Machine Head – Of Kingdom and Crown (2022)

        Слушайки албумът се замислих, че реално Machine Head и Megadeth има много общо. Не, не музикално, а това, че зад името седи един човек и през години той може да я изкачи на върха, но може да я запрати в дълбокото. Robb Flynn никога не ми е бил приятен, винаги сякаш се е стремял да се движи на вълната на това, което е актуално или модерно. Няма значение дали става въпрос Burn My Eyes (1994), когато беше модерно да си ърбън, да не криеш, че харесваш хип-хоп, даже да го показваш. Макар, че за мен този албум винаги е бил някаква бледа версия на смесица между Biohazard, Sepultura и Pantera, но времето той достигна до ранга на класика, а с това не се спори. Или пък The Burning Red (1999), когато нео метъла беше модерен и хайде и те по модата. Честно казано този албум ми звучи по-честно от други техни. Да не говорим, как след като почти се беше затрила групата, той отново изнамери метъл ценностите и я възроди. За всеобщото мнение, че The Blackening (2007) е албумът на първото десетилетие на този век, също тотално не съм съгласен. Или пък историите как е преоткрил концептуалните шедьоври на Rush и класиките от 80-те на Judas Priest и Metallica. За политическите му изказвания, въобще няма да говоря, там вече е наистина нещата са крайно субективни. Но въпреки това, не мога да отрека, че албумите, които направи през години си струваше да се чуят. Кои повече, кои по-малко, кой въобще, до крайна излъгация не се достигна.

Това важи и за Of Kingdom and Crown. След масово оплютия с право Catharsis (2018) и всичките трусове с напускане на музиканти, вероятен край на групата и подобни неща, появата на подобен албум е обнадеждаващо за бъдещето на групата. Robb Flynn предвидливо се завръща към звучене, което им донесе толкова позитиви преди 10-тина години. Сега колко е на нивото на албумите от тогава е спорно. На мен албумът ми се струва близък по звучене и структура на Bloodstone and Diamonds (2014). Разбирайте, най-добрите песни са в самото начало, а ако издържите прекалената му продължителност към края може да откриете още поне една добра песен. Закривашата Arrows in Words from the Sky е чудесна, Become the Firestorm и My Hands are Empty са ми личните фаворити. Откриващата Slaughter the Martyr е излишно дълга и разтеглена и преспокойно може да е поне с 2-3 минути по късно. Но до там, всичко друго сякаш минава и заминава. Започва песента, казваш ок, не звучи добре, но след като свърши, вече я забравяш. А по-лошото е, че докато го слушаш нерядко се появяват сравнения с звученето на други групи. Тази част прилича на Trivium, другаде на Chimaira, че даже имаше на моменти неща близки и до Soilwork. Чакай, нали уж бяха лидери, а ако след този албум си пуснеш миналогодишния на Trivium, някак ти се обръщат представите кой на кого прилича, повлиял и е лидер. Да не говоря как от единия извира разнообразие и свежест, а от другите добре познати приоми на 10, че и повече години. Вероятно и това е най-големия проблем на албума. Без да е слаб, просто в един момент издиша в сравнение не само с предишните албуми на групата, а в сравнение с албуми на групи, които бяха повлияни от Machine Head. От друга страна плюс е, че предшественик му е Catharsis и колкото изтъркани и лъхащия леко на нафталин, макар и добри, моменти да има, те са за предпочитане, даже са ок. А спометите дет метъл елементи, които се споменават в толкова ревюта, така и не ги чух, ама това да е проблема. Също така обложката е чук, тук се вдига малко оценката.

Та така, Machine Head се завърнаха. За някой с пореден шедьовър, за други (мен) с пореден просто добър албум, но е важното, че отново са тук. Пък дали е за хубаво или лошо...времето ще покаже

 

Оценка: 7,5/10

Топ 10 песни от детството ми

 

Предвид наскоро отминалия ми рожден ден и жътва, когато се налагаше да ходя по къра, а музикален фон беше Радио 1 (без рок), където по някаква случайност или не, често попадах на песни от които ме люшкаше носталгия от детството, реших да направя един такъв списък(бел. авт. - пак мина месец докато се наканя да го напиша). Ограничих се с песни, които са главно до седмата ми годишнина. Един вид до момента, когато тръгваш на училище и сякаш ти се пречупва малко или много детското в теб. Което означава, че тук джангър няма да има, както и Backstreet Boys (жалко...). А че не съм се ограничил само го десет, това може да се очаква. Та да започвам:

 

Roxette – Joyride

Основната причина за това писание. Роксет са велика група, тотален саундтрак на детството ми. Като чуя песента се пренасям близо 30 год. назад, как пътуваме с колата за морето и след завоя за Топола, викам с пълно гърло „Първи видях морето”. Такива спомени няма как да бъдат променени и изтрити. Както и това, че музикалния фон беше Joyride на Roxette;

Black – Wonderful Life

Втората основна причина за тази класация. Носи определено настроение и дух, който е силно специфичен. Не много в положителна насока и емоция, но здраво се е  впил в съзнанието. Реално песента е няколко месеца по-възрастна от мен, но какво от това. Преди 10-11 години бях казал на една мадама по която бая си бях загубил акъл, колко е яка тази песен. Отговорът беше: Бахти кръчмарската песен. В този миг толкова бързо ми се отрезвиха чувствата, че нямаше как по-добре да се получи. Сега тази песен все още ми действа по начина от детството. Мадамата не, нея...друго;

Enigma – Return to Innocence

Ако при предишните две песни, всичко идва от музиката и звученето, тук вече в сърцето удря и клипът. Абсолютно точно копие на ежедневието от детството ми. При условие, че Enigma е румънец, шанса да се е вдъхновил, като е ходил при роднини в Добруджа, хич не е малък. А когато има комбинация между звучене и визуално представяне, ефекта се засилва многократно;

Undercover – Baker Street

Преди години тази песен толкова я търсих на кого е, че чак когато са я пускали по някоя радио съм спирал отстрани пътя, да мога по слух да запиша част от текста, че после да го търся в Гугъл. И не, нямаше тогава Шазам. Пък и да е имало, така е по-трю. Ранно 90-тарската атмосфера, която се усеща не само чрез музика и в клипа (не знам на друг дали му прави впечатление, как добре са обрали врата на мадамата с машинка) те удря директно в чувствата. Саксофона още повече. И да, кавър е, ама какво от това;

Jon Secada – Just Another Day

След като направих класацията ми направи впечатление, колко балади има в нея. Тази е баш върха на сърцеразбивачността. А че има повече от един клип и то все с любовен завързан сюжет, още повече допринася за това. Не че като бях малък, знаех за какво се пее в песента и какъв е клипа, ама съм го усещал. От малък съм усещал тънкия момент. После обяснявай, как си открил така неоткриваемата за всички красота в 90-тарски блек...;

Maxi Priest – Close to You

По незнайни причини, тази и предишната песен са ми свързани. Макар, че сега не виждам защо, от детството ми е останало така. Има едно такова лежерно чувство, даже пост-лятно мога да го нарека, което ти остава в съзнанието. Всъщнност искам да напиша нещо повече, ама не мога. Просто музиката те удря;

John Farnham – You’re the Voice

Още една песен, която е по-стара от мен, но все така да я чувствам част от детството ми. Има от онзи 80-тарски надъхан позитизъм и зарибяващо звучене. Има и гайда, ама не заради това е в тази класация. Преди 10-тина години, когато чух, че Blind Guardian, любима група от началното ми тийнейджърство, са й направи кавър...абе хубаво ми стана. Някак се прокара връзка между детство – тийнейджърство – студентство. Концепцията му е майката;

Scorpions – Holiday

Е няма как без малко и китари. В крайна сметка Scorpions са група с огромна популярност в България. Незнайно защо точно тази песен ми се е запечатала в съзнанието, а не друга тяхна. Общо взето пак спомени свързани с ходене на море, пътя до там и музалния фон съпътващ всичко това. И жегването, когато я чуеш;

Bryan Adams – Please Forgive me

Връщайки спомени назад, осъзнавам колко любим ми е бил Bryan Adams като съм бил малък. Ей тази песен съм я дрънкал на кухарка, естествено на някакъв странен английски и просто дрънчене. После я счупих, че и лепих китарата, но това не е фактор в историята. Тогава любим филм ми беше Робин Хууд с Кевин Костнър, а главната песен е именно на този чуден канадец. Няма да отварям темата и за филма Дон Жуан, че много разводнено ще стане. Пак сърцераздирателна балада, ама поне не е на Джейсън Донован...;

Pooh – Uomini Soli

След толкова сълзливост на английски и удряне в чувствата, време е за нещо малко по-странно. Предвид последващото ми предпочитание към италиански футбол, не съм учуден, че я сложих в класацията. Вероятно на някои ще му звучи санремовски. На мен не. Навява ми спомени за безгрижно лято, топли мекици със сирене, болезнени шпагати от батя ми и все такива неща неща характерни за едно детство от началото на 90-те. Вероятно най-малка има шанс точно тази песен да си пусна от всички изброени. Просто чак така не бива да рови в дълбокото. Затова и може би така и не се заинтересувах, текста за какво се отнася;  

 

Бонус:

Jessica Jay – Casablanca

Преди 10-тина години имаше хит с подобно име, който обаче не може на йота да се доближи до съвършенството на тук посочената Casablanca. Не го сложих в класацията, тъй като се появи малко по-късно и спомените ми от него са как съм танцувал на един лагер в Шабла и на завършването на втори клас. Одъртяла работа, какво да ви кажа. Музикалните качества няма да ги коментирам, какво като клавира звучи като сватбарска йоника от началото на 90-те. Важното е въздействието;

Mike and the Mechanics – Over my Shoulder

За първи гледах клипа на песента, ако не се лъжа по MCM, който го пускаха по нелегална добричка кабеларка наречена Александър телевизия. За тази кабеларка също имам истории, но вероятно друг път ще стане въпрос. Та споменатия клип към този момент ми изглеждаше като мечтаното протичане на живота. Порасване, тийнейджърство, зарибявка с мадама, ходене на разни места. Смятам, че няма нужда да казвам, че нищо не се случи така. Това леко удря в чувствата, така че спирам...

 

  Естествено това е доста обобщен списък, но общо взето се ограничих до онези песни, които те „удрят в чувствата”. Също така естествно, изброените песни не ги пускам особено често, даже почти никога. Не е хубаво човек да живее в миналото. Неща като Haddaway, Ace of Base, Snap и не един и два хита от компилации като Best Auto Hits Summer’94 и Best Rock Ballads също биха имали заслужено място. Както и Backstreet Boys...ама там друга работа, прото тийнейджърска. От друга страна, това е добра идея за втора част. Хм...