Ако бях от онези падащи си по диаболичното същества, щях
да прибавя още две 6-тици за по-голям символизъм. Но не съм, така че просто ще
си продължа серията за ежегодишния писания обобщаващи случилото се през 2018 г.,
естествено, главно каквото ме
вълнува и естествено, по музикално джангърно същество. Така че, сега недейте очаквайте да говоря за политика. Само аз не
съм тръгнал да го правя в края на година, я.
2018 г.
От година на година се замислям, че реално дали една
година е била добре музикално, може да се установи чак след като е минал
някакъв период от време. Тази не беше лоша, имаше и силни издания, и не толкова
силни, и купища с които да си загубиш време. Странно, но през 2018 г. изслушах
доста класически хеви и траш неща от 80-те. Някои, признавам си, неправилно съм
нареждал, а други просто затвърдиха мнението, че нищо не съм изгубил, като не
съм им обърнал внимание. Пък за догодина може да се върна активно към
пещерняшкия блек или фюнеръл дуума. Започнах с простотиите, така че да се
насочвам към класацията си. Вярвайте ми, обаче и тази година случайно тя пак е
от 32 албума. Този път, като никога, имам немалко заглавия, които присъстват и
в другите „масови“ класации. Вярно, този път е топ 30 + 2 албума, които просто
няма как да влязат в класацията, защото не мога да ги съпоставя с другите, та
ей ето я:
30. Krisiun –
Scourge of the Enthroned – винаги има нужда от
малко дет. Макар че не си падам много по американското звучене и влиянието
на Slayer, това е един от
албуми, който трябва да се чуе. Най-малко защото догодина ще имат концерт тук със SepticFlesh;
29. Avslut – Deceptis
– помня в началото на година когато излезе, колко бях
впечатлен. Обаче и помня, как скоро ги го пуснах и не беше кой знае какво. Все пак
си заслужава изслушването, нова блек група, че и от Швеция, трябва да се следи,
че не се знае след някоя друга година, докъде ще стигнат;
28. Watain – Trident
Wolf Eclipse – големи очаквания имах за този
албум. Реално той излезе в самото началото на 2018 г. и имаше цяла година да
бъде слушан, дискутиран и т.н. Определено с мрачна атмосфера и без „странните“
елементи от предишния, но сякаш именно това го направи с една идея по-малко
хващащ и интересен;
27. Soulfly – Ritual
– идеалния пример за албум, който като излезе, го въртиш
постоянно и си мислиш, че доста напред ще е в класацията. Но минава извествено
време, натрупват се други неща за слушане, след това се сещаш за него, пускаш
и...абе не е толкова як всъщност. Но браво на Макс Кавалера, определено не е направил лош албум. Тук по-подробно;
26. Wormlight – Wrath
of the Wilds – още една нова шведска група
свиреща блек. Съответно и още един албум на който трябва да се обърне внимание.
Влиянията са ясни, албумът е ок, дано продължат линията, защото определено си
заслужават;
25. Atrocity – Okkult
II – ЕР-то преди албума много ми хареса. За жалост именно
най-силното от албума беше именно там. Останалото не е лошо, отново са надъхани,
бичат си дет метъла, има си я концепцията, но в един момент хвърляш лек поглед,
колко остава до края на албума, а това не е много добре. Въпреки това го смятам
за един от добрите неща тази година;
24. Borgne – [∞] – първоначално като го слушах си мислех, че това е
поредната прехвалена нова блек простотия. Но всъщност това се оказа от онези
албуми, които съвсем постепенно и леко ти влизат по кожата и отърване няма. Да,
има 1-2 песни, които мога да мина и без тях, обаче във всичко останало има все
още една кукичка, коята да те хване и да те накара да си го пуснеш пак, и пак,
и пак. Има и бурзумщина, което за мен винаги е плюс;
23. Anaal Nathrakh –
A New Kind of Horror – тази група винаги е
правила албуми, които както могат да са в топ 10, така и едвам, едвам да влязат
в класацията. Нищо ново, получаваш страндартното нестандартно звучене от тях,
биеш си главата в стена, виеш от кеф и каквото такова. Понякога имаме нужда и
от такива дейности;
22. Valkyrja – Throne
Ablaze – ако беше излязал малко по-рано, щеше да е доста по-напред
в класацията. Един от най-добрите блек албум през тази година. И да, влиянието
от Watain и Dissection е голямо, но и
бъдещето им е такова;
21. Legend of the
Seagullmen – Legend of the Seagullmen – замесени са хора от Mastodon и Tool, което си личи и в музиката. Приятно е, не ти писва
много, но е от онези неща, които си им обърнал сериозно внимание, защото просто
нищо друго не е излязло тогава. Не съжаляваш, но и не ти стават най-големите
любимци;
20. Necrophobic – Mark
of Necrogram – тайния ми фаворит за албум на
годината, че и луксозното мазно издание си взех. Всъщност се оказа, че имат и
по-добри албуми, но и по-лоши. Просто след толкова слушания, почти нищо не
впечатли чак толкова. Добро завръщане на стара и класическа група, но само до
това. За жалост;
19. Ihsahn - AMR – никога не съм имал кой знае какви очаквания към соловите неща на Ihsahn, което може би се
дължи на това, че всичко след aNGL не ми беше особено по вкуса. Но както при предишния му
албум, така и този ме изненада приятно. Най-малкото винаги е приятно да чуеш
гласа му, че и като има жица покрай това. Вярно, много е далеч от Emperor, но важното е да ти е приятно;
18. Voidhanger – Dark
Days of Soul – до към средата на годината си
мислех, че това ще е сред претендентите за албум на годината. Трудно определимо
стилово, просто е екстремно, пък дали е блек, дет или траш, това са само
определения. Но след минаването на първоначалната тръпка, остана едно от
добрите неща и най-важното, ново за мен. Да трещи там, да ти е кеф, пък дали
има дълбок смисъл, понякога може и без това;
17. Mimorium – Incipit
Chaos – на едно го слушах с Avslut и The Ugly. Сами виждате, кой къде и дали въобще е в класацията.
Отново нова блек група, но този път от Финландия, което още веднъж доказва, че
трябва да спра да ги нареждам. Не е най-иновативното нещо, но при условие,
какви групи изпревари в класацията, определено трябва да му се обърне внимание;
16. Jonathan Davis –
Black Labyrinth – по-отвеяно и атмосферично от
Корн, дори и малко по-меланхолично. Има си своите пикове, които си заслужава да
чуе човек. Музика, която не си пускаш всеки ден, но има дни, които друго освен
това, просто не е подходящо;
15. Uada – Cult of
Dying Sun – ако всички зачулени нови блек американски или не групи
правеха такива албуми, отдавна щях да съм минал на тази вълна. Но не са, така
че се радвам само на тези. Имаха потенциала да бъдат още по-напред в
класацията, но както вече казах, предългите песни взеха да ме уморяват, а те на
моменти се пооливат с дължина. Но нищо, определено ще бъдат група, която ще следя
с интерес;
14. Light the Torch
– Revival – силна носталгия ме удари, докато слушах този албум. Сякаш
времето се беше върнало близо 15-тина год. назад и NWOAHM беше най-новото, най-якото и зарибяващо. И както всеки
албум от тогава, има поне 2-3 песни, които са абсолютни хитове и още няколко
толкова, които може и без тях. Но като се остави носталгията на страна, албумът
е просто много добър, хвашащ, но и леко писващ на моменти;
13. Bloodbath – The
Arrow of Satan is Drawn – Кольо реве,
кататонци стържат струни, опетец барабани като изтърван и нов китарист-блекар
помога. Как да не ти хареса и да не ти стопли душичката. Пореден добър албум и
без излъгации. Стабилно държат старите кучета, само че остава впечатлението, че
сякаш и повече могат. Ама пък като ги видиш, ти си стана свидно и милно, как да
ги наредиш, я;
12. Demonical – Chaos
Manifesto – дет албумЪТ на година. Точно както аз си го харесвам,
олдскуул, шведско, с танцувално мелодии. Има си нужда човек от такива неща,
нищо че не е модерно и нищо, че леко мирише на мършичка. Важен е кефа;
11. Immortal – Northern
Chaos Gods – много, много силно завръщане. Без Abbath са си чудесни.
Звучене от средата на 90-те, без хеви и рокенрол лиготии, само здраво рифове,
тупане по барабаните и онези величествени атмосферични моменти. Ако не си
слушал това през тази година, изтървал си много. Гарваните от Север се
завърнаха!!! Тук повече;
10. Ovate – Ovate –
поредната нова блек група в класацията ми, но този път от
Норвегия. А за мен най-добрия блек идва от там, пък кой каквото иска да казва.
Всъщност групата е съставена от доказани музиканти от сцената, най-вече от Taake. 5 песни, коя от
коя по-добра. Ако не си обърнал внимание на този албум, няма смисъл да говориш
за блек. Пък нека в еди кои си страни се правило по-добре...;
9. Ivar
Bjornson/Einar Selvik – Hugsja – не толкова впечетляващ
и внушителен като първия. А и джангъра е намалял. Но все пак носи онова
настроение на чистотата на старите времена, на природата и по-топлите човешки
отношения. Не е музика за фон, трябва да се слуша със затворени очи и отпуснат,
тогава пълната му красота се показва най-добре;
8. Judas Priest – Firepower
– преди тази година, не бях си пускал и една нота от
тяхната музика. Не бях си свалил и 1 МБ. Но с този албум всичко се обърна. Ако
всичко хеви е такова, ок съм пак да мина на такава вълна. Без прото, без
блусарщина и рехава рокащина (ако има такава дума). Хубав звук, дърти кучета и
запомнящи се песни;
7. Amorphis – Queen
of Time – мислех си, че предишния албум е просто изключение от
цялата захаросаност, която заля музика им. Не че сега пак я няма, но отново
направиха впечетляващ албум. Да, далеч са от класиките от 90-те, клавирите все
така поливат с глазура и нищо ново вече не правят, но албумът е чудесен. А The Bee е една от най-добрите им песни, както и
един от хитовете на годината. Казано тук, но с повече думи;
6. Ghost – Prequelle
– никога не съм крил, че харесвам поп музиката/звучене, за
разлика от рока. А този албум ми даде нужната доза китарен поп. Хитови песни,
звучащи измамно сладникави и лъчезарни, а всъщност са пропити от гяволство. Или
ги обичаш, или ги мразиш, изтъркана реплика, но важи с пълна сила за тях. За
това може би станаха толкова големи;
5. Marduk – Viktoria
– честно казано, ако последните дни преди да съставя
класацията, не бях си го пуснал повече, щеше да е доста по-назад. Кратък,
ударен и не писва, че и разнообразен. Тоест доста по-добре от предишните 2-3.
Сега остана да се надяваме, отново да направят концерт тук. Никога не е
излишно;
4. Barren Earth – A
Complex of Cages – и тази година пак го направиха.
Уж не хваща слуха особено на първо слушане и си казваш „ок, просто добър
албум“. А следващите пъти като си го пуснеш, сякаш пускаш едно от най-любимите
си неща. Не мога да отрека, че и този път имат пооливания с свирнята, но пък не
прави лошо впечатление;
3. Alice In Chains – Rainier Fog – гръндж, алтернатив, метъл или просто рок, няма значение
как ги определяш, защото направиха отново много силен албум. Много по-добър от
предишния, но не чак толкова такъв като албумът на завръщането от 2009 г.
Хубаво е да гледаш как (вече) стара и класическа група продължава да прави
силен материал и пълни зали/стадиони. Дано продължат още дълго. Още добри слова за албума;
2. Bleeding
Through – Love Will Kill All – на моменти звучат
по-боргирски от самите Dimmu Borgir. А тази комбинация от NWOAHM/metalcore + sympho black направо ме
върна в гимназията, когат тези двете ми бяха най-присърце. Обаче трябва да се
остави носталгията на страна. Дълго време за мен беше албумЪТ на годината, но
има едни такива насечки типично кораджийски, които така и не заобичах особено.
Но пък най-хубавите неща не са перфектни;
1. Dimmu Borgir – Eonian
– в слънце и пек, в студ и мраз, в сухо и влажно, през
всички тези моменти, когато си пусках албума, просто ме жегваше. Да, голямо
чакане беше. Да, агресията пак липсва. Да, хорът е в повече, а Шаграт му
отслабват вокалите. Липсват осезаемо Вортекс и Мустис. Обаче човек трябва да
бъде честен със себе си. Нямаше нищо друго тази година, която ме накара да
настръхна, да имам желание да си пускам няколко пъти подред и просто да си е
„моето нещо“. Албумите на второ и трето място, също отчасти докоснаха това,
обаче никога с пълнотата на Eonian. Това е, просто не мога да подбера достатъчно силните и подходящи
думи. Тук повече и по-подробно.
Бонус:
-
Dead Can Dance – Dionysus – смятам, че всякакви класации са излишни за тях. Просто нямам как да сравням
подобни неща. Отново чудесен албум, този път по-малко вокален и сякаш по-трудно
ми хареса, но пък те завладява след като си му дал шанс. Звучи много български,
което още веднъж поставя въпросът, как чужденци като правят традиционно
български неща, ги приемам, а нашите – не. Но това си е мой проблем. Затова
просто пускам албума и се наслаждавам на музика, която се лее. Просто и ясно;
-
Lenny Kravitz – Raise Vibration – отново нещо, което просто нямам как да го съпоставя с
другите неща в класацията. За разлика от DCD, тук има музика, която има много лятно настроение,
лежерна, даже бих казал направо романтична и палава...абе точно за онези летни
изживявания. А тъй като не можеш да ги изживееш, остава да си пуснеш поне
музика, носеща това настроение;
Някои албуми бяха на ръба да влязат в класацията, но по
една или друга причина, била тя, че нещо им е липсвало да ме грабне напълно или
пък съм ги слушал сума ти и пъти, а нищо няма запомнящо, не успяха. Primordial изкараха много добър албум, но просто вече ми идват
нанагорно албуми с предълги песни и някак останаха по-назад. Приятна изненада
бяха новите неща на нищо общо имащите Deicide и A Perfect Circle. Първите, защото звучат надъхано и с обновени сили, вторите, защото имаха
нещо различно, което те кара да изслушаш няколко пъти албума. Но и двете бяха
до там. Сред блекарските неща мога да отлича The Ugly (за съжаление не толкова добър, колкото предишните им два), Svederna (млади, надъхани и носят елеци), Craft (интересни са, но просто не ме грабва), Kvalvaag (имах големи очаквания, но явно ще си останат на това
ниво), Abigor (никога не съм им бил фен, но тазгодишния звучеше интересно) и Svart Lotus (все пак дърти кучета са се събрали там). Funeral Mist ми беше скука, The Konsortium не впечетлиха,
макар че имах огромни очаквния предвид дебюта. В края на година излязоха два
добри албуми – Whoredom Rife и Disciples of the Void, които си струват вниманието, най-малкото заради това, че
са нови групи. Urarv отново издадоха, но честно казано след няколко слушания, губиш желание да
го пускаш повече. Но въпреки това има поне 2 песни, които си струва да се чуят. Дългоочаквания Behemoth всъщност не беше зле, но след твърде надценения му
предшественик и възторжените отзиви, взеха да ми стават антипатични. Вероятно
албумът ще влезе в много класации, но най-интересното в него са готик/уейв
моментите, а и като цяло звучи по-лек. At the Gates направиха по-добър албум отколкото този на завръщането,
както и първи концерт в България, така че това беше добра година за тях. Нови
дет метъл неща на които заслужава да се обърне внимание са Lik и Gluttony. Класическо шведско
звучене, това ценя аз. Без да са иновативни, правят нещата по старо му и ти
пълнят душата. Вероятно е имало и добри албуми с американско такова, но просто
мен не ме вълнуват особено. Memoriam направиха зверската скука със зверски гадния звук, но не
го считам за разочарование, особено след като си нямам кой знае какви
очаквания. Ministry направиха поредното си завръщане, за мен беше ок, за други простотия, но и
аз не съм им особен фен. Вероятно има много албуми, които пропускам или въобще
не съм чул, но вече потокът от нова музика е толкова голям, че имаш шанса да се
удавиш, ако поне малко не подбираш какво да чуеш. Но пък има много албуми,
които съм чул и съм загубил тотално времето, пример – Machine Head.
2019 г.
Получи се лек парадокс що се отнася до очаквания ми за
(вероятните) издания за догодина. След толкова години мръкане за нов Dimmu Borgir, сега се
оказа, че нямам изразен фаворит за най-очакван албум. Което още веднъж доказва,
че човек след като получи това, което толкова е искал и мечтал, накрая
осъзнава, че не искал точно това. Но не задълбавам и психологията на
тийнейджърския акъл, а да престъпя към традиционните писания:
Opeth – вече е ясно, че метъл от тях няма да чуем. Всъщност
по-точно дет няма да има повече, защото все някой архаичен хеви риф ще има.
Вероятно пак ще има хипария, нафталин и силно влияние от началото на 70-те. Тоест
шанса окончателно да ми станат скучни и да не ми пука каквото правят, става
голям;
In Flames – честно казано с последния албум тотално ме изненадаха.
След 2006 г. спряха да ми бъдат особено интересни, но все пак, дали от
носталгията, дали от мазохизъм, слушах какво издават и албум след албум, не
оставах особено очарован. Но последния ми дойде много, много приятен. Да, вече
са някакъв поп, мелодет няма как да очакваш от тях, ама много ми хареса този
поп. Така че с интерес ще чакам да чуя нова музика от тях;
1349 – догодина ще станат 5 год. от последния им албум. Но пък
за сметка на това, с него те затвърдиха позициите си, след експериментите в
началото на десетилетието. Дано да не е било изключение и отново да ни зарадват
с добър албум. Пък и Frost има да избиха енергия след последния Satyricon;
Mastodon – сега доколко наистина ще имат нов албум през 2019 г. не е
сигурно, но започнаха да събират идеи за нови песни. Вече нееднократно сте чели
за тях в моите писания и трябва да ви е ясно, че вероятен нов албум има огромния
шанс да е първенец в края на годината. Друго не мога да си представя;
Napalm Death – никога не са правили толкова големи паузи между албуми,
но пък им е простено, вече са на възраст, а и музиката им не е най-лесно
приемащото се нещо. Излагация или разочарование от тях едва ли ще има, пък и да
стане...абе няма как да стане;
Darkthrone – почти всичко казано за Napalm Death важи и за тези. Нов албум тип
класиките от началото на 90-те, едва ли ще има, а и няма смисъл да се очаква.
Най-вероятно пак ни чака непукизъм, примитизъм и залитане към 80-те. Вероятно и
някоя друга лакардийка от страна на Fenriz;
Nordjevel – дебютът им беше албум на годината за 2016 г. в моята
класация. Новите попълния в групата са Dominator (Dark Funeral, In Battle и още една шепа екстремни хубавци) и Destructhor
(Zyklon, Morbid Angel). Хайде сега познайте, дали
нямам супер големите очаквания?!;
Slagmaur – не особено тачена група по нашите ширини, което още
веднъж показва, колко на моменти сме заблудени като фенове. Но както и да е. В
писането на песните помага и Snorre Ruch
(Thorns), както беше и в последния им албум. Не искам да се
повтарям, ама познайте дали нямам супер големите очаквания?!;
Rammstein – май това ще им е последния албум, даже май и толкова им
се правеше нов, ама хайде от тях да мине. А очаквания какви да имам, може между
другото да мине, може и да се окаже един от албумите на годината. Интересно ще
е, дано запазят посоката на последния, а пък и на нов Mutter не бих се разсърдил;
Korn – последния им албум ми дойде толкова присърце, че чак ме
хвана носталгията по времената, когато не спирах да ги слушам. Не че сега много
съм се спрял. Не смея да имам големите очаквания, тъй като шанса да се
разочаровам не е особено малък. Похвалното е, че след това клатушкания,
оцеляха. Дано продължат и с предстоящия албум така;
Slipknot – последния им албум определено не беше най-силното им
нещо. На изявленията за най-тежък, мрачен, но и мелодичен албум, вече няма
смисъл да се обръща внимание. Много от феновете им мрънкат, че вече няма как да
звучат като в Iowa (2001), но аз не бих се
разсърдил да се върнат към звученето в Vol. 3 (2004). Истерията и бруталността във втория албум, нямат
минаване, но в сърцето ми винаги 3-ката ще е на 1-во място. Което означава, че
няма особено големи очаквания;
My Dying Bride –
покрай здравословните проблеми на дъщеричката на Аарон,
групата леко преустанови дейност или поне концертна такава. Към този момент,
нещата май са се оправили и отново са се захванали с направата на нов албум.
Покрай тази случка, очаквам вселенската депресия още повече да залее музика им.
Както и цигулки и ревове. Силно се надявам;
Umoral – не особено популярно име, което включва особено популярни
имена. Дали ще издадат, не се знае точно, но направят ли го, ще е едно от
най-интересните неща за мен за предстоящата година;
Mayhem – въобще не е ясно, дали ще има нов албум, пък камо ли за
2019 г., но пък защо да не помечтая. В момента групата е в най-силната си
форма, да ме извиняват трютата с привкус на началото на 90-те. Най-после получи
заслужената си слава, и да, малко прекалено стана с тези преиздания, ама кой ли
в днешно време не го прави;
Paradise Lost – и за тук важи същото. Никакво конкретно инфо за нов
албум, обаче имат навика на две година да издават нов. Дали тотално ще се
отдадат на олдскуула или малко поне ще мръднат и разнообразят, ще бъде
интересно. А и в двата случая ще съм доволен, пък дали ще е догодина...знае ли
се;
Soilwork – не са ми най-голямата любов, но последните две години си
припомням някои техни неща и повече ги въртя. А и ще имат концерт в България с
Аморфис, който имам намерение да посетя, пък дали ще стане наистина...Та, ще се
чуе новия албум, ако е добър – ок, ако не ми хареса – здраве да е;
Hypocrisy – Пешо Лицемерния беше решил да сложи край на група поне за
малко. Последва крайна реакция от феновете и това доведе до активизиране и ново
вдъхновение. Също не са ми най-любимата група, но винаги си я има тръпката, да
чуеш старите кучета, като ги прасне вдъхновението, какво ще направят. А те
излъгация нямат;
Moonspell – Extinct (2015) беше чудесен
албум и като цяло един от най-добрите им, но последвалия посветен на
земетресението през 1755 г. малко ми беше блудкав. Ще е интересно на какъв път
ще тръгнат сега, ще запазят по-готик нишката или пак ще ги тресне джангъра.
Дано да е първото, че сякаш по им се получава;
Sodom – тук очакванията са ми никакви, слагам ги в списъка просто
защото и тях тази година ги въртях и сега покрай завръщането на Blackfire/присъединяването
на нови музиканти, на къде ще ги отвее вятъра. Ще се чуе, но до там, не очаквам
да ми разбие класаццията в края на 2019 г.;
Thorns – сега, това тук е болна тема за всички фенове, кога, как и
дали въобще ще се появи нов албум. Ясно е само, че е започнал пак да разработва
някакви идеи, а това какво означава, дали запис, препродукция или просто
нахвърля идеи...тъмна Индия. Но при едно евентуално изкарване на нов албум, ще
е събитието на годината. Или огромен провал, предвид репутацията на първия от
преди 17 години;
Borknagar – няма какво да лъжа, нямам особени очаквания към
полуадашите. Urd (2012) беше по-скоро
изключение. Отново няма да е лош албум, но отново ще ми е мъка да го преслушам
целия. Дано ме опровергаят, няма да се сърдя;
Carcass – едно от най-добрите завръщания през последните години, а
през 2019 г. ще станат 6 години от него. Както се вижда, имали са време да
обмислят, да видят как е положението и отново да направят чудесен албум. Провал
едва ли ще има, прекалено голяма класа са;
Dark Funeral – първоначално последния албум го приех с много положително
мнение, но колкото повече минаваше времето, а особено след концерта им в София,
който си беше мъка и скука, въобще нямам желание да си го пускам. Да, много им
нарастна популярността и то заслужено, свирят навсякъде, но често, няма никакви
положителни очаквания. То и отрицателни нямам май, което е по-лошото;
Tsjuder – време е за нов албум, Antiliv (2015) беше чудесно попадение, дано
продължат серията, а и са машини. Само да не задълбаят прекалено в некро
трашарията от 80-те, че в последния албум имаше доста такива зачатъци;
SepticFlesh – принципно на 3 год. вадят албум, но вече са започнали
композирането на нов, което не означава, че задължително през 2019 г. ще го
изкарат. Но ако това се случи, имат големите шансове да са сред претендентите
за такъв на годината, поне на този етап след като няма изразен фаворит и все
още е мъгляво, кой, кога, дали и защо ще издава. Всъщност последния път като ги
определих за фаворити, бяха разочарованието ми за годината, така че май да
нямам по-добре някакви очаквания. А и догодина ще имат концерт в България;
И така, очаквания, равносметки, разочарования, добри
впечатление и всякакви такива общи приказки, както годината, така и писанието
ми наближава своя край. Честно казано година след година все по-малко неща
могат да ми направят сериозно впечатление, добри албуми бол, но такива, които
да те плеснат като мокър парцал и да те оставят в положение „Х“ все по-малко,
даже никак. Албумите стават все по-дълги, с все повече излишен материал, но
който трябва да се издаде, за да се тръгне на поредното турне, че да има с
какво да се изхранват. Преиздания, бонуси, ДВД-та, кавъри и така до поредното
издание и надеждата да не са поне на 0 (нула), пък ако може и малко да са
отгоре, ще е чудесно. Не знам дали заради възрастта или друго вече така ми се
струва нещата. Това всъщност важи и за самото ни ежедневие. Все по-рядко нещо
ни прави впечатление, а ако има такова, то е с отрицателен знак. Сякаш вече
няма никакви очаквания. Дано при вас не е така. Дано имате много хубави
изживявания и моменти през 2019 г...всъщност и през 2018 г. дано сте имали
такива. Което ми напомня за онази реклама по ТВ-то, къде казват, че именно това
„дано“ ни е проблема като народ. Не знам дали е така, нищо не е черно или бяло.
Че както и да е, много сериозно стана. Вероятно се повтарям, но ви пожелавам
наистина да имате една хубава година, да бъдете заредени с положителни емоции,
с приятни хора покрай вас и всякакви такива неща. Намислил съм доста интересни
неща да пиша/публикувам в блогЪТ си за 2019 г., но от друга страна тази година
четенията/прегледите са много малко, което ми действа малко демотивиращо за
смисъла да пиша. Не че съм се убил да публикувам, ама фактите са си факти. Бе
както и да е. Да сме живи и здрави, да имаме поне малко късмет, защото както се
казваше в един виц – и прасето беше здраво, ама нямаше късмет по Коледа.
Догодина пак ще се виждаме/четем, пък колко...каквото такова.
Като за край, малко King Diamond, чудесна пищялка :D
