По време на
екскурзията ме питаха, как реших да се запиша за нея. В главата ми нямаше
адекватен и точен отговор. Лятото на 2024 г., по-точно юли месец, просто
попаднах на тази екскурзия. Сега, че съм борсук, не съм пътувал, не съм особено
социален, не е голяма тайна. Дали съм такъв заради средата, субкултурни влияния
и вътрешно изкуствено създадени прегради, много са факторите. Но в онзи момент
ми светна – искам да отида да видя Норвегия, с времето ще става по-скъпо,
съответно по-недостъпно, вероятно няма да имам много работа тогава, а и, няма
какво да се лъжем, заслужавам поне малко да видя свят, че и Норвегия. Голяма
чуденка беше докато премина към конкретно действие и в един момент в края на
август просто го направих и се записах. Не че не бях си решил още когато ми
щукна идеята, но едно е да го мислиш, друго си е действието. Следващите близо 6
месеца минаха в едно постоянно притеснение и мислене. Честно казано, на никого
не бях казал, а тези на които бях, знаех, че ще забравят и няма да обърнат
внимание. Така минаваше времето – есен, зима, празници, Нова година, януари и
се стигна до втората половина на февруари, когато бе и самата екскурзия.
Няколко пъти ми мина през главата, какво ще правя там, къде съм тръгнал, какви
луди пари ще давам. Нещо което и вие ще видите, че ми беше в главата до
последно преди пътуването. И преди да започна все пак да кажа, че ми е трудно
да намеря думи, които да опиша всичко. Било то предварителните притеснение,
самото преживяване и как точно да предам цялото нещо през очите ми. Явно трябва
да започна повече книги да чета, че да ми се обогати речника. Сега да започвам
по същество.
ДЕН 1
Ставане в 4
часа сутринта за полет. Нарочно не използвам думата събуждане, тъй като спането
почти го нямаше. Докато се приготвях отново ми цъфна мисълта, какви ги върша,
къде ще ходя, къде ще се излагам пред хората. А както после установих, другите
от групата имаха много, ама много повече опит и ходения от мен. С една
дума - видели са свят, пък аз само
кърища. Тук ми цъфна още една мисъл – трябва да си поне малко умен, за да
разбереш колко си прост. Явно това бе един от малкото моменти в който ми се
появи умнотията. Стига с вътрешните терзания, а направо за случващото се. Качвайки
се в таксито, започна лек разговор с таксиджийката. Не че в 5 часа сутринта
може да има много дълбоки такива, но все пак да уточня. Както и друго да
уточня, в 5,30 трябваше да се съберем на летището, затова беше тази ранина в
ставането. Та таксиджийката ме попита от къде съм, съответно започна едно
обяснение, че съм от малък добруджански град, едва ли го знае, Генерал Тошево
се казва. Отговорът отсреща беше шокиращ – как да не го знам, мъжа ми е от
Коритен (добричко село) и сме минавали от там. Викам си, тази агрария до
последно ще ме преследва. В приятни разговори и 30 лв. сметка стигнахме до
Терминал 2. Ако не сте виждали как гледа туземец цивилизация, изражението ми в
този момент беше такова. Влизам и не знам какво да правя, че и с 10-15 мин
по-рано бях дошъл. Взе да става подробно, затова ще гледам по-бързо да
разказвам. Събрахме се, минахме там каквото се минава, мен не ме спряха за
проверка, както си набивах такава мисъл в главата, закусих баничка и вода за
общо 15 лв., явно още от летището ме подготвяха за това къде ще ходя като цени
и зачакахме времето за самолета. Важно е да уточня, че бях единствения само с
ръчен багаж и то раница, а всички други с куфари, чанти, едностайни апартаменти,
мази и т.н..
Макар общото впечатление, че не съм социален и
вид борсук, както и сам си се определям, справка увода, винаги съм имал желание
да говоря с хора. Да, с определени, не точно с всеки и то на всяка цена. Та
цопнах се до част от групата. Винаги подхождам с лек предразсъдък към хората и
в повечето случаи с времето се е оказвало, че съм прав. Този път усетих, че
някои са много свестни и ще бъда по-леко и забавно цялото приключение, а и
най-малкото, както вече казах, доста са пообикаляли и има какво да ги питам. А
и човек като слуша науча повече, отколкото когато само говори. Което води до
това, че един не му спря устата, като впоследствие ми се оказа и съквартирант
и...абе четете по-нататък, даже докато го пиша това, още не съм решил дали и
какво да пиша по темата. Времето постепенно отмина и става време за самия полет.
Важно е да
уточня, че към този момент бях пътувал само веднъж със самолет и то преди близо
12 години. Разбирайте, че още повече филми си вкарвах в главата предварително.
Както и това, че ако продължавам да съм така подробен, повече ще има написано
за полета, отколкото за цялото преживяване и впечатленията от Тромсьо. Затова
по същество ще карам. Качихме се, час и пътуване пътуване до Виена, където
трябваше да си хванеш следващия полет и...това е. Интересно беше когато едно
малко дете се обърна към дядо и му каза – дядо, дядо, виж самолет. В първия
момент не обръщаш внимание, но в следващия се сещаш, че и ти си в такъв
и...странно изпотяващо чувство се пробужда в теб са близка среща от не знам
какъв вид с друго летателно средство. Качнахме си ние благополучно и пак
следваще същото. Разбирайте чакане. Направи ми впечатление, че в тоалетните на
летището във Виена има специален контейнер за спринцовки. Сами си правете
изводите. И тук започна леко забавен екшън. Качваме се на автобуса, който
трябва да ни заведе до самолета, а той прави една обиколка, втора обиколка и
пак ни върна на същото място. Викам си, брее, и на Запад са гламави и
въртоглави. Полетът щял да закъснее, защото самолетът не е бил готов. Та,
дремуцахме още време на летището и точно когато реших да си взема сандвич, че
нещо взе да престъргва, обявиха, че пак трябва да се качваме. С парещ сандвич
струващ 10 евро в джоба, раница препълна на 110%, билет в другата ръка и не знам
какво в третата, пак на същото място от преди няма и час. Каквото такова.
Рекох, че ще спя в самолета, все пак полета Виена-Тромсьо е около 3 и половина
часа. Да, ама не. То не бяха свръхактивни италианци, то не беше минаване 300
пъти върху крака ми с колички от страна на стюардесите, които не бяха чак
толкова яки, колкото е обществената представа, а и ти говорят на немски. И така
не успял да спи, изял сандвича от виенското летище, този от самолета, изпил
поне 2-3 чаши допълнително от предлаганата вода, стигнахме до крайна
дестинация. Все пак да кажа, че всеки път си исках допълнително вода, защо
направо не оставиха една туба до мен и да не се хабят. Западна му работа.
И така стигнахме до Тромсьо. Времето за което стигаш от Варна до София, ние минахме от единия до другия край на Европа. И тук оставам изводите за вас. Вероятно на другите не им направи впечатление, но в първия момент това което видях само си казах на акъл „Баааааааа“. С норвежко „а“. Тук няма какво толкова да обяснявам за летището и времето там, освен че граничарското куче взе да върти около всички други, освен мен. Взехме си автобуса за хотела и пристигнахме. Първите впечатления ми бяха, че всичко си е като по снимките и филмите за Скандинавия. Семпли сгради, подредено, механизирано, това което може да си представиш. Е, нямаше тичащи блек метъли насам-натам и грачене, но не може всичко да е като по филмите, а и само май аз го очаквах това. Настанихме се в стаята и в този момент настъпи онова нещо, което ме преследваше в следващите дни. А именно – съквартиранта. Да, стратегическа грешка бе да взимам вътрешното до прозореца легло, което до голяма степен ограничава площта ми на действие, но буквално секундите докато се събуя обувките, стая беше заета на 72% от него, а банята на 100%. За разходките с обувките навсякъде в стаята, включително в банята, няма да говоря, тъй като издържах буквално до последните часове преди тръгването, преди да му се развикам. И тъй като набутвацията не може да е само една, от първия ден се набутах да си взема газирана вместо минерална вода. Норвежка му работа, по-лесно, а и евтино, да намериш такава пред обикновена. После взеха да ни обясняват, че тази от чешмата е хубава и идеална за пиене. Абе ейй, чшш, аз на чешмяна вода имам по-малко доверие от колкото на куче, коза и човек взети заедно. Хич не я вкусих, но и кога да го направя, след като съквартиранта се киснеше в 98% от времето в банята, когато бяхме в стаята. „Киснещия с вълци“ би било добро заглавие за негова автобиография, с продължение „Дървено философстване с вълци“, но стига толкова засега с темата. Та два дни пих само газирана вода. Определено бъбреците ми не сияеха от щастие. И като казах по-евтино, имах предвид, че по-малко скъпо е да вземеш газира от минерална вода. После открих такава и на промоция, което беше един доста добър и приятен момент.
Вечерта
излязохме с групата на опознавателна разходка. Един вид един с друг да се
опознаем, както и самото Тромсьо. Естествено, тъй като сме българи, времето
което бяха заедно всички бе за малко. Може би е тук мястото да кажа, че
тръгнахме на минус 10 градуса от София, а там, на арктическия кръг, бе плюс 7. Жива Амазония, издушихме се от жега. Въпреки това имаше много
лед и как не се претрепах, не знам. Само в Норвегия не съм се претрепвал, я. Както
казах, в един момент се разделихме и различни групички поехме в различни
посоки. Аз избрах тази, която се запъти към Арктическата катедрала. Тъй като тя
не бе особено близко, съответно трябваше да се мине и мост, който свързва
континенталната част с островната, доста ходене си беше, но грам не съжалявам.
Когато си с хора, които зная за какво са на определено място и го оценяват,
няма как да ти е лошо. А и аз самия много исках да я посетя. За съжаление беше
вече вечер и само отвън я видяхме. Естествено, нямаше как да пропусна да зяпна
пред прозорците, как изглежда вътре. Така ще го кажа, не е грешка, че я видяхме
само отвън. Колкото да е яка предната страна, отзад беше много по-добре и
заслужаващо да се види. И така след снимки, брулене на вятъра на моста и
ориентиране къде са другите, се присъединихме към тях в един ресторант. Всъщност
те станаха, ние седнахме, но сега няма да изпадам в подробности в ядене, пиене
и какви са били разговорите. Защото нали не бях досега преподробен. А и на
другия ден предстоеше да видим фиордите и северното сияние. Както и първо ми
желание да пренеса в дар на северните богове съквартиранта. Първо, но далеч не
последно!
ДЕН 2
След вечер,
която трудно бих казал, че съм се наспал, деня си тръгна по стандартно му. Със
съквартиранта се разбрах да ходим да търсим къде да закусим, защото бе неделя
и или отваряха късно магазините или въобще. Така че друг път като нареждате, че
магазина до вас не работи в неделя и това е типично българска работа, не, не е.
Тъй като към този момент все още не ми се искаше да направя със съквартиранта
вид древен викингски ритуал, а именно кървав орел, но в края на вечерта – да,
пообиколихме си. Сами си вижте какво представлява това ритуал в Гугъл, няма да
ви обяснявам. Единственото отворено място беше 7/11 (seven eleven),
което е било много популярно без да знам, че въобще е
така. Сега да обяснявам за странно тъмния като за викинг продавач и негова
помощница, леко със забрадка и как реално нищо не разбраха, какво искам и
съответно ядох нещо като пикантна баничка с грах и картофи, в подробности,
сякаш няма смисъл, защото предстоеше едно от двете неща, които исках най-много
да видя на тази екскурзия. ФИОРДИТЕ! Вероятно всички бяха за северното сияние,
но за мен това беше топа. За самото сияние, малко по-нататък. Времето беше
много добро за подобна разходка и по-скоро беше нетрадиционно. Сравнително
слънчево, меко, малко облаци, което дава възможност напълно да се насладиш на
пейзажа. Честно ви казвам, все още ми се струва сюреалистично, че успях да видя
всички тези гледки. Водачът ни беше испанец на име Хуан и беше много приятен,
без да ти надува главата с безсмислени факти или да казва нещо, колкото ей така.
Не помня колко точно фиорди обиколихме, тъй като често спирахме да снимки. Бяха
поне два, като успяхме да видим и водопад, който принципно по това време на
годината би трябвало да е замръзнал. Успяхме да отидем и до едно замръзнало
езеро, където наистина усещаш, че е зима. Всичко бе бяло, времето бе облачно и
по своя странен зимен начин бе красиво. Тук е място да спомена интересния факт,
че през целия престой в Тромсьо един път не ми замръзнаха ни ръце, ни крака, ни
нищо, даже ми бе леко топло. А аз не търпя студено, даже в момента като пиша
това са ми замръзнали пръстите. И да, за
съжаление не помня името на нито едно от местата където ходихме. Което още
веднъж доказва, какви простотии помня, но важни неща – рядко. След тази
разходка отидохме до един хотел, където трябваше да обядваме. И цоп – изненада,
рибена супа. Всички бяха радостни, аз – не. Нееднократно ми бе направена
забележка, че се казва супа, а не рибена чорба, но и тези хора викат на пипера
чушка, така че, няма нужда да се взимат на сериозно. Да, беше приятна
такава...или по-точно интересна. Рибена супа няма как да е приятна. Като сме на
кулинарна тематика, забравих да спомена, че когато спряхме до замръзналото
езеро, Хуан ни даде да хапнем сушени еленски пръчки. Взех си от тях дваж-триж,
даже се почувствах леко нахален, но пък една жена от групата каза, че не иска,
защото щяло да ѝ счупи брекетите. По-рано пък мъжа ѝ си хвърли фаса във
водопада. Различни светове, какво да се прави. Обядът си беше ок, малко
разходки навън хотела, раздаване на топли напитки, които аз не пих, тъй като си
представих сместа между супата и тях до какво може да доведе, а това оставаше само.
Но пък после си хапнах от сладки, които си бяха ок.
Настана време
да се връщаме към хотела, тъй като вечерта ни предстоеше обикаляне за търсене
на северното сияние. Не че не спряхме пак на 2-3 места, даже на един плаж, но
беше за кратко. Принципно времето в хотела бе за почивка и освежаване, но малко
след като се прибрахме и 35-тия душ на съквартиранта за деня, което ограничи
моя достъп до това помещение, разбрах, че храна няма да има вечерта. Та набързо
трябва да търся, къде да хапна, а и най-после намерих минерална, а не газирана
вода.
Директно се
насочвам към пътуване за наблюдаване на северното сияние. Тук няма да бъда
многословен (уау! Честно ли, вероятно си казвате). За да го видиш зависи от
много условия. Облачност, вятър, отдалеченост от населено място, вероятно и от
фазите от луна. И най-важното – с каква техника разполагаш. Всичко това, което
виждате в интернет, много трудно би могло да се види или заснеме ей така.
Специална техника си трябва, настройки, обектив, да направиш стотици снимки, за
да видиш, дали въобще има нещо, което се вижда. И да, не е моето нещо и то
далеч не защото само моя телефон не успяваше да направи снимки. Слаба ми е
камерата явно, не че не го знаех. Стоиш в пълна тъмнина, студ, започва да ти се
спи, гледаш към небето и уж виждаш нещо, а дали е това, не се знае. На това
отгоре бяхме спрели на място където бе изцяло заделено. Мрак, лед, студ, все
неща за които „копнея“. Както казах, просто не е моето нещо. Другите много се
изкефиха на преживяването, така че всички е въпрос на усещане. И да, успяхме,
макар и слабо, да го видим. Както казах, отидох за фиордите, където бях на 100%
доволен. Сефте да съм на криво.
Видяхме го,
решихме повече да не стоим, а и за другия ден имахме екскурзия, и си хванахме
пътя към хотела. След като пристигнахме, съвсем учтиво помолих съквартиранта
направо всеки да си се цопва по леглата, че и утре ни чака тежък ден. Той се
оказа разбран човек и час и половина си рови в пълния с торбички багаж заемащ
вече към 79% от стаята, източи всичката топла вода на хотела с 434-то си къпане
за деня и нееднократен опит за взимане на най-висока октава чрез храчене.
Няколко пъти се сби със стената, не разбрах кой е победител, но за жалост май
не е била тя. Вероятно ще си кажете, защо пиша всичко това със съквартиранта,
след като съм би на такова чудесно място, което ми е направило такова
впечатление. Просто защото, когато се опитваш да бъде културен и разбран,
очакваш същото. А когато човекът отсреща претендира, че е видял свят, обикалял
е, ти очакваш именно добро отношение. Но не, може целия свят да обиколиш, да
работиш за чуждестранни компании, да претендираш, че имаш някакви знания, а той
колкото повече го слушах, разбирах, че няма и всичко е някакви заучени факти,
но не, не знаеш къде се намираш. По-късно разбрах, че и убедих, че си живее в
някаква алтернативна реалност, където се случват неща, които в реалността не
са. Лошото е, че замесваше хора от екскурзията, които не подозират за това. Да,
всеки си живее в свой собствен филм, но субективността е едно, а да си измисляш
реалност, това е друго. И не по-малко важното – да се съобразиш с молбата на
човек, която си е основателна. Но стига толкова, че стана по-дълго от казано за
северното сияние, а и както казала Елинор Рузвелт „Великите умове обсъждат
идеи, обикновените – събития, а малките умове хора“. Да, малък ум съм явно.
Спирам с темата.
ДЕН 3
В този ден
беше екскурзията до фермата за северни елени и запознаване със порядките и бита
на саамите. Общо взето, първо ти храниш еленчетата, после те теб хранят, но не словесно.
Ето описах цял ден само с две изречения. Можело и без излишни подробности и
мрънкане. Но не, ще си разкажа цялостно. Недоспал, препсувал и крив се
подготвих за това пътешествие. Първо трябваше да отидем до друг хотел от където
да си хванем специален автобус до фермата. Тук беше поредната набутвация от моя
страна. Взех си бутилката с минерална вода да си е в мен в автобуса, но се
оказа, че се върнахме с друг и така към 50 крони, разбирайте към 9 лв. отидоха
някъде другаде. На другия ден съдбата ми се реваншира и успях да си вземе
безплатна бутилка. Язък, че толкова нареждах индийците, които ми заеха мястото
в буса. След този тотално безполезен факт и мрънкане, да си се върна към
историята. Не че има много за разказване – ти храниш, те те хранят и слушаш за
саамите. Ето, отново описах всичко, този път с половин изречение.
Стигнахме до фермата, събраха ни в една леко шаманска къщичка, проведоха ни
инструктаж за безопасност, т.е. еленчетата взимали с устни, не със зъби
храната, така че да не ни е страх. Леката цаката е, че щом те видят, че влизаш
с кофичката с храната, веднага те нападат като пенсионер свободна каса на Лидл.
Уж трябваха да са мирни и добрички, но някои от тях те боцкаха с рогце, удряха
ти копитче, а лошото е, че ти не можеш да им отвърнеш, тъй като ВАР е на тяхна
страна и ходи доказвай, че кой първи е започнал. Ето, взех и на забава да го
избивам. Както и да
e, нахранихме ги, а като ти свърши храната, хич не ти
обръщат внимание, явно са еленчета-материалисти. Това когато го измислих, много
се смях. Сега също. След като и нас ни събраха като стадо еленчета, се
прибрахме отново в леко шаманската къщичка, където предстоеше моралното
отмъщение, че ни боцкаха и ритаха, а именно – да хапнем яхния от елен. Сега, не
беше най-вкусното нещо, даже някои ме изгледаха странно, че изразих мнение, че
един вид е отбиване на номера, тъй като подобна яхния се правило само на
специални поводи, като сватби, кръщенета, за Сбор не разбрах. Нали не
съмнявахте, че в един момент ще вкарам и СборЪТ в цялата история. След това ни
запознаха с бита и порядките на саамите. Не смятам да влизам в подробности и да
обяснявам, ако пискюлчето на обувката било сложено по определен начин, то какво
означавало или за формата на коланите и други подобни. Показани и традиционни
техни дрехи, обувки, как вероятно те са измислили ските, но друг е взел патента
и вечната слава и богатство. Накрая каза и няколко слова на саамски, един вид
благословия за всички нас. Сега, като човек нееднократно псуван и псуващ на
румънски, имах странното вътрешно чувство, а и лек сърбеж, че благословията не
беше баш благословия. Нищо, пак е културно богатство, когато те наругаят на
друг език.
Хванахме си
автобуса на обратно, прибрахме се в хотела и се отдадох на почивка. Доколкото е
възможно със субекта в стаята. Пуснах си за по-добро отпускане и традиционна
норвежка фолк музика, разбирайте Gehenna, Arcturus и Storm.
Вечерта отново имаше опит за събирана на групата и заедно
ходене на ресторант, като пак със спорен резултат. И това беше, приятна вечеря,
интересни разговори и кой от къде е. В случая всичките в хотела.
ДЕН 4
Денят в който
всички други отидоха на шейни дърпани от хъскита, а аз си останах в хотела и
посветих на разходка в Тромсьо и най-вече един точно определен музей. Само
изкачах момента в който съквартиранта да се махне, като преди това си направи
юбилейното 1500 къпане, за което получи специален подарък попръжня на
саамско-българо-румънски, та да стана и да си хвана пътя. За миг получих
сътресение в намеренията си, когато най-после имах на разположение банята и си
миех зъбите, едновременно с това подсвиркайки си Дяволски чаровник на Лия,
съквартиранта влезе за нещо, но за радост веднага излезе. Времето си беше
чудесно за намисленото мандахерцване и с широко озарена усмивка се запътих из
непрашните улици на града. Естествено, първо отидох в пекарната да се нахраня,
защото обикаляне преди да си се набухал с печива за около 80 крони, разбирайте
около 13 лв., не върви. И тук дойде ред за нещото което най-много чаках след
това да видя фиордите, а именно – музея на Троловете. Това бе един досег именно
до културата на Норвегия, въпреки, че за някои може да звучи малко несериозно.
Имаше неща от митологията им, имаше неща от блекарските обложки и най-важното –
имаше неща на Теодор Кителсен, един от най-известните норвежки художници и
определян като „бащата на троловете“. Да, точно негови оригинални картини
нямаше, но така или иначе имаше част от изкуството му. А както казах, част от
неговото изкуството от над 20 години го гледам по блек обложките, най-вече тези
на Burzum.
Все пак да кажа и по-общите важни неща. Плащаш си за час
обикаляне, като ти предлагам на няколко езика упътвания. На български нямаше
много ясно, но и не ми трябваше. Интересно ми е, как ще разберат дали съм го
пресрочил този час, но това си е типично българско тарикатско мислене. Факт е,
че даже и 30 минути ти стигат да го обиколиш спокойно и без да бързаш, та чак
час не знам какво толкова има да се прави. Макар че имаше и детски кът, където
можеше да рисуват и подреждат различни неща, което вероятно оправдава това
време. За някои вероятно ще е странно, даже и учудващо, че този музей ми е
по-интересен от северното сияние. Но има и още една специфична причина за това.
Тромсьо малко или много е туристически град, където трудно може да усетиш баш
норвежкото като култура. Да видиш част от фолклора им, митологията, изкуството,
да се докоснеш до нещо специфично, което малко или много е далеч от теб като
култура, но ти е много интересно. Вероятно има и други такива музеи там, но
поне аз не разбрах за това, а и след този музей бях напълно доволен от
видяното. Все пак трябва да кажа, както вероятно сте разбрали, че посещението
му не отнема много време и по-вероятно е да се комбинира с нещо друго,
отколкото цялото внимание само към него. Затова и се запътих да напазарувам
малко сувенири. Предния ден тактически бях влязъл да разгледам, че да знам
точно какво да взема последния ден. И по-добре, че направих така, защото
първоначално исках да взема от всичко по много, а после ми мина. Тук отново
няма какво точно да се обяснявам, напазарувах, отново посещение на пекарната и точно
когато се прибрах в хотела и се каних да се опъна като мъжки заек да поспя,
съквартиранта се прибра. След интересен разговор с него в който се оправдаха
съмненията, че шейните с хъскита, реално са просто шейни с някакви помияри на
които им се разкатало всичко от всекидневно гърчене в теглене на туристи, пак
излязох на разходка. Просто защото съм човек и го оставих да си почива, а не
като него, макар че хич не заслужаваше. Както са казали древните хора, няма
ненаказано добро. Пак някое друго алайче из китния Тромсьо и се прибрах, че
вечерта пак на ресторант, като този път си имахме резервация и долу-горе се
събрахме групата.
Вероятно е тук
правилното място да си кажа и цялостното впечатление от другите от групата. За
съкилийника стана ясно, но все пак бяхме 16 човека и мога да кажа, че с някои
от тях беше наистина обогатяващо да комуникирам. Да, ясно е, че с някои нямахме
грам допирни точки, с други просто не ставаше разговора, но малко или много
всички бяха пътували много и виждали свят. Имаше си го и специфичния хумор,
който не беше точно моя тип, но беше весело и забавно. Винаги е приятно около
теб да има хора с отворено съзнание и от които да разбереш нещо повече за
света. Може и да не си на с едно мнение с тях, но малко или много това
разширява твоите рамки на приемане на околния свят и те кара да се замислиш.
Вероятно има много повторения на думи и изрази във вече казаното, но останах
доволен от хората с които бях там. Не с всички, ако в досега написаното не ви е
станало ясно, какво визирам.
Вечерята беше
приятна, забавна, за разлика от другите аз отново заложих на сигурното и не
рискувах с по-традиционно за Норвегия ядене. Мястото беше много комфортно или
поне на мен. И като стана въпрос за традиционни ястие, естествено не пропуснах
да попитам, дали след возенето с кучешките шейни, са им дали да обядват традиционна
кучешка яхния. Предвид екскурзията предния ден, това си е силна логика. След ресторанта
другите тръгнаха пак да дирят северното сияние из по-закътаните места на
Тромсьо, а аз на поредната разходка, този път покрай морето и пристанището. И
си струваше. Вечерното море има една определена притегателна сила и настроение,
което едновременно винаги ме е плашило, но и привличало. Малко повторение се
получава, но не е за първи път в писанието. Времето бе достатъчно приятно за
подобна дейност като шматкане. Дали по невнимание или друго, някой беше
забравил да заключи една вратичка и успях да се разходя плътно до лодките. Даже
се качих на една от тях, което си е леко незаконно и влизане в чужда
собственост. И докато върви всичко това, небето се озари със северното сияние.
Както бях в града, на светло, навсякъде огряно, така се виждаше ясно.
Естествено се насочих към по-тъмни места, но разлика нямаше, достатъчно ярко
беше. Така без да мръзна, да кибича из леден паркинг, го видях в цялата му
красота. Заслужаваше си!
След това си
хванах пътя към хотела, зареден с положителни емоции от разходката и видяното
или поне докато съквартиранта се прибра и отново да започне познатия репертоар.
ДЕН ПОСЛЕДЕН
Нарочно не го
пиша ДЕН 5, просто защото беше ден в
който си заминавахме. Започна се стандартното, като този път успях да се вредя
за банята спокойно, приготвяне, леко стягане на багажа, закусване, пак разходка
около морето и пристанището, т.е. един вид сбогуване. Връщане в стаята, пак
чудене и вкарване на нестандартно мислене с цел набутване багаж за раница и
нещо, само в раница без нещо. Интересни разнообразни разговори със
съквартиранта и общо взето така мина времето до напускане на хотела и хващане
на пътя за летището. Там нещо чак толкова интересно не се случи, освен, че ме
гледаха малко криминално при чекирането и ми искаха всички възможни документи,
телефонен номер, имейл и такива неща. После един от групата ми обясни, че явно
не съм си приличал много на снимките, а и сега имам брада, та затова било това.
Интересен разговор със същия човек, как той последните години решил да пътува
във всеки един удобен момент, както и къде е ходил.
Полетът от
Виена до Тромсьо сигурно бе най-забавното нещо от цялото приключение. Така не
бях се хилил, а вероятно с това и дразнил и пътниците, от много отдавна. Ако го
четете това, благодаря ви хора! На летището във Виена с част от групата
седнахме да се храним на ултимативната гъзария – италианския ресторант на
Джейми Оливър. Само да кажа, че там беше по-евтино от Норвегия. Общото ни
кибичене на летището беше към 3 часа и малко или много се усети как
приключението вече върви към края си. За полета от Виена към София нищо особено
не мога да кажа, освен, че за едната стюардеса имах леки съмнения за пола, но
вече толкова бях уморен, че не му отдадох особена важност. Кацнахме си на родна
земя, лека полека всеки си тръгна, сбогувания, последни думи и кой от къде е.
Както започна, така и завърши.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Въпреки
моментните съмнения, които имах по време на екскурзията, дразнещите елементи
(или елемент...по-точно), несигурността която имах в това в което се гмурвам с
това ходене, грам не съжалявам, че го направих. Може би по-рано е трябвало да
го направя, но може би сега е било точния момент, за да оценя напълно цялото
изживяване, видяното и хората с които бях там. Все пак трябва да кажа, че някои
от нещата съм ги написал малко или много с моя специфичен хумор, така че не ги
взимайте чак толкова на сериозно. При едно такова приключение накрая остава само
хубаво или поне такъв трябва да е твоя избор. Мечта ми беше да посетя Норвегия,
и я изпълних. Да, вероятно има по-подходящи места, градове и подобни, но именно
заради това имам огромното желание отново да отида там. Няма как и да не кажа,
че финансовия фактор е много сериозен и си е натоварващ. Имаш варианта да си
седиш само в стаята и да ядеш от супера, но тогава реално какво ще видиш.
Наясно съм същото така, че ако един ден пак отида в Норвегия, ще е още
по-скъпо, затова и може би избрах добър момент или поне си мисля така, защото
не знам, колко е струвало преди това.
Всъщност много работа са ми в главата, тъй като пиша това след има-няма седмица
от както се прибрахме. Вероятно не съм предал по най-точния начин и както съм
искал и представял нещата и случилото се, но понякога написаното е слабо за да
се предаде изживяното. Искам да завърша с нещо мъдро и вдъхновяващо, което съм
разбрал от това пътуване, екскурзия или там както трябва да се определи, но
може би като мине малко време и дори тръгне по стандартния си сив начин
ежедневието, тогава ще го осъзная. Или поне се надявам така да стане.
