Слушайки албумът се замислих, че реално Machine Head и Megadeth има много общо. Не, не музикално, а това, че зад името седи един човек и през години той може да я изкачи на върха, но може да я запрати в дълбокото. Robb Flynn никога не ми е бил приятен, винаги сякаш се е стремял да се движи на вълната на това, което е актуално или модерно. Няма значение дали става въпрос Burn My Eyes (1994), когато беше модерно да си ърбън, да не криеш, че харесваш хип-хоп, даже да го показваш. Макар, че за мен този албум винаги е бил някаква бледа версия на смесица между Biohazard, Sepultura и Pantera, но времето той достигна до ранга на класика, а с това не се спори. Или пък The Burning Red (1999), когато нео метъла беше модерен и хайде и те по модата. Честно казано този албум ми звучи по-честно от други техни. Да не говорим, как след като почти се беше затрила групата, той отново изнамери метъл ценностите и я възроди. За всеобщото мнение, че The Blackening (2007) е албумът на първото десетилетие на този век, също тотално не съм съгласен. Или пък историите как е преоткрил концептуалните шедьоври на Rush и класиките от 80-те на Judas Priest и Metallica. За политическите му изказвания, въобще няма да говоря, там вече е наистина нещата са крайно субективни. Но въпреки това, не мога да отрека, че албумите, които направи през години си струваше да се чуят. Кои повече, кои по-малко, кой въобще, до крайна излъгация не се достигна.
Това важи и за
Of
Kingdom and Crown.
След масово оплютия с право Catharsis (2018) и всичките трусове с напускане на музиканти, вероятен край на групата и
подобни неща, появата на подобен албум е обнадеждаващо за бъдещето на групата. Robb Flynn предвидливо се завръща към звучене, което им донесе толкова позитиви преди
10-тина години. Сега колко е на нивото на албумите от тогава е спорно. На мен
албумът ми се струва близък по звучене и структура на Bloodstone and
Diamonds (2014).
Разбирайте, най-добрите песни са в самото начало, а ако
издържите прекалената му продължителност към края може да откриете още поне
една добра песен. Закривашата Arrows in Words
from the Sky
е чудесна, Become the
Firestorm
и My Hands are Empty са ми личните
фаворити. Откриващата Slaughter the
Martyr
е излишно дълга и разтеглена и преспокойно може да е поне
с 2-3 минути по късно. Но до там, всичко друго сякаш минава и заминава. Започва
песента, казваш ок, не звучи добре, но след като свърши, вече я забравяш. А
по-лошото е, че докато го слушаш нерядко се появяват сравнения с звученето на
други групи. Тази част прилича на Trivium, другаде на Chimaira,
че даже имаше на моменти неща близки и до Soilwork. Чакай, нали уж бяха лидери, а ако след този албум си пуснеш миналогодишния
на Trivium, някак ти се обръщат представите кой на кого прилича, повлиял и е лидер.
Да не говоря как от единия извира разнообразие и свежест, а от другите добре
познати приоми на 10, че и повече години. Вероятно и това е най-големия проблем
на албума. Без да е слаб, просто в един момент издиша в сравнение не само с
предишните албуми на групата, а в сравнение с албуми на групи, които бяха
повлияни от Machine
Head. От друга страна плюс е, че предшественик му е Catharsis и колкото изтъркани и лъхащия леко на нафталин, макар и добри, моменти да има, те са за предпочитане, даже са ок. А спометите дет метъл елементи,
които се споменават в толкова ревюта, така и не ги чух, ама това да е проблема.
Също така обложката е чук, тук се вдига малко оценката.
Та така, Machine Head се завърнаха. За някой с пореден шедьовър, за други (мен) с пореден просто
добър албум, но е важното, че отново са тук. Пък дали е за хубаво или
лошо...времето ще покаже
Оценка: 7,5/10
Няма коментари:
Публикуване на коментар