Opeth – Sorceress (2016)

Започнах да пиша впечатленията си от новия Opeth, но в един момент бях написал почти цяла страница обяснявайки както групата се е превърнаха в солов проект на Микаел Акерфелд и как Steven Wilson е оказал пагубно влияние върху него и развитието на групата. За всички е ясно, че групата вече много се промени и едва ли повече ще чуем нещо екстремно и с ревящи вокали, но истината е една: с метъла, ревящите вокали, гюрултията си отиде и всичкото, което беше прогресивно в групата. Да, и в Damnation (2003) ги нямаше тези неща, но тази музиката се рееше като магия и не те пускаше, което е причина да е един от двамата ми най-любими албума на групата. А сега тя е достигнала ниво на вехти прог групи и хипи атмосфера. И докато при едни Darkthrone закопаването в 80-тарския ъндърграунд не ми пречи, цялата тази шарена атмосфера, която носи много от звученето и атмосферата на края на 60-те/70-те, ми идва в много. Албумът е много по-добре от Heritage (2011), където освен една песен, другото звучеше като джем сешън, а както се знае, може тогава да се раждат и гениални идеи, но на една такава има поне 10, които не струват. Много фенове, както и аз самия, мислехме, че това ще е нещо еднократно и още на следващия албум, ако не ревовете и метъла, то поне ще се върне силното и стабилно звучене. И определено Pale Communion (2014), имаше по-песенен подход и песните бяха доста по-запомнящи се и недоскучаваха. Но продължаваше на мирише на нафталин. А това идваше от група, която преди 10 години имаше уникално звучене, което беше новост, и тях ги копираха, което се водеше за иновативност. Копирането на хипарщина, импровизации и отдавна забравен прогресив на 40 години, определено за мен не минава за нещо „изключитено” уникално и нестандартно.

И все пак албумът има и добри страни. Will o the Wisp, напомня на звученето на споменатия вече Damnation. Едноименната песен е доста приятна със своето тежкарско звучене, а Era със своята разсчупеност. Обложката е също много добра, но последно време забелязвам, как давам по единица именно заради това, така че това не е фактор. И до там. Колкото да се пънат разни прогресив маниаци и инакомислещи фенове, които все виждат в музиката на разни групи, неща които другите не виждат и са нисши, че да го разберат, ако музиката не те докосне или поне да трепне нещо в теб, колкото и високопарни и сложни изказвания да се изкарват, тя просто не е добра. А тази група отива към безличие или пърпъл-мафия фенове, докато преди 10-тина години всеки албум се чакаше с интерес, сега се чака да се чуе с какво пак разочарова.

Оценка: 6/10

Darkthrone - Arctic Thunder (2016)

Интересни неща се случиха преди излизането на този албум. Всъщност самият албум все още не е излязъл официално, а вече го има в торентите. Предвид „свързаността” на групата към музикалния бизнес, едва ли ще очакваме да се оплачат от това, както други музиканти. Фенриз беше избран в Градския съвет на Колботън, след анти-кампания включваща снимка с котката му Фъстъчено масло и призив „Не гласувайте за мен”. Непукизмът е на най-високо ниво. Да говоря как групата се е променила през годините няма смисъл, дали са предатели на изконните ценности на блека или просто вече си правят каквото си искат, просто защото могат, няма смисъл също.

Всъщност няма какво толкова много да се обсъжда новия албум. Пънкът вече го няма, което за мен е един от плюсовете. Фенриз не пее, освен...малко по-късно ще стане ясно къде и какво точно, макар че малко ми липсва този елемент. Влиянието от звученето от началото на 80-те е все така огромно. Няма бластбийтове, има много дуум, класическо хеви, носи и много от духа от споменатото време, макар че няма как да го кажа точно така ли е, тъй като тогава...ме е нямало. Вокалите на Nocturno Culto са все така гадни, макар и далеч от граченето от преди 15-тина години, и са по-близко от тези на Tom Warrior (Celtic Frost/Triptycon/Hellhammer). Солата са много приятни и докосващи най-тънките струни от душевността, и когато зазвучат слушащия иска всичко да е бретони, кожи, капси и по 80-тарски. Сравнение между новия албум на Sarke и този трудно може да се прави, тъй като тук непукизма е властващото настроение и даже звучи забавно в сравнение със Sarke. Естествено звукът на Darkthrone винаги е бил култ и различаващ се от масово наложеното за напомпаност, чистота и мащабност. Специално внимание трябва да се обърнe на Burial Bliss и Deep Leke Tresspass, където групата звучи (почти) как би искал да един фен на 90-тарските им неща. Особено във втората, началния риф преспокойно може да конкурира с много от нещата, които претендират да бъдат трю блек през 2016 г.. Албумът получава и една единица отгоре заради обложката, която някак поне на мен е много стопляща, успокояваща и носи природна атмосфера. И естествено най-хубаво за край. Пеенето на Фенриз в края на The Wyoming Distance и по-точно култовия рефрен от припева от 80-тарската класика на Mr. Mister “Broken Wings”...или пък от 90-тарския клубвн хит на C-block “Broken Wings”, а предвид лигавенето на Фенриз, има възможност и да е от там.

                                                                                                     Оценка: 8,5/10    

Предизборния плакат на мистър Nagell