Metallica – Hardwired…to Self-Destruct (2016)

Първо, важно е още от начало на уточня, за който не е усетил и не знае, че Metallica са ми най-най-най-любимата група. Всъщност дори и това е малко като определение. Така че новия им албум си е един вид огромно събитие. Но и не съм от онези крайни фен-бойчета, които обожават всяка тяхна крачка, винаги съм виждал слабостите при тях, което е и причина да са ми толкова любими. Затова и Ride the Lightning (1984) ще остане вечния ми номер 1, въпреки, че не обичам 80-те. Затова и Черния (1991), ще бъде номер 2 в тази класация, въпреки „предателството” към траша, но и албумът с възможно най-добър звук, възможен благодарение на така мразения Боб Рок. Затова и перфектния по всеки параграф и без слаба секунда дори Master of Puppets (1986), никога не стана най-любимия ми. Затова и нямам проблем с Load (1996) и ReLoad (1997), въпреки, че преспокойно можеше да от всеки от двата да се махнат по 2-3 песни. А и прослушах групата и като цяло тази музика благодарение на тях. „Тенекиения” St. Anger (2003) го приех без проблем и даже си имам любими песни. Death Magnetic (2008) го смятам за перфектен към днешна дата и за моментното им състояние. Много ми е приятно, че слушаш музиката им без стереотипите от 80-те, наслаждавам се на това, което правят, след като преди 15-ти години бяха да ръба да ги няма вече. Всъщност това е още причина да харесвам St. Anger. Той беше проводника групата отново да се събуди и да намери сили да бъде номер 1, каквато и винаги е била. Някой би казал, че това е изтъркано и неправилно мнение и позиция. Еми да, но аз живея в настоящето и всички нареждания за музиката им, не могат да отнемат удоволствие да си пусна новия албум и да се радвам, че все са сила. И да, има прекалено много музика, че да се акцентира върху Metallica. Но какво от това, има и прекалено много храна и бира, която е хубава, но колкото и да са добри, никоя от тях няма да ти носи удоволствието и насладата на най-любимите ти, нито на онази първа хапка, нито на онази първа глътка, след дълго чакане.

Така е и с новия им албум. Направо казвам, че това е първия албум, който не ме „хваща” на групата. Даже на моменти усещам, как сякаш се напрягам и мъча да слушам. Но е така с любимите неща, не търсиш кусурите им, а хубавите им качества. Не мога да отрека, че 11 от 12 песни да са над 5 мин. и половина идва в много и натоварва слушателя. А и разнообразието не е най-характерната черта на албума. Колкото и странно да звучи, една балада/бавна песен, определено би внесла много, много повече за разнообразието на албума. Траш да търси човек, малко трябва да се поозори, не че няма, има рифове бол, но в момента Metallica звучат като нещо повече, а и би ги ограничило. Да, откриващата Hardwired, която е и най-кратката и интензивна песен от албум, носи много от атмосферата на Dyers Eve или Damage inc.. Същото важи и за закриващата песен Spit Out the Bone, в която между другото е вкаран и мотив, който звучи все едно взет от звученето на St. Anger. Личния ми фаворит без всякакви съмнения е Dream No More, която е може би най-лесно влизащата под кожата, а и носи по-скоро духа и звучене на 90-тарската Metallica от колкото от „добрите стари времена”. Също много силна е Atlas, Rise!, която май за съжаление ще остане под сянката на това, че има Maiden мотив. Директно казвам, че всеки който мисли, че групата краде от Iron Maiden е глупак. Metallica никога не са крили влиянието от тях и това винаги се е чувало ясно, а за мен даже е плюс. А и тази измислена война между групите...Същото важи и за всички, които обвиняват групата, че в този албум има много самокопиране. Сега чуйте миналогодишните албуми на Iron Maiden и Slayer, ако там не чуват самокопиране, еми извинявайте тогава, трябва ви лекар. Влиянията на Metallica винаги са си личали, а и те не са мъчили да го оправдаят. Това важи както за Diamond Head, така и за Motorhead, така и Black Sabbath. Всъщност, както и в Death Magnetic, и тук си личат явните влияние или по-точно завръщане към звучене на 70-тарските Sabbath, но не ме разбирайте погрешно, шанса да си пусна тях през Metallica  е почти нулев.

Вокалите на Хетфийлд продължават да бъдат все така размазани и мазни, което никога не ми е пречило, даже ми харесва. Но отново се завръщат и по-агресивното, т.нар. вълчо пеене, макар и по-рядко. За рифовете няма смисъл да говоря, този човек там е машина и нищо не може да го събори.  Не мога и да отрека, че този път солата на Хамет не са особено впечатляващи и малко минават ей-така. Темата за баса, тактично е пропускам, защото никой не може да се сравнява с Клиф Бъртън, а Нюстед винаги е бил порязван по този фактор, въпреки явната му надъханост и самораздаване и няма да е честно да хваля/нареждам Трухильо. Никога не ми е пречело свиренето на Улрих и след този албум това не се променя.

 И така, това беше едно честно и искрено ревю или пък мнение за албума, какво значение има какво ще е определението. В крайна сметка, всичко е едно чесане на езици, в зависимост кой какво му харесва. Ако албумът беше останал само с песните от първия диск, оценката щеше да е с 2 единици по-нагоре, но от друга страна, имам достатъчно музика да слушам от любимата си група, бил той хубав или лош, никога не е излишен. И да, няма да е албума на годината за жалост, не знам дали и в личния ми топ 5 ще влезе, но какво от това. Това което чух ми хареса, не ме разочарова, няма да мрънкам, защото в крайна сметка музиката е затова, да ти носи удоволствие, а тази на Metallica винаги ще го прави...до края.

Оценка: 8/10