ЕДИН ТОШЕВЕЦ В АВСТРАЛИЯ

 

За 11 месеца посетих почти крайния Север (Тромсьо) и почти крайния юг (Австралия). При това с почти никакъв предишен опит в пътуванията. За съжаление, и като изживяване, дестинациите бяха в двете крайности. Приключението „Австралия“ беше далеч от онова преди близо година. Факторите са различни – предварителните очаквания, нетърпение, дали го усещаш като нещо свое и най-вече най-значимия фактор – хората. Когато получих предложение за екскурзията в Австралия беше края на март, все още малко или много ми беше прясно преживяното в Норвегия и го приех като възможност, която друг път може и да нямам. Но сякаш още тогава усетих, че това не е моето. Нямаше го онзи момент на броенето на дните, които остават, постоянните мисли, какво ще е, да очакваш неочакваното, трепетта. Така времето си минаваше, лятото имах първа комуникация с организаторите. Отново по-скоро разочарование. Все пак всичко мина ок и си получих виза, съответно и те си задвижиха своите нещата. Времето отново все така си минаваше, но онзи вътрешен  плам за неочакваното го нямаше. Да, бях наясно, че отива буквално на другия край на света. Място за което вероятно десетки, а може би и хиляди, си мечтаят да отидат. Ясно осъзнавах това и че ще имам тази възможност. Дойдоха празници, направи се вайбър група, където би трябвало всичко да ни се разясняваше и да се дават насоки. Не, не беше точно така, но тук да не влизам в подробности. Подготовката вече течеше в пълна пара и каквото беше направено, дойде началото на последната десетдневка на януари и времето за пътуване. Та след този не особено кратък увод, да се насоча и към основното писание.

 

ПОЛЕТЪТ

 

Няма да влизам в подробности как са минали полетите, защото май пищящи и ревящи деца са честа гледка. Странно нахални и гадни индийци и китайци също. Както и че изгледах каквото може на Марвъл. Ще обърна внимание на продължителността му. Първия, между София и Доха, беше 5 часа, търпимо и честно казано, като лека загрявка за следващия. Самото летище в Доха, толкова проверки имах от не-много-приятни-цветнокожи служители, че чак ме е яд, че не бях взел нещо незаконно, че толкова проверки да не са отишли напразно. И да, ще има доста нетолерантност от към раса в това писание. Ако не ти понася, може и сега да спреш да четеш. Без това се чудя, какво да напиша. И тук дойде преживяването за което всички говореха, но аз не бях се сблъсквал. Продължителния полет. 14 часа в самолет е малко странно. Да, дават ти някои неща за удобство. Не те оставят без храна. Обаче над половин ден да седеш почти на едно и също място, сякаш малко в много идва. И за да е пълна картината, нека се прехвърля към полетите на връщане. Петнадесет (словом)/15 (цифром) часа на път от Мелбърн до Доха. На отиване беше Доха-Сидни, забравих да кажа, което няма никакво значение за продължителността. 15 часа, защото някой заблуден беше се качил на нашия самолет, усетили се все пак служителите, обаче цаката е, че той има багаж, който вече е качен. Ходи търси такъв в самолет пълен с не-знам-колко куфари. Заради тази идиотия, без малко да си изтървем полета на връщане от Доха към София. На това отгоре, мястото където слизаме и гейта са в двата края на летището. Болен, само ми е тичане, но нямаше друг начин. Важното е, че всичко завърши благополучно. Между другото, почти всички се изпоразболяха, а при мен това доста си личеше. Което малко ме психира, дали случайно няма да ме спрат за полета. Е, мен ме пуснаха, но двама от групата не и хващаха други полети.

Тук и мястото да обърна внимание на летищата в Австралия, защото ако не стана ясно, бях на две – в Сидни на идване, в Мелбърн на прибиране. Проверки на почти всяко възможно място. Всичко е машинизирано, човешко участие минимум. Правят ти поне две снимки на различни места, като едновременно с това и ти дават документ, който трябва да предадеш на излизане от летището. А още преди да кацнеш, трябва да си попълнил едно специално картонче, без което забрави да влезеш. И то трябва много внимателно и старателно. И така си събираш един по един документи, минаваш през всяка следващата проверка, само да стигнеш до определената цел – било то пристигане или тръгване. Вода да имаш в багажа? Не! Честно, толкова вода отива в нищото сред тези проверки. От друга страна, и в Европа май предстои да става вече така, което от една страна не е много лошо. Пък и в един момент претръпваш, че ти падат гащите и всички ти виждат бельото, докато си чакаш щайгата с колана и другите вещи.

 

ХРАНАТА

 

Малко на посоки и хаотично обяснявам и разказвам, но определено храната беше доста специфичен момент от екскурзията. Толкова стекове и бургери не бях ял. Всичко с пържени картофи. Не ме разбирайте погрешно, вкусно беше, обаче всеки ден едно и също. Първата половината на престоя – стекове, втората – бургери. Като човек, който не яде особено много месо, без конкретна причина, а пържено почти не, не ми се отрази добре. Това, съпроводено с постоянната невъзможност за сън, смяната на климат, часова разлика, нямаше как да не доведе и до разболяване. Салати нямаше, като изключим когато имахме вечеря в телевизионата кула, където общо взето стоиш час и нещо и каквото може ядеш. Ядохме и кенгурско, което за мен не беше зле. Имаше вкус на дивечово. Естествено, „специалистите“ в групата казаха, че няма вкус на нищо и месо, което има нужда от сос, няма как да е хубаво. Далеч не беше първото нещо с което не бях съгласен с тях. И това е, явно фастфууда си е широко застъпен. А, забравих, последния ден, когато 100 часа чакахме да дойде време да отидем до летището, ядох и салата Цезар. Просто интресен факт, това е.

 

ДЕСТИНАЦИИТЕ

 

Тъй като съм голям умник, изтрих си файла къде сме ходили, а в групата във Вайбър вече няма как да го изтегля. Но основните две дестинации, където и нощувахме бяха Мелбърн и Сидни.

Леко отклонение ще направя тук. През цялата екскурзия местните гидовете говориха на руски. Да, вярно, че като изключим една двойка и 2 момичета, всички други бяха минимум по 10 години по-големи от мен, но за мен това бе огромен минус за цялата организация. Даже си беше направо проруска пропаганда. Да не говоря, че баш гидът ни по едно време ни затакова и ни остави в Мелбърн на едно рускинче – Ева. Очаквано, дъртите аграри и бекове веднага се залепиха за нея и взеха да показват къде видни, къде не знания по руски, като я разпитват. Особено впечатление направи съквартиранта ми, старазагорски бек с дебел ланец, заради който въобще не можех да спя и без малко да се стигне до физически конфликт, защото реши да се покаже какъв алфа мъжкар е. Същия, в момента в който жена му отиде на шопинг, веднага се залепи за рускинчето и взе да я разпитва за живота ѝ. Със спорна смесица между руски, български и междуметия. И да, бях стая с него, защото нямаше с кой друг, а жена му си беше докарала приятелка и врътката се намести. Та горкото Евче, къде се притесняваше и трябваше да се занимава с група от близо 40 човека, та и я налазиха.

Ще започна първо с Мелбърн, нищо че беше втори по ред град. Причина за това е, че първата вечер се загубих, а после се разболях и честно казано пълна мъгла са ми спомените и впечатленията. Да, направихме единия ден обиколка на града с бус, като спирахме на няколко места, като катедралата св. Петър, комплекс в чест на загиналите австралийски войници в ПСВ, Консерваторията и други бързи спирки. Пак казвам, мъгла ми е за Мелбърн и може нещо да не съм разбрал. Последната вечер трябваше да наблюдаваме парад на пингвини. Два часа път от Мелбърн до остров Филип, като по пътя успяхме да видим и кенгурата из полетата. Общо взето „парада“ представлява следното - сядаш като на анфитеатър, снимането е забранено и гледаш как пингвините излизат от водата на групички. Спорно начинание, тъй като излязоха няколко от кумова срама, колко да кажем, че сме видяли нещо. Не бих казал, че беше най-впечатляващото нещо, но все пак беше нещо различно. На връщане от там вече тотално ме удари болеста и така ме втресе, че почти не забелязах симпатичната мадама по приятна черна дантелена ношничка в асансьора, която беше слязла да си напълни вода от рецепцията. А да, пълнихме си вода в хотела в Мелбърн от едни кранове за бири до рецепцията. На следващия ден тъй като трябваше да освободим стаите към 11 часа, а автобуса за летището беше чак в 19 часа, общо взето имахме почти ден на разположение. Болен, неспал, леко не знаеш къде съм, тази ситуация не ми беше точно по вкуса. Но се възползвах да се прилепя към една двойка и да обикалям с тях, по-точно Ботаническата градина. Абе тежко си беше накрая.

Сега като си разгледах снимките, всъщност точно като сме били в Мелбърн втория ден/вечер, минахме през Великия океански път (Great Ocean Road) и 12-те апостоли. Все впечатляващи природни гледки. При първото, пътуваш и от едната ти страна се открива Тихия Океан. Няма да казвам, че като видя море и нещо трепва в мен. Друго усещане беше и при едни други условия, най-вече и хора, вероятно щеше да е изживяване веднъж в живота. А и те коментираха какво пране имат австралийците, а не красотата на гледката. Самия път е направен в чест на загиналите през ПСВ австралийски войници от завърналите се им техни другари. Естествено, не пропуснах да цопна краче в океана, чиято температура беше все едно на Крапец. Пак бахър, но окенски такъв. Пет минути киснене и десет чистене на пясък, все пак не съм писюр. Забравих да спомена, че направихме междинна спирка на нещо като фабрика за шоколад. Влизаш в магазина, а от едната ти страна може да наблюдаваш, как си вършат работата. Но това което мен ме впечатли особено много бе статуите в градинката пред магазина. Те представляваха кенгурата със сладоледи или други сладскарски неща. Всичко това е свързано с кампания против детското насилие, било то домашно, в интернет, в училище и подобни. За съжаление не снимах табелата, където е описано точно какъв е замисъла. Но идеята на кампанията е, че в цяла Австралия да има такива статуи които да запознаят хората с проблема и да се говори открито за това. Коментарите от нашите бяха: Бахти грозното. Няма смисъл да коментирам.

 Що се отнася до 12те апостоли, това са скални кули, които не са баш 12, а преди са се казвали по друг начин. Както и да е, както виждате в Австралия от всяка възможност правя туризъм. Тук и мястото да спомена, че доста от групата бяха възмутени, защо бием толкова път да гледаме неща, които може да видим в България. Останах безмълвен. Леко и ненацелихме и най-приятното време за подобна визита. Предния ден като пристигнахме в Мелбърн беше 44 градуса (не, не е грешка), което за мен беше райско, а за другите...бая пруфтене и мрънкане имаше. На другия ден, когато тръгнахме да обикаляме тези забележителности, беше не повече от 20. Още един фактор в полза на това да се разболея, тъй като бях само по тениска. Също така, споменатите аграри и бекове от групата него ден искаха да бият шофьора, защото температурата в автобуса не е както искат те. Честно, не знам какво искаха, много добре си беше. Също така, шофьорът докато ни е нямало чистил и изхвърлил празни шишета и чаши, които нашите си бяха скатали за вечерта да пукат. Голямо възмущение беше! Нерядко се чудих, какво правя там с тези хора, даже при споменатия конфликт със съквартиранта ми бек, беше ми казано, че на тези екскурзии си има правила и като не ми харесва, да не съм идвал. А когато му отвърнах, той какво прави тук, при условие, че само мрънка къде ходим, предизвика лек тътен в ценностната му система. Важното е, че си скатаваха манджата през деня и си я доизяждаха в стаите. Истински бохеми и буржоа!

Сега да се прехвърлим и към Сидни, където бяхме в първата половина на екскурзията. Както казах, затаковах си файла с програмата, къде сме ходили и сега карам на смътни спомени. Първия ден пристигнахме привечер и общо взето с няколко човека от групата направихме разходка покрай Операта и малко из улиците. След това се прибрах в стаята в очакване на спокоен сън. Както разбрахте, нито една вечер нямаше такъв, но като първа такава ми остана шока от хъркащия съквартирант. На следващия ден имахме автобусна разходка из града, а вечерта круиз покрай Операта. Посетихме Бонди бийч, аз така и не се престраших да си цопна крачетата във водата. Яд ме е, но това беше първото от поредицата изтървани неща, за които сега ме е яд. На следващия ден беше това, че изтървах да се снимам с коалите, защото тръгнах по акъла на единия от групата набързо да разглеждам зоопарка. А на последващия ден, изтървах бахти-бруталната-и-яка-заря до Операта, по случай празника на Австралия. Цял живот изтървам. Но да се върна към първия ден в Сидни. Тогава ядохме и вече споменатото кенгурско, а круиза около Операта беше нищо особено, но все пак интересно преживяване. После леко пообъркахме пътя и направихме близо час връщане към хотела.

Както стана ясно, на следващия ден бяхме сред животинките, по-точно Featherdale Wildlife Park. Като цяло, този ден се водеше, че ще посещаваме Сините планини. Та видяхме, каквото видяхме от животинките, не мога да отрека, че беше много интересно. Пак, както стана ясно, изпуснах да се снимам с коалите, но от друга страна, изтървах си картата за хотела, но един китаец ме дръпна и посочи, къде е. Благодаря му и му прощавам, че нападна да яде сурово едното кенгуру. След това се насочихме към Трите сестри, което не е сериал, а част от Сините планини. Също интересно място заслужаващо да се види, но повече като част от екскурзия, а не цял ден да му се отдели. След спорен обяд от към качества там, се насочихме към нещо като увеселителен парк. Нещо, което можехме и без него, но хайде, пак е вид преживяване, което друг път едва ли ще имаш. Вечерта вечеря в специален стек хаус. Приятно беше, след това малко разходка, като този път намерихме по-правилния път на връщане.

Следващия ден, по-точно 26ти януари, беше деня на Австралия. Един вид техния 3ти март, но без да се развяват руски знамена и да се благодари на братушките. Пък може да е имало и аз да съм пропуснал. Преди обяд беше посветен на обиколка на Операта в Сидни. Честно, това за мен беше най-очакваното нещо от цялата екскурзия предварително. И основателно. Останах много доволен, видях две от залите, което не винаги може да се направи от посетителите. Едната, голямата, си е баш залата, а другата, по-малката, е предназначена за балет и опера. Гидът ни там много добре и забавно разказваше, симпатична мургава (може би) австралийка. Хубавото преживяване леко бе замъглено от мрънканията и недоволството от групата, която влязохме да разглеждаме. Но това малко или много вече го засегнах в написаното до сега и няма смисъл. След като излязохме, пак си направих разходка покрай Операта. Леко се жмъцнах на една пейчица, която май към този момент не беше много разрешено да се сяда на нея, тъй като спираха разни лодки със специални хора, които трябваше да бъда на празненствата. Поседях малко на спокойствие там и се насочих към хотела с мисълата леко да поспя. Не се получи по една или друга причина (съквартирант!). Като междувременно ни пращаха самолетни билети за пътуването на другия ден към Мелбърн. Няма нужда да казвам, че баш моя гидът ни забрави да го прати. Не беше лоша жената, ама сякаш на айляк изкара пътуването. Като видях, че пак няма да ми се получи със спането, пак обиколка покрай Операта, като този път доста народ имаше и това леко ми уби кефа. Вечерта бяхме в въртяща се кула, която така и не запомних как се казва. Общо взето ядене на корем, нашите си показаха простотията. Отново спорно преживяване, но все пак нещо различно. Интересното е, че не може да седиш колкото си искаш там, а имаш час-час и нещо на разположение. Аз пак се прилепих към една групичка, насочихме се към Операта да гледаме баш зарята, но на пропусквателния пункт нещо ги изгубих. Сега, баш зрелищната заря я изтървах, но все пак изгледах няколко по-малки, които си бяха впечатлителни. Имаше си и концерт със специални изпълнители, като на големи екрани във водата всички можехме да го наблюдаваме. Всъщност беше наистина добре направено, но цялата тази навалица, а и леко нахалните китайци/дръпати, които без малко ще искат да ти се качат на главата, че да гледат и снимат, малко в много идва. Затова и реших да се прибера. Много тъпо беше, точно когато излизах от банята като чувах зарята. Явно не ми е било писано.

Общо взето това беше, тъй като на следващия ден пътувахме от Сидни за Мелбърн, а за там вече разказах как пристигнахме на 44 градуса, един час е полета някъде. Първоначално как бяхме в стая с едно легло, но после си разменихме стаите с тази на жената на съквартиранта. Приятна вечеря имаше, неприятно изгубване, психария и така.

 

ОБОБЩЕНИЕ

 

Въпреки всичко случило се преди, по време и след пътуването, важното е, че бях на дестинация, която вероятно друг път едва ли ще посетя. Да, не беше моето обкръжение и среда. Обективно, аз бях този който не се вписваше баш, въпреки опитите ми. Но в крайна сметка, на всеки светогледът му е различен. За едни е ядене, пиене, да си покажат цялата програма, за други друго. Все пак Операта в Сидни, The Great Ocean Road, животинките и другите природни специфични неща за Австралия, си струват донякъде неприятното цялостно изживяване. А и както казах, за доста хора това си е мечтано място за посещение и отчасти разбрах защо. Нещо което пропуснах да спомена, но пък за край също върви. Не знам какво правят с тези улици, но беше винаги чисто, особено в Сидни. Няколко пъти чистих с мокри кърпички обувките си и нямаше помен от мръсотия. Особено след празника на Австралия, когато се беше събрала огромна тълпа вечерта, а сутринта когато минах пак от там, все едно нищо не е било. Всъщност имаше и други интересни „небогоугодни“ неща в Сидни, но реших да не им обръщам внимание в този пътепис. Нека така да го кажа, определено е трудно в такъв град да останеш особено примерен. Пропуснах да кажа и че има повече от два вида тоалетни или пък това, че покрай океана никакви високи сгради няма. Някои от нещата като си сравниш с тукашните, малко тъпичко ти става, как може и да може, стига нещо да се иска да се направи. Но каквото било, било. Преди буквално месец се чудих какво и що ще е, а вече мина. Хубаво, лошо, бях и на другия край на света. Това е важното.

Няма как да не завърша с нещо традиционно австралийско :D

Empty Words part XIII – season 2025/2026

 

Кога стана 13-та част и аз не знам. Всъщност знам, тъй като пиша, че са толкова, пък реално около 2-3 липсват и съм пропускал през годините. Не че като се обяснявам, има някакво значение и някой ще му направи впечатление...пък смятай някой наистина накрая да ми чака обзора за музикалната година, какъвто е през моите очи и да го е яд, че има-няма пропуснах няколко. Да, типичен увод за подобно писание – безсмилено, обяснявам се и пълня място, докато стане време директно да се насоча към основната тема.

2025

Тази година продължи увлечението ми разните нео-фолк неща, което по някакъв начин изби и в слушането на 90-тарско техно/електронна музика с уорлд влияния. После към баш класическо само техно. Изслушвайки сега някои от албумите, които бях изброил в класацията ми миналата година, установих, че доста добри неща е имало и тази година може би е по-слаба от към толкова качествени неща. Което пък от друга страна ме навява на мисълта, че нещата от тази година, може би догодина ще оценя наистина колко са си стрували. Естествено, да стигнем и до там, че си има цяла година до тогава. Сега да се насоча към нещата, които според мен бяха най-добри и струващи да се чуят през 2025 г. И този път просто ще бъде изброяване, а не класация. По-лесно е някак си

 

Agnostic Front – Echoes in Eternity – класиците в хардкора отново не разочароваха. Да, рядко подобни групи попадат в моя класация, но тук всичко е както трябва. 15 песни, половин час и след това пак искаш да си го пуснеш. Защото енергията е заразителна;

Behemoth – TSOG – един от албумите на годината. Да, тъпо заглавие, но скандалът и шокът продават. Обаче музиката е прекалено добра, че да се подцени. С нужното времетраене, че да не ти писне, но и да остане желанието още да го слушаш. Най-добрия им албум от Evangelion насам!!!;

Biohazard – Divided We Fall – силно завръщане на оригиналния състав. Малко гласовете им са поизчезнали, няма как да се сравнява с класиките им, обаче си струва слушането. А и това е музика за концерт, там най-добре си проличават качествата и енергията;

Bleeding Through – Nine – имах по-големи очаквания за този албум. Ако не беше излязал в началото на годината и да имах време да го въртя толкова, можеше и да не е в този списък. Въпреки това не разочароха, което, както и да го погледнем, в днешната музикална действителност, пак е нещо;

Brainstorm – Plague of Rats – немски пауър да бъде в моя класация е от изключителна рядкост. Само че към тези имам слабост от преди 25 години. Не че съм ги слушал особено от тогава, а това което съм чувал, да си е струвало, но този албум е добър. Няма да е грешка да се чуе;

Darvaza – We are Him – буквално в последния момент влезе в този списък. Може би най-добрия блек албум тази година, но това беше очаквано. Норвежко (комбинирано с италианско), издадено от Terratur Possession, най-добрата комбинация последните години;

Daevar – Sub Rosa – 2025 г беше годината на групите със сабатски/стоунърски рифове и женски вокали част I;

Daron Malakian and Scars on Broadway – Addicted to the Violence – нов SOAD май повече няма да чуем, така че това ще служи за заместител. Като качества не е по-зле от групата-майка, няма да съжалят феновете, ако му обърнат внимание;

Drudkh – Shadow Play – години наред съм ги нареждал, а и като цяло украйнската блек сцена. Е, този албум промени малко или много мнението ми. Вероятно имат и по-силни неща, но в този има нещо, което те кара пак да си го пускаш. Нищо че, както вече казах, ми писна от 10 и кусур минутни песни, понякога се преживява;

Fimbul Winter – What Once Was – първо да кажа, че това е EP, а групата е от бивши музиканти от Amon Amarth, но правещи нещо много по-интересно от тях. Дано скоро чуем и цял албум, защото тези пет песни са едно от най-добрите неща тази година;

Gaahls Wyrd – Braiding The Stories – Гальо си прави стабилни албум с тази група. Стилово не смея да го определям, а и феновете на Gorgoroth едва ли ще им е най-любимото. Което всъщност е плюс, тъй като има нещо много повече от това звучене;

Ghost – Skeleta – да, вече взеха да правят почти едни и същи албуми, все повече залитат към попа, което не е непременно лошо, но някак вече го няма елемента на изненадата. Въпреки това, песните са качествени, а те стават все по-големи. Макар, че е по-правилно да кажа той, а не те;

Green Carnation – A Dark Poem part I – интересен албум след голяма пауза. Норвегия е символ на качеството не само в блека, а и в прогресива. Според мен, доста фенове и на другите стилове ще намерят интересни неща в него;

Gruesome – Silent Echoes – да, копие 1:1 на Human на Death, но в днешната реалност такива са нещата. А и те самите не са го крили. Имитация, но създадена с уважение, а и е хубаво пак да чуеш подобно звучене. Копие, но качествено;

Igorrr – Amen – поредната група, която съм подценявал, а с новия си албум тотално променя мнението си. Да, все още има прекалено хаотични и накъсани неща, но Blastbeat Falafel е хита на годината. Всъщност, той е хитЪТ на хитовете на хитовете тази година;

Killswitch Engage – This Consequence – тук важи същото както при Bleeding Through. Добър албум на който основния му плюс е, че излезе в началото на година и имаше време да му се обърне внимание. А и май е най-доброто им нещо от немалко време насам;

King Witch – III – 2025 г беше годината на групите със сабатски/стоунърски рифове и женски вокали част II;

Lady Gaga – Mayhem – да, правилно сте прочели. Силен албум, добре направена музика и имащ смисъл. Нещата, които стандартната поп музика последните години, да не кажа десетилетия, вече няма;

Machine Head – Unatoned – не съм крил, че винаги са ми надценявани и водещи се по актуалното, но албума е добър. А те умеят да правят такива албуми, който да ми е неприятно да призная. И май от няколко години по-правилно е да се използва „той“, вместо „те“;

Messa – The Spin – 2025 г беше годината на групите със сабатски/стоунърски рифове и женски вокали част III;

Novembers Doom – Major Arcana – първоначално не ми се понрави. След това 1-2 песни вече ми бяха ок. Сега обаче го смятам за нещо много силно. А и все повече смятам, че си имат собствен стил и сравненията с Opeth и My Dying Bride трябва да престанат. С този албум още повече важи това;

Paradise Lost – Ascension – някак много ми се иска да го определя за албум на годината, защото отдавна не са правили толкова разнообразен такъв. Да, имам крайни пристрастия към тях. А тук можете да прочетете повече за цялостното ми мнение;

Puteraeon – Mountains of Madness – един от двата албуми в този списък повлияни от Лъвкрафт. Сега, не знам дали е по-силен от другите шведски дет албуми, но има нещо по-различно и интересно в него. А това го правеше и по-въртян;

Rivers of Nihil – Rivers of Nihil – така и не ми харесаха предишните им неща, но тук говорим за един от най-силните албуми за 2025 г. Не знам дали точното определение е прогресив дет, но има много музика, тежко е, но и някак зарибяващо. Чистите вокали спомагат много за разнообразието и разчупеността;

Robert Plant – Saving Grace – явно активното слушане на Led Zeppelin последните години е дало резултат. Приятен и топъл албум, клонящ към фолка и кънтри, но някак успокояващ и релаксиращ. Everybody’s song е една от най-силните песни тази година;

Scour – Gold – този проект на Фил Анселмо ми е много любим. Зъл блек с достатъчно дет привкус, където мачка всичко наред. Особена оригиналност няма, но пък касапницата не спира;

Steve von Till – Alone in a World of Wounds – не съм фен на Neurosis, но Harvestman и този му солов проект са ми много приятни. Да, няма да е нещото, което да си пуснете всеки ден, но пък за определени дни само това е подходящата музика;

Testament – Para Bellum – чудесен албум. Пък нега замръзналите в миналото да казват, че само първите им неща струват. Но трашът като цяло не струва, а този албум далеч не е само траш;

The Great Old Ones – Kadath – другия повлиян текстово от Лъвкрафт албум. Не е чист блек, но звучи достатъчно мрачно и злокобно. Сега, наистина ми писна от 10 и повече минутни песни, но тук не нагарча (да, повтарям се, но е факт);

Turnstile – Never Enough – един от албумите на годината. Цялата тази комбинация между хардкор/пънк, дрийм поп, уейв и още немалко неща, правят музиката силно приятна. Да, явно остарях, защото това вече е звученето на поколението след мен, но не пречи да се оцени подобаващо. Хубавата музика няма възраст;

Unleashed – Fire Upon Your Lands – така и не ги захаресвах, но с този албум нещата се промениха. Вероятно, ако бях фен на старите неща, нямаше да е така, но това няма значение. Чуй го, без това Amon Amarth вече звучат като Sabaton с дет вокали, та не останаха много дет групи с викингска тематика;

Voltbeat – God of Angels Trust – още един от албумите на годината за мен. Да, не е толкова „хитов“ като предишните, малко прекалено се задълбава в окултната тематика, но е чудесен. Въпреки заглавията на песните, звучи много позитивно и слънчево, което понякога е плюс. Не става само с шведски дет и мракобесия;

Voodus – Emanating Sparks – като няма Watain, тези вършат чудесна работа. Само че работата е там, че групите, които го играят като временен заместник на оригинала, взеха да звучат по-добре от него. И вината далеч не е тяхна;

Wardruna – Birna – първия албум на Wardruna, който наистина ми хареса и си го пуснах именно заради това, а не за да търси нещото, което да ме накара да го харесам. Някои вече твърдят, че се изтъркаха. Може и да е така, но предвид купищата групи вдъхновени и „вдъхновени“ от тях, май това твърдение все още не е вярно;

Wombbath – Beyond the Abyss – класически шведски дет, създаден от стари кучета. Винаги трябва да има поне един такъв албум в годишна класация. Вероятно има и по-добри, но удоволствието там далеч не е същото.

 

Нещата, които се струва да се споменат, а не са влезли в този списък, също не са малко. Шведския дет отново се отчете с добри издания като Centinex, Lik и Entrails. Arch Enemy направиха приятен албум, но в края на година бяха напуснати от вокалистката си. Не е голяма загуба, без това там отдавна е едно и също. Cradle of Filth първоначално направиха добро впечатление с албума си, но после такива скандали се завъртяха около тях, че музика отиде на заден план. Но и тук вече не ми е чак толкова интересно. Amorphis неприятно изненадаха с лековат албум, който е спасен от разочарование само от опита и качествата им които имат, но май този път останаха само с имането им. Въпреки това Weavers е една от най-добрите песни на годината, нищо че е бонус към специалното издание. Epica и Eluveitie, групи, които са ми страшно далечни и правещи неща, които са за една друга аудитория, изненадаха с приятни албуми. А реално дали наистина е така, само феновете им може да кажат. Soulfly издадоха нов албум и общо взето с това може да се обобщи качества му. Има страшен хайп (чудесна дума) около Orbir Culture, които ще свирят на Хилса в Пловдив догодина, но не намирам причина защо е така. Още доста неща имаше за слушане за тази година, но е ред да се обърне внимание и на по-песимистичните неща. Примерно Katatonia и My Dying Bride. Първите се превърнаха вече в едноличен проект на Jonas, въпреки че още се водят уж група. Албумът е едно от разочарованията на годината и за жалост повече показва, че от към качество на музика вече очакванията няма как да са високи. Вторите, дори и без албум, разочароваха, защото окончателно се разделиха с Aaron. Извинявайте, но това вече е друга група. Ако не си се излагал на младини, на стари години го правиш, това важи и за двете групи. Няма как да не споменем и тежката тема за много напуснали ни музиканти тази година. Ози, може да се каже, буквално ни покани на погребението си на онзи знаменит концерт в Бирмингам. Честно, никога не съм си представял, че някога Ози и Леми вече няма да ги има. Сякаш тази музика започва с тях и когато вече не са тук, тя свърши. Пак казвам, тежка тема е това и може би трябва да спра до тук, но не мога и да не спомена и Brent Hints. Първо, напусна или го махнаха от Mastodon, не стана ясно. След това започна да обижда бившите си колеги, а накрая загина в катастрофа. Ако четете блога ми, вероятно знаете, колко любима група са ми Mastodon и подобни случки, малко или много ме жегнаха. Да, винаги съм смятал, че колкото и да си фен на нещо, по-важно е хората около нас и на тях да обръщаме внимание. Да, трябва да отдаваме почит на музикантите, но да не го превръщаме в драмата на живота ни. Но стига толкова, казвам го за трети път, тежка тема е и за съжаление трябва да сме наясно, че любимците ни няма са вечни, но е по-важно да обръщаме внимание на близките ни около нас.

Може би трябва да кажа нещо и за концертната година, но толкова неща изтървах, че май по-добре да не подхващам темата. Все още определени фенове предпочитат да гледат любимите си групи в чужбина, а не тук. Нещо, което продължавам да не разбирам, но пък от друга страна, едно мое ходене до София за концерт е все едно отивам до чужбина за такъв. Както и факта, че и проумотърите са виновни отчасти за това положение. Нищо не е само черно или бяло. Хайде стига толкова, че много изписах, а колко казах, не е ясно.

 

2026

 

Пиша аз всяка година какви и от кои групи очаквам нова музика и/или албум, обаче едно изказване на музикант от тази година ми направи силно впечатление. За какво една група да се мъчи да прави нещо ново, ако няма вдъхновение и/или усеща, че материалът който е създаден не е на нужното ниво. Нов албум защо трябва да е нещо задължително и да постоянно напрежение върху музикантите да прави такъв, ако самата тя не чувства, че трябва да го направи. Това е нещо, което е доста отрезвяващо като мнение от другата страна, тъй като като фенове постоянно, или поне на определен период, искаме нови неща от любимите ни групи. Естествено, това не пречи да си мрънкам, че еди-кои-си нищо не правят от толкова време и ми мина живота да ги чакам (сами се сетете за кои става въпрос, жокери няма да давам, само ще кажа, че са първите в това изброяване). Както и не пречи, че са казали, че (може би) ще има нещо ново от тях, а такова...ей този. Хайде да започвам директно с празнословието и чесането на език.

 

Dimmu Borgir – няма какво да лъжа, най-очаквания от мен албум за следващата година. Няма да казвам, че и за тази беше така, при условие, че влязоха в студио декември 24 г, а до този момент никаква конкретна информация. Наистина е уморяващо да си им фен. Да, свириха на доста фестове, имат нов (тур)китарист и честно казано изглеждат в много добра форма, но...хайде стига, дайте ни нов албум!!! През 26-та ще станат 8 години от предишния. Честно, мина ми живота да им чакам албумите. Явно в Норвегия времето лети по друг начин, тъй като ако се загледате 8 от 16 изброени тук групи са именно от там и все с големи времеви разлики между нови издания. Но аз си искам нов Dimmu Borgir!!!;

Moonspell – думите от увода са на Fernando. Може би наистина ако една група няма какво да каже, по-добре да си прави концертите и да не се мъчи с нова музика/албум. Конкретно към тях, след последните им албуми, нямам особени очаквания. Способни са на приятни изненади, но дали ще го направят. Дано имаме възможността да го видим/чуем;

King Diamond/Mercyful Fate – тук малко взе да ми писва. Всяка следваща година ще има нов албум, независимо кое от двете и после все се отлага. Все нещо се добавя в студиото, все нещо се доизкусорява, а като сложим и проблемите със здравето на King Diamond, нещата стават още по-неясни. И всичко това за групи, които даже не са ми чак толкова любими. Смятай;

Mastodon – без да издават нова музика, 25-та беше доста интересна година за тях. Brent Hinds, колоритния им китарист, първо напусна/беше изгонен, а след това почина в катастрофа. Междувременно свириха в България, а аз ги изтървах. Да, яд ме е. Сега ще е интересно как ще звучи новия им албум, след всички тези събития. Способни са да направят албум на година, нещо нееднократно доказано последните 20-тина години. Само да не е като последния;

Mayhem – в студиото са и записват нов албум. А винаги нов Mayhem си е събитие, независимо какъв е резултата. Последните два бяха много добре, като в Daemon определено си личеше леко завръшане към звученето от De mysteriis. Интересно ще е дали ще продължат тази линия или пак на някъде другаде ще ги отведе (бел. ред – 6 февруари излиза);

Korn – колкото да са ми любими и да имам симпатии към тях, с годините все по-малко очаквания имам към тяхна нова музика. Да, задължителното ще се слуша и то много, но да бъде нещо от рода „албум на годината“/топ 10...абе едва ли. Не че бих се разсърдил, но по-добре да съм реалист;

Thorns – мрънкам, че мина живота да чакам нов Dimmu Borgir, но тук вече 25 години се чака за този прословут, уж вече готов албум. Къде бе, вече даже се говори за трети такъв. Но хубаво първо да чуем втория, вече готов, че малко в повече стана това постоянно говорене, а действие реално няма;

The Kovenant – вероятно от всички изброени тук е най-малкия шанс за нов албум, но надежда винаги има. Доста се активизира, махнаха Astennu, да видим, ако въобще има нещо ново от тях, в каква посока ще е;

Old Man’s Child – вече направиха няколко концерта, т.е. активизираха се, защо пък да не има и нещо ново от тях. Най-вече ще е приятна изненада, а и Galder не се е дънил. Е, не е правил и шедьоври с групата си, но ще си е събитие техен нов албум;

Shadows Fall – тръпка са ми още от ученическите години, а и след това. Доколкото знам, записват нова музика, а кога ще я чуем, нищо конкретно няма;

Slagmaur – поредните норвежци, които са редовни в частта за какво очаквам от предстоящата година. Всъщност толкова време вече чакам, че нямам очаквания, даже забравих как звучеше последния им албум, което не е особено добър признак. Но всичко може да се обърне и да бъде сред призьорите в края на година. Само да издадат нещо ново, нещо което важи за всички норвежци тук (бел. ред. – на 26 февруари излиза);

In Flames – обявиха участие на доста от големите летни фестове лятото, което води до мисълта, че вероятно може и да има нещо ново от тях. Както и че може и тук да свирят, защо не. Иначе като очаквания от към музика, нямам. Няма напротив да ме оборят;

Satyricon – ако не сте разбрали от написаното до сега, а и от предишните ми подобни писания, норвежките групи не са най-големите бързаци що се отнася до правенето на нова музика. А докато стигне до издаване, още повече. Ще ми е интресно какво ще направят, макар че онзи интерес, който имах към тях преди отдавна да се е изпарил;

Gojira – обиколиха където имаше да се обикаля, че и през България, ред е сега и на така дългоочаквания им нов албум. Сега, имам си други по-дългоочаквани и присърце неща, но тяхна нова музика, ще е едно от събития на 2026 г., така че, ще се слуша, но пък може да е по-добре без очаквания;

Alice in Chains – обещават нова музика догодина, дано си го изпълнят. Нямат навика да се дънят, а и харесвам нещата им след „реюниъна“. Полускрити фаворити за една бъдеща класация на най-добрите неща  от годината;

Arcturus – още едни норвежци, които последния момент прибавям в този списък. Причината за това е, че в публикация в инстаграм казват, че скоро ще има инфо за нов албум. Звучи чудесно, дано да стане реалност, защото ако всички тук изброени норвежци издадат нови албуми...абе нереално ми е, пък дано се случи.

 

Това беше от тазгодишното ми писание. Докато се наканя да довърша, оформя, добавя, променя и още какво ли не, немалко концерти се обявиха. Почти всеки би намерил нещо за себе си. Също така, направих интервю с главния редактор на Про-рок, след което почти двойно ми се качиха четенията в блога. Като цяло, не само за месеца. Ако четеш това, благодаря ти. Наистина се радвам, че вече се натрупаха повече прегледи на писанията ми. Да, странно, главно от Югоизточна Азия, но нямам претенции. Вкарвам немалко труд и желание във всичко това и виждам, че все пак си струва. Така че, ако четеш това, споделяй в социалните мрежи, пращай на приятели, коментирай, нареждай и каквото ти е на сърце. А не само това писание, което и да е от другите. Сега остава само да ви пожелая весело изкарване на празниците, посрещане на новата година, която да бъде бахти яката и само с хубаво да я споменаваме. Бъдете повече хора, проявявайте разбиране, слушайте яка музика, незасивимо какво е времето навън, във вас да е вечно лято. Чао и до скоро!!!

Казах, че тази година слушах странно много тупса-тупса като за мен. Нека и да завърша с такова!

ИНТЕРВЮ С НАЙДЕН КОЛЧЕВ (ПРО-РОК)

 

Преди, сега и всичко което се случи по пътя през тези десет години 

Седми декември вечерта. Вероятно време когато не малко се подготвяме за предстоящата работна седмица, на други просто ден като ден, а трети се готвят да се начупят материално на студентския празник на другия ден. И сякаш от никъде дойде новина, която вероятно мнозина са очаквали. ПРО-РОК СЕ ЗАВРЪЩА!!! Да, само за един брой, обзорен за тези 10 години през които ги нямаше, но все пак пак може да им се нарадваме. Или наредим. Както беше преди винаги. Списанието беше важна част от израстването ми като фен. От първите му леки наивни броеве (крачки?), през порасването му, стабилните и силни броеве до лекия, но със завидна постоянност залез. Първия път когато се докоснах до Про-рок беше през есента на 2001 г, закупил брой втори, все още слушащ немско хеви/пауър осмокласник. След това не съм изтървал брой. Случавало се е от рано сутрин да стоя да чакам да взема новия брой. Да пътувам до друг град за да си го взема. Да поръчвам на други да ми го купят. Да обикалям от будка на будка, докато го намеря. Така минах през гимназия, студенстки години, пост-студентски години. Сега, дали по някакъв начин е виновен за изградения ми музикален вкус, не съм сигурен, но определено има вина за научаването на много нови неща и запълването на съзнанието с информация, която вероятно никога няма да ми потрябва. Нерядко съм нареждал пишещите в списанието, но от друга страна се радвах, че все пак има списание в което се пише за неща, които ме вълнуват. А идеята за интервю с главния редактор на списанието – Найден Колчев, много отдавна си я имах в главата. Още след последния брой бях нахвърлил няколко въпроса, но нещо не се случи. Скоро се присетих, че тази година стават 10 години от както спря списанието и пак ми щукна тази идея за интервю. Явно нещата е трябвало да станат от само себе си и ето чудесен повод това да се случи. Надявам се да ви е интересно и да ви хареса.

 

Здравейте, г-н Колчев! Радвам се, че отново може да говорим за Про-рок в сегашно време, макар и за само за един брой. Кога узря идеята за подобен еднократен „реюниън“?

Привет на теб и на твоите читатели! През април решихме, че ако въобще някога ще правим такова нещо, то моментът е „сега или никога“. Откликнаха почти всички автори, които останаха до края на потъващия кораб преди 10 години. Иначе през годините сме допускали такъв брой, но нищо сериозно. Но сега при възможността да отпразнуваме „10 години смърт“ – как да пропуснем?

 

Няма как като ваш (най)редовен читател да не кажа това, което засегнахте и в увода. Сякаш края на списанието не беше такъв, какъвто заслужаваше да бъде. Пак малко крайно фенски ще прозвучи, но няколко пъти съм сънувал, че излизат нови броеве, които малко или много ще сложат окончателната точка на съществуването му, както трябва и заслужава. Не е въпрос, но е нужно да се каже.

Благодаря много за това – това със сънищата е странно. Отначало си мислех, че са си само мои ъъъ... кошмари? (бел. ред. – кой е казал, че и при нас не е било комшари :D) Оказва се, че съвсем не е така. И читатели и съекипници са сънували някакви неща, свързани със списанието. Това само показва колко Про-Рок е бил важен за нас и как липсата му наистина оказва влияние.

 

Все пак е хубаво да акцентираме, че това ще е само еднократно. Няма да има други „специални издания“, „юбилейни турнета“, „броеве на завръщането“, което нерядко виждаме от (не)любимите си групи?

Не точно. На няколко места в този брой пиша, че ще има още поне един: след още 10 години. Ще се преброим тогава и ще видим... Няма как без малко черен хумор...

 

Имаше ли някои от писачите в Про-рок, които отказаха да се включят в това начинание?

Да, всъщност само един, което за мен бе огромна изненада. Явно идеята, че това е нещо еднократно, бе привлекателна. Виж – ако бях казал: „Хайде да го правим отново“, предполагам, че щеше да има макс един или двама, които да ме подкрепят J

 

Забелязва се и нов про-рок – Самуил Колчев. Това вашия син ли е, който като малък така се радваше на клипчета, където роботи разрушават света, успокоява се на Masterplan, а след време с радост му купувате тениска на Master of Puppets?

Винаги съм казвал, че ти знаеш повече за нас, отколкото ние самите. Не помня да съм споменавал точно тези неща някъде, но ти вярвам напълно. Да, той е. Появи се на бял свят около брой 29… Все пак исках да покажа, че може да има такова нещо като музикално възпитание. Колкото и да критикуваме следващото поколение – от нас зависи тяхното образование във всяка една сфера.

Обективност №1 – за роботите и Masterplan беше казано в един от уводите. Ако не се лъжа 2007 г., брой 34 с Chimaira на корицата. А това с тениската, в материала на Стиф за еднократното издание на феста Aero Rock Starz в Стара Загора или някои от историите свързани пак с този фест.

 

Въпрос, който вероятно само най-върлите и ранни читатели ще разберат. Какво се случва с Любо Нанов, Стефан „Bate Zuffo“ Миленков и мистериозния му немския му помощник в интервютата?

Еее, с Любо сме приятели „до гроб“. С „Бате“ си пишем спорадично, но сега покрай това издание може и да възобновим контакти. Юрген... Никаква идея си нямам, наистина.

Обективност №2...в този случай разяснение – Bate Zuffo и Юрген бяха един вид кореспонденти на списанието в Германия през първите му години. Благодарение на тях имаше интервюта с групи като Motorhead и Dream Theater. При първите, когато подават на Lemmy брой на Про-рок да се снима с негo, той само му хвърля странен поглед и казва: Какви са тези? А Mikkey Dee му отвръща – а, това са Hammer Fall, много са добри. А Lemmy му отвръща – значи наистина за нищо не стават. При DT когато подават на James LaBrie да се снима с брой чиято корица е Manowar, той веднага отвръща – ааа, не, не, дай ми с някои други

 

През годините имало ли е човек, който съжалявате, че не се е задържал повече в списанието?

Като че ли не. Про-Рок бе такава месомелачка, че ако някой е издържал определено време – явно така е трябвало да бъде. Почти всички даваха максимума от възможностите си. Мъчно ми стана сега за Адриан Лазаровски, че рано си отиде от този свят, но той преди това вече бе напуснал и Про-Рок...

Обективност №3...и в този случай разяснение – Адриан Лазаровски беше почти от началото в списанието и един от главните „виновници“ за развитието му. Интервютaта му с King Diamond са култ. А преди това бе и в ХАОС, друго много важно за мен списание. Нерядко интервютата му бяха орязвани от редакторите, защото е имал навика да се заприказва с отсрещния музикант за литература. Освен това бе и автор на няколко книги и преводач на книгите на Лъвкрафт. Почина при...странни, така да го кажем, обстоятелства, буквално когато и Про-рок беше в края си. През години и аз съм имал комуникация с него, но за съжаление не успяхме да се видим на живо.

 

Нека погледнем и малко глобално. Нерядко в списанието сте определяли някои групи като „следващото голямо нещо“, „новите тези/онези“. Смятате ли, че вече се появиха групи, които реално са новите „големи“, които пълнят стадиони и зали?

Не, няма нови стадионни групи с малки изключения. А особено в някои стилове ситуацията е крайно зле. Кой ще наследи големите в траша, които сега все още пълнят стадиони? Яки банди много, но надали ще се появят отново такива големи имена. Това важи и за другите стилове. Виждаш ли наследниците на Priest и Maiden? А в рока ситуацията е още по-зле.

 

Също така, смятате ли, че групи като Metallica, Iron Maiden и Judas Priest буквално ще свирят до последния си дъх на големите сцени и никога няма да приключат, просто защото не знаят друг живот? А и няма кой да ги замести!

Да, това могат, това обичат. Тук не говорим за пари и дори за влияние, а за усещането им за живот. Няма как да спрат. Ето – Dave Mustaine каза, че спира, но след няколко години прощално турне и ... концерт на Луната? A Rush, които взеха жена на мястото на великия Neil Peart? Това е по-силно от всички обещания, които някога си дал. Ние също го усетихме.

 

Как гледате на все по-масовото навлизане на AI и компютрите, които оправят, подреждат и подобни неща музиката на една група. Не стана ли тя все по-бездушна и липсата на човешкото, което както носи грешки не само на живо, а и в студиото, но някаква на моменти и гениалност, заради която феновете боготворим определени групи?

В броя единственото интервю е на робот с измислена от него банда и фотосесия. Ей така, малко за разтуха след сериозните четива. AI има място в индустрията като инструмент, като помощно средство. По принцип роботът трябва да е нещо, което да ползваш мъдро. Оставиш ли го да твори вместо теб – обречен си.

 

Какви са вашите наблюдения към сегашното поколение фенове. Покрай всички тези платформи и информация, която ги (и ни) залива, дали цялата тази тръпка да откриеш нова група, да чакаш нов албум, да ги гледаш на концерт е останала в миналото? Да не говоря да се вълнуваш да видиш обложката и новите снимки, как изглежда сега групата.

Различни са, доколкото мога да преценя. Искат всичко наготово, дори не им се теглят албуми J. Но пък са склонни да подкрепят бандите, които харесват директно, най-малкото защото имат тая възможност. Слушат много и най-различна музика, защото имат пряк достъп до почти всичко. Загадъчност тук няма, има проблеми с отсяването на плявата.

 

Лека конструктивна критика. Все още не съм прочел броя в детайли, но смятам, че в него можеше да намереят място и още две събития, които се случиха докато нямаше Про-рок. Първо, тоталния крах на деткора, където лидерите или се изгубиха и изчезнаха, или поеха по различни пътища. Второ, макар и по-далеч от стандартните неща в списанието - масовата вълна на всякакви нео-фолк, шамански, рунически, спиритуалични групи, явно вдъхновени от Wardruna и Heilung. Или просто нямаше кой да покрие тези теми?

Първото ми се струваше очевидно и не чак толкова важно събитие, колкото „спокойно логично“, ако мога така да се изразя. Имаме статия за шаманизма в музиката, там обръщаме внимание на доста интересни банди, макар и в малко по-различна плоскост от тези. Като цяло нямаше как да обърнем внимание на всичко – това са 10 години. През това време щяха да са излезли примерно 110 броя на Про-Рок.  Как да събереш 110 в един?

Обективност №4 – за този период, когато списанието не се издаваше, Wardruna се превърна от група страничен проект на музикант от норвежката блек метъл сцена в огромно име. Да, покрай сериала „Викинги“ вече имаха някаква популярност, но в един момент тя толкова нарастна, че се появиха толкова повлияни и „повлияни“, разбирайте безогледни копирачи, че се превърнаха в значимо име, нерядко главно в афиша на различните фестовете. Heilung от друга страна, за мен винаги са били по-скоро продукт произлизащ именно от тази мода, но за кратно време и те се превърнаха в познато име стоящо най-отгоре и с най-големи букви по фестовете. 

Няколко въпроса свързани с края на списанието, макар и непряко. Появата на тогавашната верига Lafka на „един човек“, имаше ли някаква връзка с постепенния край на списанието?

Нее, разпространението не бе проблем, освен стандартно високата му цена. 40% от коричната цена.

 

А това, че кмет на Каварна не беше вече Цонко Цонев?

Също не – той ни подкрепяше до последно. Даже накрая ми каза: „Найдене, дай да намерим средства, да съберем от фенове и групи и т.н., за да продължи списанието.“ Не исках и да чуя.

 

Вече от дистанцията на времето, кой период на списанието смятате за най-силен като материали и качество на писане?

Може би 2006-2009 година.

 

В увода споменавате, че в края едвам сте стигали 900 продадени бройки. А в най-успешния период на списанието, до колко бройки са достигали продажбите?

3500 с броя на Kreator на корицата от декември 2008 г. Иначе стандартните ни продажби преди упадъка бяха някъде около 1800-2200 броя.

Обективност №5 – този брой излезе с календар на Manowar в пика на най-големите концерти в Каварна. Май даже си беше направо официалния календар на общината. Да не забравяме, че в него има и поредното култово интервю с Fenriz (Darkthrone), където в началото нарежда Lord Vickeron, но после му праща списък с култови задължителни блек издания и такъв с нови групи на които да се обърне внимание. Но да не насочвам темата към блека и силното му неналичие в списанието ;)

 

Очаквахте ли толкова голям интерес към новия брой? Бяхте ли предвидили и имахте ли готовност за пускане на втория тираж?

Не и на двата въпроса. То затова и вторият тираж сега ще ни излезе по-скъп от първия, ха-ха! Винаги съм бил финансов цар аз...

 

В последните броеве интервютата взети от Мартин Николов (От друга страна) все повече заемаха място. Това ли беше един от начините с който гледахте списанието все още да го има?

Не, просто той прави много силни интервюта, как да не ги публикуваш всички?

 

Имаше ли останали материали, които бяха готови, но така и не влязоха в последните броеве? Примерно за „На прицел“, „Скенер“, „Класическите албуми“ и т.н.

Не, влезе всичко, знаехме няколко броя преди края, така че нямаше проблеми в това отношение. Помня, че дори последните материали бяха озаглавени с имена като „последни ревюта“, „последно интервю“. Имаше нещо величествено трагично в това как нито един от авторите не закъсня с текста си тогава, не напусна отдавна потъналия кораб. Сигурно и затова отново сме тук, макар и само за един брой.

 

Това беше от г-н Колчев. Вероятно има още доста неща за които да попитам, а и той да каже. Все пак вратата не е окончателно затворена и един ден може пак да видим още един брой на Про-рок. А може и продължение на разговора да се направи, по-скоро от колкото мислим и очакваме. Бъдещето ще покаже. Списанието си оказа своята роля, правилното време, правилното място. Може би светът вече няма нужда от подобни медии. Ако следите, ще видите, че списания с много повече читатели, известност и вероятно активи, вече ги няма или само в интернет останаха. Въпреки това, винаги ще има фенове, които ще искаме да държим в ръце любимото си списание и издание на албум. Било то на винил, диск, касета и т.н., да усещаме аромата на мастило, хартиенате книжка, да четем текстовете. Защото, за нас феновете, някои неща са вечни и неделима част от собственото ни Аз. Неща неразбираеми за другите...

Неслучайно тази песен намира място в този материал. Който знае, знае...