Paradise Lost – Ascension (2025)

 

Понякога времето минава не просто бързо, а направо светкавично. Класическите албуми на Paradise Lost вече станаха на по 30 и повече години, а от уж завръщането към ранното им звучене The Plague Within (2015) – 10. А през тази десетилетка доста неща се случиха с групата. Смениха не един и двама барабаниста, а в интервютата покрай новия албум се разбра, че и новия-стар Jeff Singer не се знае до кога ще е с тях. Издадоха Medusa (2017), който наистина можеше да се сравнява с най-ранните им неща, а три години по-късно, точно в разгара на най-силния локдаун, и Obsidian (2020). Той пък от друга страна беше по-„готик“ насочен. Всъщност в речниците, ако някога се направят такива, именно срещу понятието готик метъл трябва да стои името на Paradise Lost. През 2023 г. издадоха и презаписана версия на Icon. Според мен силно спорно начинание, но от друга страна, ако така наистина вече ще имат изцяло права върху музиката, тогава има смисъл. Макар че ме съмнява, че някой ще предпочете тази версия пред оригинала. И така достигнахме до тази година и момента, когато излезе новия им албум – Ascension.

Звучи леко изтъркано, но това е може би най-разнообразния им албум от споменатото десетилие, а защото не и някоя друга година назад. Има си го бавния дет и/или дет/дуум, чистия дуум, чистия готик, акустичните китари, които от доста време не бяха се появали или аз поне не се сещам скоро да е било. Но нека започна първо с нещата, които не ми харесаха в албума. На моменти сякаш грубите/дет вокали са използвани не на място, просто колкото да ги има. Не рядко в албумите на групата се среща това, че песните около средата сякаш свалят нивото и по-трудно изпъкват, но пък тези които са оставени за бонус такива и ненамерили място в стандартно издание да са по-добри. И в този случай This Stark Town, която клони повече към старото звучене на група, и A Life Unknown, която пък показва другото, по-чисто готик лице на песните в албума, са на достатъчно добро ниво. Но това го казвам с ясното съзнание, че съм изслушал албума 5 пъти, а с годините именно песните, които първоначално са ме карали леко да се чудя защо са там, след това са ми ставали скрити фаворити. Затова да се насоча към това, което ми хареса в албума.

Както споменах вече, разнообразието този път е осезаемо и вероятно независимо на кой период на групата си фен, ще намериш нещо, което да ти хареса. И все пак – не, феновете на Host и следващите 2-3 албума, едва ли ще им стане любим Ascension. Първите четири песни от албума са по-скоро показателни за неговата по-тежка страна. Откриващата Serpent on the Cross си е изцяло с дет вокали, а и като цяло не е много трудно да се причисли към дет метъла. Другите две песни, които излязоха предварително, съответно втора и четвърта в албума – Tyrants Serenade и Silence like the Grave, същото са сред силните в албума, а втората ми е сред фаворитите. Повече внимание ще отделя на третата – Salvation. Първите два пъти като я чух ми се стори бахти скуката, третия-интересна, а след петия – вероятно тази на която трябва да се отдели най-много внимание. А причините за това са няколко. Седемминутна, с изключително интересно вмъкнат пасаж от Погребалния марш на Шопен, който първите пъти въобще на разбрах, че е там. Бавна, класически дуумаджийска, а някои биха казало дори и че към бавния дет клони, а интересни, макар и малко, гост вокали, които отново не разбрах от първия път, от Alan (Primordial). След тежината на първите четири песни следва Lay a Wreath upon the World, която започва толкова спокойно със споменатите дългоотсъсващи акустични китари, че много добре дава глътка въздух малко да се поразведри слушателя. Другия ми фаворит от албума е следващата – Diluvium. Първоначално ми се стори малко странна и как е върви, но след първите две слушания, именно тя ми беше фаворита. За съжаление от там нататък нивото леко пада и следващите песни, както вече казах, по-трудно се запомнят, но пък звученето им е повече изчиститено към готика, в което има потенциал или поне за мен е така. Все пак трябва да се спомене, че последната песен в стандартното издание - The Precipice, звучи като блус, но от дуум гледна точка. Както искате го разбирайте това.

Не знам в колко класации в края на година ще попадне албума, но за мен е един от тези, които задължително трябва да се чуят. Изтъркано е, но ако наистина харесваш групата, шанса да си намериш нещо, което да ти допадне е голям. А аз се надявам да имам възможността да ги видя пак да живо, че от близо 15 години това не е ставало, а след такъв албум, според мен ще е добре. И не на последно място, нещо което за мен е винаги важно в един албум – обложката. Чудесна е!

 

Оценка: 8/10

Opeth – The Last Will and Testament (2024)

 

По някакво странно стечение на обстоятелствата новия Opeth се превърна в един от най-чаканите албумите тази година. Първо, защото ревовете/метълът се завърнаха, второ, защото датата му за издаване бе преместена с над месец по-късно. Сега, точно аз не съм най-големия спец що се отнася за групата. Дълги години съм ги подминавал и подценявал, а може би просто не съм бил на такава музикална вълна или дори недорасъл. Някъде около феста в Каварна през 2011 г. повече внимание им обърнах. И не съжалих. Парадоксалното е, че тогава те махнаха метълията и общо взето станаха (почти) едноличен проект на Mikael Akerfeldt. Трудно бих могъл да кажа, че последните им албуми са най-доброто им. От друга страна, въобще не са слаби издания и има какво да се чуе в тях. Леките пристрастия към тях, които допринасят за очакванията към албума, също значение има и това, че за Sorceress (2016) беше едно от първите ревюта, които писах в блога ми. Така че, направо да се насочвам към самия албум и каквото имам да кажа за него.

Първо, да, албумът е пълен с ревове. Само в две от песните липсват - §3 и A Story Never Told. Сега, в много от предварителните интервюта се казваше, че това са може би най-добрите и злобни ревове на Mikael Akerfeldt. Не, не са. Просто той вече е музикант с достатъчно опит, съответно знае кое как да направи, че да се допренесе още по-добре за музиката и цялостното усещане в звученето. А то е много мрачно и дет ревовете идеално пасват и въобще не звучат като безцелно използвани. Цялата атмосфера на албума е такава, особено ако едновременно го слушате и четете текстовете. Тук трябва да призная, че аз винаги съм бил от онези фенове, които хич не ги интересуват текстовете. Да, обръщал съм внимание понякога, но за мен музиката е най-важна. При този албум се почувствах леко недорасъл. Натоварен едновременно и от технична музика, но и от текстова концепция. Странно сравнение, но го има онова хорър чувство от албумите на King Diamond. И за това ми малко трудно да оценя качествата на албума и да дам оценка. Все пак – върховете за мен са §4, особено след 2-рата минута, когато се включва и флейтата и става...неописуемо. Същото важи и за следващите две §5 и §6, които най-много ми харесаха. Много добро впечатление също така ми направи и ритъм секцията. Martin Mendez и Waltteri Vayrynen, съответно бас и барабани, особено в по-спокойните части, си пролича високата им класа. Именно редуването на такива части с по-твърдите с дет ревове е една от спецификите на албума, която може би на някои ще им се стори накъсана прекалено, но при цялостната концепция на албума, това е точно на място. За широко коментираното включване на Ian Anderson, не мога да кажа нищо специфично. Гласът му пасна чудесно за ролята на бащата, а флейтата допринася за по-богатото звучене.

Както вече казах, трудно ми е да опиша и оценя албума правилно. Много и добра музика, силна концепция, все неща които изискват много извъртания на албума, а и честно казано, много изслушана и то на разнообразна музика от страна на слушателя, за да оцени по достойнство направеното от групата. Албума няма да го сравнявам с предишните, защото има немалка част от миналото им, но според мен си има своето отделно място. Общо взето това е от онези албуми, които задължително трябва да чуеш през 2024 г., а и след това, и сам да си прецениш, дали ти харесва или не. Защото музиката се лее, но понякога дали ние самите сме готови за течението, което може да ни завлече от нея?

 

Оценка: 8,5/10