Първо и най-важно, изброените по-долу футболисти са измислени, както и историите, кариерите и думите им! Сега, дали да вдъхновени от реални събития и лица, всеки сам да реши за себе си. Иначе подобна идея имах много отдавна, дори и написал, но все още не съм завършил и публикувал, подобно писание, но за български такива. Сега това се възобнови покрай мачовете на Световното. Да започвам направо.
Има футболисти, които остават в историята и са помнени поколения напред. Но има и такива, които въпреки качествата си остават забравени и покрити от дебелия прах на времето. Незаслужено, но било то заради своето държание, политически строй, разбунтуване срещу нормите, някогашните герои са зачеркнати с дебел маркер от своите съвременници и рядко достигат до идните поколения. В следващите редове ще бъдат представени няколко такива, които са част от футболната школа на СССР през 70-те и 80-те години на XX век.
Емпа Пеев – започваме с
най-трагичната от историите в тази част. Талант приключил с футбола още на 25
годишна възраст заради алкохолната си зависимост. Легенди на съветския футбол
казват за него – винаги се е пиело в клубните и националните отбори, но е
било тайно и в малки количества. Дисциплината беше много висока и ако усетиха и
хванеха някого, почти винаги изгърмяваше. Но при Пеев беше нещо друго. Това
което правеше той на 21-22 години, ние след приключване на кариерите си не сме
го достигали. Не знам как му се разминаваше, може би само заради качествата
които имаше…
Самият той в малкото интервюта, които е давал е казвал,
че вероятно има повече алкохол отколкото кръв в него, след като от малък е
захранван с попара с вино и не помни ден от живота си в който да не се е
докосвал до алкохол. В крайна сметка проблемът напълно лъсва при преглед на
предсезонен лагер. Тогава съвсем сериозно лекаря му казва, че не просто
кариерата му, а живота му е застрашен от прекомерната консумация. Ако спре в
този момент поне ще има шанс да води пълноценен живот. Като мъж в разцвета на
силите си, вероятно най-добър нападател на СССР към този момент и с предстоящи
квалификации за световното в Аржентина’78, това му идва като пълен шок. А в
този момент основната му цел е именно класиране на първенството, където да
блесне напълно. Естествено, няма изненадани, че подобна орис го застига.
Изненадваща обаче е реакцията на съветските футболни фактори. Вместо да му
помогнат, което малко или много ще се отрази и на представянето на националния
отбор, те буквално го зачеркват и за един ден е забравен. Очаквано това не
подобрява положението му, доказателство за което са думите на други съветски
легенди – ветераните редовно се събирахме по различни поводи, най-често
свързани с футболни годишнини и юбилеи. Бяхме основно две групи – такива, които
отскоро сме спрели с футбола и такива, които вече са на по-напреднала възраст.
Ние бяхме от първата група и веднъж решихме да поканим Пеев на наша сбирка.
Може би беше за откриването или първите мачове от световното в Мексико’86, а и
все пак някои бяха се засекли и играли с него. Всеки имаше много добро и високи
мнение за него, знаехме за проблемите му, но в момента в който го видяхме,
едвам го познахме. Въпреки, че май не беше стигнал до средата на 30-те си
години, той изглеждаше по-възрастен и зле от нас. Да, характерната му усмивка
нямаше как да не се разпознае, но сякаш седеше друг човек пред нас. Сякаш бе
приключил с желанието за живот и я нямаше светлината в очите му. За малко тя се
появи в момента в който започна мача, който гледахме, но изпитото количество
алкохол отново положи пелена върху искриците живот.
След това следите му се губят. Знае се само, че се мести
във Финландия при роднини. В края на 90-те сякаш от никъде се появява новина,
че е починал, но не се знае точната дата и година. Живял с някаква жена, като
не се знае в какви отношения са били, но данните за смъртта му и последните му
мигове идват от нея. Така безславно завършва пътя на една бъдеща звезда. Някои
дори смело твърдят, че ако Емпа Пеев бил на световното в Аржентина’78, именно
той щял да е звездата, а не Марадона. Но в реалността „ако“ не съществува за
жалост.
Сергей Дрогбаев – или както го
знаеха съвременниците му „човекът, който не спираше да тича след топката“. Също
и като играчът, който след края на кариерата си, не знаеше какво да прави. За
което има и логично обяснение. Още от най-ранните си детски години, той е тичал
постоянно след нещо. Малко като пораства, иска от родителите си за подарък
топка. Нещо, което за съжаление не се случва, тъй като баща му е много далеч от
спорта, а майка му е типична съветска домакиня. Като цяло, силно праволинейна
от към мислене семейна среда. Не рядко става жертва и на домашно насилие, тъй
като буквално само тичането след топката му е било в главата, а както
разбрахте, разбиране не е имало. Все пак местния учител по физкултура помага за
развитието на таланта му, макар и със съвсем други помисли. Той се среща с
родителите му и им казва, че вижда някаква талант в него и е хубаво да се
развие, но в друг град. А ако го харесат там, цялото семейство трябва да се
премести, съответно ако му тръгне и кариерата, може и да се опаричат. С такива
подмолни мисли, все пак го записват да тренира футбол в друг град. Но лятото
преди да се премести, в живота на Дрогбаев се появява и другата му голяма
страст. На летен лагер във Варна (България) той за първи път вижда море и се
влюбва в него. След време когато в клас питат, кой какъв иска да стане като
порасне, очаквано всички казват космонавт, партиен член, доячка и подобно, но
Дрогбаев казва – да стана футболист и да имам къща на морето. Естествено
това предизвиква смях, но той не се оказва от целите си. След като се мести,
той отсяда в познати на семейството, но малко след това се отдава възможност да
заживее сам в пансион. Въпреки все още сравнително крехката си възраст, той
осъзнава възможността да се откъсне от крайно токсичната си среда и да се
отдаде на двете си най-големи мечти. С това решение той скъсва връзката с
родителите си и родния си град. Почти не води комуникация с тях и никога не се
завръща в града. А както той самия го описва – не беше проблема там, че не
ме разбираха. Проблемът е, че не подкрепяха интереса ми, съответно и самия мен.
Топки може да се открият, но шишета пълни с алкохол повече се ценяха в тази
къща. След като се преместих, живях месец при познати на родителите ми. Там
нещата бяха същите. Макар условията за живот да бяха добри в сравнение с
пансиона, избрах да се преместя там. Вече имах топка, имах и желанието да
постигна и другата ми мечта, именно чрез нея и уменията които развих гонейки я.
След това, както се казва, всичко е история. Постепенно
от детската формация се мести в по-горната, след това и следващата и така до
мъжкия отбор. Стига и до националния, където заради по-затворения си нрав не се
налага. А и комуникацията му със съотборниците рядко е добра. На терена няма
кой да го спре, прави постоянни рейдове по фланговете, точни центрирания, но
извън него живота не му се струва интересен. Един от малкото му съотборници в
националния с когото имат някакъв контакт, казва за него – бяхме сигурни, че
ако има възможност би тичал и по 24 часа на ден, стига пред него да има топка.
Момента в който свършеше мача, живота за него ставаше празен. Не съм го виждал
никога да пие, хранеше се колкото да има енергия, че да продължи да тича. Може
би съм един от малкото хора, който е той е канил в дома си. Докато всички
пълнеха домовете си с различни мебели, неговия имаше само няколко стола, 2 маси
и легло. Дори телевизор си взе късно и то защото нямаше къде да гледа мачове.
Не приказваше много, но и срещу никой не говореше. Впечатление беше ми
направило, че имаше специално място за две топки, които беше окъсани и едвам се
държаха на конците си. Когато го попитах, някаква странна светлина озари очите
му и лицето и само каза – това са ми първите топки, най-ценното ми притежание.
За съжаление в един момент за всеки футболист идва и края
на кариера му. Вече по-трудно се възстановяваше, нямаше същата скорост,
оставяха го все по-често резерва и така Дрогбаев реши да приключи. Но не знаеше
какво да прави, тъй като цял живот беше тичал след топката. Не знаеше друг
живот. За разлика от историята на Емпа Пеев, тук има щастлив край. Покрай любовта си към морето, той
открива страстта на риболова. Очаквано, има къща на морето, другата му голяма
мечта. Какъв е семейния му статут, не се знае, но има слухове, че е създал
стабилно и здраво семейство. Махнал се е отдавна от Русия, която както той
казва, никога не е харесвал, а и никога не му е помогнала, че да има каквито и
да е положителни чувства към нея. Както казах в началото, не подържа никаква
връзка със семейството си и роднини. Понякога е гост анализатор в румънски и
полски предавания свързани с големите първенства и ШЛ. И все още се носят
слухове, че тича след топката…
Никита Дембелеев – кариерата му
може да се определи с фразата „винаги втория“. В който клуб отидеше, винаги
имаше по-голяма звезда от него и любимец на треньора. А той даваше всичко от
себе си. Най-точните извеждащи пасове, най-точните удари извън наказателното
поле, най-чистите отигравания, но друг обираше славата. Всеки гледаше
отбелязаните голове, но ако се погледнеше общата картина, кой колко е участвал
в създаването им, той излизаше напред. Асистенции, пресиране, пресечени пасове,
всичко това го вършеше Дембелеев. В първия му клуб така се случи, затова го
смени, но и в следващия историята се повтори. Дойдоха и конкретни оферти от
холандски клубове, а и е имало запитвания от италиански такива. Но висшите
ръководни фактори не позволиха. На негово място бутаха други, но всеки от тях
се провали. В интервюта Дембелеев казва – имаше конкретни оферти към мен от
Аякс, а и май Интер се интересуваше. Но всичко това беше отклонено към други
играчи. Искаха мен, но получаваха двама или трима други. Всички те се провалиха
и сега никой не ги помни. Мен, който не бях удобен на определени хора, които и
тях май никой не помни, футболистите все още ме споменават като пример. Съдбата
в крайна сметка показа, кой е бил играча с качествата, но за съжаление късно…и
все пак бях оценен.
Разочарованието му от футболните ръководители води това,
че след разпадането на СССР, той отива в Динамо (Киев). В Украйна се чувства
много по-добре и за пръв път е оценен истински. За съжаление там той вече в
края на кариерата и блясъка на играта му не е същия. Пак за съжаление, и там не
се разминава с разочарование, което споделя той по-подробно – винаги са се
отнасяли с уважение към мен в Динамо, но и винаги бях чуждия човек. Бях
разочарован от Русия, а в Украйна ме гледаха повече като чужденец отколкото
като техен човек, въпреки усилията ми в играта. В един момент просто не
издържах и оставих всичко. Неоценен, потискан за сметка на други или в
най-добрия случай приеман просто като добрия външен човек, реших да се махна от
цялата тази среда. Убиха усилията и желанието ми за игра в Русия, нямаше смисъл
да се връщам пак там, затова оставих всичко и се преместих в Полша. Там за
първи път срещнах и усетих уважението, което заслужавам. Видях, че от другата
страна на завесата е имало хора, които са изучавали играта ми и радостта в
очите им, когато се срещнаха с мен. Да се почувстваш у дома си на чуждо място,
така бих определил живота след напускането на стария живот. Случва се все пак
хора да се сетят за мен и да има покани за интервюта, но за съжаление последно
време е повече свързано с войната, отколкото за играта ми. А аз не искам да
коментирам подобни неща. Искам да живея тук и сега, с хората които наистина ме
оценяват и уважават!
Олег Олисеев – нисичкия халф,
който ще остане в историята с двата си гола с глава в приятелската среща с
Холандия през 1987 г. На пръв поглед нищо специално, но говорим за футболист,
който въпреки, че по официални данни е 1,70 м, мнозина се съмняват с това и че
е поне 5 см по-нисък. А и това са му единствените голове с главата. Най-добро
описание за този мач дава тогавашния треньор на Холандия – Олисеев ми беше
направил впечатление от известно време. Толкова гладко правеше връзката между
защитата и атакуващите му съотборници, че все едно нямаше играчи от
противниковия отбор. Но това което направи в мача срещу нас ме остави в шок.
Този дребен играч, който даже не се виждаше от нашата скамейка, когато беше в
едното или другото наказателно поле ни вкара два гола с глава! При първия даже
не забелязах от къде се отклони топката, помислих си, че някой си вкара
автогол. Това е вероятно най-големия ми срам в треньорската ми кариера, а се е
случвало да губя мач с пет гола разлика. Човек, който дори няма нужния ръст за
да му се позволи да се вози на въртележка в увеселителен парк ми вкарва два
гола с глава в един мач! След това сравних данните на нашите защитници с
неговия ръст. Нямаше футболист, който да не е поне 10 см по-висок от него. А и
впоследствие разбрах, че това са му първите голове с глава. Наистина ме е срам
от този мач!
Като оставим настрана този легендарен за него мач,
Олисеев постига успех в кариерата си с много труд и постоянство. Предвид
физическите му характеристики, той няма как да печели единоборства, центрирания
или да спира връхлитащ играч. Скоростта му и добрата му техника са големи
плюсове, но най-големия е погледа му върху играта. Точни пасове, свръзка между
защитата и нападателите, без да губи време с дълго притежание на топката.
Футболист, който е с характеристики за играта след 20, че и повече, години. Въпреки
доста по-твърдия футбол през средата на 80-те години, той се опазва от сериозни
контузии, а и един от играчите, който много добре се разбира и с треньори,
съотборници и най-важното – футболните фактори. Става любимец и на хората от
партийните структури. Разпадането на СССР по никакъв начин не пречи на
развитието на кариерата му, но за жалост пропуска световното в САЩ през 1994 г,
а за европейското в Англия две години по-късно вече в края на кариерата си.
Винаги верен на Русия, а и показващ го всячески, той отклонява оферти от
клубове от Западна Европа. Смята за обида това, че Шахтьор (Донецк) също
изпраща оферта за него. Според други журналисти, реално никога не е имало
сериозно оферти за него. Имало е някакъв интерес от холандски и френски
клубове, но предвид начина на игра, неговата физика няма как да се впише. А и
след загубата на Холандия, пресата много повече си правят майтап с тях,
отколкото да отличат качествата му. След края на кариерата си остава във
футболните среди и започва работа в младежките формации на различни отбори. Тук
критиците пак се включват, че просто няма как да има успех с други, все пак са
хора на неговия ръст. Въпреки това, успехите му не са за подценяване и немалко
успешни футболисти излизат от неговите академии. За съжаление никога не е късно
да се изложиш и Олисеев също го доказва. Като ревностен поддръжник на Русия,
той още в началото подкрепя военните действия в Украйна и то пламенно и крайно.
През 2025 г. вече се разкая за думите си, но вече е късно. Като треньор на
различни младежки формации, той често пътува по турнири в Европа. След
изказванията му достъпа до такива е спрян, а и не само на него, но и на
отборите. В Русия това се счита за гордост, но реалността е, че прекъсва
кариерата и развитието на бъдещи играчи. И макар да се разгранича от думите си,
това не променя ситуацията. А също така връща спомена за двата му гола срещу
Холандия и майтапите, че атакуващата мощ от тогава пак се впуска в нападение за
родината си. Поредното доказателство, че политика и спорт не трябва да се
смесват и лесно може да се обезцени това, което си градил с много труд и пот.
Олисеев продължава да е треньор, но реално той е зачеркнал бъдещето на своите
играчи в името на това да брани безумни идеи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар