ЕДИН ТОШЕВЕЦ НА КОНЦЕРТ НА METALLICA В БУКУРЕЩ

 

Една година. Или по-точно казано, една година без две седмици, това беше времето между купуването на билет и самия концерт на Metallica. Тъй като нямаше начин да се купи такъв, организираната екскурзия беше чудесния вариант, а и нямаше да мисля за още 100 неща. Имаше периоди в които даже забравях, че ще бъда на такова събитие. Сезоните минаваха, дойде новата година, отидох до другия край на света, където май ми изпиха всичките жизнени, психически, душевни и каквито има там сили, къде се възстанових, къде не, за да се стигне пак до май месец. Предварителната организация не беше най-доброто и не бях предупреден, че може да се кача директно от Русе в автобуса и така да стигна до Букурещ. Причини поради която обиколих северна България около 3 пъти за три дни и после още веднъж на връщане от София. Неоправданите очаквания продължиха с това, че като се качихме в автобуса, вместо да бъдем единна маса фенове, сякаш всеки си беше сам за себе си. Нещо което продължи и през цялата екскурзия. Сега, животното „фен на Metallica“ е странно по вида си. Не е задължително да е метъл фен, дори и рок такъв. Техен концерт привлича доста разнородна маса от хора и ако трябва да бъде честен, стандартния метъл фен не е често срещан. А аз като такъв, на моменти, какво ще прочетете и по-нататък, не че чувствах част от масата, както и това че съм сравнително краен техен фен и хитовете далеч не ме вълнуват. Но нека да се прехвърлям директно в престоя в Букурещ, тъй като едва ли някой го интересува, а и ще бъде изненадан, че имаше 101 пуш паузи, закъснение в предварителното разписание и огромно чакане на Дунав мост, както на отиване, така и на връщане.

Още в първите километри при влизането в Румъния си пролича разликата между двете държави. Уж сме еднакви, обаче при тях сякаш цялата тази мизерия, хаос и разруха поне се е пробвал да я оправи. Пътищата са много по-добре, но пък какво си караш и гледаш отстрани пътя огромно гробище с някои огромни кръстове и надгробни камъни. Поне три такива видях. Букурещ е силно различен от София и колкото и да е странно, движението е ад. На следващия ден, вече когато бях в нашата столица, ми се стори, че имаме бахти подредено и спазващо правилата такова. Всъщност за мен това не беше чак такава изненада, тъй като животното „румънец шофьор“ го срещам прекалено често. Така след дълъг път, най-после стигнахме до хотела. Предварително знаех, че ще е три звезди, като очаквах буквално да има само къде да легна и нещо като тоалетна/баня. Тук вече бях сгрешил. Ако това са три звезди в Румъния, не знам какви ще бъдат петте им. Хубава светла и просторна стая, подредена, че да ти е удобно. Малка, но добре наредена баня. Честно казано, по-близко ми беше до това което бях в Мелбърн, отколкото това, което съм виждал в България. След настаняването, имахме време колкото набързо да удариш една сапунка и да се преоблечеш. Някои и това не направиха. През целия престой, не само нея вечер, което все пак ми напомни, че ще бъдем на метъл концерт. А не исках точно това да е причината за напомнянето.

Тук дойде момента който почти изпили нервите на всички. Тъй като автобуса трябваше да ни заведе до стадиона, всички се изсипахме в него, а освен този, имаше и още едно малко бусче с което дойдоха друга част от групата. И така една част от хора с места, останаха прави, но драмата тепърва започваше. Разстоянието между хотела и стадиона е около 7 километра. Такава тапа в движението имаше, че за час и нещо минахме около три километра. Някой предложи, който иска да слезе и да стигне пеша, нещо което съм изненадан, че организаторът се съгласи. Вече беше ясно, че Knocked Loose ги изтървахме, обаче самата идея да изтърва Gojira много ме притесни, заради което и аз слязох. Започна се едновременно бързо вървене съпроводено с гледане на най-краткия маршрут, като и се питахме, кой с какво ще се прибира, тъй като това не беше осигурено от организацията. В един момент не знам къде остана автобуса, а ние завихме до улицата водеща към стадиона. А там имаше огромна маса от хора, където и колкото да бързаш, няма как да си близо до заветната цел. Някак усещах как Gojira ще ми се разминат, а не исках. Заваля и дъжд, което също допринесе до натоварващото чакане. Тук и мястото да кажа, какви яки и красиви румънки имаше сред феновете. Всеки пак и нещо положително трябва да има. В крайна сметка стигнахме до стадиона и след странна проверка на билетите, най-после с един друг пич влязохме в самия стадион. Първата ми работа беше просто в първото пространство да се сшугна и да видя Gojira. Е, направих го, сега оставаше да си намерим местата и да се настаня. Нещо което ни отне една обиколка на стадиона, пак бързане, объркани съвети от румънците и…най-после на така лелеяното място. И да, проверих как се пише „лелеяно“. Забравих да кажа, че мястото ми беше седящо, което при наличието на Gojira и някои песни на Metallica леко създаде дискомфорт в хората около мен. За което е виновна музиката, не аз, много ясно, ха-ха. Та, успях да хвана към 2 и половина песни на французите – Toxic Garbage Island, Amazonia и Vacuity, макар че май бяха повече сега като им гледам сетлиста.

Видял Gojira, намерил мястото си, вече спокоен, но и  надъхан за концерта, се отпуснах с тъповата усмивка. Паузата мина в снимане на сцената, блеене колко публика има, насочване на някои от нашите на кои места са и закупуване на концертна чаша на Metallica. Между другото цените на напитките бяха много добри, което за мен бе изненада и пример как алчните проумотъри може чак така да не дерат кожи. Главно за един конкретен важи. Няколко мексикански вълни по-късно и потъване в обстановката дойде времето и за баш главната цел на това пътешествие – концерта на Metallica. Принципно преди всеки концерт своеобразно интро в Ecstasy of Gold на Енио Мориконе, но явно вече имат и пред интро – It’s a long way to the top на AC/DC, но това нямаше никакво значение в момента в който излязоха Metallica и се започна каквото трябва. В духа на подробността ми, всяка песен от сетлиста ще дам конкретно мнение, как я видях/чух/усетих и подобни:

Creeping Death – класическо ударно начало. Много силно и надъхано, звукът беше чист. Обаче като фен леко прекалил с гледането на концерти от периода им от 90-те, някак като го няма Нюстед точно на тази песен…абе не удря по същия начин;

For Whom the Bell Tolls – веднага започна и отново много добре, макар че бас интрото нещо не се усети…или не се усети както трябва;

Holier Than Thou – много приятна изненада, много се изкефих, а ако трябва да бъда честен, именно когато темпото е около средното Metallica най им се получава. А и звучеше супер тежко, а аз не е като да не слушам тежко. Точно на тази песен публиката гледаше като телета и май не я знаеха. Тук и мястото да кажа, как по целия път се учеше наизуст сетлист от Атина, коя песен след коя е, кои хитове ще свирят. Неща, които ме караха да се чувствам не на място. Да повторя все пак – отдавна съм надживял „хитове“ им и не ги слушам/харесвам заради тях. Нещо което ще стане ясно и по-нататък;

Harvester of Sorrow – много, много тежко. Както писах за предишната песен, когато темпото е средно, много здраво удрят Metallica. Това е една от най-малкото любимите ми песни от „старите“ им, но на живо е мачканица. Една от най-силните им на този концерт;  

Lux Aeterna – минути за нещо ново от тях и единственото от този век. Ок беше, вървежно за концерт, а и поне за мен си беше разнообразие;

The Unforgiven – една от песните, които най-много съм искал някога да чуя на живо. За съжаление огромно разочарование. Всеки говори за Ларс Улрих, обаче тук си пролича, че вече Джеймс Хетфийлд…абе не е в най-добрата си форма, поне що се отнася за пеене. За свирене е машина. Така мяукаше, че наистина ми беше неприятно да го слушам. Не искам така да го помня. Изненада дойде от неочаквано място – Кърк Хамет. Солото така го направи, че успя да разсее лошото цялостно впечатление и поне малко да се насладя. Е, после се оака, но за това по-късно;

Fuel –  веднага се продължи с нея. Огньове на сцената картини на коли и двигатели на екраните. Ерата Load/ReLoad ми е лека слабост и след предишното разочарование, тук направо си избухнах. Много силно и надъхано, нещо от което имах нужда след The Unforgiven;

Fade to Black – една от най-най-най-любимите ми песни на групата. Отново си пролича, че когато е бавно нещо не върви в тази група, но пък пеене на Хетфийлд беше много по-добре. Но пък Хамет осра солото, нещо което не може да бъде простено;

Wherever I May Roam – ако предишната беше една от най-любимите, тук е може би най-любимата ми песен. Всичко беше много добре до…солото на Хамет. Добре бе, човек, знам, че няма да го четеш това и не ти пука за критики, за което си прав, ама на двете ми баш най на сърцето песни да осереш солата?! Не, няма милост;

Nothing Else Matters – песен, която вероятно 99% от хората са очаквали и вероятно дошли само за нея. Аз отидох до тоалетната тогава. Да, нещо което никога не съм си представил да направя на концерт на Metallica, където искам да видя всяка секунда, но вече времената са други. Когато трябва съм я слушал, пускал, харесвал, не мога да стоя замръзнал във времето. Да ѝ се наслаждават всеядните и феновете на „хитове“ им. Някъде около солото и края ѝ се върнах на мястото си, освежен, облекчен и с надеждата да чуя нещо по-така;

Sad But True – и това по-така дойде. Не повтарям, а се потретвам, мачкащото средно темпо е най-доброто за моментното положение на групата. Наистина, повярвайте ми, много тежко звучеше и си беше бахти кефа. Един от пиковете на концерта;

One – един от моментите в който най ме е яд, че няма дълга коса. За тогава когато дойдат двукасията, ако не разбира някой, нали. Зрелищно и много добре, което си беше и очаквано;

Seek & Destroy – момента в който се чувствах на американски кънтри концерти. Весели и подскачащи хора, който гледат концерта през телефона си, които вероятно друга песен от Kill em All едва ли биха си пуснали. Да, знам, че в случая аз не съм на мястото си, но просто ми е втръснала, а и на живо звучи бахти лековатото. Маймунджалъците на Трухильо сме ги гледали и друг път. Но важното е на хората да име весело. Лично аз бих предпочел да бяха направили Motorbreath, Four Horseman и/или Whiplash. Това е тежкото бреме да си наистина фен на определена група;

Master of Puppets – тук им се получи. Звяр е Хетфийлд, що се отнася до свирене. Това негово джъгъ-джъгъ ще ми остане любимо за вечни времена. Е, не точно от тази песен, но по принцип. И да, още една песен, която ми е безкрайно втръснала, но на концерт е трепач;

Enter Sandman – и като стана въпрос за втръснали песни. Хората ѝ се кефят, скачат, снимат…те май някои само снимаха, де. Някой може да каже, че не стига, че съм ходил на концерт, че и мрънкам за песните. Истинските фенове мрънкат, защото познават групата и винаги ще искат максимума от нея. А хитовете далеч не винаги са това. Нищо, добър концертен край. Дълго сбогуване от страна на групата и цялостно много добро изживяване. Пък сега, че имам проблем с някои песни, това е бял кахър.

И така заредени с добри емоции се събрахме с още двама от групата. Малко снимки, малко обсъждане на впечатления и хващане на пътя наобратно. Излизането от стадиона беше сравнително спокойно и без напрежение. Но то дойде след това. Единия пич си имаше инсталирано приложение за такси Bolt. Е, то не проработи, а и като цяло интернетът беше много бавен. Нещо очаквано когато има струпване на толкова хора. След известно вървене, обсъждане на варианти и дали да тръгнем пеша, видяхме едно такси. Най-огромната ни грешка през целия ни престой. Сами можете да се сетите накъде отиват нещата. Сами сме си виновни за цялата ситуация, но все пак да измрънкам. Трето „сами“ няма. Този гаден мазен румънски циганин, който през целия път ни пускаше мазни сватбарски цигански песни и ни викаше „brother“, направо ни одра кожите. Даже сутринта като се събудих, леко усетих, че ми липсва такава от гърба. Повтарям, ние сами сме си виновни, че се качихме, че не си уговорихме парите и че не слязохме като видяхме на къде отиват нещата. Единствения плюс беше, че се прибрахме по-рано от другите в хотела…но на каква цена. Леко изнервен и най-вече прецакан си легнах. Спорно може да се каже, че съм спал особено. Трябва да добавя, че него ден почти не съм ял и очаквах с голямо нетърпение закуската.

Нещо друго по-специфично да се отбележи няма. Сутрин закуска, напускане на хотела, разходка из стария град, малко и сред „новия“, някоя друга снимка на Парламента, сядане за сравнително бързо кафе, в моя случай горещ шоколад и давай пак наобратно. Пак 101 пуш паузи, стоене на Дунав мост, почивка на Обнова, закъснение и стигнахме от там от където тръгнахме на предишния ден – стадион Васил Левски. Все пак да кажа като за край и няколко допълнителни впечатления от концерта. Всичко беше стегнато, цените бяха ок, звукът чудесен, а мамалигарите хич ги няма. За съжаление малко или много вече си личи възрастта на хората в Metallica. Ако при Трухильо и Хамет това не е много изразено и все още са с доста активни и енергични, което мен много приятно ме изненада, при Хетфийлд е много видимо. Не само външно, но вече и от към пеене. Имаше си и доста големи паузи между някои от песни, което си беше запълнено и от видео интрота, което раздвижваше цялостното изживяване. Всичко това вече е нормално, все пак групата малко или много все още свири и по-енергични неща и няма как да държат ниво както преди 35 или 40 години. И все пак не съжалявам, че бих целия този път. Не се знае, дали ще имам друга възможност пак да ги видя. Толкова са ми присърце, че винаги ще има простя грешките, мяуканията и…хитовете. Някои неща са за вечни времена, а любовта ми към Metallica е едно от тях. Не бих отказал и да видя целия сет на Gojira, но каквото било, било!!!