Soulfly – Ritual (2018)

Не е истина как минава времето. Тази година се навършиха 20 год. от издаването на първия албум на Soulfly - Soulfly (1998), който звучи все още ок и не морално остаряло, а и вече се счита за класика. Сякаш онзи ден четях на страниците на ХАОС за предстоящия втори албум Primitive (2000), който с годините се превърна в техния ми най-любим. Вчера беше първия им концерт в България и се разбивахме по купоните в гимназиалните години. Не знам защо започвам това писание така, но е факт, че Soulfly издържаха теста на времето. Почти без колебания, трудно е да се каже, че направиха слаб албум, защото дори и в най-скучния, имаше поне 2-3 песни на който ти идва да се претрепеш на дейност по твой избор. Сега няма да навлизам в крайно изтъркания спор, дали Soulfly са реално Sepultura и има ли смисъл да съществуването на групата без Max Cavalera. Всеки да преценява за себе си. Или това, че от година на година фронтменът и главен мозък, все по-пропаднало изглежда. Това са дребни детайли, който не влияят върху това дали новият им албум е качествен или не.

А той е качествен, без всякакви спорове. Отново. Откриващата едноименна песен, връща във времето на първите албуми и песни като Back to Primitive и Prophecy. Като цяло връщането на етно елементите, но без оливанията от преди 15-тината години, е голям плюс за албума. Акустичните моменти, като в началото на Demonized, също допринасят за това. Да, отново ги има „гениалните“ текстове, но от друга страна, лесно се помнят и за концерти са идеални. А и вече съм казвал, че не придавам чак толкова голяма тежест на тях. Също отново ги има леко минаващите между другото песни, които с нищо не приличат вниманието. Но пък има песен като Feedback!, която си е тотален поклон към Леми Килмистър и Моторхед. Традиционния инструментал Soulfly XI, макар да навява прилики с One на Metallica, звучи доста добре, особено след близо 40 мин. амазонска гюрултия. Гост вокалите на Randy Blythe (Lamb of God) в Dead Behind the Eyes лично мен не ме впечетляват, но те и в титулярната му група не го правят, но песента не е зле. Точно обратното е в Under Rapture с гост-вокалите на Ross Dollan (Immolation), където някъде след 2-рата мин. все слушаш флоридски дет от началото на 90-те. Тези по-тежки дет елементи на много фенове май им дойдоха в повече и взеха да писват, но на мен са ми ок и ги смятам повече за плюс. Всъщност във всяка песен има за какво да се хванеш да ти хареса, и естествено, какво да не ти хареса.

За мен това втърдяване на звукът започнало с Enslaved (2012) ми се понрави. Предишния им албум Archangel (2015) също много ми хареса и смятам, че Ritual е с една идея по-малко хващащ от него, без това да го прави по-слаб. И традиционното – обложката е чудесна, заради нея давам половин единица отгоре. Така че мога обобщя – с този албум, ако досега не са ви харесали Soulfly, няма да промени мнението ви. А ако поне малко ги харесвате, все ще намерите нещо за себе си. Албум, който заслужава да се чуе. Понякога именно заради миналото и спомените от тогава.

Оценка: 8/10