума са за елеметите – огън, вода, земя и етер. Последния/новия е вдъхновен от борбата с рака на майката на китариста Bill Kelliher, която за съжаление почива. Всъщност концептуалната нишка винаги е била част от творчеството им и по някакъв начин ги доближава до големите прог групи от 70-те. А за повече за графичната част, прочети следващата причина;

Цялата обложка на Leviathan (2004), видно доказателство за следването на концепция в музиката и обложките им

-          Обложките – честно казано  The Hunter (2011) и Once More ‘round the Sun (2014), трудно мога да кажа, че са ми особено любими. Всъщност първия даже не е обложка, а дървена статуя. Тук повече се отнася за албумите до Crack the Skye (2009) включително. Т.е. за всички обложки, които е направил за тях Paul Romano. Толкова много детайли и скрити неща, наситени елементи и цветове, че дори и далтонист като мен, остава безмълвен. А и обложките винаги са важни, няма значение, какво се говори;

-          Влиянията, които имат и благодарение на тях не ти се налага да слушаш – сериозно, на кого му е нужно да си пуска ранно 80-тарски албуми на King Crimson или AOR неща като Boston, че и Rush, само за да разбере от къде групата се е вдъхновила и да чуе само част от елементите на звученето ѝ. Всичко си го има при тях в нужната смес. Е, вярно, това го казвам, защото не ми пука за 70-те и малко по-малко за 80-те, ама наистина, на кого е нужно…;

-          Няма нужда да взимаш „забранени“ вещества, музиката им е достатъчна – лично аз никога не съм имал досега до такива неща, но и без тях си имам бъговете. Че на моменти музиката им звучи толкова извънземно и/или неземно или странно, че влизаш в някакъв филм/състояние и без да си се „подпомогнал“;

-       CRACK THE SKYE – вземете всичко изброено от горните и ще получите шедьовъра им от 2009 г.. Не рядко съм изразявал крайните си предпочитания към този албум, но наистина той е нещо трудно описуемо с думи, а и е творческият им връх за мен, който не само ги изстреля много нагоре, а и ги отдели от много други групи, течения, стилове и т.н. И преди него си бяха доказали качествата и че има нещо по-особено я тях, но след това се утвърдиха като лидери. А и не подлъгаха да използват същата формула след това. Абе просто го чуй, един от най-значимите албуми последните 10 години.

И така, това беше хвалебственото ми слово за групата. Има някои неща, които не са характерни за природата/натурата на човек, но по някаква странна вътрешна причина му се нравят. Отчасти ги разбира и осъзнава, но онази първата искра, която запалва тази страст, ако мога така да го определя, са някак потайни и неразбираеми. Но стига дълбокомислени слова, в крайна сметка, човек харесва неща, които му се нравят, колкото и понякога това да е нелогично и странно. Та така.

Just close your eyes

And pretend that everything’s fine

Just close your eyes

I’ll tell you when

Love Will Us Tear Apart

Любовта е част от живота на всеки, а и много често дълбоко несправедлива. Къде ще се влюбиш до уши в някоя пача, къде пък някоя пача ще се влюби в някой михлюзин. Такъв е живота, несправедлив и жесток. Та с други думи, добре дошли във втора част за житието и битието на котарака Жозефин. Този път в история се включва и котарачката Бешамел. Кръстена е така от стопанката си баба Параскева, в миг на прозрение, когато е гледала любимото си кулинарно шоу на Иван Звездев. Макар и да не знае какво представлява, тя си представя френската Ривиера, Прованса, как топлите ветрове веят къносаните ѝ букли, а някой засукан френски дядо ѝ говори страстни слова. Пък и да не страстни, да са как го боли къча и да се оплаква от футболни травми, на френски вероятно пак ще ѝ звучат така. Но нека се насочим към самата история:

„Ето го и Жозефин! С тази козина съчетаваща цялата палитра от есенно-ръждиви нюанси, тип опадали листа от лозята, съчетани с последния топъл повеи, леко разклащащ все още небраните ябълки. Тази грациозност, тази финност, тази походка…и ах, този премрежен поглед (бел. авт. – няма какво да се лъжем, погледа си е заспал). Да, поотъня му опашката, но все ме взима в плен, когато леко помръдне крайчеца ѝ. Ах. Жозефине, защо си едновременно толкова далеч, но и толкова близо. Сърцето ми от лед да беше, ти в пламъци щеше да го обгърнеш. Не е любов, а гибелна наслада, това което чувствам към теб. Но защо…ах, защо, не си тук до мен, а отвъд мрежата? “ – Бешамел

„Бешамел пак ме гледа от съседската градина. Какво точно намира в мен и аз не знам. Оръфан съм, отъня ми опашката, лешпер съм. Лесно ще я закова, ще я заведа 2-3 пъти в съседката маза, ще й покажа това-онова, я някое тънко мезе, я някое прясно млекце. Ама като се знам, ще пия една-две купички мляко и не знам какво правя. А както казваше татко, стария черно-бял котарак Спас:

-        Жозефине, мърда такава, с такава, стига се дръгли, а ме слушай! Сега, запомни нещо от мен, правиш-струваш, внимавай като задяваш котките, макар че с твоя чар и Дочка общата няма ти пусне, ама както и да е. Ще направиш някой простотия, после като ти дойдат минимум 5 котенца на главата, какво ще правиш? А? А? Мълчиш, я, от къде да знаеш, на кой си се метнал такъв, майка ти свястна, аз бивам чат-пат, братчетата и сестричетата ти изловиха къде що има мишки, а ти…Та, като ти дойдат на главата, с какво ще ги храниш, къде ще ги подслониш? То да не е хвърляй и бягай, ти мен не ме гледай. Не че ми е за теб, язък за котарачката и безперспективното бъдеще на котенцата. А и няма какво да се лъжем, по-добре да не си продължиш семката.

Мисля да се вслушам в съвета му, все пак няма какво да се лъжем, имаше право. Пък може да се изведа на среща, колко да се похваля пред другите котараци, само ще пощипвам, а за нещо по-сериозно ще си бия камшика. В това поне съм добър, да се измъквам мазен, мазен като пиперена бъчва. А, стопанина излиза да ми дава да ям! Че за какво си мислех? Ъъъ, няма значение, едва ли е било важно. Манджата преди всичко!!!“ – Жозефин

„Наблюдавам всяко негово движение, всеки негов дъх, всяко леко помръдване на мръсните му нагризани уши. Ах, как само грациозно хапва долнопробните кренвирши! Все едно е от френската аристокрация. Ами да, с това име, което толкова подхожда на изисканата му натура, с какви други маниери да е. Все едно яде с нож и вилица. И без хляб. Ах, как мразя този хляб, всеки котарак се пробва с предложението „искаш ли да ли да те почерпя с люляковски хляб прясно потопен във вчерашна манджа?“. И после ме поглежда с шавлив поглед. Всъщност какво ли не бих дала и Жозефин да ме погледне така. Тази любовна мъка, как само раздира душата ми! Тежко е бремето на несподелената любов!!!“ – Бешамел

„Бешамел пак ме гледа докато ям, а аз се притеснявам като става така. Не ме разбирайте погрешно, може да съм какаванин, ама и аз си имам своите стресови ситуации. И не, че не мога да ям, ям, че и ушите ми плющят, ама просто не мога да се освинвам и да гълтам като мисирок, което бави времето за ядене, съответно бави и времето, когато ще се излегна като рязан заек под ябълката. Вероятно това ѝ прави добро впечатление, при условие, че съседските котараци все ходят омазани в някакви буламачи и се облизват като преяли котараци…всъщност те са си такива. Преди няколко дни от куртоазия я поздравих през мрежата „Шей, Бел, как е?“. А то после падна едно въргаляне в копъра, търкане в лука, пърхане с мигли. Принципно вярвам на баща ми, че моя чар, ходи го търси, ама за секунда си помислих, че май имам такъв. Взема наистина да ѝ предложа да направим едно алайче из мазите наоколо, барем ми се вдигне малко репутацията, макар че как ли се вдига нещо, което го няма. Но стига толкова, че много стрес пак ми се насъбра. Ще се донаям пак, ще се поовъргалям малко по топлия цимент, ще ударя един кратък сън за 4-5 часа и после ще го мисля.“

А какво става след поредната зимна дрямка на Жозефин посред лято, ще се разбере в следващата част. Освен ако и мен ме хване неговия мързел.

Личния ми хит за миналата седмица: