НЕРАЗКАЗАНИ ИСТОРИИ

 

Докато си разглеждах десетките довършени и (най-вече) недовършени писания, попаднах на това. Да, отнася се за събития от 2023 г., писано е преди близо година, но го смятам за прекалено добро и силно, че да остане ей така. А и ми върна някои спомени и виждам, как някои неща не са се променили от моя страна като възприемане. Не казвам, че е за добро, нито пък за лошо. 

I

Първо да уточня, че купуването на билет в Добрич, винаги е било своеобразно изпитание за духа и съзнанието. Дали ще ходиш в някое държавно учреждение да взимаш документ или да купуваш билет е едно и също изпитание на психиката ти. Също бе и когато реших да си купувам такъв за „Сирано Дьо Бержерак“. И аз да присъствам на културно събитие на което да не се вдига джангър. Отивам на съответното място конкретно определено за продажба на билет в този невероятен град и виждам, че е затворено. Беше петък, все пак да уточня. Работно време от понеделник до четвъртък. Вътрешно си викам – еййй, колко иновативен град и място, вече са наложили 4 дневната работна седмица. Вървят унисон с Европа и живота там. А още по-вътрешно направо крещя – еййй, от край време мързелива семка са тези толбухенци. Както и да е, леко разочарован, решавам другата седмица да мина пак. Настъпва съответната друга седмица, и по-точно понеделник. Отивам и гледам отворено, че и има някой на касата. Бреее!!! Вярно, някаква баболеличка/лелобабичка, ама махна няма нужда да търся. Заставаш на гишето (казах ли ви за асоциацията, че все едно си в държавно учреждение) и чакам. Продавачката вътре съвсем спокойно, да не кажа лениво, си говори по телефона. Викам си – е, сигурно нещо по работа са ѝ се обадили, да уточнят, ще си чакам. Още по-вътрешно – еййй, сигурно сега с някоя наборка се разправят в петък, като не е била на работа, какво си е взела от пазара, че съботата и неделя да си направи общата туршия в толбухенското си село, от което тя хич не е. Ама хич! Разговорът завършва, с видимо недоволство и откровена мъка се отваря гишето. Културно попитам, дали има билети. Силно измъчено ми се отговаря – да. В този момент пред мен се цопва един чаршаф подходящ за двойна спалня с карта на местата. Двоумя се и питам, кои от местата са по-хубаво, все пак са еднаква ценова категория. Отговор – ами...няма значение. Избирам си едно конкретно и следва невероятната реакция – ааа, там не може. И следва въпросът от който може да кипне кръвта на всеки българин:

-                             -  Защо?

Тук продавачката вече откровено ме намразва. Пробва да ми обясни, че така не можела да продаде двойка места, които са преди и след мен. А аз тръгвах да ѝ обяснявам, като човек, който 5 пъти се е явявал по Висша математика първа част, тормозен от учителките си по математика в училище, а там беше защото брат ми беше математически гений и остави тежко наследство, което си беше продължение на тормоза, който налагаше върху мен вкъщи...но това е за друга история...или пък за психолог. Пак се отклоних. Обясних ѝ културно, че като има 5 места и аз вземам средното, остават две двойки и проблем никакъв няма. Отговор – аааа, да. Забравих да уточня, че докато чаках, вече се бяха наредили две женички зад мен. Явно в Добрич, дали си на каса в хипермаркет или такава за културно събитие, няма значение. Трябва да има блъскане и една глава да ти диша в ухото. Между другото, сега се замислих, че от както има хипермаркети в Добрич, Добруджа не са в А група. Явно всичката им спортна злоба се прехвърли в борба за ягоди на промоция и да прегазиш някой, като отворят нова каса в Лидл. Както и да е, взех си билета написан на ръка и си тръгнах. А отзад само се чу: Ай дай ми един билет за утре. За кое представление, място, такова животно – тц. Култура ми е Янко е положението.

II

История на най-големия комплимент, който получих през тази година:

Балчишкия Лидл, застанал съм пред машината за рециклиране/връщане/там-както-се-казва на бутилки, кенчета и други подобни. Незнайно защо първоначално си мислех, че хората хич няма да се занимават да ходят и да ги връщат, че и само за 5 стотинки бройката. Тоест, само аз ще си вися там и ще изпъквам сред обществото. Да, ама не. През годината видях толкова хора да седят с чувалите и количките пред тази машина, че вместо да съм приятно изненадан, по-скоро ме ядосваха. Особено когато един си изсипа бирата на земята за да си изпразни бутилката. Което е видно доказателство за какви безсмислени неща се ядосвах и дразнех през 2023 г.. Но от друга страна, отново показва, че дори и най-хубавото нещо и с вложена мисъл в него, балчиклията може да го оака. Сега някой може да каже „ааа, може да не е такъв“. Добре де, либерален съм...може да е от добричлия, няма да слагам рамки сега. Отново се заплесна в излишен хейт. Та влизам един ден и гледам пред машината двама човек. Ядосвам се, отново излишно и безпредметно. Нареждам се аз и гледам човек пред мен с 2 чувала, една количка и една торба с шишета, кенчета и такива подобни. Решавам културно да го попитам, може ли да мина пред него, тъй като съм само с една торба (черна, 35 литрова за смет). Пичът вика, няма проблем. Завързва се разговор...да, правилно прочетохте. Видно доказателство, че не съм сумсук/борсук и имам желание да общувам с хора. Проблемът е в обратното, че те не искат. Пак се отплеснах. Говорим си ние, бачкал нещо в Общината и взе да ми мрънка за хората там. В този момент влиза някакъв, който изглежда някак си важен. С антураж. Пичът започва да ми обяснява какъв е този, какво е правил и накрая ме пита „не го ли знаеш този?“. Културно му казвам – НЕ!. И отсреща бяха изречени едни от най-хубавите думи, които съм чувал – „Да, личи ти, че не си от Балчик“. Нещо стопли сърцето ми в този момент...и не, не беше ваучера за отстъпка, че съм си върнал бутилките. Ей такива моменти карат човек да се чувства жив и щастлив. С широко грейнала усмивка влязох да пазарувам. На излизане пак виждам пича и го питам, дали е успял да използва ваучерите. Взе да мрънка, че покупките му не били на нужната стойност, че да има право да го ползва. За мен това нямаше никакво значение, тъй като светъл лъч бе озарил душата ми.

III 

„Преди няколко дни си намерих бебешкия дневник. Вече знам кой ден през седмицата съм роден, в колко часа...и датата, но нея по-отдавна ми я казаха. Разбирайте, че вече може да си направя натална карта, съответно ще има още причини някоя мадама да ме отреже - „Ааа, не мога да бъда човек с такъв асцендент“, „Ти си кардинален знак?! Абсурд да се получи нещо“ „Луната и Слънцето са в тази фаза...това не е хубаво“. Но по-важното което научих са едни други неща. А именно:

-                     - На прощъпулника съм хванал химикалката и пагона – добре, за първо няма спор, но за второ Вселената или там каквото е, си е направила зверския т*ш*к;

-                            - На еди-колко-си-месеца вече съм изговарял ясно определени звуци и срички – явно пикът на ясния ми говор е бил някъде към 7-ми – 8-ми месец. След това следва зверска деградация от към дикцията и най-вече яснота на говорене;

-              - И най-набиващото се и описващо моята либерална природа – „започва да дели хората с поглед“. Няма какво да добавя повече, от малък съм показал своя характер приемащ всички хора еднакво. С недоверие!“

СБОРСКИ ДЪЖД

 

Според народните поверия, дъждът който падне на 9 и/или 10 ноември се нарича „Сборски дъжд“. Той е своеобразен ритуал за пречистване след празника. Така се отмиват всички нечистотии, които са се натрупали през 8-ми. Било то боклуци от всякакъв тип, паднали листа, прахолии по различни предмети. Но има една основна особеност. Най-вече се отмиват хвърлените останки от храната, най-често в дворовете на съседите, а ако си в блок, тактично прехвърлените стари зелки в балкона до теб. Пак ще ти мирише, но поне не е на твоя територия. Всичко това се извършва в сумрака и под тъмната пелена на нощта. Естествено се случва и сблъсък между комшии, които едновременно вършат тази дейност, но както знаем, комшията е повече от роднина. А и все пак с него не се съдите за наследствена родствена земя и имоти, които едно време старите ги е домързяло да разделят. Съдите се за друго и печели този, който има повече връзки, но това няма общо със СборЪТ. Очакваното, тези действия се извършват от домакините в къщата. Не съденето, а тихомълком изхвърлянето. Първо, защото са по-скопосни, второ, защото мъжете им е тежко от пукницата и пруфтят от погълнатите блюда. Което довежда до това, че нерядко може да се срещне именно Сборския дъжд да отмие върнатото от господаря на къщата. Подобни нечленоразделни звуци нерядко огласят есенната вечер на 8-ми, по-рядко сутринта на 9-ти. А ако имат и домашен любимец тип куче, даже може то да сколаса да изчисти още преди Сборския дъжд, ако се случи да падне такъв. Нерядко и самото куче бива оповръщано и проявена лека агресия към него, че е дошло да се радва на стопанина в сублимния момент. Признавам, поне 5 пъти се мъчех да напиша правилно „сублимния“, после проверих в Гугъл как се пише, съответно и той се зачуди. Общо взето, както стопанина се чуди, защо му е лошо и проверя да не е хванал болест някаква от гостите и на какъв акъл му трябваше да ги кани. А отговорът е прост, какъвто е почти винаги и чудещия се – от толкова пукница, как няма да ти е лошо. Да се върнем към основната тема. На другата сутрин, когато обикновено на домакинът на къщата му е „светнало“, той се радва на своето куче, както и то на него. Даже му удря един език, но по-добре собственикът да не знае, какво е минало от там, че пак ще му се върнат сармите. И да не кажете, че пак проявявам нелибералност към кучетата и че те не са единствените домашния любимци, които правят това. Еми пробвано е с зайчета и хамстери, и не, не ядат върнатото от стопаните. Това не важи за патканите, защото всички знаем, че те не са домашни любимци, а неразделна част от местната митология и това е един вид жертвоприношения към тях. Нещо много се концентрирах върху тази тема, да продължавам.

Сборския дъжд също така се явява и вид оправдание да не се свърши някаква работа. Естествено, пак от мъжа, макар че реално, ако следващите дни се падат почивни, той не вижда жена си минимум 24 часа, пък и без това не може я гледа, защото още му е гадно от пукницата. Домакинята общо взето в първите десетки часове след СборЪТ е заета с това да мие всичката посуда, която е била сложена на масата на 8-ми. И тук идва един от парадоксите в историята, като някои учени го наричат „Парадокса на Сборският дъжд, който няма как да помогне“. Едновременно стопанката на къщата има да измие десетки чинии, чинийки, сервизи, прибори, тенджери, подноси, да изпере към 5, 5 и нещо перални с неща оклепани от различен вид домашни духове тип „мъжа ѝ“, „гостите-сборджии“, „дечурлига“, „дечурлига на гостите“, което включва покривки, дрехи и чаршафи. Последното не го коментирам, човещинка. Не трябва да се забравя и чистенето на хигиените помещения тип баня и тоалетна, както и...цялата къща. Както виждате, Сборският дъжд не помага в такъв случай, нищо че би имало голяма полза от него. Има и изключение. В един момент, след към 38 часово чистене, на домакинята ѝ писва и както е останало направо го оставя навън дъждът да го пооплакне малко, а и може и котките леко да помогнат с чистенето, все пак си животни-чистници. Това важи само за прежалените вече сервизи, за хубавите тя няма вяра на никому и сама си ги чисти и после „вдига“. Ритуалът „вдигане“ е широко застъпен в пост-празничните дни, но вероятно друг път ще му отделя по-сериозно внимание. Разбирайте, вероятно никога, защото ще забравя. Между другото, от толкова чистене, на домакинята ѝ идва да изкара и домочадието и мъжа си навън, малко да ги поизмие дъжда, но това остава само в „бъдещите ѝ творчески планове“. А не се решава за това, първо защото „деца са ми, жал ми е“, макар че лятно време го е правила, хем да не хабят вода от бойлера, че вече „и тока, и водата станаха безбожно скъпи“, пък и да пробва маркуча, който догодина ще слага за капково за доматите. Що се отнася до мъжа ѝ, там не го прави, защото „като знам какъв е кекав, малко течение да го хване и се разсополява, а после трябва да му ходя след гъза, да го лекувам“. Абе тежка си е съдбата на домакинята след СборЪТ.

Вероятно ще се запитате, какво прави мъжа пред това. Как какво – мръхти, човърка си носа, гледа телевизия, после простотии от телефона си. Съответно започва да псува наред – избори, правителство, Европейски съюз, Запада, може и Изтока, но само „дръпнатите“, не „казаците“. Публикува конспирации във фейсбук, мъдрости от „родолюбци“...абе всички знаете за какво става въпрос, няма нужда обяснявам. Рядко, но понякога се случва, се решава на рисковия ход да види, какво прави жената, но само за няколко минути, колкото да ѝ плесне един по дупето и в момента в който чуе, че започва да мрънка, че „няма кой да ѝ помогне в тази къща, прави ще умрат, ако не е тя“, се изнизва като йоркипе от кокошарник. Да, можеше да кажа и лисунгер, но няма как да не се спомене това толкова почитано животно в добруджанската митология, както и бит и култура. В миг на проблясък на добросърдечност, мъжа отива и набързо се скарва на децата, че не помагат на майка си в чистенето. Оправдания не се приемат, тъй като заплахите са реални и материално осъществими тип „шамар“. Следва миг на идилия в къщата. Бащата пак се връща към гледането на простотии, а в другата стая майката го нарежда  пред децата, чиято помощ е леко спорна и обикновено свършва с изгонване тип „като не помагаш, поне недей да пречиш“. И да, всичко това няма нищо със Сборския дъжд, който рядко е „плиснал в миг и отшумял“.  

Като заключение мога да кажа, че Сборския дъжд е един вид след-празнично събитие, което малко хора му отделят нужното внимание, тъй като още ги държи изпуканото. Като всяко нещо на този свят, за едни е добро, за друго зло, а трети не му обръщат внимание. Все пак е нужно да знаем от къде произлиза и какви са му порядките, които са наложени във фолклора ни. Все неща, които аз не обърнах внимание и/или не задълбах. А и след като преди години бях написал за традициите и приготовление на самия Сбор, добре е да се покажат и за събитията след него. Нищо, че заглавието не отговаря баш на цялостния текст. Това прозвуча като критика от учителка по БЕЛ под мое писание, разбирайте ЛИС, в 11-ти клас. Но сега да не се връщам във времена вече далеч назад.

Този път да завърша и с нещо българско, класическо, удрящо в сърцето. Неща за които се сещаш при следсборска пукница