ЕДИН ТОШЕВЕЦ НА КОНЦЕРТ НА METALLICA В БУКУРЕЩ

 

Една година. Или по-точно казано, една година без две седмици, това беше времето между купуването на билет и самия концерт на Metallica. Тъй като нямаше начин да се купи такъв, организираната екскурзия беше чудесния вариант, а и нямаше да мисля за още 100 неща. Имаше периоди в които даже забравях, че ще бъда на такова събитие. Сезоните минаваха, дойде новата година, отидох до другия край на света, където май ми изпиха всичките жизнени, психически, душевни и каквито има там сили, къде се възстанових, къде не, за да се стигне пак до май месец. Предварителната организация не беше най-доброто и не бях предупреден, че може да се кача директно от Русе в автобуса и така да стигна до Букурещ. Причини поради която обиколих северна България около 3 пъти за три дни и после още веднъж на връщане от София. Неоправданите очаквания продължиха с това, че като се качихме в автобуса, вместо да бъдем единна маса фенове, сякаш всеки си беше сам за себе си. Нещо което продължи и през цялата екскурзия. Сега, животното „фен на Metallica“ е странно по вида си. Не е задължително да е метъл фен, дори и рок такъв. Техен концерт привлича доста разнородна маса от хора и ако трябва да бъде честен, стандартния метъл фен не е често срещан. А аз като такъв, на моменти, какво ще прочетете и по-нататък, не че чувствах част от масата, както и това че съм сравнително краен техен фен и хитовете далеч не ме вълнуват. Но нека да се прехвърлям директно в престоя в Букурещ, тъй като едва ли някой го интересува, а и ще бъде изненадан, че имаше 101 пуш паузи, закъснение в предварителното разписание и огромно чакане на Дунав мост, както на отиване, така и на връщане.

Още в първите километри при влизането в Румъния си пролича разликата между двете държави. Уж сме еднакви, обаче при тях сякаш цялата тази мизерия, хаос и разруха поне се е пробвал да я оправи. Пътищата са много по-добре, но пък какво си караш и гледаш отстрани пътя огромно гробище с някои огромни кръстове и надгробни камъни. Поне три такива видях. Букурещ е силно различен от София и колкото и да е странно, движението е ад. На следващия ден, вече когато бях в нашата столица, ми се стори, че имаме бахти подредено и спазващо правилата такова. Всъщност за мен това не беше чак такава изненада, тъй като животното „румънец шофьор“ го срещам прекалено често. Така след дълъг път, най-после стигнахме до хотела. Предварително знаех, че ще е три звезди, като очаквах буквално да има само къде да легна и нещо като тоалетна/баня. Тук вече бях сгрешил. Ако това са три звезди в Румъния, не знам какви ще бъдат петте им. Хубава светла и просторна стая, подредена, че да ти е удобно. Малка, но добре наредена баня. Честно казано, по-близко ми беше до това което бях в Мелбърн, отколкото това, което съм виждал в България. След настаняването, имахме време колкото набързо да удариш една сапунка и да се преоблечеш. Някои и това не направиха. През целия престой, не само нея вечер, което все пак ми напомни, че ще бъдем на метъл концерт. А не исках точно това да е причината за напомнянето.

Тук дойде момента който почти изпили нервите на всички. Тъй като автобуса трябваше да ни заведе до стадиона, всички се изсипахме в него, а освен този, имаше и още едно малко бусче с което дойдоха друга част от групата. И така една част от хора с места, останаха прави, но драмата тепърва започваше. Разстоянието между хотела и стадиона е около 7 километра. Такава тапа в движението имаше, че за час и нещо минахме около три километра. Някой предложи, който иска да слезе и да стигне пеша, нещо което съм изненадан, че организаторът се съгласи. Вече беше ясно, че Knocked Loose ги изтървахме, обаче самата идея да изтърва Gojira много ме притесни, заради което и аз слязох. Започна се едновременно бързо вървене съпроводено с гледане на най-краткия маршрут, като и се питахме, кой с какво ще се прибира, тъй като това не беше осигурено от организацията. В един момент не знам къде остана автобуса, а ние завихме до улицата водеща към стадиона. А там имаше огромна маса от хора, където и колкото да бързаш, няма как да си близо до заветната цел. Някак усещах как Gojira ще ми се разминат, а не исках. Заваля и дъжд, което също допринесе до натоварващото чакане. Тук и мястото да кажа, какви яки и красиви румънки имаше сред феновете. Всеки пак и нещо положително трябва да има. В крайна сметка стигнахме до стадиона и след странна проверка на билетите, най-после с един друг пич влязохме в самия стадион. Първата ми работа беше просто в първото пространство да се сшугна и да видя Gojira. Е, направих го, сега оставаше да си намерим местата и да се настаня. Нещо което ни отне една обиколка на стадиона, пак бързане, объркани съвети от румънците и…най-после на така лелеяното място. И да, проверих как се пише „лелеяно“. Забравих да кажа, че мястото ми беше седящо, което при наличието на Gojira и някои песни на Metallica леко създаде дискомфорт в хората около мен. За което е виновна музиката, не аз, много ясно, ха-ха. Та, успях да хвана към 2 и половина песни на французите – Toxic Garbage Island, Amazonia и Vacuity, макар че май бяха повече сега като им гледам сетлиста.

Видял Gojira, намерил мястото си, вече спокоен, но и  надъхан за концерта, се отпуснах с тъповата усмивка. Паузата мина в снимане на сцената, блеене колко публика има, насочване на някои от нашите на кои места са и закупуване на концертна чаша на Metallica. Между другото цените на напитките бяха много добри, което за мен бе изненада и пример как алчните проумотъри може чак така да не дерат кожи. Главно за един конкретен важи. Няколко мексикански вълни по-късно и потъване в обстановката дойде времето и за баш главната цел на това пътешествие – концерта на Metallica. Принципно преди всеки концерт своеобразно интро в Ecstasy of Gold на Енио Мориконе, но явно вече имат и пред интро – It’s a long way to the top на AC/DC, но това нямаше никакво значение в момента в който излязоха Metallica и се започна каквото трябва. В духа на подробността ми, всяка песен от сетлиста ще дам конкретно мнение, как я видях/чух/усетих и подобни:

Creeping Death – класическо ударно начало. Много силно и надъхано, звукът беше чист. Обаче като фен леко прекалил с гледането на концерти от периода им от 90-те, някак като го няма Нюстед точно на тази песен…абе не удря по същия начин;

For Whom the Bell Tolls – веднага започна и отново много добре, макар че бас интрото нещо не се усети…или не се усети както трябва;

Holier Than Thou – много приятна изненада, много се изкефих, а ако трябва да бъда честен, именно когато темпото е около средното Metallica най им се получава. А и звучеше супер тежко, а аз не е като да не слушам тежко. Точно на тази песен публиката гледаше като телета и май не я знаеха. Тук и мястото да кажа, как по целия път се учеше наизуст сетлист от Атина, коя песен след коя е, кои хитове ще свирят. Неща, които ме караха да се чувствам не на място. Да повторя все пак – отдавна съм надживял „хитове“ им и не ги слушам/харесвам заради тях. Нещо което ще стане ясно и по-нататък;

Harvester of Sorrow – много, много тежко. Както писах за предишната песен, когато темпото е средно, много здраво удрят Metallica. Това е една от най-малкото любимите ми песни от „старите“ им, но на живо е мачканица. Една от най-силните им на този концерт;  

Lux Aeterna – минути за нещо ново от тях и единственото от този век. Ок беше, вървежно за концерт, а и поне за мен си беше разнообразие;

The Unforgiven – една от песните, които най-много съм искал някога да чуя на живо. За съжаление огромно разочарование. Всеки говори за Ларс Улрих, обаче тук си пролича, че вече Джеймс Хетфийлд…абе не е в най-добрата си форма, поне що се отнася за пеене. За свирене е машина. Така мяукаше, че наистина ми беше неприятно да го слушам. Не искам така да го помня. Изненада дойде от неочаквано място – Кърк Хамет. Солото така го направи, че успя да разсее лошото цялостно впечатление и поне малко да се насладя. Е, после се оака, но за това по-късно;

Fuel –  веднага се продължи с нея. Огньове на сцената картини на коли и двигатели на екраните. Ерата Load/ReLoad ми е лека слабост и след предишното разочарование, тук направо си избухнах. Много силно и надъхано, нещо от което имах нужда след The Unforgiven;

Fade to Black – една от най-най-най-любимите ми песни на групата. Отново си пролича, че когато е бавно нещо не върви в тази група, но пък пеене на Хетфийлд беше много по-добре. Но пък Хамет осра солото, нещо което не може да бъде простено;

Wherever I May Roam – ако предишната беше една от най-любимите, тук е може би най-любимата ми песен. Всичко беше много добре до…солото на Хамет. Добре бе, човек, знам, че няма да го четеш това и не ти пука за критики, за което си прав, ама на двете ми баш най на сърцето песни да осереш солата?! Не, няма милост;

Nothing Else Matters – песен, която вероятно 99% от хората са очаквали и вероятно дошли само за нея. Аз отидох до тоалетната тогава. Да, нещо което никога не съм си представил да направя на концерт на Metallica, където искам да видя всяка секунда, но вече времената са други. Когато трябва съм я слушал, пускал, харесвал, не мога да стоя замръзнал във времето. Да ѝ се наслаждават всеядните и феновете на „хитове“ им. Някъде около солото и края ѝ се върнах на мястото си, освежен, облекчен и с надеждата да чуя нещо по-така;

Sad But True – и това по-така дойде. Не повтарям, а се потретвам, мачкащото средно темпо е най-доброто за моментното положение на групата. Наистина, повярвайте ми, много тежко звучеше и си беше бахти кефа. Един от пиковете на концерта;

One – един от моментите в който най ме е яд, че няма дълга коса. За тогава когато дойдат двукасията, ако не разбира някой, нали. Зрелищно и много добре, което си беше и очаквано;

Seek & Destroy – момента в който се чувствах на американски кънтри концерти. Весели и подскачащи хора, който гледат концерта през телефона си, които вероятно друга песен от Kill em All едва ли биха си пуснали. Да, знам, че в случая аз не съм на мястото си, но просто ми е втръснала, а и на живо звучи бахти лековатото. Маймунджалъците на Трухильо сме ги гледали и друг път. Но важното е на хората да име весело. Лично аз бих предпочел да бяха направили Motorbreath, Four Horseman и/или Whiplash. Това е тежкото бреме да си наистина фен на определена група;

Master of Puppets – тук им се получи. Звяр е Хетфийлд, що се отнася до свирене. Това негово джъгъ-джъгъ ще ми остане любимо за вечни времена. Е, не точно от тази песен, но по принцип. И да, още една песен, която ми е безкрайно втръснала, но на концерт е трепач;

Enter Sandman – и като стана въпрос за втръснали песни. Хората ѝ се кефят, скачат, снимат…те май някои само снимаха, де. Някой може да каже, че не стига, че съм ходил на концерт, че и мрънкам за песните. Истинските фенове мрънкат, защото познават групата и винаги ще искат максимума от нея. А хитовете далеч не винаги са това. Нищо, добър концертен край. Дълго сбогуване от страна на групата и цялостно много добро изживяване. Пък сега, че имам проблем с някои песни, това е бял кахър.

И така заредени с добри емоции се събрахме с още двама от групата. Малко снимки, малко обсъждане на впечатления и хващане на пътя наобратно. Излизането от стадиона беше сравнително спокойно и без напрежение. Но то дойде след това. Единия пич си имаше инсталирано приложение за такси Bolt. Е, то не проработи, а и като цяло интернетът беше много бавен. Нещо очаквано когато има струпване на толкова хора. След известно вървене, обсъждане на варианти и дали да тръгнем пеша, видяхме едно такси. Най-огромната ни грешка през целия ни престой. Сами можете да се сетите накъде отиват нещата. Сами сме си виновни за цялата ситуация, но все пак да измрънкам. Трето „сами“ няма. Този гаден мазен румънски циганин, който през целия път ни пускаше мазни сватбарски цигански песни и ни викаше „brother“, направо ни одра кожите. Даже сутринта като се събудих, леко усетих, че ми липсва такава от гърба. Повтарям, ние сами сме си виновни, че се качихме, че не си уговорихме парите и че не слязохме като видяхме на къде отиват нещата. Единствения плюс беше, че се прибрахме по-рано от другите в хотела…но на каква цена. Леко изнервен и най-вече прецакан си легнах. Спорно може да се каже, че съм спал особено. Трябва да добавя, че него ден почти не съм ял и очаквах с голямо нетърпение закуската.

Нещо друго по-специфично да се отбележи няма. Сутрин закуска, напускане на хотела, разходка из стария град, малко и сред „новия“, някоя друга снимка на Парламента, сядане за сравнително бързо кафе, в моя случай горещ шоколад и давай пак наобратно. Пак 101 пуш паузи, стоене на Дунав мост, почивка на Обнова, закъснение и стигнахме от там от където тръгнахме на предишния ден – стадион Васил Левски. Все пак да кажа като за край и няколко допълнителни впечатления от концерта. Всичко беше стегнато, цените бяха ок, звукът чудесен, а мамалигарите хич ги няма. За съжаление малко или много вече си личи възрастта на хората в Metallica. Ако при Трухильо и Хамет това не е много изразено и все още са с доста активни и енергични, което мен много приятно ме изненада, при Хетфийлд е много видимо. Не само външно, но вече и от към пеене. Имаше си и доста големи паузи между някои от песни, което си беше запълнено и от видео интрота, което раздвижваше цялостното изживяване. Всичко това вече е нормално, все пак групата малко или много все още свири и по-енергични неща и няма как да държат ниво както преди 35 или 40 години. И все пак не съжалявам, че бих целия този път. Не се знае, дали ще имам друга възможност пак да ги видя. Толкова са ми присърце, че винаги ще има простя грешките, мяуканията и…хитовете. Някои неща са за вечни времена, а любовта ми към Metallica е едно от тях. Не бих отказал и да видя целия сет на Gojira, но каквото било, било!!!  

Empty Words part XIII – season 2025/2026

 

Кога стана 13-та част и аз не знам. Всъщност знам, тъй като пиша, че са толкова, пък реално около 2-3 липсват и съм пропускал през годините. Не че като се обяснявам, има някакво значение и някой ще му направи впечатление...пък смятай някой наистина накрая да ми чака обзора за музикалната година, какъвто е през моите очи и да го е яд, че има-няма пропуснах няколко. Да, типичен увод за подобно писание – безсмилено, обяснявам се и пълня място, докато стане време директно да се насоча към основната тема.

2025

Тази година продължи увлечението ми разните нео-фолк неща, което по някакъв начин изби и в слушането на 90-тарско техно/електронна музика с уорлд влияния. После към баш класическо само техно. Изслушвайки сега някои от албумите, които бях изброил в класацията ми миналата година, установих, че доста добри неща е имало и тази година може би е по-слаба от към толкова качествени неща. Което пък от друга страна ме навява на мисълта, че нещата от тази година, може би догодина ще оценя наистина колко са си стрували. Естествено, да стигнем и до там, че си има цяла година до тогава. Сега да се насоча към нещата, които според мен бяха най-добри и струващи да се чуят през 2025 г. И този път просто ще бъде изброяване, а не класация. По-лесно е някак си

 

Agnostic Front – Echoes in Eternity – класиците в хардкора отново не разочароваха. Да, рядко подобни групи попадат в моя класация, но тук всичко е както трябва. 15 песни, половин час и след това пак искаш да си го пуснеш. Защото енергията е заразителна;

Behemoth – TSOG – един от албумите на годината. Да, тъпо заглавие, но скандалът и шокът продават. Обаче музиката е прекалено добра, че да се подцени. С нужното времетраене, че да не ти писне, но и да остане желанието още да го слушаш. Най-добрия им албум от Evangelion насам!!!;

Biohazard – Divided We Fall – силно завръщане на оригиналния състав. Малко гласовете им са поизчезнали, няма как да се сравнява с класиките им, обаче си струва слушането. А и това е музика за концерт, там най-добре си проличават качествата и енергията;

Bleeding Through – Nine – имах по-големи очаквания за този албум. Ако не беше излязал в началото на годината и да имах време да го въртя толкова, можеше и да не е в този списък. Въпреки това не разочароха, което, както и да го погледнем, в днешната музикална действителност, пак е нещо;

Brainstorm – Plague of Rats – немски пауър да бъде в моя класация е от изключителна рядкост. Само че към тези имам слабост от преди 25 години. Не че съм ги слушал особено от тогава, а това което съм чувал, да си е струвало, но този албум е добър. Няма да е грешка да се чуе;

Darvaza – We are Him – буквално в последния момент влезе в този списък. Може би най-добрия блек албум тази година, но това беше очаквано. Норвежко (комбинирано с италианско), издадено от Terratur Possession, най-добрата комбинация последните години;

Daevar – Sub Rosa – 2025 г беше годината на групите със сабатски/стоунърски рифове и женски вокали част I;

Daron Malakian and Scars on Broadway – Addicted to the Violence – нов SOAD май повече няма да чуем, така че това ще служи за заместител. Като качества не е по-зле от групата-майка, няма да съжалят феновете, ако му обърнат внимание;

Drudkh – Shadow Play – години наред съм ги нареждал, а и като цяло украйнската блек сцена. Е, този албум промени малко или много мнението ми. Вероятно имат и по-силни неща, но в този има нещо, което те кара пак да си го пускаш. Нищо че, както вече казах, ми писна от 10 и кусур минутни песни, понякога се преживява;

Fimbul Winter – What Once Was – първо да кажа, че това е EP, а групата е от бивши музиканти от Amon Amarth, но правещи нещо много по-интересно от тях. Дано скоро чуем и цял албум, защото тези пет песни са едно от най-добрите неща тази година;

Gaahls Wyrd – Braiding The Stories – Гальо си прави стабилни албум с тази група. Стилово не смея да го определям, а и феновете на Gorgoroth едва ли ще им е най-любимото. Което всъщност е плюс, тъй като има нещо много повече от това звучене;

Ghost – Skeleta – да, вече взеха да правят почти едни и същи албуми, все повече залитат към попа, което не е непременно лошо, но някак вече го няма елемента на изненадата. Въпреки това, песните са качествени, а те стават все по-големи. Макар, че е по-правилно да кажа той, а не те;

Green Carnation – A Dark Poem part I – интересен албум след голяма пауза. Норвегия е символ на качеството не само в блека, а и в прогресива. Според мен, доста фенове и на другите стилове ще намерят интересни неща в него;

Gruesome – Silent Echoes – да, копие 1:1 на Human на Death, но в днешната реалност такива са нещата. А и те самите не са го крили. Имитация, но създадена с уважение, а и е хубаво пак да чуеш подобно звучене. Копие, но качествено;

Igorrr – Amen – поредната група, която съм подценявал, а с новия си албум тотално променя мнението си. Да, все още има прекалено хаотични и накъсани неща, но Blastbeat Falafel е хита на годината. Всъщност, той е хитЪТ на хитовете на хитовете тази година;

Killswitch Engage – This Consequence – тук важи същото както при Bleeding Through. Добър албум на който основния му плюс е, че излезе в началото на година и имаше време да му се обърне внимание. А и май е най-доброто им нещо от немалко време насам;

King Witch – III – 2025 г беше годината на групите със сабатски/стоунърски рифове и женски вокали част II;

Lady Gaga – Mayhem – да, правилно сте прочели. Силен албум, добре направена музика и имащ смисъл. Нещата, които стандартната поп музика последните години, да не кажа десетилетия, вече няма;

Machine Head – Unatoned – не съм крил, че винаги са ми надценявани и водещи се по актуалното, но албума е добър. А те умеят да правят такива албуми, който да ми е неприятно да призная. И май от няколко години по-правилно е да се използва „той“, вместо „те“;

Messa – The Spin – 2025 г беше годината на групите със сабатски/стоунърски рифове и женски вокали част III;

Novembers Doom – Major Arcana – първоначално не ми се понрави. След това 1-2 песни вече ми бяха ок. Сега обаче го смятам за нещо много силно. А и все повече смятам, че си имат собствен стил и сравненията с Opeth и My Dying Bride трябва да престанат. С този албум още повече важи това;

Paradise Lost – Ascension – някак много ми се иска да го определя за албум на годината, защото отдавна не са правили толкова разнообразен такъв. Да, имам крайни пристрастия към тях. А тук можете да прочетете повече за цялостното ми мнение;

Puteraeon – Mountains of Madness – един от двата албуми в този списък повлияни от Лъвкрафт. Сега, не знам дали е по-силен от другите шведски дет албуми, но има нещо по-различно и интересно в него. А това го правеше и по-въртян;

Rivers of Nihil – Rivers of Nihil – така и не ми харесаха предишните им неща, но тук говорим за един от най-силните албуми за 2025 г. Не знам дали точното определение е прогресив дет, но има много музика, тежко е, но и някак зарибяващо. Чистите вокали спомагат много за разнообразието и разчупеността;

Robert Plant – Saving Grace – явно активното слушане на Led Zeppelin последните години е дало резултат. Приятен и топъл албум, клонящ към фолка и кънтри, но някак успокояващ и релаксиращ. Everybody’s song е една от най-силните песни тази година;

Scour – Gold – този проект на Фил Анселмо ми е много любим. Зъл блек с достатъчно дет привкус, където мачка всичко наред. Особена оригиналност няма, но пък касапницата не спира;

Steve von Till – Alone in a World of Wounds – не съм фен на Neurosis, но Harvestman и този му солов проект са ми много приятни. Да, няма да е нещото, което да си пуснете всеки ден, но пък за определени дни само това е подходящата музика;

Testament – Para Bellum – чудесен албум. Пък нега замръзналите в миналото да казват, че само първите им неща струват. Но трашът като цяло не струва, а този албум далеч не е само траш;

The Great Old Ones – Kadath – другия повлиян текстово от Лъвкрафт албум. Не е чист блек, но звучи достатъчно мрачно и злокобно. Сега, наистина ми писна от 10 и повече минутни песни, но тук не нагарча (да, повтарям се, но е факт);

Turnstile – Never Enough – един от албумите на годината. Цялата тази комбинация между хардкор/пънк, дрийм поп, уейв и още немалко неща, правят музиката силно приятна. Да, явно остарях, защото това вече е звученето на поколението след мен, но не пречи да се оцени подобаващо. Хубавата музика няма възраст;

Unleashed – Fire Upon Your Lands – така и не ги захаресвах, но с този албум нещата се промениха. Вероятно, ако бях фен на старите неща, нямаше да е така, но това няма значение. Чуй го, без това Amon Amarth вече звучат като Sabaton с дет вокали, та не останаха много дет групи с викингска тематика;

Voltbeat – God of Angels Trust – още един от албумите на годината за мен. Да, не е толкова „хитов“ като предишните, малко прекалено се задълбава в окултната тематика, но е чудесен. Въпреки заглавията на песните, звучи много позитивно и слънчево, което понякога е плюс. Не става само с шведски дет и мракобесия;

Voodus – Emanating Sparks – като няма Watain, тези вършат чудесна работа. Само че работата е там, че групите, които го играят като временен заместник на оригинала, взеха да звучат по-добре от него. И вината далеч не е тяхна;

Wardruna – Birna – първия албум на Wardruna, който наистина ми хареса и си го пуснах именно заради това, а не за да търси нещото, което да ме накара да го харесам. Някои вече твърдят, че се изтъркаха. Може и да е така, но предвид купищата групи вдъхновени и „вдъхновени“ от тях, май това твърдение все още не е вярно;

Wombbath – Beyond the Abyss – класически шведски дет, създаден от стари кучета. Винаги трябва да има поне един такъв албум в годишна класация. Вероятно има и по-добри, но удоволствието там далеч не е същото.

 

Нещата, които се струва да се споменат, а не са влезли в този списък, също не са малко. Шведския дет отново се отчете с добри издания като Centinex, Lik и Entrails. Arch Enemy направиха приятен албум, но в края на година бяха напуснати от вокалистката си. Не е голяма загуба, без това там отдавна е едно и също. Cradle of Filth първоначално направиха добро впечатление с албума си, но после такива скандали се завъртяха около тях, че музика отиде на заден план. Но и тук вече не ми е чак толкова интересно. Amorphis неприятно изненадаха с лековат албум, който е спасен от разочарование само от опита и качествата им които имат, но май този път останаха само с имането им. Въпреки това Weavers е една от най-добрите песни на годината, нищо че е бонус към специалното издание. Epica и Eluveitie, групи, които са ми страшно далечни и правещи неща, които са за една друга аудитория, изненадаха с приятни албуми. А реално дали наистина е така, само феновете им може да кажат. Soulfly издадоха нов албум и общо взето с това може да се обобщи качества му. Има страшен хайп (чудесна дума) около Orbir Culture, които ще свирят на Хилса в Пловдив догодина, но не намирам причина защо е така. Още доста неща имаше за слушане за тази година, но е ред да се обърне внимание и на по-песимистичните неща. Примерно Katatonia и My Dying Bride. Първите се превърнаха вече в едноличен проект на Jonas, въпреки че още се водят уж група. Албумът е едно от разочарованията на годината и за жалост повече показва, че от към качество на музика вече очакванията няма как да са високи. Вторите, дори и без албум, разочароваха, защото окончателно се разделиха с Aaron. Извинявайте, но това вече е друга група. Ако не си се излагал на младини, на стари години го правиш, това важи и за двете групи. Няма как да не споменем и тежката тема за много напуснали ни музиканти тази година. Ози, може да се каже, буквално ни покани на погребението си на онзи знаменит концерт в Бирмингам. Честно, никога не съм си представял, че някога Ози и Леми вече няма да ги има. Сякаш тази музика започва с тях и когато вече не са тук, тя свърши. Пак казвам, тежка тема е това и може би трябва да спра до тук, но не мога и да не спомена и Brent Hints. Първо, напусна или го махнаха от Mastodon, не стана ясно. След това започна да обижда бившите си колеги, а накрая загина в катастрофа. Ако четете блога ми, вероятно знаете, колко любима група са ми Mastodon и подобни случки, малко или много ме жегнаха. Да, винаги съм смятал, че колкото и да си фен на нещо, по-важно е хората около нас и на тях да обръщаме внимание. Да, трябва да отдаваме почит на музикантите, но да не го превръщаме в драмата на живота ни. Но стига толкова, казвам го за трети път, тежка тема е и за съжаление трябва да сме наясно, че любимците ни няма са вечни, но е по-важно да обръщаме внимание на близките ни около нас.

Може би трябва да кажа нещо и за концертната година, но толкова неща изтървах, че май по-добре да не подхващам темата. Все още определени фенове предпочитат да гледат любимите си групи в чужбина, а не тук. Нещо, което продължавам да не разбирам, но пък от друга страна, едно мое ходене до София за концерт е все едно отивам до чужбина за такъв. Както и факта, че и проумотърите са виновни отчасти за това положение. Нищо не е само черно или бяло. Хайде стига толкова, че много изписах, а колко казах, не е ясно.

 

2026

 

Пиша аз всяка година какви и от кои групи очаквам нова музика и/или албум, обаче едно изказване на музикант от тази година ми направи силно впечатление. За какво една група да се мъчи да прави нещо ново, ако няма вдъхновение и/или усеща, че материалът който е създаден не е на нужното ниво. Нов албум защо трябва да е нещо задължително и да постоянно напрежение върху музикантите да прави такъв, ако самата тя не чувства, че трябва да го направи. Това е нещо, което е доста отрезвяващо като мнение от другата страна, тъй като като фенове постоянно, или поне на определен период, искаме нови неща от любимите ни групи. Естествено, това не пречи да си мрънкам, че еди-кои-си нищо не правят от толкова време и ми мина живота да ги чакам (сами се сетете за кои става въпрос, жокери няма да давам, само ще кажа, че са първите в това изброяване). Както и не пречи, че са казали, че (може би) ще има нещо ново от тях, а такова...ей този. Хайде да започвам директно с празнословието и чесането на език.

 

Dimmu Borgir – няма какво да лъжа, най-очаквания от мен албум за следващата година. Няма да казвам, че и за тази беше така, при условие, че влязоха в студио декември 24 г, а до този момент никаква конкретна информация. Наистина е уморяващо да си им фен. Да, свириха на доста фестове, имат нов (тур)китарист и честно казано изглеждат в много добра форма, но...хайде стига, дайте ни нов албум!!! През 26-та ще станат 8 години от предишния. Честно, мина ми живота да им чакам албумите. Явно в Норвегия времето лети по друг начин, тъй като ако се загледате 8 от 16 изброени тук групи са именно от там и все с големи времеви разлики между нови издания. Но аз си искам нов Dimmu Borgir!!!;

Moonspell – думите от увода са на Fernando. Може би наистина ако една група няма какво да каже, по-добре да си прави концертите и да не се мъчи с нова музика/албум. Конкретно към тях, след последните им албуми, нямам особени очаквания. Способни са на приятни изненади, но дали ще го направят. Дано имаме възможността да го видим/чуем;

King Diamond/Mercyful Fate – тук малко взе да ми писва. Всяка следваща година ще има нов албум, независимо кое от двете и после все се отлага. Все нещо се добавя в студиото, все нещо се доизкусорява, а като сложим и проблемите със здравето на King Diamond, нещата стават още по-неясни. И всичко това за групи, които даже не са ми чак толкова любими. Смятай;

Mastodon – без да издават нова музика, 25-та беше доста интересна година за тях. Brent Hinds, колоритния им китарист, първо напусна/беше изгонен, а след това почина в катастрофа. Междувременно свириха в България, а аз ги изтървах. Да, яд ме е. Сега ще е интересно как ще звучи новия им албум, след всички тези събития. Способни са да направят албум на година, нещо нееднократно доказано последните 20-тина години. Само да не е като последния;

Mayhem – в студиото са и записват нов албум. А винаги нов Mayhem си е събитие, независимо какъв е резултата. Последните два бяха много добре, като в Daemon определено си личеше леко завръшане към звученето от De mysteriis. Интересно ще е дали ще продължат тази линия или пак на някъде другаде ще ги отведе (бел. ред – 6 февруари излиза);

Korn – колкото да са ми любими и да имам симпатии към тях, с годините все по-малко очаквания имам към тяхна нова музика. Да, задължителното ще се слуша и то много, но да бъде нещо от рода „албум на годината“/топ 10...абе едва ли. Не че бих се разсърдил, но по-добре да съм реалист;

Thorns – мрънкам, че мина живота да чакам нов Dimmu Borgir, но тук вече 25 години се чака за този прословут, уж вече готов албум. Къде бе, вече даже се говори за трети такъв. Но хубаво първо да чуем втория, вече готов, че малко в повече стана това постоянно говорене, а действие реално няма;

The Kovenant – вероятно от всички изброени тук е най-малкия шанс за нов албум, но надежда винаги има. Доста се активизира, махнаха Astennu, да видим, ако въобще има нещо ново от тях, в каква посока ще е;

Old Man’s Child – вече направиха няколко концерта, т.е. активизираха се, защо пък да не има и нещо ново от тях. Най-вече ще е приятна изненада, а и Galder не се е дънил. Е, не е правил и шедьоври с групата си, но ще си е събитие техен нов албум;

Shadows Fall – тръпка са ми още от ученическите години, а и след това. Доколкото знам, записват нова музика, а кога ще я чуем, нищо конкретно няма;

Slagmaur – поредните норвежци, които са редовни в частта за какво очаквам от предстоящата година. Всъщност толкова време вече чакам, че нямам очаквания, даже забравих как звучеше последния им албум, което не е особено добър признак. Но всичко може да се обърне и да бъде сред призьорите в края на година. Само да издадат нещо ново, нещо което важи за всички норвежци тук (бел. ред. – на 26 февруари излиза);

In Flames – обявиха участие на доста от големите летни фестове лятото, което води до мисълта, че вероятно може и да има нещо ново от тях. Както и че може и тук да свирят, защо не. Иначе като очаквания от към музика, нямам. Няма напротив да ме оборят;

Satyricon – ако не сте разбрали от написаното до сега, а и от предишните ми подобни писания, норвежките групи не са най-големите бързаци що се отнася до правенето на нова музика. А докато стигне до издаване, още повече. Ще ми е интресно какво ще направят, макар че онзи интерес, който имах към тях преди отдавна да се е изпарил;

Gojira – обиколиха където имаше да се обикаля, че и през България, ред е сега и на така дългоочаквания им нов албум. Сега, имам си други по-дългоочаквани и присърце неща, но тяхна нова музика, ще е едно от събития на 2026 г., така че, ще се слуша, но пък може да е по-добре без очаквания;

Alice in Chains – обещават нова музика догодина, дано си го изпълнят. Нямат навика да се дънят, а и харесвам нещата им след „реюниъна“. Полускрити фаворити за една бъдеща класация на най-добрите неща  от годината;

Arcturus – още едни норвежци, които последния момент прибавям в този списък. Причината за това е, че в публикация в инстаграм казват, че скоро ще има инфо за нов албум. Звучи чудесно, дано да стане реалност, защото ако всички тук изброени норвежци издадат нови албуми...абе нереално ми е, пък дано се случи.

 

Това беше от тазгодишното ми писание. Докато се наканя да довърша, оформя, добавя, променя и още какво ли не, немалко концерти се обявиха. Почти всеки би намерил нещо за себе си. Също така, направих интервю с главния редактор на Про-рок, след което почти двойно ми се качиха четенията в блога. Като цяло, не само за месеца. Ако четеш това, благодаря ти. Наистина се радвам, че вече се натрупаха повече прегледи на писанията ми. Да, странно, главно от Югоизточна Азия, но нямам претенции. Вкарвам немалко труд и желание във всичко това и виждам, че все пак си струва. Така че, ако четеш това, споделяй в социалните мрежи, пращай на приятели, коментирай, нареждай и каквото ти е на сърце. А не само това писание, което и да е от другите. Сега остава само да ви пожелая весело изкарване на празниците, посрещане на новата година, която да бъде бахти яката и само с хубаво да я споменаваме. Бъдете повече хора, проявявайте разбиране, слушайте яка музика, незасивимо какво е времето навън, във вас да е вечно лято. Чао и до скоро!!!

Казах, че тази година слушах странно много тупса-тупса като за мен. Нека и да завърша с такова!

Paradise Lost – Ascension (2025)

 

Понякога времето минава не просто бързо, а направо светкавично. Класическите албуми на Paradise Lost вече станаха на по 30 и повече години, а от уж завръщането към ранното им звучене The Plague Within (2015) – 10. А през тази десетилетка доста неща се случиха с групата. Смениха не един и двама барабаниста, а в интервютата покрай новия албум се разбра, че и новия-стар Jeff Singer не се знае до кога ще е с тях. Издадоха Medusa (2017), който наистина можеше да се сравнява с най-ранните им неща, а три години по-късно, точно в разгара на най-силния локдаун, и Obsidian (2020). Той пък от друга страна беше по-„готик“ насочен. Всъщност в речниците, ако някога се направят такива, именно срещу понятието готик метъл трябва да стои името на Paradise Lost. През 2023 г. издадоха и презаписана версия на Icon. Според мен силно спорно начинание, но от друга страна, ако така наистина вече ще имат изцяло права върху музиката, тогава има смисъл. Макар че ме съмнява, че някой ще предпочете тази версия пред оригинала. И така достигнахме до тази година и момента, когато излезе новия им албум – Ascension.

Звучи леко изтъркано, но това е може би най-разнообразния им албум от споменатото десетилие, а защото не и някоя друга година назад. Има си го бавния дет и/или дет/дуум, чистия дуум, чистия готик, акустичните китари, които от доста време не бяха се появали или аз поне не се сещам скоро да е било. Но нека започна първо с нещата, които не ми харесаха в албума. На моменти сякаш грубите/дет вокали са използвани не на място, просто колкото да ги има. Не рядко в албумите на групата се среща това, че песните около средата сякаш свалят нивото и по-трудно изпъкват, но пък тези които са оставени за бонус такива и ненамерили място в стандартно издание да са по-добри. И в този случай This Stark Town, която клони повече към старото звучене на група, и A Life Unknown, която пък показва другото, по-чисто готик лице на песните в албума, са на достатъчно добро ниво. Но това го казвам с ясното съзнание, че съм изслушал албума 5 пъти, а с годините именно песните, които първоначално са ме карали леко да се чудя защо са там, след това са ми ставали скрити фаворити. Затова да се насоча към това, което ми хареса в албума.

Както споменах вече, разнообразието този път е осезаемо и вероятно независимо на кой период на групата си фен, ще намериш нещо, което да ти хареса. И все пак – не, феновете на Host и следващите 2-3 албума, едва ли ще им стане любим Ascension. Първите четири песни от албума са по-скоро показателни за неговата по-тежка страна. Откриващата Serpent on the Cross си е изцяло с дет вокали, а и като цяло не е много трудно да се причисли към дет метъла. Другите две песни, които излязоха предварително, съответно втора и четвърта в албума – Tyrants Serenade и Silence like the Grave, същото са сред силните в албума, а втората ми е сред фаворитите. Повече внимание ще отделя на третата – Salvation. Първите два пъти като я чух ми се стори бахти скуката, третия-интересна, а след петия – вероятно тази на която трябва да се отдели най-много внимание. А причините за това са няколко. Седемминутна, с изключително интересно вмъкнат пасаж от Погребалния марш на Шопен, който първите пъти въобще на разбрах, че е там. Бавна, класически дуумаджийска, а някои биха казало дори и че към бавния дет клони, а интересни, макар и малко, гост вокали, които отново не разбрах от първия път, от Alan (Primordial). След тежината на първите четири песни следва Lay a Wreath upon the World, която започва толкова спокойно със споменатите дългоотсъсващи акустични китари, че много добре дава глътка въздух малко да се поразведри слушателя. Другия ми фаворит от албума е следващата – Diluvium. Първоначално ми се стори малко странна и как е върви, но след първите две слушания, именно тя ми беше фаворита. За съжаление от там нататък нивото леко пада и следващите песни, както вече казах, по-трудно се запомнят, но пък звученето им е повече изчиститено към готика, в което има потенциал или поне за мен е така. Все пак трябва да се спомене, че последната песен в стандартното издание - The Precipice, звучи като блус, но от дуум гледна точка. Както искате го разбирайте това.

Не знам в колко класации в края на година ще попадне албума, но за мен е един от тези, които задължително трябва да се чуят. Изтъркано е, но ако наистина харесваш групата, шанса да си намериш нещо, което да ти допадне е голям. А аз се надявам да имам възможността да ги видя пак да живо, че от близо 15 години това не е ставало, а след такъв албум, според мен ще е добре. И не на последно място, нещо което за мен е винаги важно в един албум – обложката. Чудесна е!

 

Оценка: 8/10