Amorphis – Borderland (2025)

Явно ще върви на равносметки от 2015 г насам, т.е. за последните 10 години. Скорошното ми ревю на новия Paradise Lost започна така и това ще е. Мога да кажа, че последните три албума на Amorphis сякаш преродиха групата – Under the Red Cloud (2015), Queen of Time (2018) и Halo (2022). Без да имаше някакви коренна промяна в звученето, имаше някаква свежест, по-добре звучаха, дори по-качествено. Няма да лъжа, групата ми е много любима, но преди това имаше един период от 2-3 албуми, които трудно ми задържаха вниманието. Сякаш много лековато и сладникаво звучаха, бяха влезли в някакъв коловоз, който повече отиваше към всички стандартно звучащи финландски групи. Уж има някаква тежест, екстремност, но на моменти откровенно бозаво отиваха нещата, особено в The Beginning of Time (2011). Та с споменатите три албума от 2015 г насам положението много се подобри. Дали влияние имаше новия продуцент Jens Bogren и/или някакво странно вдъхновение беше осенило групата, но има разлика в положителна насока. Много красиви обложки направени от Metastazis, което, както съм казвал, е от важност за мен. Впоследствие се оказа, че има свързаност между албумите и е вид трилогия, което донякъде обясняваше някои неща. Тази година с Borderland решиха да променят нещата. Продуцент е Jacob Hansen, друга текстова насоченост и художник на обложката. Това плюс прочетените няколко предварително ревюта, създаде в мен усещане, че май този път очакванията ми няма да се оправдаят, предвид високата летва на трилогията.

Противоречив и леко разочароващ. Това е накратно след няколкодневно слушане. Наистина много лековато звучат, точно както казах в увода – сладникаво, леко, по неприятния начин финландско мелодично. Пуснах си и предишния албум – Halo. Огромна разлика, по-тежко, по-здрав звук, повече прогресив елементи. И не, албумът не е слаб, има си и свои качества. Откриващата The Circle (те нямаха ли вече албум с това име?!?), въпреки, че е от по-леките е много добра и съм изненадан, че не е пусната на сингъл. Следващата – Bones, уж тежката от албума, реално не е толкова тежка, но на концерт вероятно ще е много добре. Първия сингъл, Light and Shadows, си е близка от звученето на групата от последните 20-тина години и е една от най-силните и заслужаващи да се чуят от Borderland. Но за мен върха е Weavers, бонус песен от не-знам-си-кое-издание. Удоволствие ми е всеки път като си я пусна. За другите бонус песни от другите-не-знам-какви-си-издания, нищо няма да казвам, че и без това няма да отрази добре към оценката. И като съм започнал с лошите впечатление – Tempest всеки път едвам я издържам, особено в момента в който аутотюна надделява във вокалите и всичко отива на мазнотия. Едноимената песен е от онези, които преспокойно може и без тях. Все пак втората половина е може би една идея по-добре, тъй като освен Light and Shadows, The Latern и Despair също си заслужават слушането, но до там. Не съм си позволявал до сега да препоръчам само конкретни песни от определен албум да се изслушат вместо целия, но от този задължително чуйте Light and Shadows (да, да, пак), The Circle и (задължително) Weavers. Другото си има и нелоши и...мазни моменти. 

Вероятно от всичко до сега прочетено ще си кажете, че албума не ми е харесал и не си струва. Не, Amorphis са група с прекалено много опит и умения, че да направят слаб албум. Тук разочарованието след трите силни албума оказва влияние. А и щом се мъчих толкова пъти да го изслушам, че да му намеря силните страни, има за какво да се изслуша. Просто очакванията ми бяха други. Сега се надявам отново да минат през България и отново да ги гледам, защото определено силата им на живо е голяма. А и по друг начин звучат песните тогава. И все пак с нещо положително да завърша - цялата атмосфера и настроение на албума е такова, че някак се вписва с вече настъпилата есен. Финладска му работа!

 

Оценка: 7/10

Paradise Lost – Ascension (2025)

 

Понякога времето минава не просто бързо, а направо светкавично. Класическите албуми на Paradise Lost вече станаха на по 30 и повече години, а от уж завръщането към ранното им звучене The Plague Within (2015) – 10. А през тази десетилетка доста неща се случиха с групата. Смениха не един и двама барабаниста, а в интервютата покрай новия албум се разбра, че и новия-стар Jeff Singer не се знае до кога ще е с тях. Издадоха Medusa (2017), който наистина можеше да се сравнява с най-ранните им неща, а три години по-късно, точно в разгара на най-силния локдаун, и Obsidian (2020). Той пък от друга страна беше по-„готик“ насочен. Всъщност в речниците, ако някога се направят такива, именно срещу понятието готик метъл трябва да стои името на Paradise Lost. През 2023 г. издадоха и презаписана версия на Icon. Според мен силно спорно начинание, но от друга страна, ако така наистина вече ще имат изцяло права върху музиката, тогава има смисъл. Макар че ме съмнява, че някой ще предпочете тази версия пред оригинала. И така достигнахме до тази година и момента, когато излезе новия им албум – Ascension.

Звучи леко изтъркано, но това е може би най-разнообразния им албум от споменатото десетилие, а защото не и някоя друга година назад. Има си го бавния дет и/или дет/дуум, чистия дуум, чистия готик, акустичните китари, които от доста време не бяха се появали или аз поне не се сещам скоро да е било. Но нека започна първо с нещата, които не ми харесаха в албума. На моменти сякаш грубите/дет вокали са използвани не на място, просто колкото да ги има. Не рядко в албумите на групата се среща това, че песните около средата сякаш свалят нивото и по-трудно изпъкват, но пък тези които са оставени за бонус такива и ненамерили място в стандартно издание да са по-добри. И в този случай This Stark Town, която клони повече към старото звучене на група, и A Life Unknown, която пък показва другото, по-чисто готик лице на песните в албума, са на достатъчно добро ниво. Но това го казвам с ясното съзнание, че съм изслушал албума 5 пъти, а с годините именно песните, които първоначално са ме карали леко да се чудя защо са там, след това са ми ставали скрити фаворити. Затова да се насоча към това, което ми хареса в албума.

Както споменах вече, разнообразието този път е осезаемо и вероятно независимо на кой период на групата си фен, ще намериш нещо, което да ти хареса. И все пак – не, феновете на Host и следващите 2-3 албума, едва ли ще им стане любим Ascension. Първите четири песни от албума са по-скоро показателни за неговата по-тежка страна. Откриващата Serpent on the Cross си е изцяло с дет вокали, а и като цяло не е много трудно да се причисли към дет метъла. Другите две песни, които излязоха предварително, съответно втора и четвърта в албума – Tyrants Serenade и Silence like the Grave, същото са сред силните в албума, а втората ми е сред фаворитите. Повече внимание ще отделя на третата – Salvation. Първите два пъти като я чух ми се стори бахти скуката, третия-интересна, а след петия – вероятно тази на която трябва да се отдели най-много внимание. А причините за това са няколко. Седемминутна, с изключително интересно вмъкнат пасаж от Погребалния марш на Шопен, който първите пъти въобще на разбрах, че е там. Бавна, класически дуумаджийска, а някои биха казало дори и че към бавния дет клони, а интересни, макар и малко, гост вокали, които отново не разбрах от първия път, от Alan (Primordial). След тежината на първите четири песни следва Lay a Wreath upon the World, която започва толкова спокойно със споменатите дългоотсъсващи акустични китари, че много добре дава глътка въздух малко да се поразведри слушателя. Другия ми фаворит от албума е следващата – Diluvium. Първоначално ми се стори малко странна и как е върви, но след първите две слушания, именно тя ми беше фаворита. За съжаление от там нататък нивото леко пада и следващите песни, както вече казах, по-трудно се запомнят, но пък звученето им е повече изчиститено към готика, в което има потенциал или поне за мен е така. Все пак трябва да се спомене, че последната песен в стандартното издание - The Precipice, звучи като блус, но от дуум гледна точка. Както искате го разбирайте това.

Не знам в колко класации в края на година ще попадне албума, но за мен е един от тези, които задължително трябва да се чуят. Изтъркано е, но ако наистина харесваш групата, шанса да си намериш нещо, което да ти допадне е голям. А аз се надявам да имам възможността да ги видя пак да живо, че от близо 15 години това не е ставало, а след такъв албум, според мен ще е добре. И не на последно място, нещо което за мен е винаги важно в един албум – обложката. Чудесна е!

 

Оценка: 8/10