17 ноември 2019 г., София, клуб Mixtape –
концертът на Moonspell
и Rotting Christ
закъснява. С много. Почти през цялото им турне тези закъснения ги съпътстват,
като в немалко случаи дори подгряващата група не свири. Няколко месеца по-късно
светът почти ще замре, но едва ли някой от присъстващите е предполагал за това.
Гърците, на които почти може да се каже, че съм антифен, се представиха
наистина много добре. Дали защото бяха избрали по-енергични песни или просто
защото половината от групата бяха младоци, вкарващи доста повече енергия и
живец в свиренето, не знам. За съжаление това не можеше да се каже за Moonspell. Това беше третия техен концерт на който съм ходил и трудно мога да кажа
нещо хубаво. Изглеждаха уморени, без живец и не във форма. Малко след това
стана ясно, че именно това турне без малко да разбие групата и това което видях
нея вечер не е било просто случайност. Дългото и изморително такова, съпроводено
с много проблеми, явно довежда почти до крах групата. Две години по-късно се
появи и Hermitage
(2021), за който единственото хубаво нещо което може да се каже
е кавъра на Darkness in
Paradise на Candlemass,
което не говори много добре за качеството на песните в албума. Звучаха вяло,
тромаво, слушаше се трудно, все неща които не са стандартни за тях. Определено не
бяха най-силните времена за групата. Пред пролетта на тази година, когато
обявиха, че ще имат нов албум, имах лека надежда, че тази почивка от издаване
на нова музика ще им се отрази добре. А дали това е така, предстои да прочетете
от тук нататък.
Още в началото да изтъкна първия плюс на албума и по-точно неговата компактност. 8 песни, 42 минути, класика. Достатъчно дълъг, че да не ти писне, но и да има желание пак да си го пуснеш. Far From God започва с Cross Your Heart, приятно звучаща, но сравнително стандартна готик песен. Вероятно това е песента след всяко завъртане на албума, която все повече ми харесва и се забива в съзнанието. Следващата песен, на която е и кръстен албума, продължава тази линия, но с една идея по-слаба. Biblical започва много приятно с бас…и това е единственото, което ми остана в съзнанието от нея. Тук е и мястото да кажа, че звученето му в албума е чудесно и ясно, което е един от плюсовете. Колкото пъти и да я слушах, просто нищо запомнящо се. За съжаление това продължава и в следващата – The Great Wolf in the Sky. Песен с такова име трябва да е един от акцентите на албума, но..абе нищо няма отличаващо, което да остави спомен в теб. До тук половината албум е минал и нещата не клонят към много добре. Your Promise of Light не помага особено за вече придобитото общо впечатление, както и For the Love of Mortals. Макар че в нея открих нещо интересно, което впоследствие ми направи впечатление в албума. Има мотив, който леко отива в териториите на пост-рока и това е нещо, което се среща и в някои от другите песни. В предишния албум имаше подобни моменти, но доста повече, които по-скоро отнемаха от живеца и правеше музиката леко замряла. Нещо което за съжаление, както и сами виждате, го има и в новия албум. Надеждите за нещо хубаво силно намаляха, но нещата се обръщат със следващите две песни. Our Freedom to Fall клони към звученето, което имаха Paradise Lost преди 15-20 години, което е плюс. Определено завоя към по-метъл звучене в тази и в следващата песни, много спомага за раздвижването на албума след няколкото не особено впечатляващи песни. Което ме кара да се замисля, дали песента наистина е много добра или просто тези преди нея са свалили нивото и тя изпъква с по-различното си звучене. Клоня повече към първото. И така стигаме до най-доброто от албума – Reconquista. Някои вече побързаха да я определят като Full Moon Madness на XXI век, но чак до там няма да стигна. Наистина много силна песен, която се доближава до най-добрите им и класически неща. Принципно мислих, че по-чистото готик звучене към този момент най им ходи, но тази песен, както и Our..., показват, че дозата екстремност никога не е излишна. Няма как да не отлича и култовия рефрен от Reconquista:
Under
the Moon, at the gates of Heaven
Under
the spell
Under
the Moon
Under the spell
Ей такива прости неща правят определена песен култова и
класика. Но и в тези две песни има нещо, което ми направи негативно
впечатление. През годините няколко пъти съм се замислял, дали ако Moonspell имаха един
по-можещ, да го определим екстремен, барабанист, дали нямаше да звучат
по-стегнато и кораво. За съжаление същите мисли се появиха, когато слушах и
закриващите две песни от албума.
Също така не мога да определя и като най-силния вокално албум на Fernando Ribeiro, а
той се е доказал като можещ.
След няколкократното изслушване на албума, усетих и някакво
рамкиране в звученето и как се развиват песните. Откриващите две със своето
по-чисто готик звучене, а закриващите две с другото лице на групата – по-екстремно
и метъл. Дали е случайно или не, не знам. Както дали е случайно или не, че именно
тези четири песни са най-доброто от албума. Като цяло противоречив албум, но не
колкото предшественика си. Вече споменах, че именно дължината му е неговия
плюс, както и това, че все още имам желание да си го пускам, което е
показателно. Въпреки това си остава онова спорно чувство за неудовлетвореност и
покриване на очакванията. Затова и оценката не е от най-високите, но пък давам
малко отгоре заради чудесната обложка.
Оценка: 7,77/10
Няма коментари:
Публикуване на коментар