Opeth – The Last Will and Testament (2024)

 

По някакво странно стечение на обстоятелствата новия Opeth се превърна в един от най-чаканите албумите тази година. Първо, защото ревовете/метълът се завърнаха, второ, защото датата му за издаване бе преместена с над месец по-късно. Сега, точно аз не съм най-големия спец що се отнася за групата. Дълги години съм ги подминавал и подценявал, а може би просто не съм бил на такава музикална вълна или дори недорасъл. Някъде около феста в Каварна през 2011 г. повече внимание им обърнах. И не съжалих. Парадоксалното е, че тогава те махнаха метълията и общо взето станаха (почти) едноличен проект на Mikael Akerfeldt. Трудно бих могъл да кажа, че последните им албуми са най-доброто им. От друга страна, въобще не са слаби издания и има какво да се чуе в тях. Леките пристрастия към тях, които допринасят за очакванията към албума, също значение има и това, че за Sorceress (2016) беше едно от първите ревюта, които писах в блога ми. Така че, направо да се насочвам към самия албум и каквото имам да кажа за него.

Първо, да, албумът е пълен с ревове. Само в две от песните липсват - §3 и A Story Never Told. Сега, в много от предварителните интервюта се казваше, че това са може би най-добрите и злобни ревове на Mikael Akerfeldt. Не, не са. Просто той вече е музикант с достатъчно опит, съответно знае кое как да направи, че да се допренесе още по-добре за музиката и цялостното усещане в звученето. А то е много мрачно и дет ревовете идеално пасват и въобще не звучат като безцелно използвани. Цялата атмосфера на албума е такава, особено ако едновременно го слушате и четете текстовете. Тук трябва да призная, че аз винаги съм бил от онези фенове, които хич не ги интересуват текстовете. Да, обръщал съм внимание понякога, но за мен музиката е най-важна. При този албум се почувствах леко недорасъл. Натоварен едновременно и от технична музика, но и от текстова концепция. Странно сравнение, но го има онова хорър чувство от албумите на King Diamond. И за това ми малко трудно да оценя качествата на албума и да дам оценка. Все пак – върховете за мен са §4, особено след 2-рата минута, когато се включва и флейтата и става...неописуемо. Същото важи и за следващите две §5 и §6, които най-много ми харесаха. Много добро впечатление също така ми направи и ритъм секцията. Martin Mendez и Waltteri Vayrynen, съответно бас и барабани, особено в по-спокойните части, си пролича високата им класа. Именно редуването на такива части с по-твърдите с дет ревове е една от спецификите на албума, която може би на някои ще им се стори накъсана прекалено, но при цялостната концепция на албума, това е точно на място. За широко коментираното включване на Ian Anderson, не мога да кажа нищо специфично. Гласът му пасна чудесно за ролята на бащата, а флейтата допринася за по-богатото звучене.

Както вече казах, трудно ми е да опиша и оценя албума правилно. Много и добра музика, силна концепция, все неща които изискват много извъртания на албума, а и честно казано, много изслушана и то на разнообразна музика от страна на слушателя, за да оцени по достойнство направеното от групата. Албума няма да го сравнявам с предишните, защото има немалка част от миналото им, но според мен си има своето отделно място. Общо взето това е от онези албуми, които задължително трябва да чуеш през 2024 г., а и след това, и сам да си прецениш, дали ти харесва или не. Защото музиката се лее, но понякога дали ние самите сме готови за течението, което може да ни завлече от нея?

 

Оценка: 8,5/10

Mastodon – Emperor of Sand (2017)

Забелязах, че някои фенове/слушатели след пускането на първите песни от албума бяха недоволни, как групата вече звучала еднакво и нищо ново не представяла. В този момент се замислих, че може би шедьовъра Crack the skye (2009) наистина много вдигна летвата и очакванията на феновете. И именно албумът, който трябваше да го последва ще е този, който ще определи посоката им на развитие. А те направиха албум точно обратен на концептуалния им връх от 2009 г.. The Hunter (2011) беше силно песенно ориентиран и даваше глътка свеж въздух след поредицата концептуални албуми. Следващия – Once More ‘Round the Sun (2014) продължи тази линия, като даже вече имаше мнения, че много са се олекотили и едва ли не поп са станали. Именно и заради това реших отново да си ги пусна. Да си припомня какъв път извървя звученето им от 2011 г. насам. И мога да кажа, че нито един от двата не може да мине за по-малко от определението „много силен“. Наистина след вече нееднократно споменатия албум от 2009 г., следващия леко олеква, но това е просто спиране за миг, оглеждане, малко забавяне на темпото и отново засилване със следващия.

Emperor of Sand продължава възходящата линия поета от преди 3 години. Да, отново има песен, която много обвиняват, че звучи поп – Show Yourself. Но групата винаги е притежавала онази кукичка, която хваща слушателя и задържа вниманието му. Песента наистина е поп, но в положителен и добър смисъл, а и не дразни, макар че само определение „поп“ поне от 15-тина години не се свързва с нещо добро. За феновете, които им липсва Crack the skye преспокойно може да си припомнят това звучене със Sultan’s Curse и закриващия епос Jaguar God. Личните ми фаворити са Precious Stones, Steambreather, Clandestiny и Andromeda. Има някакво много странно слънчево, дори лятно настроение в тях, което дава едно спокойствие и небрежност, ненатовареност, когато си пиеш бира на плажа, а от морето подуха лек ветрец, а на теб не ти пука за нищо. И да, знам, че албумът засяга неприятна и тежка тема като ракът, обаче просто такова настроение струи от музиката в албума. Отново има гост-музиканти, традиционния Scott Kelly (Neurosis) в Scorpion Breath и Kevin Sharp (Brutal Truth) в споменатата вече Andromeda. Първата не е сред най-отличителните песни в албума, което не я прави слаба, докато във втората силно заразната мелодията странно добре си контрастира с вокалите на една от най-култовите грайнд групи. Всъщност всяка от песните заслужава да се спомене, защото реално отбиване на номера или песен за запълване на време няма в този албум.

След 12 години от както си чух за първи път, Mastodon отново доказаха, че няма как да ме разочароват. Макар че винаги ми е било странно, как група с такова звучене, което е принципно далечно от най-любимото ми, с времето постепенно от харесване, стана ми любима, а сега даже направо са ми слабост. А, забравих да кажа, че старото лого отново се завърна или поне поредната негова модификация, а и обложката напомня на тези от преди 2009 г.. Не давам максимална оценка просто защото класата им е толкова висока и са влезли под кожата ми, че може и леко да надценяват качествата на албума. Пък и този пусти Crack the skye… А дали ще е албум на годината? От много работи зависи, но към този момент реална конкуренция не се очертава*

Оценка: 9/10

*Драги Боргири, хайде мамини сладки, напънете се малко за този прословут нов албум….