Лятото на 2024 г. – вече от няколко месеца гледам
екскурзия в Тромсьо свързана със Северното сияние. Практически без опит в
пътуването, с прекалено много въпроси и съмнения в съзнанието, но с мечтата да
посетя някой ден Норвегия. И все така всеки ден си отварям, гледам и буквално
изучвам всяка точка и запетая от инфото и не събирам смелост да звънна и да се
запиша.
Лятото на 2026 г. – за година и половина стигнах от почти крайния Север (Тромсьо) до почти крайния Юг (Австралия), две и като изживяване крайни пътувания. Плюс това, вече и посетил и за втори път Норвегия, този път Ставангер. Страховете и въпросите от неизвестното все така си стоят в главата, но поне за някои от тях вече съм намерил отговор. Ставангер помогна не малко за това. А по какъв начин, ще прочетете по-надолу.
ДЕН 0
Ставам в даже и не знам колко часа, за да мога да си хвана автобуса от Варна до София. Пътуване с продължителност толкова колкото от София до Ставангер, но това го коментирах вече в писанието ми за Тромсьо (тук). Още придрямващ и с сравнително спокойна като за мен музика бучаща в слушалките пътуването започна. Интересното бе, че същия ден Prodigy имаха концерт в София и имаше няколко фена в буса. За един не много кратък миг ми просветна, че ако отида на концерта веднага след това на летището за полета ще бъде голямо забавление. Не го направих, естествено, но идеята след няколко часа не ми се струваше зле. София в началото на август изглежда като в зомби апокалипсис, само където вместо зомбита, са останали сами лудите и…с малко повече боя от стандартното. Нещо което и по принцип си е характерно за района на Лъвов мост. Всъщност за този ден няма какво толкова да говоря. Имаше постоянна психария дали няма да изтърва полета, тъй като трябваше да се съберем в 3,20 посред нощ/сутринта на летището. Съответно деня мина в това настроение и гледане на леко тъпоумни екшъни с Ван Дам. Поне успокояваха за малко съзнанието. Малко след като си легнах дойде ред и за ->
ДЕН 1
Да, дните от само себе си преляха. С таксиджията
проведохме интересен философски разговор като за 3 часа свързан с колко пари
трябва да взимат таксиджиите за определи маршрути, за прясно взетата ми книжка
и чат-пат лек политически нюанс. Като за такъв ранен час на летището имаше
доста хора. В един момент се събрахме групата, минаване за оставане на багаж и
взимане на билети, как аз отново бях само с една раница. Тази същата ако знаеше
какво я чака, хич нямаше да мръдне от склада на Декатлон. Две пътувания до
Норвегия изтърпя, доста вредни трябва да ѝ плащам. Времето до качването мина в
кафе (за другите), закуска (за мен), опознавателни разговори и…това е, в между
3 и 5 часа, какво да прави човек. Да, да спи, но тук е леко изключение от
стандартното. Първия полет беше от София за Варшава. И не, полските авиолинии
не се казват Kurwa
air, а летището Робърт Левандовки. Да, и аз бях изненадан и не можах да
повярвам. Полет преминал в дремуцане (май всичко ми мина така), гледане на
красивия изгрев, псуване на същия, че ти свети в очите, докато се мъчиш на спиш
и така. След това,
кратък престой на летището във Варшава, където освен обикаляне и леко
единоборство с азиатци за свободно място за сядане, други нямаше. За първи път,
но не и за това пътуване, ми се падна да седна на средна седалка. Отново нищо
особено не се случи по време на полета, освен мустакатия стандартен чичо-поляк.
Нещо което само на мен май е интересно.
И така, в придрямване, загуба на представа за часа и все
пак с вълнение в съзнанието, пристигнахме в Ставангер. Първи коментари, че ми е
само толкова багажа. Бих казал, че колкото е умствения, толкова е и другия, но
ще е вид автогол, така че – не. Трансфера от летището до хотела беше в два
буса, в моя се намърдах на предната седалка, а когато шофьора венецуелец отвори
прозореца да влезе въздух, без малко като куче да си изкарам главата и с пълни
сили да вдишам от норвежкия въздух. Сдържах се, все пак не върви още от начало
да се излагам пред хората от групата. Те че ще разберат, че съм простак, ще го,
но чак така в началото – не бива. Тъй като не можеха веднага да ни настанят, се
отправихме на опознавателна разходка из града. Тук вече кучето в мен се появи
напълно без да го спирам. По-точно, отвързаното такова. Другите културно
снимаха езерцата и лебедите, а аз като муха без главата трябваше да бъде
навсякъде по всяко време. Което в един момент ми изигра леко лоша шега, защото
се заплеснах да гледам катедралата, а другите отидоха в различна посока.
Веднага ми се възвърна спомена за губенето в Мелбърн. Е, този път погледа ми на
орел ветеран ги засече и набързо се присъединих към тях. И повече не се
отделих, че…абе разбрали сте. В един момент се стигна до общата идея да се
седне някъде за храна. Първо бяхме много, след това не толкова. Не вярвах, че
има по-скъпо място от автогарата във Велико Търново, но да – има. Норвегия се
нарича. Не че от Тромсьо не знаех, но пак ми дойде в шок. Но пък един път се
живее. Защо не изядеш сандвич или рибена супа за 30 евро. Което ме подсети за
друго мъчение през пътуването. Винаги, ама винаги ще бъде рибена ЧОРБА, не
СУПА. Както и пипер, не чушка, но това е друга тема. След като ни взеха по
половин бъбрек за яденето, пак лека разходка и стана време за ходене хотела. И
в Тромсьо бяхме в Comfort
Hotel, но тук комфорта направо избиваше рибата. А такава има
много в Норвегия. Този път съквартиранта ми беше много свестен, не се биеше със
стената в банята, както в Тромсьо или да бъде полу маймун с мутренско
възпитание и мислене както в Австралия. Тук оплаквания нямам грам, този път
имах късмет. Надявам се, аз да не съм направил някаква простотия, но едва ли.
Вероятно щях да разбера, ако е така.
Следобяд другите отидоха на водно сафари, а се отправих на поход до Трите меча. Едно от местата, което най-много съм мечтал да посетя. След „лека“ разходка от 5,5 км, преминаване през паркчета, покрай път, приятен и уютен жилищен квартал, достигнах до крайната си цел. Направи ми впечатление, че по пътя имах чувството, че все едно е пролет. Времето бе приятно, имаше ухание на растящи цветя и дървета, нищо общо със тукашната представа за лято. Сега да се върна от впечатленията ми от Svert I Fjell. Ако трябва да бъде честен имаше леко разочарование, тъй като очаквах нещо по-мащабно и внушително, а и имаше леко струпване на хора. Въпреки това шанса, не просто да го видя, а да се докосна до това място и по някакъв начин да усетя енергията му, си беше изживяване. А и има малко и приятно плажче до него, което добавя бонус точки. След това следваше връщане, на което най-после видях котка. Разглеле, от втория опит, да видя любимото си животно в тази държава. За някои най-вероятно ще е странно, че обръщам внимание на това, но наистина кучета имаше навсякъде, а котките бяха са изпокрили. Продължих с малко разходка покрай хотела и ранно, даже много ранно лягане. Все пак реално два дни почти не бях спал. А и стига толкова писане и обяснения, че стана много, а съм още в началото на пътеписа.
ДЕН 2 - PREIKESTOLEN
Преди да започна конкретно за случилото се през втория
ден на пътешествието, лека вметка. Не съм направил нито една снимка от Preikestolen. Явно
обграден от толкова инфлуенсъри и контект криейтъри, аз се явявам „анти“ форма
на това. Да, яд ме е. За снимките, не за анти-то. Сега да се връщам към писанието. За разлика от Тромсьо,
този път имаше включена закуска. Биваше. След кратно приготовление, дойде ред и
на пътуването, което общо взето беше блеене през прозореца на природните
красоти на Норвегия. Като гледам какво съм си записвал като записки, че е било
тежко и съм видял зор, струва ми се леко смешно и абсурдно в сравнение с това,
което ни очакваше следващия и най-вече по-следващия ден. Но да, както казах
неведнъж на пътуването, аз съм равнинно животно и подобни неравности леко ми бъркат
в здравето. Още тогава усетих какъв зор ще има, но от друга страна, когато си
обграден от яки хора с които ти е приятно и забавно, някак по-леко минава и не
остава неприятен спомен. А и гледките, които така и не съм снимал, си струват
усилията. Многото хора, които бяха там не си струваха, няма как да потисна
мизантропията си, а и май не само аз я споделях. Както и да е. Също много
хубаво бе това, че хванахме страхотно време за подобна дейност, което допринесе
за приятната атмосфера. Е, да леко хвърлих ремък, някой бял дроб и здраво
натоварване на краката, но нямам право да мрънкам, защото, както казах, това
което предстоеше беше отвъд този ден. На връщане беше с една идея по-леко, не
се пребих никъде, но явно го оставих за последния ден. След прибирането в
хотела, част от групата отидохме на лек разходка свързана със запасяване с кафе
и канелени ролца. Първото повече за другите, второто за всички. Вечерта премина
в лобито на хотела в игра на асоциации, където не бях в силата си, но поне беше
забавно. Пак ранно лягане, този път малко по-късно и пак със спорна
успеваемост. Интересно бе, че в 21-22 часа местно време си беше светло, а някои
от групата казаха, че дори посред нощ пак не е особено тъмно. Скандинавската му
работа.
ДЕН 3 – MANAFOSSEN
Началото на деня не се различаваше с нищо от предишния.
Ставане, закуска, приготвяне и пътуване до дестинацията. В случая Manafossen. Екскурзия
която до последно не бях сигурен за нея, дали си е струвало, че съм се записал.
От сегашна гледна точка не съжалявам. Беше по-тежък и стръмен преход от
предишния ден, главно заради това, че беше валяло предишния ден. За първи път
се сблъсках с веригите, които следващия ден определено бяха едни от главните
действащи лица. Тук пак е мястото да кажа, че подобни стръмности за равнинни
животни тип „язовец“ (разбирайте борсук) като мен, идваха тежко. Все пак
гледките си струваха, а и си има някакъв чар в такива походи. Видяхме водопади,
кротко рупащи трева овце, че и достигнахме и до рекичка, където отделихме
секунда-две за малко почивка, докато стане време за връщане. А то бе точно на
време, защото заваля, което в комбинация със скалите и камъните, става
притеснително. Но за пълния чар на тази комбинация, повече в следващия ден. Все
пак имаше и някой друг притеснителен момент и добре, че дъждът ни хвана в края
на слизането. Или поне една част от групата. Радващо бе това, че на
отиване/качване нямаше хора и бе спокойно за наблюдаване и наслаждаване на
природата. Разбирайте, другите да правят снимки и контент за социалните мрежи,
а аз да блея. Имаше опит и за достигане до друга гледна точка на водопада, но в
зародиш приключи, когато видях как е положението след завалелия дъжд.
И така стана време за връщане към хотела, някакви
уговорки и предложения за вечерта, които не се реализираха. Все пак следобяд
напазарувах малко сувенири и не чак толкова малко канелени рулца. Явно за мен
Норвегия е канелени рулца и блек метъл!!! Пак вечер в лобито на хотела с
асоциации и мафия/убиец. Игри, които до преди това ходене не бях играл, но
реално ми хареса много. Особено за вечер след натоварен ден.
ДЕН 4 – KJERAG И ВИЖДАНЕ ЖИВОТА НА ЛЕНТА
За този ден ми е леко тежко и натоварващо да пиша.
Толкова стрес, шок, уплах и безнадеждност преживях, че дори и сега, няколко дни
след изживяното, все още има някакво остатъчно чувство. Да не говоря за
постоянното усещане, че падам, когато заспивам. Определено преживяване, което
винаги ще помня, със спорни чувства, естествено. От една страна се чудя, защото се хванах да го правя този
преход, от друга – важното е, че не просто надскочих себе си, а се видях в
ситуации, които не съм очаквал. Въпреки, че в един момент бях решил да се
откажа, въпреки трудността, въпреки моментите на липса на решения, да не кажа
спасение. Все пак да пристъпя конкретно към случилото се пред този ден.
Този път стандартно ставане, закусване, приготвяне и
тръгване беше доста по-рано. Това, че беше валяло през нощта, а и като
тръгвахме пак започна. Имаше някакво спорно чувство в мен, което не послушах и
завърши със същия спорен резултат. Два часа път беше от хотела до Kjerak, времето
постоянно се менеше. Явно бях силно неподготвен за това което предстоеше, тъй
като другите бяха гледали какво представлява прехода. Тук е мястото да кажа, че
реално май само аз нямах никакъв опит с преходи, планини, чукари и подобни. Май
в един момент и си пролича. Не че това вече има значение сега. На място
заварихме чудесно време и оптимизма бе налице. Малко след като тръгнахме, той
много бързо се изпари. Още в началото паднах, малко след това пак. Тук идеята
да се откажа стана реална. Ударих си коляното и лакътя, скъсах си панталона, а
беше едвам началото. Странно ми е, че сега като се замисля, има един период от
прехода, който не помня. Времето все така се менеше през няколко минути, но в
моментите когато слънцето изгряваше имаше пълнещи душата гледки. Ако можеше да
им се насладиш и стресът ти позволява това. Другите явно го правеха, но при мен
не се получаваше. Отново имаше приятно пухкави овчици, които бяха доста
гальовни, но не им обърнах внимание. Да, друго си е норвежката овца, но предния
ден вече бях видял такива, а и като цяло съм виждал овца, за разлика от
безпътицата в прехода. Тук е мястото да вметна, колко е важно покрай теб да има
хора, които се подкрепят и надъхват да не се откажеш. Това определено ти дава
сили и воля, въпреки всичко и съмнението в теб. В един такъв труден момент
съквартиранта и още едно момиче от групата наистина ми дадоха сили да продължа
и да не се откажа. А следваше вече терен, който бе доста по-равен и спокоен за
вървене, което да успокои малко дишане и тревогите. Малко преди да завали
стабилно достигнахме и до скалата. Усещането е нещо наистина различно и смятам,
че не мога да намеря точните думи. За качване на нея и дума не можеше да става
от моя страна, особено след като вече заваля и нещата станаха притеснителни.
Постояхме тримата буквално няколко минути и пак хванахме пътя наобратно. Все
пак изчакахме още едно момиче от групата, което бе малко след нас, а между
временно дойдоха и други от групата. Дъждът се усилваше и в един момент всички
станахме вир вода. Дрехи, обувки, раници (или поне на някои от нас), всичко
подгизна. Но както казах, последната част от прехода по-равна и лесно се
преминава, а мисълта за следващата, мокрите камъни и вериги не ми даваше много
спокойствие. Като си на такъв достъпен терен, не можеш да осъзнаеш
предстоящото. Но то в един момент дойде.
И започна онова, което скоро едва ли ще ме напусне като
чувство, а може и никога напълно. Хлъзгав терен, няколко падания, при едното на
които си ударих и кръста, а при друго направо се сурнах по камънаците.
Чувството на безпомощност се увеличаваше, всяка следващата крачка ставаше все
по-нестабилно и липсата на увереност се изпаряваше. Рядко имаше по-стръмен и
сложен терен, който да не минавах с проблем. Обувките ми предните два дни не
помня да бяха давали такива индикации и бях сравнително стабилен. Но явно при
по-гладки скали, камънаци и подобни съчетано с дъжд, не бяха подходящи. Все пак
долу горе държах темпо и преминавах участъците или поне до един конкретен.
Просто там вече усетих напълно безпомощност и не се виждаше как ще го преодолея
без да се пречукам. Тогава, както и два-три пъти малко преди това, наистина
сякаш видях живота си на лента. Толкова крайно чувство, че може да ти е
застрашен живота не бях имал досега. Да, звучи малко или много преувеличено, но
наистина имаше участъци, които ако не ги минеш успешно и дори малко да се
подхлъзнеш, не се знае до къде може да се стигна и дали това няма да ти е
финалната права. Да се върна до участъка който ме докара до безнадеждност.
Всъщност добре, че имаше едно норвежко момиче, че да ме задържи, докато се хвана
до веригата. Явно доста корава е била, макар и да не си личеше. Стигнах до
веригата, но там вече бях в задънена улица. Надолу беше идеално гладко и
хлъзгаво, чудесно да се пребиеш. Всякакви варианти мислех, докато просто в един
момент прескочих веригата и се сурнах в едни треволяци и кал. Без това няма
накъде повече да бъде мизерен, поне терена бе по-достъпен и лек за минаване.
Лек в сравнение с основния, не лек по-принцип. И така от треволяк на треволяк,
от кал на кал, чат-пат малко по основния маршрут, успях да стигна до заветния
край. Трети от цялата група. Без опит в подобни неща, без подготовка, все още
не ми се вярва. Момента в който бях долу всичко ме болеше, треперих целия, за
това че бях мокър вече споменах. Настанихме се удобно, колкото ни позволяваше
момента, в хижата, кой хапна сладки, кой рибена супа, кой си купи сухи дрехи и
чорапи. Все пак имаше около час където си починахме долу-горе докато слязат и
другите от групата. Което си беше голям плюс. След което си хванахме пътя
наобратно, че пак 2 часа път ни чакаше.
Лошото бе, че точно когато пристигнахме в хотела ме втресе, а когато погледнах как ми е коляното, то се бе надуло. Което доведе до това, че трябваше да докуцам до рецепцията да взема лед, че да му сложа. Все пак вечерта беше приятна, пак се игра на мафия в лобито, но този път аз си хапвах китайско (или там някакво азиатско, все пак трябва да сме либерални) и май попропуснах случващото се в нея. Със съквартиранта се редувахме да ползваме сешоара, че да изсушим каквото може. Спорно решение, защото май нищо не изсушихме, но стаята замириса неособено добре от него. И така настъпи края на деня, който можеше да донесе края на дните. Крайно и леко апокалиптично изказване, но така го усещам
ДЕН 5 И ОБОБЩЕНИЕ
Денят започна с чувството, че все едно са ме били камъни,
както и бе наистина. Вече споменах, че бях само с раница, а тя бе още мокра от
прехода. Дали беше оцеляла, не знам. Та, тя мокра, дрехите ми мокри, така
събрах целия багаж. Последва лекото осъзнаване, че вече пътешествието е към
своя край и каквото било, било от това място. Което важи и за хората с които
бях там. Явно освен равнинно, съм и бързо привързващо се животно. Последва стандартното
– чекиране на едното летище, чакане на полета за Варшава, кацане там, блеене по
магазините, доволно клатене на глава, какви хубави жени са полякините и полет
до София. Вече окончателно каквото било, било. Всеки се пръсна в различна
посока от къде беше дошъл преди няколко дни.
Така в полети из Европа, шеги, закачки, претрепване по
чукари, всичко завърши там, където беше и започнало. Честно казано, имах голямо
нетърпение за тази екскурзия. Особено след огромното разочарование, което
преживях в Австралия. Заради хората, не заради мястото, но явно така е трябвало
да бъде. Норвегия си остава моя слабост и само да ми се отдаде шанс, без
всякакво замисля отивам пак там. За втори път там не просто излизам от зоната
си на комфорт, а се сблъсквам с едно друго мое „Аз“. И този път, макар че още
болките и синините не са отминали, има онази усмивка от определено изживяване, което не
може да обясниш на другите, макар че вече шеста страница на Word се мъчи да го
правя, но е останало следа в съзнанието и душата ти. Сега, дали бих повторил
някои от неща, доста ще се замисля, но от друга се появи една определена искра,
която разпали също едно определено нещо, което бъдещето ще покаже, дали ще е
моментно или нещо по-голямо. Надявам се също така, да покаже как да не пиша
толкова дълги изречения като последните две. Но това явно ще си е за цял живот.
Цялата природа, подреденост и сякаш по-синьо небе и вода в Норвегия ми е страшно
притегателна. А Ставангер е много по-различен от Тромсьо, макар че имах много
по-малка възможност да го разгледам и обиколя. Естествено, като балканец леката
студенина и механизираност ми е странна и неразбираема, но се свиква. Тези гледки
и места, които пълнят душата ти, не биха могли да се забравят. Лошото след
такова пътешествие е, че когато се прибереш у дома, освен носталгията по
изминалото време, виждаш, че и тук поне частично може да е така, но явно никой
не иска. Но да не завършвам негативно. Пътуването до Ставангер бе една чудесна
екскурзия, която ми даде възможността да видя нови места, да се запозная с нови
яки хора и най-вече да видя и ново мое „Аз“, макар и в момента да ходя като
Робокоп в синини и всичко да ме боли. Надявам се това да отмине, но хубавите спомени и
впечатления – не.


















