По някакво
странно стечение на обстоятелствата новия Opeth се превърна в един от най-чаканите албумите тази година. Първо, защото
ревовете/метълът се завърнаха, второ, защото датата му за издаване бе
преместена с над месец по-късно. Сега, точно аз не съм най-големия спец що се
отнася за групата. Дълги години съм ги подминавал и подценявал, а може би
просто не съм бил на такава музикална вълна или дори недорасъл. Някъде около
феста в Каварна през 2011 г. повече внимание им обърнах. И не съжалих.
Парадоксалното е, че тогава те махнаха метълията и общо взето станаха (почти)
едноличен проект на Mikael
Akerfeldt. Трудно бих могъл да кажа, че последните им албуми са
най-доброто им. От друга страна, въобще не са слаби издания и има какво да се
чуе в тях. Леките пристрастия към тях, които допринасят за очакванията към албума,
също значение има и това, че за Sorceress (2016) беше едно от първите ревюта, които писах в блога ми. Така че, направо да се
насочвам към самия албум и каквото имам да кажа за него.
Първо, да,
албумът е пълен с ревове. Само в две от песните липсват - §3 и A Story Never Told. Сега, в много от предварителните интервюта се казваше, че това са може би
най-добрите и злобни ревове на Mikael Akerfeldt. Не, не са.
Просто той вече е музикант с достатъчно опит, съответно знае кое как да
направи, че да се допренесе още по-добре за музиката и цялостното усещане в
звученето. А то е много мрачно и дет ревовете идеално пасват и въобще не звучат
като безцелно използвани. Цялата атмосфера на албума е такава, особено ако
едновременно го слушате и четете текстовете. Тук трябва да призная, че аз
винаги съм бил от онези фенове, които хич не ги интересуват текстовете. Да,
обръщал съм внимание понякога, но за мен музиката е най-важна. При този албум
се почувствах леко недорасъл. Натоварен едновременно и от технична музика, но и
от текстова концепция. Странно сравнение, но го има онова хорър чувство от
албумите на King
Diamond. И за това ми малко трудно да оценя качествата на албума
и да дам оценка. Все пак – върховете за мен са §4, особено след 2-рата минута, когато се включва и флейтата и
става...неописуемо. Същото важи и за следващите две §5 и §6, които най-много
ми харесаха. Много добро впечатление също така ми направи и ритъм секцията. Martin Mendez и Waltteri
Vayrynen, съответно бас и барабани, особено в по-спокойните части,
си пролича високата им класа. Именно редуването на такива части с по-твърдите с
дет ревове е една от спецификите на албума, която може би на някои ще им се стори
накъсана прекалено, но при цялостната концепция на албума, това е точно на
място. За широко коментираното включване на Ian Anderson, не мога да кажа нищо специфично. Гласът му пасна чудесно за ролята на
бащата, а флейтата допринася за по-богатото звучене.
Както вече
казах, трудно ми е да опиша и оценя албума правилно. Много и добра музика,
силна концепция, все неща които изискват много извъртания на албума, а и честно
казано, много изслушана и то на разнообразна музика от страна на слушателя, за
да оцени по достойнство направеното от групата. Албума няма да го сравнявам с
предишните, защото има немалка част от миналото им, но според мен си има своето
отделно място. Общо взето това е от онези албуми, които задължително трябва да
чуеш през 2024 г., а и след това, и сам да си прецениш, дали ти харесва или не.
Защото музиката се лее, но понякога дали ние самите сме готови за течението,
което може да ни завлече от нея?
Оценка: 8,5/10
Няма коментари:
Публикуване на коментар