Immortal – Northern Chaos Gods (2018)

Immortal са една от най-популярните блек групи сред масовия метъл фен, заедно с обвиняваните справедливо или не в комерс Cradle of Filth, Dimmu Borgir и Satyricon. От една страна това се държи на бутафорния имидж, който започна още с клипа на Call of the Wintermoon, минаващ през фотосесиите и другите клипове, та чак до абсурдните интервюта и действия на Abbath. Което е и една от основните причини, толкова да бъде подиграван блека. Но от друга страна страна, популярността им се дължи и на добрата музика, която правеха. Най-вече в звученето на албумите, които издадоха след оттеглянето от свиренето на Demonaz, преди 20-тина години. В At the Heart of Winter (1999) и след това, в музиката се добавиха много елементи от класическия хеви и траш метъл от 80-те, че и откровенно рокенрол звучене тип Motorhead. А и няма какво да се лъжем, редовият хеви, пауър или траш фен, трудно ще преглътне нещата преди 97-ма като Pure Holocaust (1993) и Battles in the North (1995), които може би са най-големите им класики. Хапката и пийката доста повече ще му върви със Sons of Northern Darkness (2002). Практически до 2015 г., около групата всички вървеше както трябва и почти без проблеми, като изключим тендовагинита на Demonaz и разпадането между 2003 г. и 2006 г.. И както уж бяха една от най-стабилните групи в норвежката сцена, така и те започнаха да се съдят за името на групата, кой колко правил от музиката, на кой реално му е пукало за групата и е движел. Неща, които редовия фен принципно не са му много приятни, тъй като никой не иска любимците му да слизат на нивото на махленски спор и гледане на сеир, тип „аз направих това, а ти нищо“. За хубаво или лошо, името Immortal остана за Demonaz и Horgh, а Abbath си направи своя група с King ov Hell (който пък напусна преди няколко месеца, несъгласен с тематиката на текстовете) и издаде албум с песните, които уж бяха написани за нов Immortal, само че със сменена текстова концепция. Няма какво да се лъжем, соловия му албум не беше нищо кой знае какво, а и самото му държание и имидж взе да става все по-дразнещо и несериозно за подобен тип музикант. От друга страна пък соловия албум на Demonaz от 2011 г – March of the Norse, също не изпъкваше особено с качества. Силно повлиян от Bathory и класическите метъл групи от 80-те. И се започна едно чакане, дали, кога, как или въобще. Приказките за връщане към звученето на Battles in the North, но с мелодията на At the Heart…, вече сме ги слушали. Дата беше обявена – 6 юли, обложка показана и първа песен пусната, а именно едноименната на която е кръстен албума. Не може да се отрече, че напомня звученето им преди ’97 год. и даде надежди за един наистина добър албум.

Направо да си дойдем на думата – Immortal без Abbath е много по-добре, отколкото Abbath без Immortal. Албумът стои еднакво далеч и от соловия албум на бившия вокал/китарист, както и от този на Demonaz. Да, някои побързаха да го критикуват, че има много самоцитати, където в текстовете, къде в музиката, но не смятам, че това е грешка. Атмосферичните ледени пасажи са си част от звученето на групата от над 20 години. Текстове, както нееднократно съм казвал, почти не ме интересуват. Албумът е интезивен, сравнително разнообразен, съчетаващ много добре звученето от последните албуми с Demonaz и първите след неговото оттегляне, т.е. звукът на групата от 90-те. Циркът идващ от Abbath в последните албуми, много ясно си личи, че е премахнат, както и някои оливания в посока 80-тарски класически метъл. Което не означава, че няма яки сола или пък, че влиянието от Bathory се е смекчило, но това за мен е всъщност голям плюс. Определено насочването/връщането на текстовете в посока на мистериозното място Blashyrkh отговаря доста по-добре на статуса на групата. Трудно бих определил фаворити сред песните, но едноименната със своето звучене близко до първите им албум, както и Where Mountains Rise и Mighty Ravendark, определено по ми дойдоха присърце от другите, които между впрочем също хващат ухото.

 И така, като завършек може да се кажат няколко неща. Първо, минаха времената, когато може да очаква нов Battles in the North или Pure Holocaust, но от друга страна албумът седи достойно до тях. Второ, напускането Abbath определено подейства положително на групата. Рокенрола го няма, интензивността се върна. Трето, ако си фен на групата, няма как да остане недоволен или разочарован, пък и да си, имат достатъчно други албуми, както и копирачи. Може да не е албум на годината, но определено ще бъде в класациите, вероятно на предни позиции. Както се казва – гарванът отново грачи грозно зловещо. Жабешките крякания вече ги няма.

Оценка: 8,5/10

5 уж здравослони навици, които трябва да спрем, за да запазим младежкия си вид

Добре дошли в поредното ми писание, чието заглавие е по-дълго от самия текст, хаха. Вдъхновен от редицата писания по женски форуми, сайтове, седянка и т.н., реших да напиша статия, която да покаже истината за неща, които докторите уж казват, че са здравословни, а реално ни вредят и още повече ни застаряват. Пък и времето се стопли, хубаво е да се погрижим за здравето си. Та ето ги:

-          Дишане – в случая нямам предвид дишането на лепило, но ако го практикуваш, едва ли имаш нужда да четеш подобни неща, достатъчно си наясно с фактите, как да поддържаш добра форма. Масова тайна е, че реално всички, които дишат умират. Кислородът спомага за по-бързо остаряване на клетките и тяхната смърт. Както знаем, в Космоса няма кислород, а където го има, все едно го няма. Та виждате ли сега връзката между различните мисии на НАСА и стремежа към вечна младост, а? А? А? Вероятно ви светна крушката или поне шамар зад врата. Така че ако искатe да запазите младежкия си вид и хората да се обръщат след вас по улицата, спрете да дишате. Гаранция за успех!!!;

-          Сън – както се знае, от сън спомен няма, както и от слушане на последните албуми на Anathema, които от друга страна те карат да заспиш, което си е един вид кръговрат. Сънят бил здраве, казва народа, а спомяте ли си онзи писател, които се е страхувал да заспи, а накрая заспал и умрял? Хубаво е, че си го спомняте, защото аз не и загубих половин час да го търся, които точно беше той, неговото мами! Иначе следобедния сън е хубав, еле, ако си се напукал предната вечер и сутринта си прибирал дърва или си изхвърлял старата туршия или кисело зеле. Но както знаем, всяко правило си има изключение, така че недейте спа много, че много заспали не се събудиха, пък и да се събудят, ползата е същата;

-          Социален живот – „излез навън сред хора“, обичат да казват близките ти, но обикновено тези думи са съпроводени с бутането на една мрежа с 4-5 празни бутилки от Ариана/ММ/Варна и чакането със затаен дъх, как ще се върнеш с пълния еквивалент на това с което са те изпратили. Голяма полза от социален живот няма за запазване на здравето ти и младежкия дух. Я някой ще се е разсополивил, я някой ще киха, кашля, храчи, плюе, като надигне чашата да пие, съдържанието е повече от това, което е било преди това. Пък и пари отиват, не че има нещо общо. Отидеш на ресторант, уж изискан пък сигурно черното под ноктите на готвачите е толкова наситено, че светлина не отразява, а направо я поглъща. А и обществена тайна е, че в обедната почивка готвачите, хлебарките и мишките шибват един белот набързо. Така че стой си вкъщи, колкото се може повече, пък халал да им е на другите пукницата (нищо, че тайно им завиждаш);

-            Пиенето на вода – същата работа, както при въздуха, който пие вода, рано или късно пукясва. Пък дали като куче или не, въпрос на стечение на обстоятествата. От водата се хваща ръжда, сега замисли ли се на какво мязат червата ти? Да, знам, че сутрин, еле в събота и/или неделя, водата е много сладка и пивка, ама това е изолиран случай. Някой би казал, защо не посоча и храната. Там е друга работа. Храненето е благодатна дейност, най-вече като се съберат няколко човека и хапват за този, които го няма. Примери няма да давам, всеки се сеща. Така стресът намаля, човек се усмихва, изпълва се с положителна емоции и бъдещи лакардийки.;

-          Разходки сред природата – лекарите препоръчват – излезте сред природата, слейте се с нея и се изпълнете с положителни емоции. А истината е друга. Ето сега е пролет, отиваш на гора. Забучват ти се 2-3 кърлежа, стъпваш в 2-3 произведения на отпадната индустрия на хора и животни, нахапят те комари, мравки налазят храната, овчар те пребива, че нещо много заглеждаш овцете и козичките, пък ходи му обяснявай, че за първи път виждаш такова животно. Овчар, не овца, такива виждаш всеки ден. След месец ще е идеално за море. Отиваш, то хора, то чудо, хайде може да е на някой по-затънтен плаж. Румънски нудисти се разхождат, мандахерцат се с Махалото на Фуко, гадни буболечки те хапят, викаш си, влизам в морето да плувам. Влизаш, водорасли, весело плуващи родопчета, може би от вече споменатите румънци, удряш си малкото пръстче в камък или в древна арматура. Излизаш, инфектира се, уж го припикаваш, ама същата работа. И как да не застарее човек от толкова стрес и тревоги;

Дано това писание ви е било полезно, защото и за мен не беше, както и всички друго подобни от женските сайтове. В крайна сметка един път се живее, така че живейте си и каквото такова, защото и един път се умира. Ех, колко е хубаво човек да завърши писанието си с положителен край.

Amorphis – Queen of Time (2018)

Мислех отново да започна това писание, как съм преслушал групата и как въобще са били една от първите метъл групи, които съм слушал съзнателно. Но предвид това, че скоро публикувах ревю на предишния им албум, както и оценка на цялостното им творчество, естествено, от субективна гледна точка, просто няма смисъл. А и са достатъчно позната и популярна сред различните видове фенове, така да се каже, от онези тип групи, които всеки фен намира нещо за себе си. Естествено, ако си стар фен на групата и за теб тя свършва в края на 90-те, не мога по никакъв начин да те убедя да чуеш албума. А и си прав за себе си, албумите от тогава са наистина недостижими. Но в крайна сметка сме 2018 г., така че да се насоча направо към пресния им нов албум.

Не знам дали е правилно да кажа, че сега са по-силни от всякога, но определено в момента са в много силна форма. Признавам, албумите между 2009 г. и 2013 г., въпреки че съдържаха и много добри песни, бяха прекалено сладникави за моя вкус. Да, с идването на Tomi Joutsen, групата заживя нов живот, привлече много нови фенове, но се отдалечиха от моя вкус. Under the red cloud (2015) ме изненада много приятно, звучеше стегнато, мазното и сладникавостта бяха в приемливили граници, а и имаше лек мрак из целия албум. Честно казано, очаквах да е по-скоро изключение и новия да пак да се завърне към нивото на албумите през последните 10-тина години. Да, ама не. Едновременно голям плюс, но и минус, албум да започва с песен като The Bee. Вероятното най-добрата песен в албума, потенциален концерт хит и класика. Колкото и да са добри песни след това, олекват леко след такова начало. А песни като Message in the amber, The Golden Elk или Heart of the Giant са много, много добри, повярвайте ми. Но личния ми фаворит още от първото слушане е Daughter of Hate. За почти 6 мин. и половина се случват толкова много неща – здрави и тежки рифове, вокали на ръба на блекарска бленда, соло на саксофон, хор, речитатив. И всичко това звучи цялостно, а не просто като една върху друга кръпка. Като казах хор, на моменти ми напомня на този в последния Dimmu Borgir, а оркестрации на Moonspell-ския Extinct, всичките минали под ръцете на Jens Bogren. Може и да е случайност. Wrong Direction е песен тип Silver Bride, приятна, зарибяваща, перфектна за концерт. Втора половина на албума не е толкова изпъкваща, макар че за много фенове вероятно дуета с Anneke-то Amongst Stars е вероятно хита на албума. Обаче аз не съм на това мнение. Преди 20 год. подобен дует би предизвикал далеч по-голямо вълнение, а и вероятно по-добра песен. Ако има нещо, което мога да определя като сладникаво и мазно в албума е именно тази песен. Вероятно само аз така мисля, но очакванията ми бяха много по-големи. А и вокалите на Aleah Stanbridge (R.I.P.) в предишния албум подхождаха много повече на музиката на групата. Закриващата Pyres on the Coast носи от духа на 90-тарското творчество, но просто не е толкова хващаща и трудно бих я определил като една от силните песни в изданието.

И така, в крайна сметка Amorphis отново направиха много силен албум, един от претенденти за първото място за тази година. Слаби песни трудно може да се посочат, целия албум държи едно добро ниво, макар и с много силни проблясъци като The Bee и Daughter of Hate, които, както вече казах, малко хвърля сянка върху останалите, но това да са слабите черти на подобно издание. Дано отново имат концерт в България и дано този път да успея да отида. Защото, както се вижда и чува, са много силна форма в момента. А, и две също немаловажни неща - обложката отново е много добра, както и това, че един от основателите и мой любимец Olli Pekka Laine отново се върна в групата. Който междувременно направи и нов силен албум с Barren Earth, които препоръчам на всички на които им липсва старото звучене на Amorphis и Opeth.

Оценка: 8,5/10

24-ти май

Както може би сте забелязали, когато наближи 24-ти май, всеки започва да философства по темата, в какъв празник се е превърнал, как сегашните абитуриенти не са никакви, защото нищо не знаят за него и други такива. Моето писание по никакъв начин няма да е свързано с тези мрънкания, а ще представи една друга гледна точка. Все пак не само СборЪТ си има ред на посрещане и простотия. Или пък май е само той? Както и да е, да си започвам описанието на празника. И всичко е казано с насмешка и хумористичен тон, да вземете да си помислите, че е насериозно...хич.

Още от начало започвам с широко ширещото се лицемерие. Както се започне от това, че самите завършващи така се радват, че все едно всички грижи на този свят им свършват след този ден и започва най-хубавото. Това, че родителите им, така се радват, че все едно чедото им е завършило най-престижния университет на Запад. А реално едвам е избутало за 3-ка на матурата. Но пък може да избута пак толкова на бала, но това е друга тема...Радост, че тяхното отроче се е пременило като някой клоун на околовръстното (това ще ми е интересно да го видя в реалността), ако е момиче, а ако е момче, като някой наркодилър. Нищо, че са дали 4 цифрена сума и то немалка, която вероятно са взели на кредит и за която трябва да работят още повече, докато тяхното пиленце си бие гъза в тавана от кеф. Сега за лицемерието „Един неразделен клас“ няма смисъл много да се задълбава, всеки преминал през това знае, че трае от първото малко до оклепването на ризата/роклята, но за това по-конкретно по-нататък. Всички се обичат, реве се, прегръща се, абе идилия, нищо че утре пак ще се разминавате като предблокски котараци, спящи в съседни мази.

Американските филми дават много интересна, но все така погрешна представа за баловете. Първо, няма да е в салона на местната гимназия, но родната реалност не отрича възможността да заспите пред него след бала. Второ, даскалите няма да следят за реда, а като нищо ще пукат с вас, че дори повече, най-вече от радост, че им сте се махнали от главата. Което довежда до това, че далеч само пуншове с леко алкохолно съдържание няма да има. Ще има от всичко, по много и от каквото си представите. Или поръчате, все пак веднъж се живее, веднъж се завършва и веднъж може да се интоксикираш като руски пияница и колумбийски наркодилър, взети заедно. Би го в черния дроб. Ясно е, че няма как стане това като с влюбения убитак в яката съученичка от 4-5-6-12-15-20 години (знам ли те, какво си правил в родилния дом), която след драматично признание/жест от теб, ще ѝ дойде акъла в главата и ще разцъфне вашата любов. Най-вече, защото всеки знае, че в неговия клас никога няма яки съученички, виж за по-горния или по-долния, там е пълно. Второ, дори и да има такава, още те държи спомена, когато беше дошла веднъж без грим и направена, през втория срок на 11-ти клас, някъде към края на февруари-началото на март и всички се уплашиха, съответно биха тревога, че Чупакабра е влязла в училището и трябва евакуация. Нощното напикаване почти ти се възвърна, след този случай. И като казах убитак, има шанс най-яката (всъщност разбирай най-свястната) съученичка да те покани за един блус, но все пак не е много голяма тази възможност и пак зависи, колко е пекана реално тя. Така че нямай надежди. Виж, това че ще се изложиш, напиеш и ще направиш простотия, ти го гарантирам. Което е и една от причините, повече никога да не се срещаш с тях, да не идваш на годишнините и да поддържаш контакт. Вероятно същото важи, ако си скромното момиче, което почти с никой не е говорило за последните 4 години. Само там шанса да се възползва някой е немалък.

Друго нещо, което трябва да ти е пределно ясно, че абитуриентската премяна повече няма да я облечеш. Всъщност това важи повече за жените, които след години ще гледат с тъжен поглед роклята и припомнят, колко красиви са били тогава. Но не, не са били красиви тогава, просто коефициента месо/мазно, младост/старост и грим/естествена красота се променя с времето, но и това е една друга тема. Виж, ако си момче е по-практично. Обувките що годе може да им намериш приложение, също важи и за ризата, стига да не мяза на сватбарска такава от първата половина на 90-те. Тук малко ще се отклоня от вече наченатата тема, за да вкарам лекичко една друга моя любима. Шанса да си оклепаш ризата, костюма, роклята, пазвата, булото...упс, това е друго, но пак важи, е огромен. Няма нищо носещо по-силен и романтичен спомен от петното от мазна краставица от шопската салата паднала на дрехата, което едновременно с това носи и леко парче сиренце, за допълнение на цветовата палитра. Тъй като имаш рефлекси като на умрял котарак, веднага тръгваш да го триеш, ама ще изтриеш ей този. Ей това малко сиренце така се размазва, че все едно си взел цяла бучка Сердика от хубавото и с плавни и леки движение си го размазал. В унисон с мазното, става красота съпоставима с картините от Романтизма. Чувал си, че ако сложиш веднага сол, ще се махне мазното. Ама то да си чувал и наистина така ще стане, си е различно. Вече си се оклепал, така че да се върна към основната тема. Та ако костюма ти става може и да послужи и за в бъдеще. Някои авер/съученик/колега/акран като се зажени и съответно не си се освинил много, ето ти перфектното решение, а и спестяваш пари. А и шанса да си пораснал на ръст е минимален, всеки знае, че след бала се расте на килограми, не на ръст. Учените му викат наддаване, а простолюдието засвинване. 

И така оклепан, разманден, показал завидните си знания да броиш до 12 трезвен, напукан и...още повече напукан, пял си прегърнат и със сълзи на очи „Един неразделен клас“ и нещо на Слави Трифонов (и ти не си спомняш кое), идва края на вечерта. Която след време ще установиш, че не е била нищо кой знае какво, половината хора не искаш да ги виждаш, другата също, и не за нещо друго, а защото си се изложил, особено що се отнася за една конкретна съученичка, която ще отбягваш до края на живота, нищо че от време на време ще й гледаш профила във фейсбук и инстаграм. Следващият ден трябва да го проспиш, няма как, трупа се умора от толкова празнуване и ти не знаеш на какво точно, но това го осъзнаваш след време.  

И няма как да не завърша това с най-абитуриентския клип за всички времена

Dimmu Borgir – Eonian (2018)

Човек трябва да бъде честен със себе си. Има неща, които колкото и да са му присърце, в един момент трябва да погледне на тях извън своите пристрастия, макар че е трудно. Най-вече за да махне „розовите“ очила и да види, че се е водил от своя илюзорна представа. Започвам по такъв необичаен и странен начин това ревю на новия дългоочакван албум на Dimmu Borgir, защото никога не съм крил пристрастията си към групата, които на моменти клонят към крайни. А и са една от двете ми най-любими групи. Смятам, че всеки с музикални предпочитания надхвърлящи „бе пусни нещо там да бучи, няма значение какво“, има поне една група, която особено му е легнала на сърцето. С времето тези предпочитания надхвърлят изтъркания израз „любима група“ и започва да се гледа на музиката им по друг начин. Но сякаш започва малко да губи реална представа в какво се превръща тя. Слабите моменти някак му отбягват, а и „в днешно време, кой прави албуми от-до само със силни песни“. Но вътрешно усеща, че нещата не отиват на добре.

Подобно усещане имах още когато излезе In Sorte Diaboli (2007), музиката сякаш звучеше като един вид вземане на довиждане. А и самата групи изглеждаше по концертите уморена, а по интеревютата отегчена. Но самият албум беше чудесен и продължи линията от силни издания. Тук е мястото да уточня, че по никакъв начин нямам носталгия по първите два албума, за мен реално групата започва с ЕР-то Devil’s Path (1996). Един от принципите на блек метъла, които Юронимъс прокламира е индивидуалността. А Dimmu Borgir винаги са имали такава, винаги са били лидери, не последователи. Създавали са нещо ново и уникално, което е повлияло на немалка част от сцената. И да, отдавна определението „блек метъл“ не описва точно музиката им, но те винаги са били нещо повече от блек метъл група, за разлика от много други, които винаги ще си останат просто блек метъл. Но да се върна към започнатата ми мисъл. Раздялата с Mustis и ICS Vortex, няма да я коментират, защото реално до онзи момент в края на август 2009 г., славата на групата винаги се е основала на високото качество на музиката, която правят, а не на скандалите. За жалост не мога да отрека, че след напускането им, най-вече на Mustis, музиката им загуби много. Колкото и добри композитори и музиканти да са Shagrath, Silenoz и Galder, без да се омаловажава приноса на Nagash и Astennu, а и на Nick Barker и Tjodalv, идването му в групата ги изведе на съвсем друго ниво. Естествено, това стана като се събра и креативната енергия на цялата група в този момент, но след напускането му си пролича много ясно, че е бил голяма част от творческия процес. В Abrahadabra (2010) опитаха да запълнят липсата със симфоничен оркестър, хор, немалко гости музиканти, но просто зееше дупка. Китарите почти не се чуваха, не че някога са били най-основната част от музика им, но екстремното се загуби от толкова претрупаност. И тук усетих, че нещата не отиват на добре и една любима група вероятно отива към края си. Това се засилваше, след неособено активното турне в подкрепа на албума, странното мълчание и препредългото чакане за нов материал от тях. Между другото, независимо от качествата на албума, той ще бъде оплют, къде справедливо, къде не, именно заради това огромно забавяне, противоречива информация как върви създаването му, записването и всички други подобни неща.

И така дойде края на февруари 2018 г., когато беше пусната първата песен от 7 години и половина насам и първата от албума – Interdimensional Summit. Реакциите бяха показателни. В предварителните обяснения, как ще звучи албума, групата нееднократно казаха, че ще бъде едновременно примитивен и блек метъл, но и симфоничен и мащабен, принципно неща, които взаимно си противоречат. А тази песен представляваше по-скоро нещо средно между Therion от XXI в., Epica (да не кажа направо Nightwish) плюс малко Ghost и 80-тарски готик тип Sisters of Mercy. Лично аз не бях разочарован, тъй като ми беше пределно ясно, че преди да излезе албумът, трябва да има някой хит за русолявите розови фенове на Вакен или друг западен фест. А и не рядко през последните години се пуска за пилотна песен, ако не най-слабата, то поне най-достъпната. Така че от една песен, нямаше как да преценя, реално как ще звучи албум. Но пък от друга страна, вътрешно имаше едно съмнение, че ще се продължи линията от Abrahadabra. След още месец време, т.е. края на март, беше пусната още една песен – Council of Wolves and Snakes. Пак според предварителното инфо, тя е любимата на групата и по-експериментална и фолклорна. И да, това се оказа истина. Но последва още разочарование от феновете, които май окончателно се разочароваха от предстоящия албум, дори и без да са го чули. Признавам, и аз на първо слушане останах най-малкото учуден. За първи път ми се случва да слушам тяхна песен и просто...нищо. Една такава накъсана, макар че клипът е може би най-добрият, които са правили, или поне такъв от 2005 г. насам. Но после си я пуснах още няколко пъти, най-вече на слушалки. Мога да кажа, че по съвсем по друг начин звучи. Да, накъсана е леко, странна, но рифът и по-активната част ми дойхода прекрасно, а и има специфична атмосфера, което още веднъж доказа, че за някои неща трябва повече слушане. Да не говоря, че ако беше направена от някоя от модерните зачулени окултни блек групи, феновете щяха да циврят от кеф, но това е една друга тема. Последва месец в който започнаха едно по едно да излизат първите ревюта на албума. Странното беше, че едно с едно не бяха еднакви, но всичките бяха положителни, което още веднъж ми доказа, че не трябва да чета глупостите на пишман (италиански) драскачи. Едните го представяха като по-блек от всякога, а другите по-симфо дори и от предишния им. В крайна сметка на 2-ри май вечерта, един ден и малко преди официалната дата на излизане, албумът изтече в интернет.

Рядко ми се е случавало, след няколко преслушвания, да нямам конкретна песен да ми хареса, а след всяка слушане различна да ми направи впечатление. Но да започвам подред. Не бих казал, че албумът може да се приеме като Abrahadabra част II, определено следва една линия поето от него, но някак встрани звучи от всичко направено от групата до сега. Че не е по-блек от всякога, не е, а дали е по-симфоничен, трудно мога да го определя, но определено все така мащабно звучи. Първо ще започна с негативното. Идеята за включване на хор е много добра, но на моменти наистина пресоляват манджата с използването. Губи се цялата музика, най-вече екстремността, а и странно вокалите на Shagrath най-вече страдат от това, тъй като на моменти хорът се чува повече и по-силно. Агресията отново е леко притъпена, макар че този път китарите се чуват много повече и са доста по по 90-тарски норвежки. The Unveiling не мога да я определя като най-добрия избор за откриваща песен, началото е едно такова...никакво, но после следва много, много приятен мазен блекърски риф, след това пак се успокоява, и общо взето така протича цялата песен, като тук най-много ми идва в много хорът от целия албум. От тук нататък от песен на песен качеството се увеличава. Още от първите слушания най-голямо впечатление ми направиха Alpha Aeon Omega и Rite of Passage. Първата напомня за най-добрите дни на групата и за Puritanical…(2001) и Death cult…(2003), а втората на Perfection or Vanity, отново от албума от 2001 г.. Рифът в заключителната част на The Empyrian Phoenix също ми се понрави много, а и като цяло песента ми хареса. Всъщност от тази песен до края, почти всичко много ми хареса, но като цяло Б-страните, така да се изразя, на албумите на групата винаги са ми били по-любимата част. Да, в I Am Sovereign има един момент, който ми идва разчупен и мазен в повече, но трудно бих определил  песента като слаба, просто един друг тип фенове бих я харесали повече, от колкото традиционните на Боргир. Archaic Correspondence е една от онези песни на групата, които постепенно ми харесват, но един път докосне ли те, завинаги ти става любима. И да, и в нея има момент на разчупване, който ме кара леко да се мръщя. Това, заедно с на моменти прекомерната употреба на хора, са главните отрицателни черти на албума. Както примерно в предварително обявената като олдскуул блек метъл тракавица Lightbringer, където точно има момент на който да се изкефиш и всичко се променя, а и завършва с риф типичен за звученето на Satyricon от последните 10-тина години, което не е непременно зле. Всъщност такива моменти има на още 2-3 пъти в албума. Което ме подсеща за темата „клавири“. Сега няма смисъл да сравнявам Mustis със Shagrath и Geir, но не смятам, че последните двама са се представили зле. Може би съм един от малкото на които им харесва това звучене. На моменти носещо нюанса на Filosofem на Burzum, на моменти биещи на почти електро поп звученето на последния The Kovenant или някои от нещата на Neurotech. Но наистина много ми се понравиха и са ми приятни. Най-трудно запомнящата се песен е Aetheric, която всъщност след като си я пусна, установявам, че е сред най-добрите в албума, но колкото и да е добре, щом е нужно да си я пускам отново и отново, че да се подсещам, как звучи, това не е много добре. А и обложката е много добра, стилна, изчистена, но едновременно и детайна, с интересни мотиви.

Оценката може на някой да му се стори и малко висока, но както започнах това писание, просто човек трябва да е честен със себе си, а това което чух ми хареса, като съм наясно и със слабостите му. По никакъв начин не мога да кажа, че групата сега е по-добра или силна от всякога. Няма какво да се лъжем, най-добрите им времена бяха преди 10, че даже и 15 години. Проблемът на много от старите фенове, които ги критикуват е, че групата вече порасна и промени звученето си, а то няма общо с това от времето, когато те тепърва я откриха и им ставаше любима. Но основното е, че и те пораснаха, и както с групата, много неща вече не са както преди. Вероятно това ще им е последния албум, така че нека се радваме, че въпреки всичко групата оцеля и продължи. Лично аз се радвам, че мога да говоря през 2018 г. за тях със „са“, а не „бяха“.

Оценка: 8,5/10

Amorphis – творческа дисекция

Предвид обявяването на поредният концерт на Amorphis в България, а и защото са достатъчно значима група, напълно заслужено ще им отдам честта да разчепкам творчеството им. Предварително пояснявам, че ако си се сблъскал с групата първо с албумите с Tomi Joutsen (за по-накратко Томито ще бъде наричан), определено не си попаднал на най-точното място. Но нека започна, а подробностите ще си дойдат по реда.

Класика:

Tales from the Thousand Lakes (1994)

Трудно ми е да пиша за този албум, тъй като е абсолютна класика, а и ако си фен на група и не знаеш наизуст този албум…ами не си фен. Предвид времето в което излиза, звучи много свежо, далеч от лично за мен скучния щатски дет и леко праволинейният, но добре звучащ шведски такъв. Фолклорните мелодии и чистите вокали на Ville Tuomi са главната причина групата да изпъкне сред и без това силната сцена в началото на 90-те години. Да, може би от сегашна гледна точка, звукът да не особено впечатляващ, а клавирите на моменти да звучат малко като от Нинтендо, но при условие, че има песни като Into Hiding (това което се случва след 17-тата секунда та чак до края, не веднъж е разбивало черепи), The Castaway (след 50-тата секунда…нямам думи), First Doom и най-голямата класика на групата – Black Winter Day, всъщност целият албум, няма просто как да е слаб. А и тук все още пее Tomi Koivusaari, прогресивът е някъде там в близкото бъдеще и за много фенове тип „стари”, това е последният албум на групата. Всъщност, ако ЕГН-то ти започва с 9 нещо, няма смисъл да обяснявам, този албум е класика. Факт, проверен и издържал теста на времето.

Задължителни:

Elegy (1996)

От тук нататък понятието дет метъл вече ще е обида както за стила, така и за групата. Да, в този албум все още го има, Tomi Koivusaari реве в този албума и за последен път в албумите на групата и на концертите. Първият албум с Pasi Koskinen, който въпреки таланта си като вокалист и текстописец, не е особено деен на сцената, но за това ще стане въпрос по-късно. Силно разнообразен албум, който изстрелва значително напред групата до такава степен, че в края на 90-те, дори и не особено върлите метъл фенове ги въртяха. Тук са и немалко от класиките на групата – Against Widows, On Rich and Poor, Song of the Troubled Ones и другата голяма класика на групата My Kantele. Странното е, че винаги много повече ми е харесвала акустичната версия, която беше и първото нещо което чух на групата. Но и „метълската” не е за пренебрегване. Тук е и избиващата на реге Cares. Странните електро влечения на тогавашният клавирист Kim Rampala също си проличават понякога. И много важно уточнение, през 2003 г. пред Про-рок Stratovarius казаха, че са първата метъл групата използвала акордеон. Ами този албум е видно доказателство, че не е така. Всъщност лично аз бих препоръчал точно от този албум да започне запознаването с групата.  

Tuonela (1999)

Лично за мен това е най-добрият албум на групата и реално този с който съм се сблъскал за първи път с творчеството на групата. Тук все още преобладаващия стил е метъл, но все повече се навлиза в прогресив териториите, но не по дразнещ начин. Фолклорните мотиви също са силно застъпени, продължава се с текстовата концепция с Калевала. Има и ревове и то добри, като точно в тази е която има най-много такива и която би могла да мине за дет метъл – Greed, е сред най-добрите песни в албума. Другата със застъпено по-голямо дет звучене – Northern Lights, странно за мен е отпаднала от албума и върви като бонус, а е доста добра със своето детенрол звучене и макар и да не се вписва напълно в звученето на албума, грешка е, че не е включена. Подобна грешка правят и през 2001 г., но и дотам ще стигна. Песните на които също трябва да им се обърне внимание задължително са Divinity и Summer’s End, която е една от най-прекрасните песни, които е създавал групата. В този албум участие също взимат Sakari Kukko (саксофон и флейта, като саксофона от тук нататък ще се ползва доста често в албумите), който вече е и лайв член на групата и Santeri Kallio, който тук все още е сешън музикант, като малко след излизането на този албум, той се присъединява официално към групата. 2000 г., т.е. близо година след излизането на албума, един от основателите на групата Olli-Pekka Laine напуска групата, като интересен факт е, че сега свири в Barren Еаrth, заедно с клавириста от Tales…(1994) Kasper Martenson, като групата определено бих я препоръчал на феновете на Amorphis, особено на по-старите и на тези, които вече смятат групата за бита карта и им е писнало от захаросаните албуми от последните години. (бел. ред. 18 г. - споменатия басист се върна в групата през 2017 г,)

Препоръчителни:

Am Universum (2001)

Най-добрият чисто музикално албум на групата, като за пореден път групата оправдава името си и стила е развит. Има си го метъла, но той не е основна част, а и в този албум още и много прогресив, фолклор, че дори и спейс рок (поне според музикантите). Саксофонът, който далеч не е най-традиционният инструмент за музиката която правят, го има в половината песни от албума. Тук е един от най-големите хитове на групата Alone, който има впечетляващ клип. Но въпреки всичко това, вече се усеща, че група губи пътя си и фенове. Старите отдавна да си отписали, непредубедените към метъл хора, които преди са си въртели, също отдавна са забравили за тях, естествено, немалко от феновете им харесват този албум, има и такива, които са заинтригувани от музика, която правят в този албум. Интересен факт е, че този албум и Tuonela са много добре продавани в България или поне като за такава музика, като за този от 1999 г. дори се носят слухове за хиляди бройки, което не ми се вярва чак, но пък реално съм го виждал на какви ли не места. Моят личен фаворит от този албум е Goddess (of the Sad Man), която завинаги ще остане една от най-любимите ми песни на групата. Също и Veil of Sin, но като цяло песните са еднакво силни и трудно е да се откроят няколко и отново странно, силна песен като Too Much To See е останала като бонус. Ако не сте болен метъл фен и си падате по прогресив, но не от мастурбаторският, а по-скоро скандинавския, този албум определено ще ви се понрави.

Silent Waters (2007)

Най-добрият албум на групата след присъединяването на Томито. От музиката видимо си личи, че групата е вдъхновена, а и албума излиза по-малко от година и половина след Eclipse (2006). Огромен плюс за мен е, че все още мазните мелодиики и сладникавите песни  от следващите албуми не са застъпени така сериозно. Ревовете вече са си стабилно завърнати в музиката, макар че самата тя трудно ми могла да мине за екстремна. Около този албум започнаха журналистите масово да определят стила на групата като „мелодичен метъл” и всъщност са прави, групата винаги е била мелодична и по някакъв начин хващаща. Което от своя страна показва, че разнообразността от предишните албуми и прогресива леко са намалени. Популярността на групата отново се покачва, особено в тяхната родина Финландия, което поне странно за мен преди това, не е било така. Както виждате с този албум, групата преживява своеобразен ренесанс, а и малко след излизането на този албум групата за първи път свири в България и то като хедлайнер на своеобразен фест. (бел. ред. 18 г. - всъщност през 2015 г. издадоха най-добрия си албум от "новия" период - Under the Red Cloud.Тук  може да прочете повече за него)

Противоречиви/Само за фенове:

Честно казано не виждам чак толкова огромна разлика между двете категории, а и групата няма албум подходящ за категорията “Избягвай”, така че ги обединявам. Пък и какво се обяснявам…

Far From The Sun (2003)

Тук вече групата тотално изгубва пътя си, като причините не са една и две. Първо - албума излиза към каталога на EMI, второ – от толкова промени и развитие в звученето на музиката си, тя губи своето лице и енергичност, трето – проблемите с Pasi Koskinen. Но да започна едно по едно. След прехвърлянето към по-голям лейбъл, съответно музиката става по-достъпна или поне групата са се опитали да е така и по някое време вече избива на някакъв фолк рок, което не е непременно зле, но ако досега не е вие станало ясно, конкретен стил и звучене не са характерни за групата, макар че с последните си албуми показват друго. Популярността вече удря дъното и групата е в девета глуха, а само до преди няколко години е била на обратното положение. Сега да се прехвърля към болната тема на Amorphis – Pasi Koskinen. Както вече споменах, изключително талантлив текстописец, вокалист, че и музикант (просто чуйте другите ми групи), но изключително дърво на сцената, като прекрасен пример е един концерт от 2003 г., който можете да  видите в youtube. Все по-незаинтересован е от участие в създането на музика в групата и повече се занимава със страничните си занимания. Интересен факт е, че и Pasi и групата искат да върнат по-метъл звученето в музиката на групата, включително и ревовете, но още по-странно се обвиняват взаимно в интервютата за това, че другата страна не го е желала. Предвид албумите след това може би трябва да се вярва повече на групата, а и Pasi е виден тревоман, което някак странно наподобяха история с Cannibal Corpse, но поне Pasi се качва отново на сцената в групата в една серия турнета във Финландия, където свирят и почти всички други бивши членове на групата. И един факт, който принципно няма общо с албума, но сега се сетих за него, през 2000 г. или 2001 г. Amorphis свирят в Македония, едно на ръка, че никой не проявява желание тук да ги докара, но и българските фенове, който са отишли на този концерт като цяло за били разочаровани и то главно заради Pasi. Колкото да и да ми е любимец, явно не е бил много за търпене.

The Beginning of Times (2011)

Много хора няма да са съгласни, че слагам този албум тук, но за мен, той е такъв. Принципно във всеки албум с Томито, винаги откривам поне 2-3 песни, които да ми се харесат, но този албум наистина ми е скучен, прекалено дълъг и много, много сладникав. Фенките извират ли, извират след всеки албум от 2007 г. насам, но тук вече ми дойде прекалено много. Естествено, групата няма албум като за категорията „Избягвай”, просто са много добри музиканти, но вече нищо интересно не получавам от тази група или поне 2007 г. насам. И докато Skyforger (2009) беше просто „още веднъж от същото” и беше идеален за затвърждаване на отново възвърнатите позиции, тук за мен си е скука. И най-странното е, че гледах за първи път групата именно, когато дойдоха в турнето подкрепящо този албум и добре, че иначе когато щях да се сблъскам с Leprous, който просто отвяха Amorphis, да ме извиняват всичките им фенки. А и честно казано, все по-честно в последните няколко албуми, намирам доста общи черти в звученето на групата с това на групи като Within Temptation, HIM и Nightwish, естествено повече като мазност, отколкото директни влияния. Но от друга страна групата заслужава своята слава, дори и само това, че не разчита на стари лаври и привлече доста фенове с последните си албуми, но това мен слабо ме топли, ако е качествена и доста музиката, не ме интересува колко е нараснала популярността им.   

Други:

След като засегнах най-важното което трябва да се чуе на групата и това, което и да не чуете същата работа, преминавам към останалите албуми, по-интересни ЕР, компилации, ДВД-та и други оръжия на музикалният бизнес. The Karelian Isthmus (1992) си е доста приятен дет метъл албум, доста по-разнообразен от всичко това което излиза от САЩ по това време, а и от някои неща от Европа. Естествено от сегашна гледна точка и развитието на групата, звучи малко ДеТински, но ако по никакъв начин не бихте сгрешили ако го чуете, даже ви го препоръчвам (бел. ред. 18 г. - сега го смятам за един от най-добрите дет албуми въобще). Eclipse (2006) – първият албум с Томито, в който реално той няма никакво творческо участие, тъй като е записан преди неговото присъединяване през 2005 г. Групата тук леко поопипва почвата, как феновете биха приели леко възвръщане на по-старото звучене, т.е. метъла и ревовете, естествено за цвят, не само такива. Лично на мен албума не ме впечатли, тъй като точно като излезе, леко бях загубил интерес, но не мога да не кажа, че след него интереса на феновете към групата се възвърна, благодарение на песни като House of Sleep. Тогава още тази мазнотия не беше ми направила впечатление. През 2009 г. излезе Skyforger, след който вече бях убеден, че глазурата взе да взима превес в звученето им, не че албума е слаб, но просто първоначалният интерес сред повторното завръщане към по-метъл звученето вече беше отминал, а и 2009 г. имаше такива албуми, че просто този нямаше как да ме впечатли. И така достигнах до последният им студиен албум от миналата година - Circle. Когато една група ви обещае, че следващият им албум ще е най-тежко звучащият, но и едновременно най-разнообразният и стегнат, не ѝ вярвайте, този албума е идеален пример за това. Отново много мазнотия и малко месо, проблем който го има почти във всеки албум от 2006 г. насам и всеки път благодарение на 2-3 песни, който спасят съответният албум и показват, че групата има качества. Но на някои фенове вече им/ни писна това, дано скоро се промени.

По-интересните ЕР-та са Black Winter Day (1995) и My Kantele (1997),  като в първото е доста популярният кавър на Light My Fire на знаете кои, а във второто прелюбопитните кавъри на Hawkwind и Kingston Wall, което в някаква степен оправдава и постепенно наложилите се спейс рок влияния. Естествено не може да не се спомене и Privilege of Evil (1993), особено ако сте фенове на първите неща на групата. Компилацията Story - 10 Years лично на мен ми е безинтересна, докато Magic & Mayhem -  Tales From the Early Years (2010), където групата презаписа част от песните си от първите си три албума, е много добре направена и честно казано някои от презаписаните версиите повече ми харесат от оригиналите. Групата има само едно ДВД - Forging the Land of Thousand Lakes (2010), което си заслужава да се види, най-вече заради факта, че групата е сила на живо, особено след идването на Томито, и въпреки спорните албуми, на живо си струва да се видят.