Мислех
отново да започна това писание, как съм преслушал групата и как въобще са били
една от първите метъл групи, които съм слушал съзнателно. Но предвид това, че
скоро публикувах ревю на предишния им албум, както и оценка на цялостното им
творчество, естествено, от субективна гледна точка, просто няма смисъл. А и са
достатъчно позната и популярна сред различните видове фенове, така да се каже,
от онези тип групи, които всеки фен намира нещо за себе си. Естествено, ако си
стар фен на групата и за теб тя свършва в края на 90-те, не мога по никакъв
начин да те убедя да чуеш албума. А и си прав за себе си, албумите от тогава са
наистина недостижими. Но в крайна сметка сме 2018 г., така че да се насоча
направо към пресния им нов албум.
Не знам дали
е правилно да кажа, че сега са по-силни от всякога, но определено в момента са
в много силна форма. Признавам, албумите между 2009 г. и 2013 г., въпреки че
съдържаха и много добри песни, бяха прекалено сладникави за моя вкус. Да, с
идването на Tomi Joutsen, групата заживя нов живот, привлече много нови фенове,
но се отдалечиха от моя вкус. Under the red
cloud (2015) ме изненада много приятно,
звучеше стегнато, мазното и сладникавостта бяха в приемливили граници, а и
имаше лек мрак из целия албум. Честно казано, очаквах да е по-скоро изключение
и новия да пак да се завърне към нивото на албумите през последните 10-тина
години. Да, ама не. Едновременно голям плюс, но и минус, албум да започва с
песен като The Bee. Вероятното най-добрата песен в албума, потенциален концерт хит и класика.
Колкото и да са добри песни след това, олекват леко след такова начало. А песни
като Message in the amber, The Golden Elk или Heart of the Giant са много, много добри, повярвайте ми. Но личния ми
фаворит още от първото слушане е Daughter of Hate. За почти 6 мин. и
половина се случват толкова много неща – здрави и тежки рифове, вокали на ръба
на блекарска бленда, соло на саксофон, хор, речитатив. И всичко това звучи
цялостно, а не просто като една върху друга кръпка. Като казах хор, на моменти
ми напомня на този в последния Dimmu Borgir, а оркестрации на Moonspell-ския Extinct, всичките минали под ръцете на Jens Bogren. Може и да е случайност. Wrong Direction е песен тип Silver Bride, приятна,
зарибяваща, перфектна за концерт. Втора половина на албума не е толкова
изпъкваща, макар че за много фенове вероятно дуета с Anneke-то Amongst Stars е вероятно хита на албума. Обаче аз не съм на това мнение.
Преди 20 год. подобен дует би предизвикал далеч по-голямо вълнение, а и
вероятно по-добра песен. Ако има нещо, което мога да определя като сладникаво и
мазно в албума е именно тази песен. Вероятно само аз така мисля, но очакванията
ми бяха много по-големи. А и вокалите на Aleah Stanbridge (R.I.P.) в предишния албум подхождаха много повече на музиката на групата. Закриващата
Pyres on
the Coast носи от духа на
90-тарското творчество, но просто не е толкова хващаща и трудно бих я определил
като една от силните песни в изданието.
И така, в
крайна сметка Amorphis отново направиха
много силен албум, един от претенденти за първото място за тази година. Слаби
песни трудно може да се посочат, целия албум държи едно добро ниво, макар и с
много силни проблясъци като The Bee и Daughter of Hate, които, както вече казах, малко хвърля сянка върху останалите, но това да
са слабите черти на подобно издание. Дано отново имат концерт в България и дано
този път да успея да отида. Защото, както се вижда и чува, са много силна форма
в момента. А, и две също немаловажни неща - обложката отново е много добра,
както и това, че един от основателите и мой любимец Olli Pekka Laine отново се върна в групата. Който междувременно направи и
нов силен албум с Barren Earth, които
препоръчам на всички на които им липсва старото звучене на Amorphis и Opeth.
Оценка:
8,5/10
Няма коментари:
Публикуване на коментар