ЕДИН ТОШЕВЕЦ В НОРВЕГИЯ ЧАСТ II

 

Лятото на 2024 г. – вече от няколко месеца гледам екскурзия в Тромсьо свързана със Северното сияние. Практически без опит в пътуването, с прекалено много въпроси и съмнения в съзнанието, но с мечтата да посетя някой ден Норвегия. И все така всеки ден си отварям, гледам и буквално изучвам всяка точка и запетая от инфото и не събирам смелост да звънна и да се запиша.

Лятото на 2026 г. – за година и половина стигнах от почти крайния Север (Тромсьо) до почти крайния Юг (Австралия), две и като изживяване крайни пътувания. Плюс това, вече и посетил и за втори път Норвегия, този път Ставангер. Страховете и въпросите от неизвестното все така си стоят в главата, но поне за някои от тях вече съм намерил отговор. Ставангер помогна не малко за това. А по какъв начин, ще прочетете по-надолу.

ДЕН 0

Ставам в даже и не знам колко часа, за да мога да си хвана автобуса от Варна до София. Пътуване с продължителност толкова колкото от София до Ставангер, но това го коментирах вече в писанието ми за Тромсьо (тук). Още придрямващ и с сравнително спокойна като за мен музика бучаща в слушалките пътуването започна. Интересното бе, че същия ден Prodigy имаха концерт в София и имаше няколко фена в буса. За един не много кратък миг ми просветна, че ако отида на концерта веднага след това на летището за полета ще бъде голямо забавление. Не го направих, естествено, но идеята след няколко часа не ми се струваше зле. София в началото на август изглежда като в зомби апокалипсис, само където вместо зомбита, са останали сами лудите и…с малко повече боя от стандартното. Нещо което и по принцип си е характерно за района на Лъвов мост. Всъщност за този ден няма какво толкова да говоря. Имаше постоянна психария дали няма да изтърва полета, тъй като трябваше да се съберем в 3,20 посред нощ/сутринта на летището. Съответно деня мина в това настроение и гледане на леко тъпоумни екшъни с Ван Дам. Поне успокояваха за малко съзнанието. Малко след като си легнах дойде ред и за ->

ДЕН 1

Да, дните от само себе си преляха. С таксиджията проведохме интересен философски разговор като за 3 часа свързан с колко пари трябва да взимат таксиджиите за определи маршрути, за прясно взетата ми книжка и чат-пат лек политически нюанс. Като за такъв ранен час на летището имаше доста хора. В един момент се събрахме групата, минаване за оставане на багаж и взимане на билети, как аз отново бях само с една раница. Тази същата ако знаеше какво я чака, хич нямаше да мръдне от склада на Декатлон. Две пътувания до Норвегия изтърпя, доста вредни трябва да ѝ плащам. Времето до качването мина в кафе (за другите), закуска (за мен), опознавателни разговори и…това е, в между 3 и 5 часа, какво да прави човек. Да, да спи, но тук е леко изключение от стандартното. Първия полет беше от София за Варшава. И не, полските авиолинии не се казват Kurwa air, а летището Робърт Левандовки. Да, и аз бях изненадан и не можах да повярвам. Полет преминал в дремуцане (май всичко ми мина така), гледане на красивия изгрев, псуване на същия, че ти свети в очите, докато се мъчиш на спиш и така. След това, кратък престой на летището във Варшава, където освен обикаляне и леко единоборство с азиатци за свободно място за сядане, други нямаше. За първи път, но не и за това пътуване, ми се падна да седна на средна седалка. Отново нищо особено не се случи по време на полета, освен мустакатия стандартен чичо-поляк. Нещо което само на мен май е интересно.

И така, в придрямване, загуба на представа за часа и все пак с вълнение в съзнанието, пристигнахме в Ставангер. Първи коментари, че ми е само толкова багажа. Бих казал, че колкото е умствения, толкова е и другия, но ще е вид автогол, така че – не. Трансфера от летището до хотела беше в два буса, в моя се намърдах на предната седалка, а когато шофьора венецуелец отвори прозореца да влезе въздух, без малко като куче да си изкарам главата и с пълни сили да вдишам от норвежкия въздух. Сдържах се, все пак не върви още от начало да се излагам пред хората от групата. Те че ще разберат, че съм простак, ще го, но чак така в началото – не бива. Тъй като не можеха веднага да ни настанят, се отправихме на опознавателна разходка из града. Тук вече кучето в мен се появи напълно без да го спирам. По-точно, отвързаното такова. Другите културно снимаха езерцата и лебедите, а аз като муха без главата трябваше да бъде навсякъде по всяко време. Което в един момент ми изигра леко лоша шега, защото се заплеснах да гледам катедралата, а другите отидоха в различна посока. Веднага ми се възвърна спомена за губенето в Мелбърн. Е, този път погледа ми на орел ветеран ги засече и набързо се присъединих към тях. И повече не се отделих, че…абе разбрали сте. В един момент се стигна до общата идея да се седне някъде за храна. Първо бяхме много, след това не толкова. Не вярвах, че има по-скъпо място от автогарата във Велико Търново, но да – има. Норвегия се нарича. Не че от Тромсьо не знаех, но пак ми дойде в шок. Но пък един път се живее. Защо не изядеш сандвич или рибена супа за 30 евро. Което ме подсети за друго мъчение през пътуването. Винаги, ама винаги ще бъде рибена ЧОРБА, не СУПА. Както и пипер, не чушка, но това е друга тема. След като ни взеха по половин бъбрек за яденето, пак лека разходка и стана време за ходене хотела. И в Тромсьо бяхме в Comfort Hotel, но тук комфорта направо избиваше рибата. А такава има много в Норвегия. Този път съквартиранта ми беше много свестен, не се биеше със стената в банята, както в Тромсьо или да бъде полу маймун с мутренско възпитание и мислене както в Австралия. Тук оплаквания нямам грам, този път имах късмет. Надявам се, аз да не съм направил някаква простотия, но едва ли. Вероятно щях да разбера, ако е така.

Следобяд другите отидоха на водно сафари, а се отправих на поход до Трите меча. Едно от местата, което най-много съм мечтал да посетя. След „лека“ разходка от 5,5 км, преминаване през паркчета, покрай път, приятен и уютен жилищен квартал, достигнах до крайната си цел. Направи ми впечатление, че по пътя имах чувството, че все едно е пролет. Времето бе приятно, имаше ухание на растящи цветя и дървета, нищо общо със тукашната представа за лято. Сега да се върна от впечатленията ми от Svert I Fjell. Ако трябва да бъде честен имаше леко разочарование, тъй като очаквах нещо по-мащабно и внушително, а и имаше леко струпване на хора. Въпреки това шанса, не просто да го видя, а да се докосна до това място и по някакъв начин да усетя енергията му, си беше изживяване. А и има малко и приятно плажче до него, което добавя бонус точки. След това следваше връщане, на което най-после видях котка. Разглеле, от втория опит, да видя любимото си животно в тази държава. За някои най-вероятно ще е странно, че обръщам внимание на това, но наистина кучета имаше навсякъде, а котките бяха са изпокрили. Продължих с малко разходка покрай хотела и ранно, даже много ранно лягане. Все пак реално два дни почти не бях спал. А и стига толкова писане и обяснения, че стана много, а съм още в началото на пътеписа.

ДЕН 2 - PREIKESTOLEN 

Преди да започна конкретно за случилото се през втория ден на пътешествието, лека вметка. Не съм направил нито една снимка от Preikestolen. Явно обграден от толкова инфлуенсъри и контект криейтъри, аз се явявам „анти“ форма на това. Да, яд ме е. За снимките, не за анти-то. Сега да се връщам към писанието. За разлика от Тромсьо, този път имаше включена закуска. Биваше. След кратно приготовление, дойде ред и на пътуването, което общо взето беше блеене през прозореца на природните красоти на Норвегия. Като гледам какво съм си записвал като записки, че е било тежко и съм видял зор, струва ми се леко смешно и абсурдно в сравнение с това, което ни очакваше следващия и най-вече по-следващия ден. Но да, както казах неведнъж на пътуването, аз съм равнинно животно и подобни неравности леко ми бъркат в здравето. Още тогава усетих какъв зор ще има, но от друга страна, когато си обграден от яки хора с които ти е приятно и забавно, някак по-леко минава и не остава неприятен спомен. А и гледките, които така и не съм снимал, си струват усилията. Многото хора, които бяха там не си струваха, няма как да потисна мизантропията си, а и май не само аз я споделях. Както и да е. Също много хубаво бе това, че хванахме страхотно време за подобна дейност, което допринесе за приятната атмосфера. Е, да леко хвърлих ремък, някой бял дроб и здраво натоварване на краката, но нямам право да мрънкам, защото, както казах, това което предстоеше беше отвъд този ден. На връщане беше с една идея по-леко, не се пребих никъде, но явно го оставих за последния ден. След прибирането в хотела, част от групата отидохме на лек разходка свързана със запасяване с кафе и канелени ролца. Първото повече за другите, второто за всички. Вечерта премина в лобито на хотела в игра на асоциации, където не бях в силата си, но поне беше забавно. Пак ранно лягане, този път малко по-късно и пак със спорна успеваемост. Интересно бе, че в 21-22 часа местно време си беше светло, а някои от групата казаха, че дори посред нощ пак не е особено тъмно. Скандинавската му работа.   

Оказа се, че съм има снимка...една 

ДЕН 3 – MANAFOSSEN 

Началото на деня не се различаваше с нищо от предишния. Ставане, закуска, приготвяне и пътуване до дестинацията. В случая Manafossen. Екскурзия която до последно не бях сигурен за нея, дали си е струвало, че съм се записал. От сегашна гледна точка не съжалявам. Беше по-тежък и стръмен преход от предишния ден, главно заради това, че беше валяло предишния ден. За първи път се сблъсках с веригите, които следващия ден определено бяха едни от главните действащи лица. Тук пак е мястото да кажа, че подобни стръмности за равнинни животни тип „язовец“ (разбирайте борсук) като мен, идваха тежко. Все пак гледките си струваха, а и си има някакъв чар в такива походи. Видяхме водопади, кротко рупащи трева овце, че и достигнахме и до рекичка, където отделихме секунда-две за малко почивка, докато стане време за връщане. А то бе точно на време, защото заваля, което в комбинация със скалите и камъните, става притеснително. Но за пълния чар на тази комбинация, повече в следващия ден. Все пак имаше и някой друг притеснителен момент и добре, че дъждът ни хвана в края на слизането. Или поне една част от групата. Радващо бе това, че на отиване/качване нямаше хора и бе спокойно за наблюдаване и наслаждаване на природата. Разбирайте, другите да правят снимки и контент за социалните мрежи, а аз да блея. Имаше опит и за достигане до друга гледна точка на водопада, но в зародиш приключи, когато видях как е положението след завалелия дъжд.

И така стана време за връщане към хотела, някакви уговорки и предложения за вечерта, които не се реализираха. Все пак следобяд напазарувах малко сувенири и не чак толкова малко канелени рулца. Явно за мен Норвегия е канелени рулца и блек метъл!!! Пак вечер в лобито на хотела с асоциации и мафия/убиец. Игри, които до преди това ходене не бях играл, но реално ми хареса много. Особено за вечер след натоварен ден. 

ДЕН 4 – KJERAG И ВИЖДАНЕ ЖИВОТА НА ЛЕНТА

За този ден ми е леко тежко и натоварващо да пиша. Толкова стрес, шок, уплах и безнадеждност преживях, че дори и сега, няколко дни след изживяното, все още има някакво остатъчно чувство. Да не говоря за постоянното усещане, че падам, когато заспивам. Определено преживяване, което винаги ще помня, със спорни чувства, естествено. От една страна  се чудя, защото се хванах да го правя този преход, от друга – важното е, че не просто надскочих себе си, а се видях в ситуации, които не съм очаквал. Въпреки, че в един момент бях решил да се откажа, въпреки трудността, въпреки моментите на липса на решения, да не кажа спасение. Все пак да пристъпя конкретно към случилото се пред този ден.

Този път стандартно ставане, закусване, приготвяне и тръгване беше доста по-рано. Това, че беше валяло през нощта, а и като тръгвахме пак започна. Имаше някакво спорно чувство в мен, което не послушах и завърши със същия спорен резултат. Два часа път беше от хотела до Kjerak, времето постоянно се менеше. Явно бях силно неподготвен за това което предстоеше, тъй като другите бяха гледали какво представлява прехода. Тук е мястото да кажа, че реално май само аз нямах никакъв опит с преходи, планини, чукари и подобни. Май в един момент и си пролича. Не че това вече има значение сега. На място заварихме чудесно време и оптимизма бе налице. Малко след като тръгнахме, той много бързо се изпари. Още в началото паднах, малко след това пак. Тук идеята да се откажа стана реална. Ударих си коляното и лакътя, скъсах си панталона, а беше едвам началото. Странно ми е, че сега като се замисля, има един период от прехода, който не помня. Времето все така се менеше през няколко минути, но в моментите когато слънцето изгряваше имаше пълнещи душата гледки. Ако можеше да им се насладиш и стресът ти позволява това. Другите явно го правеха, но при мен не се получаваше. Отново имаше приятно пухкави овчици, които бяха доста гальовни, но не им обърнах внимание. Да, друго си е норвежката овца, но предния ден вече бях видял такива, а и като цяло съм виждал овца, за разлика от безпътицата в прехода. Тук е мястото да вметна, колко е важно покрай теб да има хора, които се подкрепят и надъхват да не се откажеш. Това определено ти дава сили и воля, въпреки всичко и съмнението в теб. В един такъв труден момент съквартиранта и още едно момиче от групата наистина ми дадоха сили да продължа и да не се откажа. А следваше вече терен, който бе доста по-равен и спокоен за вървене, което да успокои малко дишане и тревогите. Малко преди да завали стабилно достигнахме и до скалата. Усещането е нещо наистина различно и смятам, че не мога да намеря точните думи. За качване на нея и дума не можеше да става от моя страна, особено след като вече заваля и нещата станаха притеснителни. Постояхме тримата буквално няколко минути и пак хванахме пътя наобратно. Все пак изчакахме още едно момиче от групата, което бе малко след нас, а между временно дойдоха и други от групата. Дъждът се усилваше и в един момент всички станахме вир вода. Дрехи, обувки, раници (или поне на някои от нас), всичко подгизна. Но както казах, последната част от прехода по-равна и лесно се преминава, а мисълта за следващата, мокрите камъни и вериги не ми даваше много спокойствие. Като си на такъв достъпен терен, не можеш да осъзнаеш предстоящото. Но то в един момент дойде.

И започна онова, което скоро едва ли ще ме напусне като чувство, а може и никога напълно. Хлъзгав терен, няколко падания, при едното на които си ударих и кръста, а при друго направо се сурнах по камънаците. Чувството на безпомощност се увеличаваше, всяка следващата крачка ставаше все по-нестабилно и липсата на увереност се изпаряваше. Рядко имаше по-стръмен и сложен терен, който да не минавах с проблем. Обувките ми предните два дни не помня да бяха давали такива индикации и бях сравнително стабилен. Но явно при по-гладки скали, камънаци и подобни съчетано с дъжд, не бяха подходящи. Все пак долу горе държах темпо и преминавах участъците или поне до един конкретен. Просто там вече усетих напълно безпомощност и не се виждаше как ще го преодолея без да се пречукам. Тогава, както и два-три пъти малко преди това, наистина сякаш видях живота си на лента. Толкова крайно чувство, че може да ти е застрашен живота не бях имал досега. Да, звучи малко или много преувеличено, но наистина имаше участъци, които ако не ги минеш успешно и дори малко да се подхлъзнеш, не се знае до къде може да се стигна и дали това няма да ти е финалната права. Да се върна до участъка който ме докара до безнадеждност. Всъщност добре, че имаше едно норвежко момиче, че да ме задържи, докато се хвана до веригата. Явно доста корава е била, макар и да не си личеше. Стигнах до веригата, но там вече бях в задънена улица. Надолу беше идеално гладко и хлъзгаво, чудесно да се пребиеш. Всякакви варианти мислех, докато просто в един момент прескочих веригата и се сурнах в едни треволяци и кал. Без това няма накъде повече да бъде мизерен, поне терена бе по-достъпен и лек за минаване. Лек в сравнение с основния, не лек по-принцип. И така от треволяк на треволяк, от кал на кал, чат-пат малко по основния маршрут, успях да стигна до заветния край. Трети от цялата група. Без опит в подобни неща, без подготовка, все още не ми се вярва. Момента в който бях долу всичко ме болеше, треперих целия, за това че бях мокър вече споменах. Настанихме се удобно, колкото ни позволяваше момента, в хижата, кой хапна сладки, кой рибена супа, кой си купи сухи дрехи и чорапи. Все пак имаше около час където си починахме долу-горе докато слязат и другите от групата. Което си беше голям плюс. След което си хванахме пътя наобратно, че пак 2 часа път ни чакаше.

Лошото бе, че точно когато пристигнахме в хотела ме втресе, а когато погледнах как ми е коляното, то се бе надуло. Което доведе до това, че трябваше да докуцам до рецепцията да взема лед, че да му сложа. Все пак вечерта беше приятна, пак се игра на мафия в лобито, но този път аз си хапвах китайско (или там някакво азиатско, все пак трябва да сме либерални) и май попропуснах случващото се в нея. Със съквартиранта се редувахме да ползваме сешоара, че да изсушим каквото може. Спорно решение, защото май нищо не изсушихме, но стаята замириса неособено добре от него. И така настъпи края на деня, който можеше да донесе края на дните. Крайно и леко апокалиптично изказване, но така го усещам

ДЕН 5 И ОБОБЩЕНИЕ

Денят започна с чувството, че все едно са ме били камъни, както и бе наистина. Вече споменах, че бях само с раница, а тя бе още мокра от прехода. Дали беше оцеляла, не знам. Та, тя мокра, дрехите ми мокри, така събрах целия багаж. Последва лекото осъзнаване, че вече пътешествието е към своя край и каквото било, било от това място. Което важи и за хората с които бях там. Явно освен равнинно, съм и бързо привързващо се животно. Последва стандартното – чекиране на едното летище, чакане на полета за Варшава, кацане там, блеене по магазините, доволно клатене на глава, какви хубави жени са полякините и полет до София. Вече окончателно каквото било, било. Всеки се пръсна в различна посока от къде беше дошъл преди няколко дни.

Така в полети из Европа, шеги, закачки, претрепване по чукари, всичко завърши там, където беше и започнало. Честно казано, имах голямо нетърпение за тази екскурзия. Особено след огромното разочарование, което преживях в Австралия. Заради хората, не заради мястото, но явно така е трябвало да бъде. Норвегия си остава моя слабост и само да ми се отдаде шанс, без всякакво замисля отивам пак там. За втори път там не просто излизам от зоната си на комфорт, а се сблъсквам с едно друго мое „Аз“. И този път, макар че още болките и синините не са отминали, има онази усмивка от определено изживяване, което не може да обясниш на другите, макар че вече шеста страница на Word се мъчи да го правя, но е останало следа в съзнанието и душата ти. Сега, дали бих повторил някои от неща, доста ще се замисля, но от друга се появи една определена искра, която разпали също едно определено нещо, което бъдещето ще покаже, дали ще е моментно или нещо по-голямо. Надявам се също така, да покаже как да не пиша толкова дълги изречения като последните две. Но това явно ще си е за цял живот. Цялата природа, подреденост и сякаш по-синьо небе и вода в Норвегия ми е страшно притегателна. А Ставангер е много по-различен от Тромсьо, макар че имах много по-малка възможност да го разгледам и обиколя. Естествено, като балканец леката студенина и механизираност ми е странна и неразбираема, но се свиква. Тези гледки и места, които пълнят душата ти, не биха могли да се забравят. Лошото след такова пътешествие е, че когато се прибереш у дома, освен носталгията по изминалото време, виждаш, че и тук поне частично може да е така, но явно никой не иска. Но да не завършвам негативно. Пътуването до Ставангер бе една чудесна екскурзия, която ми даде възможността да видя нови места, да се запозная с нови яки хора и най-вече да видя и ново мое „Аз“, макар и в момента да ходя като Робокоп в синини и всичко да ме боли. Надявам се това да отмине, но хубавите спомени и впечатления – не.   

Не се вписва точно с Норвегия, но през целия престой звучеше в главата ми, а и чат-пат в ушите

ЗАБРАВЕНИТЕ ФУТБОЛНИ ГЕНИИ ОТ СССР (ЧАСТ I)

 

Първо и най-важно, изброените по-долу футболисти са измислени, както и историите, кариерите и думите им! Сега, дали да вдъхновени от реални събития и лица, всеки сам да реши за себе си. Иначе подобна идея имах много отдавна, дори и написал, но все още не съм завършил и публикувал, подобно писание, но за български такива. Сега това се възобнови покрай мачовете на Световното. Да започвам направо.

Има футболисти, които остават в историята и са помнени поколения напред. Но има и такива, които въпреки качествата си остават забравени и покрити от дебелия прах на времето. Незаслужено, но било то заради своето държание, политически строй, разбунтуване срещу нормите, някогашните герои са зачеркнати с дебел маркер от своите съвременници и рядко достигат до идните поколения. В следващите редове ще бъдат представени няколко такива, които са част от футболната школа на СССР през 70-те и 80-те години на XX век.   

Емпа Пеев – започваме с най-трагичната от историите в тази част. Талант приключил с футбола още на 25 годишна възраст заради алкохолната си зависимост. Легенди на съветския футбол казват за него – винаги се е пиело в клубните и националните отбори, но е било тайно и в малки количества. Дисциплината беше много висока и ако усетиха и хванеха някого, почти винаги изгърмяваше. Но при Пеев беше нещо друго. Това което правеше той на 21-22 години, ние след приключване на кариерите си не сме го достигали. Не знам как му се разминаваше, може би само заради качествата които имаше…

Самият той в малкото интервюта, които е давал е казвал, че вероятно има повече алкохол отколкото кръв в него, след като от малък е захранван с попара с вино и не помни ден от живота си в който да не се е докосвал до алкохол. В крайна сметка проблемът напълно лъсва при преглед на предсезонен лагер. Тогава съвсем сериозно лекаря му казва, че не просто кариерата му, а живота му е застрашен от прекомерната консумация. Ако спре в този момент поне ще има шанс да води пълноценен живот. Като мъж в разцвета на силите си, вероятно най-добър нападател на СССР към този момент и с предстоящи квалификации за световното в Аржентина’78, това му идва като пълен шок. А в този момент основната му цел е именно класиране на първенството, където да блесне напълно. Естествено, няма изненадани, че подобна орис го застига. Изненадваща обаче е реакцията на съветските футболни фактори. Вместо да му помогнат, което малко или много ще се отрази и на представянето на националния отбор, те буквално го зачеркват и за един ден е забравен. Очаквано това не подобрява положението му, доказателство за което са думите на други съветски легенди – ветераните редовно се събирахме по различни поводи, най-често свързани с футболни годишнини и юбилеи. Бяхме основно две групи – такива, които отскоро сме спрели с футбола и такива, които вече са на по-напреднала възраст. Ние бяхме от първата група и веднъж решихме да поканим Пеев на наша сбирка. Може би беше за откриването или първите мачове от световното в Мексико’86, а и все пак някои бяха се засекли и играли с него. Всеки имаше много добро и високи мнение за него, знаехме за проблемите му, но в момента в който го видяхме, едвам го познахме. Въпреки, че май не беше стигнал до средата на 30-те си години, той изглеждаше по-възрастен и зле от нас. Да, характерната му усмивка нямаше как да не се разпознае, но сякаш седеше друг човек пред нас. Сякаш бе приключил с желанието за живот и я нямаше светлината в очите му. За малко тя се появи в момента в който започна мача, който гледахме, но изпитото количество алкохол отново положи пелена върху искриците живот. 

След това следите му се губят. Знае се само, че се мести във Финландия при роднини. В края на 90-те сякаш от никъде се появява новина, че е починал, но не се знае точната дата и година. Живял с някаква жена, като не се знае в какви отношения са били, но данните за смъртта му и последните му мигове идват от нея. Така безславно завършва пътя на една бъдеща звезда. Някои дори смело твърдят, че ако Емпа Пеев бил на световното в Аржентина’78, именно той щял да е звездата, а не Марадона. Но в реалността „ако“ не съществува за жалост.

Сергей Дрогбаев – или както го знаеха съвременниците му „човекът, който не спираше да тича след топката“. Също и като играчът, който след края на кариерата си, не знаеше какво да прави. За което има и логично обяснение. Още от най-ранните си детски години, той е тичал постоянно след нещо. Малко като пораства, иска от родителите си за подарък топка. Нещо, което за съжаление не се случва, тъй като баща му е много далеч от спорта, а майка му е типична съветска домакиня. Като цяло, силно праволинейна от към мислене семейна среда. Не рядко става жертва и на домашно насилие, тъй като буквално само тичането след топката му е било в главата, а както разбрахте, разбиране не е имало. Все пак местния учител по физкултура помага за развитието на таланта му, макар и със съвсем други помисли. Той се среща с родителите му и им казва, че вижда някаква талант в него и е хубаво да се развие, но в друг град. А ако го харесат там, цялото семейство трябва да се премести, съответно ако му тръгне и кариерата, може и да се опаричат. С такива подмолни мисли, все пак го записват да тренира футбол в друг град. Но лятото преди да се премести, в живота на Дрогбаев се появява и другата му голяма страст. На летен лагер във Варна (България) той за първи път вижда море и се влюбва в него. След време когато в клас питат, кой какъв иска да стане като порасне, очаквано всички казват космонавт, партиен член, доячка и подобно, но Дрогбаев казва – да стана футболист и да имам къща на морето. Естествено това предизвиква смях, но той не се оказва от целите си. След като се мести, той отсяда в познати на семейството, но малко след това се отдава възможност да заживее сам в пансион. Въпреки все още сравнително крехката си възраст, той осъзнава възможността да се откъсне от крайно токсичната си среда и да се отдаде на двете си най-големи мечти. С това решение той скъсва връзката с родителите си и родния си град. Почти не води комуникация с тях и никога не се завръща в града. А както той самия го описва – не беше проблема там, че не ме разбираха. Проблемът е, че не подкрепяха интереса ми, съответно и самия мен. Топки може да се открият, но шишета пълни с алкохол повече се ценяха в тази къща. След като се преместих, живях месец при познати на родителите ми. Там нещата бяха същите. Макар условията за живот да бяха добри в сравнение с пансиона, избрах да се преместя там. Вече имах топка, имах и желанието да постигна и другата ми мечта, именно чрез нея и уменията които развих гонейки я.

След това, както се казва, всичко е история. Постепенно от детската формация се мести в по-горната, след това и следващата и така до мъжкия отбор. Стига и до националния, където заради по-затворения си нрав не се налага. А и комуникацията му със съотборниците рядко е добра. На терена няма кой да го спре, прави постоянни рейдове по фланговете, точни центрирания, но извън него живота не му се струва интересен. Един от малкото му съотборници в националния с когото имат някакъв контакт, казва за него – бяхме сигурни, че ако има възможност би тичал и по 24 часа на ден, стига пред него да има топка. Момента в който свършеше мача, живота за него ставаше празен. Не съм го виждал никога да пие, хранеше се колкото да има енергия, че да продължи да тича. Може би съм един от малкото хора, който е той е канил в дома си. Докато всички пълнеха домовете си с различни мебели, неговия имаше само няколко стола, 2 маси и легло. Дори телевизор си взе късно и то защото нямаше къде да гледа мачове. Не приказваше много, но и срещу никой не говореше. Впечатление беше ми направило, че имаше специално място за две топки, които беше окъсани и едвам се държаха на конците си. Когато го попитах, някаква странна светлина озари очите му и лицето и само каза – това са ми първите топки, най-ценното ми притежание.

За съжаление в един момент за всеки футболист идва и края на кариера му. Вече по-трудно се възстановяваше, нямаше същата скорост, оставяха го все по-често резерва и така Дрогбаев реши да приключи. Но не знаеше какво да прави, тъй като цял живот беше тичал след топката. Не знаеше друг живот. За разлика от историята на Емпа Пеев, тук има щастлив край. Покрай любовта си към морето, той открива страстта на риболова. Очаквано, има къща на морето, другата му голяма мечта. Какъв е семейния му статут, не се знае, но има слухове, че е създал стабилно и здраво семейство. Махнал се е отдавна от Русия, която както той казва, никога не е харесвал, а и никога не му е помогнала, че да има каквито и да е положителни чувства към нея. Както казах в началото, не подържа никаква връзка със семейството си и роднини. Понякога е гост анализатор в румънски и полски предавания свързани с големите първенства и ШЛ. И все още се носят слухове, че тича след топката…

Никита Дембелеев – кариерата му може да се определи с фразата „винаги втория“. В който клуб отидеше, винаги имаше по-голяма звезда от него и любимец на треньора. А той даваше всичко от себе си. Най-точните извеждащи пасове, най-точните удари извън наказателното поле, най-чистите отигравания, но друг обираше славата. Всеки гледаше отбелязаните голове, но ако се погледнеше общата картина, кой колко е участвал в създаването им, той излизаше напред. Асистенции, пресиране, пресечени пасове, всичко това го вършеше Дембелеев. В първия му клуб така се случи, затова го смени, но и в следващия историята се повтори. Дойдоха и конкретни оферти от холандски клубове, а и е имало запитвания от италиански такива. Но висшите ръководни фактори не позволиха. На негово място бутаха други, но всеки от тях се провали. В интервюта Дембелеев казва – имаше конкретни оферти към мен от Аякс, а и май Интер се интересуваше. Но всичко това беше отклонено към други играчи. Искаха мен, но получаваха двама или трима други. Всички те се провалиха и сега никой не ги помни. Мен, който не бях удобен на определени хора, които и тях май никой не помни, футболистите все още ме споменават като пример. Съдбата в крайна сметка показа, кой е бил играча с качествата, но за съжаление късно…и все пак бях оценен.

Разочарованието му от футболните ръководители води това, че след разпадането на СССР, той отива в Динамо (Киев). В Украйна се чувства много по-добре и за пръв път е оценен истински. За съжаление там той вече в края на кариерата и блясъка на играта му не е същия. Пак за съжаление, и там не се разминава с разочарование, което споделя той по-подробно – винаги са се отнасяли с уважение към мен в Динамо, но и винаги бях чуждия човек. Бях разочарован от Русия, а в Украйна ме гледаха повече като чужденец отколкото като техен човек, въпреки усилията ми в играта. В един момент просто не издържах и оставих всичко. Неоценен, потискан за сметка на други или в най-добрия случай приеман просто като добрия външен човек, реших да се махна от цялата тази среда. Убиха усилията и желанието ми за игра в Русия, нямаше смисъл да се връщам пак там, затова оставих всичко и се преместих в Полша. Там за първи път срещнах и усетих уважението, което заслужавам. Видях, че от другата страна на завесата е имало хора, които са изучавали играта ми и радостта в очите им, когато се срещнаха с мен. Да се почувстваш у дома си на чуждо място, така бих определил живота след напускането на стария живот. Случва се все пак хора да се сетят за мен и да има покани за интервюта, но за съжаление последно време е повече свързано с войната, отколкото за играта ми. А аз не искам да коментирам подобни неща. Искам да живея тук и сега, с хората които наистина ме оценяват и уважават!

Олег Олисеев – нисичкия халф, който ще остане в историята с двата си гола с глава в приятелската среща с Холандия през 1987 г. На пръв поглед нищо специално, но говорим за футболист, който въпреки, че по официални данни е 1,70 м, мнозина се съмняват с това и че е поне 5 см по-нисък. А и това са му единствените голове с главата. Най-добро описание за този мач дава тогавашния треньор на Холандия – Олисеев ми беше направил впечатление от известно време. Толкова гладко правеше връзката между защитата и атакуващите му съотборници, че все едно нямаше играчи от противниковия отбор. Но това което направи в мача срещу нас ме остави в шок. Този дребен играч, който даже не се виждаше от нашата скамейка, когато беше в едното или другото наказателно поле ни вкара два гола с глава! При първия даже не забелязах от къде се отклони топката, помислих си, че някой си вкара автогол. Това е вероятно най-големия ми срам в треньорската ми кариера, а се е случвало да губя мач с пет гола разлика. Човек, който дори няма нужния ръст за да му се позволи да се вози на въртележка в увеселителен парк ми вкарва два гола с глава в един мач! След това сравних данните на нашите защитници с неговия ръст. Нямаше футболист, който да не е поне 10 см по-висок от него. А и впоследствие разбрах, че това са му първите голове с глава. Наистина ме е срам от този мач!

Като оставим настрана този легендарен за него мач, Олисеев постига успех в кариерата си с много труд и постоянство. Предвид физическите му характеристики, той няма как да печели единоборства, центрирания или да спира връхлитащ играч. Скоростта му и добрата му техника са големи плюсове, но най-големия е погледа му върху играта. Точни пасове, свръзка между защитата и нападателите, без да губи време с дълго притежание на топката. Футболист, който е с характеристики за играта след 20, че и повече, години. Въпреки доста по-твърдия футбол през средата на 80-те години, той се опазва от сериозни контузии, а и един от играчите, който много добре се разбира и с треньори, съотборници и най-важното – футболните фактори. Става любимец и на хората от партийните структури. Разпадането на СССР по никакъв начин не пречи на развитието на кариерата му, но за жалост пропуска световното в САЩ през 1994 г, а за европейското в Англия две години по-късно вече в края на кариерата си. Винаги верен на Русия, а и показващ го всячески, той отклонява оферти от клубове от Западна Европа. Смята за обида това, че Шахтьор (Донецк) също изпраща оферта за него. Според други журналисти, реално никога не е имало сериозно оферти за него. Имало е някакъв интерес от холандски и френски клубове, но предвид начина на игра, неговата физика няма как да се впише. А и след загубата на Холандия, пресата много повече си правят майтап с тях, отколкото да отличат качествата му. След края на кариерата си остава във футболните среди и започва работа в младежките формации на различни отбори. Тук критиците пак се включват, че просто няма как да има успех с други, все пак са хора на неговия ръст. Въпреки това, успехите му не са за подценяване и немалко успешни футболисти излизат от неговите академии. За съжаление никога не е късно да се изложиш и Олисеев също го доказва. Като ревностен поддръжник на Русия, той още в началото подкрепя военните действия в Украйна и то пламенно и крайно. През 2025 г. вече се разкая за думите си, но вече е късно. Като треньор на различни младежки формации, той често пътува по турнири в Европа. След изказванията му достъпа до такива е спрян, а и не само на него, но и на отборите. В Русия това се счита за гордост, но реалността е, че прекъсва кариерата и развитието на бъдещи играчи. И макар да се разгранича от думите си, това не променя ситуацията. А също така връща спомена за двата му гола срещу Холандия и майтапите, че атакуващата мощ от тогава пак се впуска в нападение за родината си. Поредното доказателство, че политика и спорт не трябва да се смесват и лесно може да се обезцени това, което си градил с много труд и пот. Олисеев продължава да е треньор, но реално той е зачеркнал бъдещето на своите играчи в името на това да брани безумни идеи. 

 

Moonspell – Far From God (2026)

17 ноември 2019 г., София, клуб Mixtape – концертът на Moonspell и Rotting Christ закъснява. С много. Почти през цялото им турне тези закъснения ги съпътстват, като в немалко случаи дори подгряващата група не свири. Няколко месеца по-късно светът почти ще замре, но едва ли някой от присъстващите е предполагал за това. Гърците, на които почти може да се каже, че съм антифен, се представиха наистина много добре. Дали защото бяха избрали по-енергични песни или просто защото половината от групата бяха младоци, вкарващи доста повече енергия и живец в свиренето, не знам. За съжаление това не можеше да се каже за Moonspell. Това беше третия техен концерт на който съм ходил и трудно мога да кажа нещо хубаво. Изглеждаха уморени, без живец и не във форма. Малко след това стана ясно, че именно това турне без малко да разбие групата и това което видях нея вечер не е било просто случайност. Дългото и изморително такова, съпроводено с много проблеми, явно довежда почти до крах групата. Две години по-късно се появи и Hermitage (2021), за който единственото хубаво нещо което може да се каже е кавъра на Darkness in Paradise на Candlemass, което не говори много добре за качеството на песните в албума. Звучаха вяло, тромаво, слушаше се трудно, все неща които не са стандартни за тях. Определено не бяха най-силните времена за групата. Пред пролетта на тази година, когато обявиха, че ще имат нов албум, имах лека надежда, че тази почивка от издаване на нова музика ще им се отрази добре. А дали това е така, предстои да прочетете от тук нататък.

Още в началото да изтъкна първия плюс на албума и по-точно неговата компактност. 8 песни, 42 минути, класика. Достатъчно дълъг, че да не ти писне, но и да има желание пак да си го пуснеш. Far From God започва с Cross Your Heart, приятно звучаща, но сравнително стандартна готик песен. Вероятно това е песента след всяко завъртане на албума, която все повече ми харесва и се забива в съзнанието. Следващата песен, на която е и кръстен албума, продължава тази линия, но с една идея по-слаба. Biblical започва много приятно с бас…и това е единственото, което ми остана в съзнанието от нея. Тук е и мястото да кажа, че звученето му в албума е чудесно и ясно, което е един от плюсовете. Колкото пъти и да я слушах, просто нищо запомнящо се. За съжаление това продължава и в следващата – The Great Wolf in the Sky. Песен с такова име трябва да е един от акцентите на албума, но..абе нищо няма отличаващо, което да остави спомен в теб. До тук половината албум е минал и нещата не клонят към много добре. Your Promise of Light не помага особено за вече придобитото общо впечатление, както и For the Love of Mortals. Макар че в нея открих нещо интересно, което впоследствие ми направи впечатление в албума. Има мотив, който леко отива в териториите на пост-рока и това е нещо, което се среща и в някои от другите песни. В предишния албум имаше подобни моменти, но доста повече, които по-скоро отнемаха от живеца и правеше музиката леко замряла. Нещо което за съжаление, както и сами виждате, го има и в новия албум. Надеждите за нещо хубаво силно намаляха, но нещата се обръщат със следващите две песни. Our Freedom to Fall клони към звученето, което имаха Paradise Lost преди 15-20 години, което е плюс. Определено завоя към по-метъл звучене в тази и в следващата песни, много спомага за раздвижването на албума след няколкото не особено впечатляващи песни. Което ме кара да се замисля, дали песента наистина е много добра или просто тези преди нея са свалили нивото и тя изпъква с по-различното си звучене. Клоня повече към първото. И така стигаме до най-доброто от албума – Reconquista. Някои вече побързаха да я определят като Full Moon Madness на XXI век, но чак до там няма да стигна. Наистина много силна песен, която се доближава до най-добрите им и класически неща. Принципно мислих, че по-чистото готик звучене към този момент най им ходи, но тази песен, както и Our..., показват, че дозата екстремност никога не е излишна. Няма как да не отлича и култовия рефрен от Reconquista:

Under the Moon, at the gates of Heaven

Under the spell

Under the Moon

Under the spell

Ей такива прости неща правят определена песен култова и класика. Но и в тези две песни има нещо, което ми направи негативно впечатление. През годините няколко пъти съм се замислял, дали ако Moonspell имаха един по-можещ, да го определим екстремен, барабанист, дали нямаше да звучат по-стегнато и кораво. За съжаление същите мисли се появиха, когато слушах и закриващите две песни от албума. Също така не мога да определя и като най-силния вокално албум на Fernando Ribeiro, а той се е доказал като можещ.

След няколкократното изслушване на албума, усетих и някакво рамкиране в звученето и как се развиват песните. Откриващите две със своето по-чисто готик звучене, а закриващите две с другото лице на групата – по-екстремно и метъл. Дали е случайно или не, не знам. Както дали е случайно или не, че именно тези четири песни са най-доброто от албума. Като цяло противоречив албум, но не колкото предшественика си. Вече споменах, че именно дължината му е неговия плюс, както и това, че все още имам желание да си го пускам, което е показателно. Въпреки това си остава онова спорно чувство за неудовлетвореност и покриване на очакванията. Затова и оценката не е от най-високите, но пък давам малко отгоре заради чудесната обложка.

 

                                                                                        Оценка: 7,77/10

ЗОДИАК 2026 SUMMER EDITION

 

Отдавна не съм писал нищо на тема зодии и техните кусури, а и не само такива. Току що настъпилото лято е идеален повод отново да се завърна към тази тема. Да, вместо да си довърша започнатото преди близо 2 години писание по повод новия Dimmu Borgir, аз такова тръгвам да правя. Несериозна работа, какво да ви кажа. А и женските сайтове вече явно и те се изчерпаха на тази тема…зодиите, не дългоочаквани албуми на норвежки металюги, та вдъхновение трудно идва от външни източници. Може и да са се усетили как им крада идеите и затова да са спрели. Все неизвестни, които няма да бъдат разрешени в това писание, затова да се насочвам директно към това което очаква всяка зодия през лятото.

Овен – отново ще имате прекрасно лято, но за сметка на другите. Никога няма да правите планове, но другите ще ви включват в тях. Обикновено за сметката на друг човек. Всеки път ще се оправдавате, че вие нищо не сте виновен, други са ви казали/поканили и няма как да кажете на друг човек. Естествено, че можете да кажете, но самата ви натура е да вкарвате интриги и да гледате как е гадно на другите. Както и това, че използвах друг/и/те във всяко едно от изреченията, което показва май колко не е богат речника ми…;

Телец – тъй като сте силно социални същества, това лято предлагате да бъдете шофьор на всяко ходене, пътуване, почивка и/или екскурзия. Буквално няколко дни по-късно ще съжалявате за това и ще осъзнаете каква грешка е било. Ще седите до късните часове и ще посрещате утрото не защото искате да видите изгрева, а защото опиянчевите ви приятели са седнали да пукат и вие сте им транспорта. А както знаем обикновено в такива случаи съобразителността е нулева, а благодарността още по-малка. В един момент ви писва и започвате да режете наглеците, което довежда до това, че моментално сте преместени в категорията лош приятел. Така е, няма ненаказано добро;

Близнаци – купили сте си ново барбекю и решавате да каните приятелите си. А и има световно с мачове чат-пат в нормално часове. Огромна грешка. Не за вас, а за другите. Първите пъти е ок, но след това започват спорове за всякакви теми било то на трезва или не глава. А вие без това не сте особено приятни като не сте пили, да не говорим когато сте. Като се включи и това, когато започнат и споменатите спорове на тема футбол, политика и кой уши байряка, нещата отиват към мини конфликт. На сутринта нищо не помните, но другите – да. Което довежда, че все по-малко хора ще идват. Естествено, вие не осъзнавате проблем и сте на принципа – те губят;

Рак – тук ще съм сериозен. Нищо няма да пиша по обективни или не причини. След време може да се промени, та можете след месец пак да проверите. Не че сте заритали да следите за промени ТОЧНО в това писание, ТОЧНО в разгара на лятото;

Лъв – запазвате си първата десетдневка на август с цел празнуване на рождения си ден. Отивате на море и всичко се обръща с главата надолу. Ако не вали, то ще има огромни вълни. А като вали ще е пълно с комари. Запазеното от 6 месеца сепаре в гъзарско заведение ще се дублира и ще ви разпределят в две отделни маси в двата края на помещението. Едната ще е точно до тоалетната, по-точно до масичката на лелята събираща вход. Бирата ще е топлата, виното миналогодишно, коктейлите само лед, ще ви помислят за чужденци, което в първия момент го смятате за комплимент, но като видите сметката, вече го приемате за лична обида. Решавате все пак да отидете на плажа всички и там да си избухнете както си трябва. Но в момента в който си намирате място, усещате някаква гадна миризма и усещате как до вас има изхвърлен от морето делфин, който цял ден го е гряло слънцето и в този момент…той гръмва. Връщате се вкъщи и в следващите дни гледате репортаж как точно сега морето вече е супер равно, чисто, идеална температура, няма препълнени заведения, баровете работят само с промоции. Все пак ви остава контакта с лелята от тоалетната и обещанието да си ходите на гости;

Дева – тъй като сте леко кривичка зодия, нищо че сте родени в топло време, ще се направите на интересни и ще се разграничите от всички и вместо на море, ще отидете на планина. Ще залеете социалните мрежи с постове и снимки от преходите си и как сте открили нови пътища на почивка и себеоткриване. Съответно, колко неосъзнати са всички които са на морето в този момент, а вие как се открили същността на съществуването и вселената, чрез преходите. В началото ще ви обръщат внимание, после не и никой няма да му пука, че ви е гонила мечка, яли сте мекици в хижа и как сте заснели поредния изгрев/залез. Защото реално мекици, изгреви, залези, че чат-пат и мечки има навсякъде. А и всички ще са изгорели на бански, а не на екипче за преходи взето на промоция от Декатлон;

Везни – вие сте бъдете този, които ще разваля лятото на другите. Ще им намирате работа, занимания, ще ги безпокоите на почивките им, ще идвате неканен на събирания, като ще изпивате и изяждате всичко. Ще намирате кусури, че не е сготвено добре, неизстудено пиенето, има горчива краставица в салатата. В края на лятото на всички ще казвате – „какво толкова не ти хареса от лятото, виж какво яко беше?“, като отговора ще е един и същ – „Ти!!!“;

Скорпион – от всички зодии вие сте имате най-якото лято. Както общо взето всеки друг път. Винаги ще намирате най-удобния чадър, шарената сянка, хладните питиета, яките барове, яките плажове, най-тихите места за сън и всичко подобно. Е да, леко на гърба на другите и в техен ущърб, даже един вид ще ги пренасяте в жертва пред Древните, за да може на вас да ви е добре, но какво толкова. Както казах, нима всеки път не е така и то не само през лятото?!;

Стрелец – уф, тази зодия все я забравям. Преди лятото ще имате десетки предложения за ходения, почивки, излизания, срещи и всякакви подобни, но вие все ще намирате кусури и ще отказвате. Накрая ще кажете, че е било бахти тъпото лято и едно море няма да направите като хората, защото няма с кого. Е, браво, отново се направихте на интересен;

Козирог – последните писания свързани със зодиите се впускам в краен хейт към тази зодия. Този път няма да е така. Просто нищо няма да кажа. Някой не разбрал?!;

Водолей – ще имате динамично лято. Първоначално ще ви набутат за отпуската или в началото на юни или първата седмица на септември, като избирате второто. В края на юли оставате на практика сам/а на работа и всички задължения са на вашата главата, докато гледате как колегите ви се размазват по различни дестинации. Но в този момент всички климатици изгърмяват, има теч от тях и затварят мястото. Съответно ставате хоум офис, като в същия момент леля ви ви кани във Варна по повод празника на града (по народно му - сбора на града), което се разбира като целия август. Тръгвате и следващия момент който помните е 10 септември и стоите с празен поглед на офис стола си и се чудите какво е станало последните 40-тина дни. И да, това се приема, че сте имали мнооого добро лято, пък нека колегите ви да се хвалят, че уж те са имали такова;

Риби – хич няма да се занимавате да четете подобни писания като това, а ще си изкарате чудесно лято. Отново. Но с леката вметка, че отново ще се оливате с всичко по много и другите трябва да ходят след вас, да не вземе да се добиете някъде. Няма да имате спомени, в края на лятото всичките ще ви гледат зле, без да разбирате защо, но за вас няма значение. Поредно яко лято.

 

Това беше от поредното ми зодиакално писание. Не гарантирам за 100 процентова реализация, че баш така ще ви протече лятото, но и не гарантирам и за обратното. Все пак ви пожелавам да имате прекрасно и незабравимо лято в положителния смисъл. Както и това, то да е поредица от такива за напред. Всъщност и на себе си го пожелавам, хайде да не бъда чак такъв раздаващ се само за другите. Надявам се скоро и други писания да успея да завърша (ехооо…Dimmu Borgir) и/или да напиша

Доза лятно настроение под музикална форма, а и не може само джангър. Абе може, но да изпадам в подробности

ЕДИН ТОШЕВЕЦ НА КОНЦЕРТ НА METALLICA В БУКУРЕЩ

 

Една година. Или по-точно казано, една година без две седмици, това беше времето между купуването на билет и самия концерт на Metallica. Тъй като нямаше начин да се купи такъв, организираната екскурзия беше чудесния вариант, а и нямаше да мисля за още 100 неща. Имаше периоди в които даже забравях, че ще бъда на такова събитие. Сезоните минаваха, дойде новата година, отидох до другия край на света, където май ми изпиха всичките жизнени, психически, душевни и каквито има там сили, къде се възстанових, къде не, за да се стигне пак до май месец. Предварителната организация не беше най-доброто и не бях предупреден, че може да се кача директно от Русе в автобуса и така да стигна до Букурещ. Причини поради която обиколих северна България около 3 пъти за три дни и после още веднъж на връщане от София. Неоправданите очаквания продължиха с това, че като се качихме в автобуса, вместо да бъдем единна маса фенове, сякаш всеки си беше сам за себе си. Нещо което продължи и през цялата екскурзия. Сега, животното „фен на Metallica“ е странно по вида си. Не е задължително да е метъл фен, дори и рок такъв. Техен концерт привлича доста разнородна маса от хора и ако трябва да бъде честен, стандартния метъл фен не е често срещан. А аз като такъв, на моменти, какво ще прочетете и по-нататък, не че чувствах част от масата, както и това че съм сравнително краен техен фен и хитовете далеч не ме вълнуват. Но нека да се прехвърлям директно в престоя в Букурещ, тъй като едва ли някой го интересува, а и ще бъде изненадан, че имаше 101 пуш паузи, закъснение в предварителното разписание и огромно чакане на Дунав мост, както на отиване, така и на връщане.

Още в първите километри при влизането в Румъния си пролича разликата между двете държави. Уж сме еднакви, обаче при тях сякаш цялата тази мизерия, хаос и разруха поне се е пробвал да я оправи. Пътищата са много по-добре, но пък какво си караш и гледаш отстрани пътя огромно гробище с някои огромни кръстове и надгробни камъни. Поне три такива видях. Букурещ е силно различен от София и колкото и да е странно, движението е ад. На следващия ден, вече когато бях в нашата столица, ми се стори, че имаме бахти подредено и спазващо правилата такова. Всъщност за мен това не беше чак такава изненада, тъй като животното „румънец шофьор“ го срещам прекалено често. Така след дълъг път, най-после стигнахме до хотела. Предварително знаех, че ще е три звезди, като очаквах буквално да има само къде да легна и нещо като тоалетна/баня. Тук вече бях сгрешил. Ако това са три звезди в Румъния, не знам какви ще бъдат петте им. Хубава светла и просторна стая, подредена, че да ти е удобно. Малка, но добре наредена баня. Честно казано, по-близко ми беше до това което бях в Мелбърн, отколкото това, което съм виждал в България. След настаняването, имахме време колкото набързо да удариш една сапунка и да се преоблечеш. Някои и това не направиха. През целия престой, не само нея вечер, което все пак ми напомни, че ще бъдем на метъл концерт. А не исках точно това да е причината за напомнянето.

Тук дойде момента който почти изпили нервите на всички. Тъй като автобуса трябваше да ни заведе до стадиона, всички се изсипахме в него, а освен този, имаше и още едно малко бусче с което дойдоха друга част от групата. И така една част от хора с места, останаха прави, но драмата тепърва започваше. Разстоянието между хотела и стадиона е около 7 километра. Такава тапа в движението имаше, че за час и нещо минахме около три километра. Някой предложи, който иска да слезе и да стигне пеша, нещо което съм изненадан, че организаторът се съгласи. Вече беше ясно, че Knocked Loose ги изтървахме, обаче самата идея да изтърва Gojira много ме притесни, заради което и аз слязох. Започна се едновременно бързо вървене съпроводено с гледане на най-краткия маршрут, като и се питахме, кой с какво ще се прибира, тъй като това не беше осигурено от организацията. В един момент не знам къде остана автобуса, а ние завихме до улицата водеща към стадиона. А там имаше огромна маса от хора, където и колкото да бързаш, няма как да си близо до заветната цел. Някак усещах как Gojira ще ми се разминат, а не исках. Заваля и дъжд, което също допринесе до натоварващото чакане. Тук и мястото да кажа, какви яки и красиви румънки имаше сред феновете. Всеки пак и нещо положително трябва да има. В крайна сметка стигнахме до стадиона и след странна проверка на билетите, най-после с един друг пич влязохме в самия стадион. Първата ми работа беше просто в първото пространство да се сшугна и да видя Gojira. Е, направих го, сега оставаше да си намерим местата и да се настаня. Нещо което ни отне една обиколка на стадиона, пак бързане, объркани съвети от румънците и…най-после на така лелеяното място. И да, проверих как се пише „лелеяно“. Забравих да кажа, че мястото ми беше седящо, което при наличието на Gojira и някои песни на Metallica леко създаде дискомфорт в хората около мен. За което е виновна музиката, не аз, много ясно, ха-ха. Та, успях да хвана към 2 и половина песни на французите – Toxic Garbage Island, Amazonia и Vacuity, макар че май бяха повече сега като им гледам сетлиста.

Видял Gojira, намерил мястото си, вече спокоен, но и  надъхан за концерта, се отпуснах с тъповата усмивка. Паузата мина в снимане на сцената, блеене колко публика има, насочване на някои от нашите на кои места са и закупуване на концертна чаша на Metallica. Между другото цените на напитките бяха много добри, което за мен бе изненада и пример как алчните проумотъри може чак така да не дерат кожи. Главно за един конкретен важи. Няколко мексикански вълни по-късно и потъване в обстановката дойде времето и за баш главната цел на това пътешествие – концерта на Metallica. Принципно преди всеки концерт своеобразно интро в Ecstasy of Gold на Енио Мориконе, но явно вече имат и пред интро – It’s a long way to the top на AC/DC, но това нямаше никакво значение в момента в който излязоха Metallica и се започна каквото трябва. В духа на подробността ми, всяка песен от сетлиста ще дам конкретно мнение, как я видях/чух/усетих и подобни:

Creeping Death – класическо ударно начало. Много силно и надъхано, звукът беше чист. Обаче като фен леко прекалил с гледането на концерти от периода им от 90-те, някак като го няма Нюстед точно на тази песен…абе не удря по същия начин;

For Whom the Bell Tolls – веднага започна и отново много добре, макар че бас интрото нещо не се усети…или не се усети както трябва;

Holier Than Thou – много приятна изненада, много се изкефих, а ако трябва да бъда честен, именно когато темпото е около средното Metallica най им се получава. А и звучеше супер тежко, а аз не е като да не слушам тежко. Точно на тази песен публиката гледаше като телета и май не я знаеха. Тук и мястото да кажа, как по целия път се учеше наизуст сетлист от Атина, коя песен след коя е, кои хитове ще свирят. Неща, които ме караха да се чувствам не на място. Да повторя все пак – отдавна съм надживял „хитове“ им и не ги слушам/харесвам заради тях. Нещо което ще стане ясно и по-нататък;

Harvester of Sorrow – много, много тежко. Както писах за предишната песен, когато темпото е средно, много здраво удрят Metallica. Това е една от най-малкото любимите ми песни от „старите“ им, но на живо е мачканица. Една от най-силните им на този концерт;  

Lux Aeterna – минути за нещо ново от тях и единственото от този век. Ок беше, вървежно за концерт, а и поне за мен си беше разнообразие;

The Unforgiven – една от песните, които най-много съм искал някога да чуя на живо. За съжаление огромно разочарование. Всеки говори за Ларс Улрих, обаче тук си пролича, че вече Джеймс Хетфийлд…абе не е в най-добрата си форма, поне що се отнася за пеене. За свирене е машина. Така мяукаше, че наистина ми беше неприятно да го слушам. Не искам така да го помня. Изненада дойде от неочаквано място – Кърк Хамет. Солото така го направи, че успя да разсее лошото цялостно впечатление и поне малко да се насладя. Е, после се оака, но за това по-късно;

Fuel –  веднага се продължи с нея. Огньове на сцената картини на коли и двигатели на екраните. Ерата Load/ReLoad ми е лека слабост и след предишното разочарование, тук направо си избухнах. Много силно и надъхано, нещо от което имах нужда след The Unforgiven;

Fade to Black – една от най-най-най-любимите ми песни на групата. Отново си пролича, че когато е бавно нещо не върви в тази група, но пък пеене на Хетфийлд беше много по-добре. Но пък Хамет осра солото, нещо което не може да бъде простено;

Wherever I May Roam – ако предишната беше една от най-любимите, тук е може би най-любимата ми песен. Всичко беше много добре до…солото на Хамет. Добре бе, човек, знам, че няма да го четеш това и не ти пука за критики, за което си прав, ама на двете ми баш най на сърцето песни да осереш солата?! Не, няма милост;

Nothing Else Matters – песен, която вероятно 99% от хората са очаквали и вероятно дошли само за нея. Аз отидох до тоалетната тогава. Да, нещо което никога не съм си представил да направя на концерт на Metallica, където искам да видя всяка секунда, но вече времената са други. Когато трябва съм я слушал, пускал, харесвал, не мога да стоя замръзнал във времето. Да ѝ се наслаждават всеядните и феновете на „хитове“ им. Някъде около солото и края ѝ се върнах на мястото си, освежен, облекчен и с надеждата да чуя нещо по-така;

Sad But True – и това по-така дойде. Не повтарям, а се потретвам, мачкащото средно темпо е най-доброто за моментното положение на групата. Наистина, повярвайте ми, много тежко звучеше и си беше бахти кефа. Един от пиковете на концерта;

One – един от моментите в който най ме е яд, че няма дълга коса. За тогава когато дойдат двукасията, ако не разбира някой, нали. Зрелищно и много добре, което си беше и очаквано;

Seek & Destroy – момента в който се чувствах на американски кънтри концерти. Весели и подскачащи хора, който гледат концерта през телефона си, които вероятно друга песен от Kill em All едва ли биха си пуснали. Да, знам, че в случая аз не съм на мястото си, но просто ми е втръснала, а и на живо звучи бахти лековатото. Маймунджалъците на Трухильо сме ги гледали и друг път. Но важното е на хората да име весело. Лично аз бих предпочел да бяха направили Motorbreath, Four Horseman и/или Whiplash. Това е тежкото бреме да си наистина фен на определена група;

Master of Puppets – тук им се получи. Звяр е Хетфийлд, що се отнася до свирене. Това негово джъгъ-джъгъ ще ми остане любимо за вечни времена. Е, не точно от тази песен, но по принцип. И да, още една песен, която ми е безкрайно втръснала, но на концерт е трепач;

Enter Sandman – и като стана въпрос за втръснали песни. Хората ѝ се кефят, скачат, снимат…те май някои само снимаха, де. Някой може да каже, че не стига, че съм ходил на концерт, че и мрънкам за песните. Истинските фенове мрънкат, защото познават групата и винаги ще искат максимума от нея. А хитовете далеч не винаги са това. Нищо, добър концертен край. Дълго сбогуване от страна на групата и цялостно много добро изживяване. Пък сега, че имам проблем с някои песни, това е бял кахър.

И така заредени с добри емоции се събрахме с още двама от групата. Малко снимки, малко обсъждане на впечатления и хващане на пътя наобратно. Излизането от стадиона беше сравнително спокойно и без напрежение. Но то дойде след това. Единия пич си имаше инсталирано приложение за такси Bolt. Е, то не проработи, а и като цяло интернетът беше много бавен. Нещо очаквано когато има струпване на толкова хора. След известно вървене, обсъждане на варианти и дали да тръгнем пеша, видяхме едно такси. Най-огромната ни грешка през целия ни престой. Сами можете да се сетите накъде отиват нещата. Сами сме си виновни за цялата ситуация, но все пак да измрънкам. Трето „сами“ няма. Този гаден мазен румънски циганин, който през целия път ни пускаше мазни сватбарски цигански песни и ни викаше „brother“, направо ни одра кожите. Даже сутринта като се събудих, леко усетих, че ми липсва такава от гърба. Повтарям, ние сами сме си виновни, че се качихме, че не си уговорихме парите и че не слязохме като видяхме на къде отиват нещата. Единствения плюс беше, че се прибрахме по-рано от другите в хотела…но на каква цена. Леко изнервен и най-вече прецакан си легнах. Спорно може да се каже, че съм спал особено. Трябва да добавя, че него ден почти не съм ял и очаквах с голямо нетърпение закуската.

Нещо друго по-специфично да се отбележи няма. Сутрин закуска, напускане на хотела, разходка из стария град, малко и сред „новия“, някоя друга снимка на Парламента, сядане за сравнително бързо кафе, в моя случай горещ шоколад и давай пак наобратно. Пак 101 пуш паузи, стоене на Дунав мост, почивка на Обнова, закъснение и стигнахме от там от където тръгнахме на предишния ден – стадион Васил Левски. Все пак да кажа като за край и няколко допълнителни впечатления от концерта. Всичко беше стегнато, цените бяха ок, звукът чудесен, а мамалигарите хич ги няма. За съжаление малко или много вече си личи възрастта на хората в Metallica. Ако при Трухильо и Хамет това не е много изразено и все още са с доста активни и енергични, което мен много приятно ме изненада, при Хетфийлд е много видимо. Не само външно, но вече и от към пеене. Имаше си и доста големи паузи между някои от песни, което си беше запълнено и от видео интрота, което раздвижваше цялостното изживяване. Всичко това вече е нормално, все пак групата малко или много все още свири и по-енергични неща и няма как да държат ниво както преди 35 или 40 години. И все пак не съжалявам, че бих целия този път. Не се знае, дали ще имам друга възможност пак да ги видя. Толкова са ми присърце, че винаги ще има простя грешките, мяуканията и…хитовете. Някои неща са за вечни времена, а любовта ми към Metallica е едно от тях. Не бих отказал и да видя целия сет на Gojira, но каквото било, било!!!