Dimmu Borgir – Eonian (2018)

Човек трябва да бъде честен със себе си. Има неща, които колкото и да са му присърце, в един момент трябва да погледне на тях извън своите пристрастия, макар че е трудно. Най-вече за да махне „розовите“ очила и да види, че се е водил от своя илюзорна представа. Започвам по такъв необичаен и странен начин това ревю на новия дългоочакван албум на Dimmu Borgir, защото никога не съм крил пристрастията си към групата, които на моменти клонят към крайни. А и са една от двете ми най-любими групи. Смятам, че всеки с музикални предпочитания надхвърлящи „бе пусни нещо там да бучи, няма значение какво“, има поне една група, която особено му е легнала на сърцето. С времето тези предпочитания надхвърлят изтъркания израз „любима група“ и започва да се гледа на музиката им по друг начин. Но сякаш започва малко да губи реална представа в какво се превръща тя. Слабите моменти някак му отбягват, а и „в днешно време, кой прави албуми от-до само със силни песни“. Но вътрешно усеща, че нещата не отиват на добре.

Подобно усещане имах още когато излезе In Sorte Diaboli (2007), музиката сякаш звучеше като един вид вземане на довиждане. А и самата групи изглеждаше по концертите уморена, а по интеревютата отегчена. Но самият албум беше чудесен и продължи линията от силни издания. Тук е мястото да уточня, че по никакъв начин нямам носталгия по първите два албума, за мен реално групата започва с ЕР-то Devil’s Path (1996). Един от принципите на блек метъла, които Юронимъс прокламира е индивидуалността. А Dimmu Borgir винаги са имали такава, винаги са били лидери, не последователи. Създавали са нещо ново и уникално, което е повлияло на немалка част от сцената. И да, отдавна определението „блек метъл“ не описва точно музиката им, но те винаги са били нещо повече от блек метъл група, за разлика от много други, които винаги ще си останат просто блек метъл. Но да се върна към започнатата ми мисъл. Раздялата с Mustis и ICS Vortex, няма да я коментират, защото реално до онзи момент в края на август 2009 г., славата на групата винаги се е основала на високото качество на музиката, която правят, а не на скандалите. За жалост не мога да отрека, че след напускането им, най-вече на Mustis, музиката им загуби много. Колкото и добри композитори и музиканти да са Shagrath, Silenoz и Galder, без да се омаловажава приноса на Nagash и Astennu, а и на Nick Barker и Tjodalv, идването му в групата ги изведе на съвсем друго ниво. Естествено, това стана като се събра и креативната енергия на цялата група в този момент, но след напускането му си пролича много ясно, че е бил голяма част от творческия процес. В Abrahadabra (2010) опитаха да запълнят липсата със симфоничен оркестър, хор, немалко гости музиканти, но просто зееше дупка. Китарите почти не се чуваха, не че някога са били най-основната част от музика им, но екстремното се загуби от толкова претрупаност. И тук усетих, че нещата не отиват на добре и една любима група вероятно отива към края си. Това се засилваше, след неособено активното турне в подкрепа на албума, странното мълчание и препредългото чакане за нов материал от тях. Между другото, независимо от качествата на албума, той ще бъде оплют, къде справедливо, къде не, именно заради това огромно забавяне, противоречива информация как върви създаването му, записването и всички други подобни неща.

И така дойде края на февруари 2018 г., когато беше пусната първата песен от 7 години и половина насам и първата от албума – Interdimensional Summit. Реакциите бяха показателни. В предварителните обяснения, как ще звучи албума, групата нееднократно казаха, че ще бъде едновременно примитивен и блек метъл, но и симфоничен и мащабен, принципно неща, които взаимно си противоречат. А тази песен представляваше по-скоро нещо средно между Therion от XXI в., Epica (да не кажа направо Nightwish) плюс малко Ghost и 80-тарски готик тип Sisters of Mercy. Лично аз не бях разочарован, тъй като ми беше пределно ясно, че преди да излезе албумът, трябва да има някой хит за русолявите розови фенове на Вакен или друг западен фест. А и не рядко през последните години се пуска за пилотна песен, ако не най-слабата, то поне най-достъпната. Така че от една песен, нямаше как да преценя, реално как ще звучи албум. Но пък от друга страна, вътрешно имаше едно съмнение, че ще се продължи линията от Abrahadabra. След още месец време, т.е. края на март, беше пусната още една песен – Council of Wolves and Snakes. Пак според предварителното инфо, тя е любимата на групата и по-експериментална и фолклорна. И да, това се оказа истина. Но последва още разочарование от феновете, които май окончателно се разочароваха от предстоящия албум, дори и без да са го чули. Признавам, и аз на първо слушане останах най-малкото учуден. За първи път ми се случва да слушам тяхна песен и просто...нищо. Една такава накъсана, макар че клипът е може би най-добрият, които са правили, или поне такъв от 2005 г. насам. Но после си я пуснах още няколко пъти, най-вече на слушалки. Мога да кажа, че по съвсем по друг начин звучи. Да, накъсана е леко, странна, но рифът и по-активната част ми дойхода прекрасно, а и има специфична атмосфера, което още веднъж доказа, че за някои неща трябва повече слушане. Да не говоря, че ако беше направена от някоя от модерните зачулени окултни блек групи, феновете щяха да циврят от кеф, но това е една друга тема. Последва месец в който започнаха едно по едно да излизат първите ревюта на албума. Странното беше, че едно с едно не бяха еднакви, но всичките бяха положителни, което още веднъж ми доказа, че не трябва да чета глупостите на пишман (италиански) драскачи. Едните го представяха като по-блек от всякога, а другите по-симфо дори и от предишния им. В крайна сметка на 2-ри май вечерта, един ден и малко преди официалната дата на излизане, албумът изтече в интернет.

Рядко ми се е случавало, след няколко преслушвания, да нямам конкретна песен да ми хареса, а след всяка слушане различна да ми направи впечатление. Но да започвам подред. Не бих казал, че албумът може да се приеме като Abrahadabra част II, определено следва една линия поето от него, но някак встрани звучи от всичко направено от групата до сега. Че не е по-блек от всякога, не е, а дали е по-симфоничен, трудно мога да го определя, но определено все така мащабно звучи. Първо ще започна с негативното. Идеята за включване на хор е много добра, но на моменти наистина пресоляват манджата с използването. Губи се цялата музика, най-вече екстремността, а и странно вокалите на Shagrath най-вече страдат от това, тъй като на моменти хорът се чува повече и по-силно. Агресията отново е леко притъпена, макар че този път китарите се чуват много повече и са доста по по 90-тарски норвежки. The Unveiling не мога да я определя като най-добрия избор за откриваща песен, началото е едно такова...никакво, но после следва много, много приятен мазен блекърски риф, след това пак се успокоява, и общо взето така протича цялата песен, като тук най-много ми идва в много хорът от целия албум. От тук нататък от песен на песен качеството се увеличава. Още от първите слушания най-голямо впечатление ми направиха Alpha Aeon Omega и Rite of Passage. Първата напомня за най-добрите дни на групата и за Puritanical…(2001) и Death cult…(2003), а втората на Perfection or Vanity, отново от албума от 2001 г.. Рифът в заключителната част на The Empyrian Phoenix също ми се понрави много, а и като цяло песента ми хареса. Всъщност от тази песен до края, почти всичко много ми хареса, но като цяло Б-страните, така да се изразя, на албумите на групата винаги са ми били по-любимата част. Да, в I Am Sovereign има един момент, който ми идва разчупен и мазен в повече, но трудно бих определил  песента като слаба, просто един друг тип фенове бих я харесали повече, от колкото традиционните на Боргир. Archaic Correspondence е една от онези песни на групата, които постепенно ми харесват, но един път докосне ли те, завинаги ти става любима. И да, и в нея има момент на разчупване, който ме кара леко да се мръщя. Това, заедно с на моменти прекомерната употреба на хора, са главните отрицателни черти на албума. Както примерно в предварително обявената като олдскуул блек метъл тракавица Lightbringer, където точно има момент на който да се изкефиш и всичко се променя, а и завършва с риф типичен за звученето на Satyricon от последните 10-тина години, което не е непременно зле. Всъщност такива моменти има на още 2-3 пъти в албума. Което ме подсеща за темата „клавири“. Сега няма смисъл да сравнявам Mustis със Shagrath и Geir, но не смятам, че последните двама са се представили зле. Може би съм един от малкото на които им харесва това звучене. На моменти носещо нюанса на Filosofem на Burzum, на моменти биещи на почти електро поп звученето на последния The Kovenant или някои от нещата на Neurotech. Но наистина много ми се понравиха и са ми приятни. Най-трудно запомнящата се песен е Aetheric, която всъщност след като си я пусна, установявам, че е сред най-добрите в албума, но колкото и да е добре, щом е нужно да си я пускам отново и отново, че да се подсещам, как звучи, това не е много добре. А и обложката е много добра, стилна, изчистена, но едновременно и детайна, с интересни мотиви.

Оценката може на някой да му се стори и малко висока, но както започнах това писание, просто човек трябва да е честен със себе си, а това което чух ми хареса, като съм наясно и със слабостите му. По никакъв начин не мога да кажа, че групата сега е по-добра или силна от всякога. Няма какво да се лъжем, най-добрите им времена бяха преди 10, че даже и 15 години. Проблемът на много от старите фенове, които ги критикуват е, че групата вече порасна и промени звученето си, а то няма общо с това от времето, когато те тепърва я откриха и им ставаше любима. Но основното е, че и те пораснаха, и както с групата, много неща вече не са както преди. Вероятно това ще им е последния албум, така че нека се радваме, че въпреки всичко групата оцеля и продължи. Лично аз се радвам, че мога да говоря през 2018 г. за тях със „са“, а не „бяха“.

Оценка: 8,5/10