Metallica – Hardwired…to Self-Destruct (2016)

Първо, важно е още от начало на уточня, за който не е усетил и не знае, че Metallica са ми най-най-най-любимата група. Всъщност дори и това е малко като определение. Така че новия им албум си е един вид огромно събитие. Но и не съм от онези крайни фен-бойчета, които обожават всяка тяхна крачка, винаги съм виждал слабостите при тях, което е и причина да са ми толкова любими. Затова и Ride the Lightning (1984) ще остане вечния ми номер 1, въпреки, че не обичам 80-те. Затова и Черния (1991), ще бъде номер 2 в тази класация, въпреки „предателството” към траша, но и албумът с възможно най-добър звук, възможен благодарение на така мразения Боб Рок. Затова и перфектния по всеки параграф и без слаба секунда дори Master of Puppets (1986), никога не стана най-любимия ми. Затова и нямам проблем с Load (1996) и ReLoad (1997), въпреки, че преспокойно можеше да от всеки от двата да се махнат по 2-3 песни. А и прослушах групата и като цяло тази музика благодарение на тях. „Тенекиения” St. Anger (2003) го приех без проблем и даже си имам любими песни. Death Magnetic (2008) го смятам за перфектен към днешна дата и за моментното им състояние. Много ми е приятно, че слушаш музиката им без стереотипите от 80-те, наслаждавам се на това, което правят, след като преди 15-ти години бяха да ръба да ги няма вече. Всъщност това е още причина да харесвам St. Anger. Той беше проводника групата отново да се събуди и да намери сили да бъде номер 1, каквато и винаги е била. Някой би казал, че това е изтъркано и неправилно мнение и позиция. Еми да, но аз живея в настоящето и всички нареждания за музиката им, не могат да отнемат удоволствие да си пусна новия албум и да се радвам, че все са сила. И да, има прекалено много музика, че да се акцентира върху Metallica. Но какво от това, има и прекалено много храна и бира, която е хубава, но колкото и да са добри, никоя от тях няма да ти носи удоволствието и насладата на най-любимите ти, нито на онази първа хапка, нито на онази първа глътка, след дълго чакане.

Така е и с новия им албум. Направо казвам, че това е първия албум, който не ме „хваща” на групата. Даже на моменти усещам, как сякаш се напрягам и мъча да слушам. Но е така с любимите неща, не търсиш кусурите им, а хубавите им качества. Не мога да отрека, че 11 от 12 песни да са над 5 мин. и половина идва в много и натоварва слушателя. А и разнообразието не е най-характерната черта на албума. Колкото и странно да звучи, една балада/бавна песен, определено би внесла много, много повече за разнообразието на албума. Траш да търси човек, малко трябва да се поозори, не че няма, има рифове бол, но в момента Metallica звучат като нещо повече, а и би ги ограничило. Да, откриващата Hardwired, която е и най-кратката и интензивна песен от албум, носи много от атмосферата на Dyers Eve или Damage inc.. Същото важи и за закриващата песен Spit Out the Bone, в която между другото е вкаран и мотив, който звучи все едно взет от звученето на St. Anger. Личния ми фаворит без всякакви съмнения е Dream No More, която е може би най-лесно влизащата под кожата, а и носи по-скоро духа и звучене на 90-тарската Metallica от колкото от „добрите стари времена”. Също много силна е Atlas, Rise!, която май за съжаление ще остане под сянката на това, че има Maiden мотив. Директно казвам, че всеки който мисли, че групата краде от Iron Maiden е глупак. Metallica никога не са крили влиянието от тях и това винаги се е чувало ясно, а за мен даже е плюс. А и тази измислена война между групите...Същото важи и за всички, които обвиняват групата, че в този албум има много самокопиране. Сега чуйте миналогодишните албуми на Iron Maiden и Slayer, ако там не чуват самокопиране, еми извинявайте тогава, трябва ви лекар. Влиянията на Metallica винаги са си личали, а и те не са мъчили да го оправдаят. Това важи както за Diamond Head, така и за Motorhead, така и Black Sabbath. Всъщност, както и в Death Magnetic, и тук си личат явните влияние или по-точно завръщане към звучене на 70-тарските Sabbath, но не ме разбирайте погрешно, шанса да си пусна тях през Metallica  е почти нулев.

Вокалите на Хетфийлд продължават да бъдат все така размазани и мазни, което никога не ми е пречило, даже ми харесва. Но отново се завръщат и по-агресивното, т.нар. вълчо пеене, макар и по-рядко. За рифовете няма смисъл да говоря, този човек там е машина и нищо не може да го събори.  Не мога и да отрека, че този път солата на Хамет не са особено впечатляващи и малко минават ей-така. Темата за баса, тактично е пропускам, защото никой не може да се сравнява с Клиф Бъртън, а Нюстед винаги е бил порязван по този фактор, въпреки явната му надъханост и самораздаване и няма да е честно да хваля/нареждам Трухильо. Никога не ми е пречело свиренето на Улрих и след този албум това не се променя.

 И така, това беше едно честно и искрено ревю или пък мнение за албума, какво значение има какво ще е определението. В крайна сметка, всичко е едно чесане на езици, в зависимост кой какво му харесва. Ако албумът беше останал само с песните от първия диск, оценката щеше да е с 2 единици по-нагоре, но от друга страна, имам достатъчно музика да слушам от любимата си група, бил той хубав или лош, никога не е излишен. И да, няма да е албума на годината за жалост, не знам дали и в личния ми топ 5 ще влезе, но какво от това. Това което чух ми хареса, не ме разочарова, няма да мрънкам, защото в крайна сметка музиката е затова, да ти носи удоволствие, а тази на Metallica винаги ще го прави...до края.

Оценка: 8/10

Пришествието на Третия Сбор

Човешките създания са странни. В тяхното съзнание винаги е било заложено чувството за страх, качващо адреналина и носещо някакво странно удоволствие. Затова и през векове са били създадени толкова произведения с подобна насоченост, макар че реалния свят, този който ги обгражда, да е по-ужасяващ и смразяващ кръвта от какво и да е било творчество. Чувството за страх кара човек да се чувства жив и съзнанието му да открива нови граници. Но има неща, които човешкия ум не просто не може да си представи и измисли, а дори не може да сложи наченките на това което може да се сблъсква. Той, чието име се възхвалява през ноемврийски есенен ден, е реалност и съществуването му е доказателство, че за човек има все още много скрити кътчета не само по земята, а и в съзнанието му...

I-во пришествие – In the times before the light

В първите години на планетата, още когато е нямало следа от живо същество и всичко наоколо е било огън, камъни и сяра, Той се е пръкнал. Въпросът дали е от тази реалност е сложен. Самото определение „реалност” е строго субективно и зависи от границите от конкретното същество. Защото за Него има само една реалност и независимо дали е животно, растение, буболечка, йоркипе или човек, всичко му е подвластно. С вековете силата му се увеличаваше, животните ставаха все по-големи и кръвожадни, а когато те му доскучаваха, Той ги избиваше и идваха нови на тяхно място. Нови, не толкова брутални, но не по-малко кръвожадни. Едно такова беше човека. На вид дребно и безобидно, почти всяка твар можеше да го убие, а особено вида добруджаникус крадиливос семикус, накратко пастирец, само от леко течение се погубваше. Но то му стана интересно, тъй можеше да развие интелекта си за разлика от животните и да го прославя, така да го направи всесилен. Той им даваше дарове, които да потискат съзнанието им да се откъсне от неговото влияние. И така с течение на вековете, хората решиха да направят празник на които да прославят името му, чрез приготвянето и консумирането на тези дарове. Празникът щеше да носи неговото име – СборЪТ. Година след година, празник след празник, пукница след пукница, неговата сила и влияние върху разума на хората се увеличаваше. Но имаше и създания сред тях, които въпреки прекомерната консумация на дарове се усъмняваха в него. Те започнаха да почитат други същества, но такива които техния собствен ум беше създал, а така неговата сила се погубваше сред тях. Все повече и повече започнаха да се увеличават, да създават собствени езици и писменост, собствени празници, а след време дори и да воюват, защото вярват в различни собствени божества. Това за Него беше добре, но така или иначе силата му, която беше безгранична, намаляваше. Само една малка група от хора, живееща в селища в провинцията Южна Добруджа, запази вярата си в него и да практикува ритуалите и консумира даровете пратени от Него. Но това не му стигаше и Той реши да се оттегли и да си почине, ритуал известен сред вярващите в Нему хора като „дремуцане”. И така да събере сили за следващото си идване, когато отново усети слабостта в човешкото съзнание.  

II-ро пришествие – Behind the curtains of night phantasmagoria

И така времето минаваше, година след година, десетилетие след десетилетие, век след век, Неговите поклонници намаляваха все повече и повече. Въпреки това с настъпването на Средновековието/Тъмни векове и Ренесанса, някои от хората, започнаха да ровят по-дълбоко, не само в книгите, но и в душите си. Във всяко човешко създание беше заровена семката на преклонението към Него, но в повечето беше отдавна забравена, въпреки това ѝ трябваше малко отново да разцъфне. Много от по-напористите и жадни за знание бяха убити, измъчвани или постоянно тормозени да престанат да се интересуват от миналото и Него, а още по-малко да празнуват деня в Негова чест. Църквата, особено католическата, правеше всичко възможно да попречи на търсещите информация за него да научат нещо повече, а ако това станеше, моментално той биваше хвърлен в някоя килия, далеч от другите хора и възможността да прослави отново Неговото име. Но това беше нейното лицемерно лице, тъй като тя държеше почти всички писания и артефакти за Него, а и всяка година празнуваха празника именно с неговите дарове, макар и завоалирано под друг празник и име. Но силата ѝ намаляваше, а неговата бавно и постепенно отново се възвръщаше. Беше спорно дали това е добре или зле, но така или иначе за Него нямаше добро или зло, всичко беше част от неговия контрол, който скоро щеше да се завърне отново победоносно. Дивашките племена от Южна Добруджа не бяха забравили ритуалите и продължаваха да пируват с неговите дарове, а и в тези смътни времена, когато все повече хора губеха вяра в Църквата, и въпреки страха си към нея, изкушението от Него ставаше все по-силно. В някои от селищата вече имаше картини, където бяха нарисувана скверната троица на носителя на изначалното зло – Сарма – Вино – Гости от ГрадЪ, която винаги образуваше 11 броя обекти. Църквата обвиняваше хората, кланещи се на Него, за дяволопоклоничество, но всички знаеха, че Той е нещо много повече от антипод на наложените норми, и сега когато неговото завръщане предстоеше, страха от изкушението се впиваше в костите. И въпреки силното влияние на Църквата, Той се възвърна. Реки от вино потекоха из човешките тела, стомасите им бяха запълнени от сарми, а черните конници, известни като Гости от ГрадЪ, вече се настаняваха не само на масите на поклонниците му, а постепенно се впиваха и в душите им. Той се въздигна от кладата на неуспеха на тези, които се отрекоха и се помъчиха да заровят спомена за Него. Миналото беше мрачно и тежко, настоящето придобиваше краските на клада, а бъдеще носеше нюанса на предизвестената гибел на всеки човешки разсъдък осмелил се да му се опълчи. СборЪТ се върна, не по-силен от преди, а силен както от зората на планетата. И така минаха два века под черния воал на консумиране на неговите дарове и поклон пред всесилността му. Но историята е кръговрат. Настъпиха времена, където този път хората жадни за знание за разлика от тези, благодарение на които той се възвърна, започнаха да губят интерес към него и пламък запален в душите им затлея. Идваше времето на машините. Там Той все още нямаше нужната сила и влияние да се наложи, въпреки цялата му величественост. Все още имаше влияние върху немалка част от човечеството, но жаждата за новото, което той беше сложил в душите им се обърна към него и Той просто остана част от миналото и се сещаха за Него само когато празнуваха деня в негова чест.

III-то пришествие – The Past is alive…

2016 г. – технологиите все повече са завзели човешките души, дехюманизирането върви със силно темпове, но парадоксално култът към Него през последните години се увеличава все повече и повече. Хората чакат с нетърпение да дойде ноемврийския ден, в който ще Го почетат. Силата на даровете все повече налага власт върху разума на хората, които даже и не се съпротивляват върху това. Прикрити под друго олтарите, където могат да пренесат жертва – Виенското колело, Криминалните кремове, Гондолата, Шекерите, Анцузите и вълнени чорапи по няколко за лев и други, извличаха с все сила жизнените сили на неподозиращите людя. И докато децата нямаше как да се опълчат срещу това, възрастните доброволните се отдаваха на изкушенията, предоставени от Него. Година след година нетърпението за този ден нарастваше, хората чакаха да дойде този миг и да усетят наслада на изгнилите плодове на Неговата поквара. Не трябва да се забравят и неговите най-древни и дребни, но и най-трудолюбиви слуги, който изкушаваха младо и старо на дребните на вид, но закърмени с черна сила дарове – сборджиите със сергии. Черни на вид и с още по-черни души, кривата им диаболична усмивка, която огряваше прокълнатите им лица, след всеки закупен дар от създаден от Него, подклаждаше кладата на Неговия контрол върху крехките и клети души, доброволно предали се на Неговата власт. Да се опълчиш срещу тази вселенска и древна сила, нямаше как да се случи. Но въпреки това дни след преминаването на покварения празник е открита част от книга, където трудно се разчитат бележките на един от малкото опитали се да не се предадат на неговата лепкава сласт. Ето какво е достигнало до хората, няколко дни след демоничния празник:

„...гробовно мълчания се възцари из града. Въпреки, че хората се разхождаха с усмивки, поздравяваха се и говореха, в очите им вече се четеше страха от неизбежното. Всеки уж засуетен в своята работа и задължения, мислеше за предстоящото. Бъдеще, което отново ще е тъмно както в зората на човечеството. Отново идваше онова време от годината през което на изпитание се подлагаше силата на човешкото съзнание. Защото виенското и криминалните шарени кремове, носещи силни страсти в корема на употребяващия ги, просто бяха материалната форма на злото, което идваше. Скверната троица Сарма-Вино-Гости от ГрадЪ, въпреки изначалното си зло беше просто лек повей през своя Господар и диаболичността, която винаги го е изграждала през вековете и от която той се храни. Нямаше сила, която да го спре, тъй като Той беше създаден още в най-далечните времена отреди както и да е същество да се появи на планетата. Всички бяха безсилни пред него и само ако запазваха бистрото си съзнание, можеха да го преборят. Но редица се отказваха да се борят или силите им не стигаха за това. Защото неговата сила минава всичко по внушение и контрол върху хората. А именно той...СборЪТ!!!”

"Сянката на неизвестното вече се стелеше. Добродетелите от миналото вече биват забравени. Изкушението от другата страна и насладите, които Той предлага, бяха прекалено силни за човешкото съзнание. Дете, мъж, жена или старец, малцина се съпротивляваха от неговите ноктурни дарове. Дарове, които носеха кратка наслада...сарма, руйно вино, руска 
салата...Но които извличаха силите на приемника. Някои от малцината с чисто съзнание, се опитваха чрез консумирането с библейско измерение на неговите дарове, да се освободят от пришествието му. Но Той беше отвъд живота и смъртта и всичко му принадлежеше, така че ничия душа, независимо от този свят или не, не бива спасена. Олтарът на неговата скверност - виенското колело, вече беше се установил и постепенно неговите последователи носеха дарове за Господаря на Изначалното Зло - СборЪТ"...следва продължение, което не се чете заради разкривения почерк и странни знаци, нарисувани с треперещи ръце.

„Ето, че дойде и 8-мия ден от 11-тия месец. Затворен съм вкъщи и гледам през прозореца, как хората бродят с развеселени лица, но всъщност бяха зомбита, които всеки момент ще се нахвърлят като глутница побеснели зверове върху даровете, които Той даде. Хоризонтът стана черен. Гостите от ГрадЪ наближаваха с изгладнели души за умовете на предалите се на влиянието Му. Те никога не идваха сами. Във въздуха вече се носеше жупелната смрад на шекерчета и захарен памук. Слугите на СборЪТ, сборджиите, раздаваха даровете му за цената на една крехка душа. Ще бъдат днес и утре тук, след това ще се скрият пак до 8-мия ден на 11-тия месец. Запомнете това число...11...там се криеше неговата сила. Но и аз вече трудно удържам съзнанието си. Един от скверната Му троица – Сарма, все повече ме изкушаваше, а когато тя виждаше, че не се справяше призоваваше и другия черен слуга – Руйно вино. Ако случайно някой се добере до тези писания, нека ги запази за поколенията и тайно да се предават от ръка на ръка...аз успях досега да устоя, но силите ме напускат. Сигурен съм, че има и други като мен, които му устояват и знаят Неговата тайна...не...не...вече не мога...натиска на Сарма се оказва непосилен за мен, а вече Руйно вино се впи в мен...край и аз вече се предадох...даровете и черни му посланици – Гостите от ГрадЪ, вече ме обезсилиха...”

Това са единствените останали писания, която са четливи или не са състоят от разпокъсани изрази и думи. В последните страници на книгата има остатъци от игри на морски шах, лога на траш метъл групи, рисунки на...полови органи, както и техни изричани нееднократно скверни имена. И досега не са открити следи от човекът написал тези слова и никой не знае неговото местоположение. Родителите му скърбят, най-вече баща му, защото няма кой да му помогне за киселото зеле. Ето виждате как под Негово влияние, дори родителите забравят чувствата си към децата и се стремят първо да задоволят примитивната си жажда да приготвят провизии за зимата от даровете, които Той им даде...СборЪТ.

Класическа подредба по каноните на вселенската бездна на един от най-скверните Му дарове, поставен за приготвяне в отреден от Него от изначални времена съд, изработен от материали от които е създадена Вселената и поставен пламъкa на Неговата клада.

Звукът на Вселената след Неговата окончателна победа над съзнанието на хората и когато бездната затъмни окончателно светлината на небето и пребъде неговата вечна слава...СборЪТ

10 години NWOAHM

Преди няколко дни (бел. авт. - станаха месеци, докато се наканя да го публикувам) се замислих, че тази година се навършват 10 години от последната реално по-значима „вълна” в метъла. Естествено бях много изненадан как бързо минава времето и как групи, които са били символ на новото, модерното, свежото и т.н. в звученето на стила, днес се приемат като нещо ретро. След тази „вълна” има и други подобни – емота, всякакви пост-и, деткор/бийтдаун, модерен дет, дъбстеп, шуугейз и все такива изтъпанени неща, но реално нито една от тези не носеше нещо ново (или добре забравено старо) като NWOAHM (New Wave of American Heavy Metal). Но преди да пристъпя конкретно към нея, малко предистория на сцената преди събитията около 2004 г. Естествено очаквайте много от нещата да бъдат коментари от строго субективна моя гледна точка.

В началото на века сцената беше в леко странно положение. Кой каквото иска да говори, 90-те години бяха най-доброто време за музиката, дори и слабите и дразнещи неща бяха яки по свое му, с изключение на бритпопа, но нека да не се отклонявам. След 90-те, в началото на XXI в. нео метълът изживяваше едновременно най-силните  и тотално изчерпаните си години. Постепенно голяма част от тази нео метъл вълна пое по собствено звучене, едните махнаха разните рапърски глупости и поеха в пост/гръндж посока, което си е не по-малко дразнещо. Други, след като видяха, че няма да продават пак стотици хиляди дискове и отминават хубавите времена за тях, изведнъж станаха метъли, пуснаха дълги коси (или поне по-малко рошави коси). Имаше и такива, които продължиха в този стил, и честно казано сега ми се струват доста по-приятни и интересни, от колкото преди 10-тина години. Имаше и групи-фурнаджийска лопата като…всъщност не като, а точно Machine Head. Драги читатели, не се залъгвайте по възхваляванията в Про-Рок (бел. '16 - вече списанието не съществува), това е възможно най-комерсиалната група в метъла. Винаги, ама винаги са следвали модата, Robb Flynn през 80-те свири траш, в средата на 90-те беше яко да бъдеш „ърбан” (и да копираш безогледно Pantera иSepultura), след това да бъдеш шарен, да имаш 100 л. гел по тиквата си, да рапираш, а след 2003 г. да бъдеш метъл..и да, в началото на новото десетилетие - да бъдеш олдскуул. В началото на века Machine Head бяха никои, бяха нищо, на никого не му пукаше за тях, дори щяха да се разпадат и за моя жалост изведнъж от нищото изкараха ”Through the Ashes of Empire” (2003) и пак станаха най-големите. Само да вметна, че албумът излиза почти половина година след “The Impossibility of Reason” на Chimaira, година и половина след “Alive or Just Breathing” на Killswitch Engage, така че хайде без определения, че били „лидерите на новия американски метъл”.

Като стана въпрос за влияние върху групите от NWOAHM, разнообразието е голямо. Естествено влиянията на Pantera и Slayer са най-чуваеми и големи, но трашът от 80-те също – Metallica, Megadeth, Antrax, Testament и т.н. Големите имена от 90-те също, Fear Factory и Sepultura. Тук е редно да вметна, че и Fear Factory се облажиха от тази вълна, след като се разпаднаха в началото на 2002 г., година и нещо след това се събраха и издадоха най-любимия ми техен албум “Archetype” (2004) и може би най-слабия им“Transgression” (2005). И Soulfly не останаха по-назад, като от 2005 г. взеха да връщат все повече метъла в музиката си, за сметка на амазонската чалгия, макар че и „3” (2002) си имаше сериозно завръщане към по-твърдия звук. Devildriver на Дез Фафара (Coal Chamber) също набра скорост през тези времена, като ви препоръчвам да чуете “The Fury of Our Maker’s Hand” (2005). Но да се върна отново на групите, повлияли върху бандите от NWOAHM. Малко след избухването на вълната, групи, които бяха повлияли, станаха повлияни, като най-ясните примери са In Flames и Soilwork. Влиянието на други мелодет шведски групи като At The Gates и Dark Tranquillity, и не шведски като Carcass, също беше огромно. Хардкорът и метълкорът довършват облика на представата как звучеше тази вълна. Всъщност много от групите бяха определяни като метълкор, а и в някакъв смисъл беше поставено равенство върху метълкор и NWOAHM. В цялата тази манджа с грозде от стилове и групи, повлияли вълната, честно е да се спомене и нео метълът. В не малка част от групите има онази частица леснозарибяемост и леко мазни вокали, която толкова хора харесваха в нео метъла. Естествено, няма го дразнещото изкуствено звучене. И тук е времето да се спомене и Slipknot, група, която дълго време се водеше от журналистите и феновете като нео метъл, а всъщност в първите си два албума и най-вече в “Iowa” (2001) беше по-дет от In Flames и реално запали пламъка (брех, какви ги говоря) на възвръщането на по-метъл звученето. Много хора не я причисляват към вълната, но според мен, ако не беше тази група, самото развитие на вълната и достигането ѝ до повече хора, щеше да е доста по-трудно. А щом дори и Slayer взеха да звучат като тях, става ясно как са нещата реално. Както виждате, цялата тази смесица от 80-тарско традиционно хеви (Iron Maiden и Judas Priest са често цитирано влияние) и траш, 90-тарски груув и шведски мелодет, плюс щипка леко мазен нео метъл  и още по-малко индъстриъл, образува цялостното звучене на NWOAHM, като всяка от подправките при различните групи е в различно съотношение. Няма как и да се мине и без шведския и норвежкия блек от 90-те, но те бяха застъпени много малко и най-вече в групи като The Black Dahlia Murder и Bleeding Through.     

След тези изяснения, пояснения и подобни термини за състоянието на сцената и влиянието, което са имали групите, пристъпвам и към лично за мен най-важните албуми от тази вълна. Естествено някои от нещата извън контекста на времето трудно биха били разбрани, че са били част от тази вълна, но най-малкото носеха духа и идеите ѝ. Та стига с обясненията, а направо да започвам.

Chimaira – The Impossibility of Reason (2003) – Да се каже, че това е най-добрият албум от вълната, ще е неуважително към поне още 2-3 албума от същия период, но и едновременно няма да е грешно. Именно това е групата, която измисля абревиатурата на това течение, но и представят почти в цялост същността й. За разлика от някои от другите групи, тук няма да чуете влияние от шведския мелодет, но пък има немалки такива от Fear Factory, а в този албум и съвсем леки остатъци от нео метъла. Просто си пуснете този албум и се наслаждавайте, няма нужда от повече думи. След това – това е може би най-каръшката група, след този албум имат поне още 3, които са задължителни, а и другите са достатъчно добри. Смяна на лейбъли, напускане на музиканти, задълбаване в музикална посока, която беше ясно, че ще доведе до крах, рано или късно. Всъщност вече този крах е налице, след като тази година, след поредното напускане на почти цялата група, Mark Hunter се отказа…

Killswitch Engage – Alive or Just Breathing (2002) – през 2002 г. такова нещо като NWOAHM беше в главата на Chimaira може би, но когато чух този албум през същата година си помислих, че най-после американците взеха да правят наистина хубав нео метъл. Да, сега е смешно, но кой да ти знае тогава в какво ще се разрасне цялото това нещо. Та този албум е вторият задължителен, който трябва да чуеш, за да разбереш какво представлява това „животно”, за което пиша досега, Доста по-достъпни от Chimaira, най-вече заради вокалите, които след време започнаха се определят от журналистите като серенадни и хайде познайте от къде идва това определение? Да, точно от този албум, точно от една определена песен, която сами ще я откриете коя е. И да, това тогава беше определяно като метълкор, едновременно толкова точно, но и толкова заробващо и грешно. След това – до 2006 г. Killswitch бяха най-голямата група от всички тук, но и те като редица други се самозаровиха с албуми, които не бяха лоши, но…бяха самоцитати. Ако имате възможност чуйте последният им албум от миналата година, страшно морално остаряло звучи, но и толкова страшно хубав е. Може би се чудите, защо не споменавам другите им албум, при условие, че голяма част от драскачите определят The End…(2004), като най-добрият им? Нека така да го кажа, през 2002 г. едно нещо изчезна от групата и се върна след 10 години, през това време групата ми беше безинтересна без него. А и догодина ще издават нов албум, т.е. все още са живи и здраво свирят. (ред. '16 - издадоха албума 2016 г., който дори и аз не си пуснах повече от веднъж...)

Shadows Fall – The War Within (2004) – третият най-добър за мен албум от вълната. Имам особено мнение за тази група, тъй като я слушам от 2001 г. (и благодарение на списание ХАОС, но това е друга история) и ми е специално любима. Този албум може би звучи най-класически от към 80-тарска гледна точка, от останалите албуми, за които ще пиша. Сола до дупка, класически (пак), но и едновременно с това и много хардкор в музиката и много малко шведски мелодет за цвят. Ако някои от албумите тук ти звучат прекалено по американски и кораджийски, този е правилния за теб, траш и хеви и то от доброто до дупка.След това – и тези се самозаровиха (вече има ли изненадани), но преди това издадоха един албум към голям лейбъл, в който малко смекчиха звученето, изгониха ги от там, след това издадоха страхотен албум, който звучеше като завръщане към корените, но вече беше късно да се връщат в играта на големите, което показа и последният им албум преди 2 години. И тази година се разпаднаха, както виждате историята се повтаря. Важно е да спомена, че от горепосочения албум са продадени над 200 хил. бройки…

Mastodon – Leviathan (2004) – ами да, през 2004 г. Mastodon се причисляваха към вълната, сега е странно това определение. Но и за това си има причини, под всичкия този слъдж, прогресив, че и гръндж и полуграйнд, има съществено влияние от Metallica и Slayer, каквото имат и много от останалите групи по това време. А и няма как Blood and Thunder при една подборка на най-добрите песни от този период, да не се окаже там. Тук прогресива все още не е толкова застъпен, здрави масивни рифове, мелодичните вокали също липсват почти напълно. Много различна от останалите група, затова и определянето ѝ като част от вълната от днешна гледна точка е неразбираемо, както и за Slipknot, но това е друга история. След това –ами след този албум, Mastodon станаха най-голямата и яка прогресив група, която не дразни, няма километрични сола и най-вече тотално ти влиза под кожата. Crack the skye (2009) е шедьовър. Колкото бързо бяха набутани от журналистите в тази вълна, толкова бързо те се махнаха от това определение. Но няма как през периода 2003 г.-2006 г. бяха част от общата картина

Lamb of God – Sacrament (2006) – тук някой би ревнал, че албумите 2003 г. и 2004 г. биха били много по-правилно да се посочат. Да, ама не, за мен това е най-добрият им албум, звучат най-добре и най-малко дразнят. Странно е, че групата претърпя абсолютен кръговрат в моите предпочитания, през 2004 г. ми бяха интересни, 2006 г. не такива, 2009 г. дразнещи, 2012 г. нетърпими, а днес отново ги трая. Тук влиянието от американската сцена е огромно, независимо коя, траш, дет, Pantera и др., грам влияние няма от Европа, което за много фенове беше добре дошло, но за мен дразнещо. Та този албум беше за мен върхът им, звучи стегнато, ударно и няма секунда скука. Ако се изключи моето мнение за тях, може би това е най-голямата група от вълната, която не промени звученето си крайно и издаваше стабилни албуми. След това –последното изречение преспокойно важи за след това. Следващите им два албума не бяха кой знае какво и по-скоро бяха резултат от инерцията предизвикана от предишните им 2-3, естествено тук е важно и да се спомене и един съдебен процес, който може да се определи като малоумен, но стига толкова, тук е важна музиката, не политическите простотии. (ред. '16 - 2015 г. издадоха добре звучащ албум...и това, какво очакваш да ти го разкавам ли)

Unearth – The Oncoming Storm (2004) – скрития диамант от всички изброени албуми тук. Ако искаше да разберете как звучеше новият американския метъл през 2004 г., това е най-точния албум. Точния албум на точното място. Абе чуйте го, нямам какво повече да се обяснявам за него, не би трябвало да има класация за албумите от този период, а него да го няма. След това - …им загубих следите, 2006 г. албума звучеше добре, но след това… Е, сега имат нов албум, свиреха преди месец в София, което е показателно, че нещата идват в България след 10 години и дано, даже силно се надявам, най-после хората да проумеят, че живеем в XXI век и да спрат с 90-тарския алтернатив – FOAD за тях

The Black Dahliah Murder – Unhallowed (2003) – „ама тези какво правят тук” би казал някой и този някой определено е пропуснал нещо. Да, да се набута точно тази група в точно тази вълна е много, много странно и меко казано неправилно, НО вижте годината, вижте логото, вижте името на албума (асоциациите с Dissection далеч не само музикални), музиката е силно повлияна от дет метъл от 90-те и то от двете странни на океана, независимо дали става въпрос за Carcass, някой шведска блек/дет група или Cannibal Corpse. Това беше другото лице на новия американски метъл, далеч от Pantera и Slayer (от тях колко да е било далеч, но както и да е), от In Flames и Soilwork (но пък изобилие от At the Gates), да не говоря пък за Maiden и Judas. Ако обичате екстремното, то това е вашия албум. След това – много албуми, концерти, продажби, набутване отново в разни вълни, вълнички и тем подобни журналистически глупости. А и не се закопаха, както правят обикновено групите причислявани към това определение.

  

Trivium – Ascendancy (2005) – не ги обичам, така че не очаквайте добри думи от мен за тях, но от друга страна не може да се отрече, че макар и късно са една от най-стабилните групи от това течение, няма какво повече да говоря, за нещо, което не харесвам, макар че Ember to Inferno (2003) ми хареса, но тогава все още го нямаха последващия успех. След това – промяна след промяна, по-леки албуми, след това завръщане към по-твърдото звучене, после пак така, оцеляха за разлика от много други групи, които заслужава да спечелят от тази вълна, което е показателно, че не най-добрите печелят. (ред. '16 - 2015 г. издадоха почти класически албум, от който даже имам любима песен и който май никой не хареса особено)

God Forbid – Gone Forever (2004) – отново мои „любимци”, но поне не дразнеха като предните. През 2004 г. бяха да ръба да станат най-големите с този албум, екстремното не беше много заложено в музиката им, затова и се хареса на толкова хора. Един от най-важните албуми, ако искаш да разбереш същината на NWOAHM. След това – за съжаление по-важното при тях стана точно на ръба, когато можеха да станат най-големите. Ако другите групи се самозаровиха, тези се самообезглавиха, от най-актуалните имена на сцената, минаха в 3-та глуха. И Chimaira и Shadows Fall направиха подобно нещо, но постепенно (с завидно постоянноство), с албума които бяха наистина много добри, а тези просто проиграха късмета си, тотален малшанс.

All That Remains – The Fall of Ideals (2006) – някои много би бил изненадан какво пък правят тези в топ 10 на най-добрите албуми от NWOAHM, че точно пък с този. Ами, може би ще са прави, албуми дори и когато излезе вече беше морално остарял като звучене, обаче съдържа абсолютно всичко което включваше вълната като звучене, от дет метъл до адски мазни мелодични вокали (това не го има чак толкова в останалите групи), а и пее бившия вокал на Shadows Fall, които беше и определян първоначално и като нов вокалист на Killswitch Engage, след напускането на онзи огромния негър, което си от значение. Чуйте го този албум, няма да е грешка, е, ще е грешка да го чуете преди гореизброените. След това – на кого му пука, група, която казва, че Европа е скучна и няма смисъл да свирят там, не заслужава да ѝ се обърне внимание след този албум. Тъпи американци, какво да се прави.

+ Бонус, още няколко все пак задължителни албуми, част от тази вълна:

As I lay dying – тук ми е трудно да определя, дали Frail Words Collapse или Shadows are Security, да посоча, но който да слушате от тях няма да е грешно. Група със завидно еднакво звучене във всеки свой албум, което не е непременно зле, но в един момент слушаш нещо, което си слушал преди 10 години, а тогава ти е било интересно, а сега даже те дразни, а и тези истории с поръчката за убийство, малко вече ми идват в много. Все пак обърнете им внимание.;

Devildriver – The Fury of Our Maker’s Hand (2005) – и за това е спорно, колко е точно да се слага тук, но това е определено албум, който си заслужава да се чуе и а и звучи на място във времето когато излезе. Не е сред топ 10 само защото има други работа, който трябва да се чуят преди него (не че All That Remains си заслужават повече).;

Bleeding Through – The Truth (2006) – признавам си, като взеха да свирят полу блек метъл тогава доста повече ми харесваха. Но е важно да се спомене този албум, дали е точно да се определя към тази вълна е спорно за някои, но за мен си е абсолютно в реда. Някои биха го сложили и в топ 10, но чак толкова много да получат от мен за този албум…не.;

Atreyu – The Curse (2004) – абе вампири, очна линия, емо…идва ми прекалено, но искам, не искам, този албум си беше част от времето си. За разлика от мен ти му дай шанс, може и да ти хареса. През 2004 г. някои от другите изброени групи тук ми бяха доста по-интересни.

Throwdown – Vendetta (2005) – хардкор тук е в огромно дози, но и влиянието от Pantera не е в по-малко. Хардкор лицето на вълната и ако обичаш този стил, няма как да сгрешиш с този албум. А това, че после се самозаколиха едва ли ще изненада някой (нещо като нов албум на As I Lay Dying).

Himsa – Hail Horror (2006) – днес тази група е тотално забравена, с изключение на няколко ентусиасти като мен. Имаше мрак, метъл...и простотия. Понякога просто е отредено някоя група да не успее, въпреки качествата си, а както видяхте досега от тази вълна, не е като да не се случи нееднократно. (ред. '16)

Avenged Sevenfold - трудно е да скрия "любовта" си към тях, но в чест на обективното и те бяха замесени в цялата патаклама. Walking the Fallen (2003) и City of Evil (2005) са част от цялата музикална картина. Сега се водят може би най-голямата метъл група, нищо че издадоха полу-кавър албум като Hail to the King (2013). (ред. '16)

И като край само ще вметна, че групи като Superjoint Ritual, Bullet for my Vallentine (които даже не са американци) и такива подобни също бяха бутани в тази категория, че и някои от бъдещите деткор „звезди”. Сами виждате колко е разнопосочна беше тази вълна и как включва групи, които от сегашна гледната точка е странно защо са определяни така, всъщност още тогава за някои беше така, но просто драскачите от списанията, нямаше къде да ги набутат. А за последиците и влиянието на NWOAHM нямам намерение да се спирам, щом още се говори за това нещо и е спомняно от хората, значи е било достатъчно съществено. Като един съвременник и свидетел на всичко тогава и изброено тук, мога да кажа категорично, че това беше последното истинско „явление” в тежката музика.