Paradise Lost – Ascension (2025)

 

Понякога времето минава не просто бързо, а направо светкавично. Класическите албуми на Paradise Lost вече станаха на по 30 и повече години, а от уж завръщането към ранното им звучене The Plague Within (2015) – 10. А през тази десетилетка доста неща се случиха с групата. Смениха не един и двама барабаниста, а в интервютата покрай новия албум се разбра, че и новия-стар Jeff Singer не се знае до кога ще е с тях. Издадоха Medusa (2017), който наистина можеше да се сравнява с най-ранните им неща, а три години по-късно, точно в разгара на най-силния локдаун, и Obsidian (2020). Той пък от друга страна беше по-„готик“ насочен. Всъщност в речниците, ако някога се направят такива, именно срещу понятието готик метъл трябва да стои името на Paradise Lost. През 2023 г. издадоха и презаписана версия на Icon. Според мен силно спорно начинание, но от друга страна, ако така наистина вече ще имат изцяло права върху музиката, тогава има смисъл. Макар че ме съмнява, че някой ще предпочете тази версия пред оригинала. И така достигнахме до тази година и момента, когато излезе новия им албум – Ascension.

Звучи леко изтъркано, но това е може би най-разнообразния им албум от споменатото десетилие, а защото не и някоя друга година назад. Има си го бавния дет и/или дет/дуум, чистия дуум, чистия готик, акустичните китари, които от доста време не бяха се появали или аз поне не се сещам скоро да е било. Но нека започна първо с нещата, които не ми харесаха в албума. На моменти сякаш грубите/дет вокали са използвани не на място, просто колкото да ги има. Не рядко в албумите на групата се среща това, че песните около средата сякаш свалят нивото и по-трудно изпъкват, но пък тези които са оставени за бонус такива и ненамерили място в стандартно издание да са по-добри. И в този случай This Stark Town, която клони повече към старото звучене на група, и A Life Unknown, която пък показва другото, по-чисто готик лице на песните в албума, са на достатъчно добро ниво. Но това го казвам с ясното съзнание, че съм изслушал албума 5 пъти, а с годините именно песните, които първоначално са ме карали леко да се чудя защо са там, след това са ми ставали скрити фаворити. Затова да се насоча към това, което ми хареса в албума.

Както споменах вече, разнообразието този път е осезаемо и вероятно независимо на кой период на групата си фен, ще намериш нещо, което да ти хареса. И все пак – не, феновете на Host и следващите 2-3 албума, едва ли ще им стане любим Ascension. Първите четири песни от албума са по-скоро показателни за неговата по-тежка страна. Откриващата Serpent on the Cross си е изцяло с дет вокали, а и като цяло не е много трудно да се причисли към дет метъла. Другите две песни, които излязоха предварително, съответно втора и четвърта в албума – Tyrants Serenade и Silence like the Grave, същото са сред силните в албума, а втората ми е сред фаворитите. Повече внимание ще отделя на третата – Salvation. Първите два пъти като я чух ми се стори бахти скуката, третия-интересна, а след петия – вероятно тази на която трябва да се отдели най-много внимание. А причините за това са няколко. Седемминутна, с изключително интересно вмъкнат пасаж от Погребалния марш на Шопен, който първите пъти въобще на разбрах, че е там. Бавна, класически дуумаджийска, а някои биха казало дори и че към бавния дет клони, а интересни, макар и малко, гост вокали, които отново не разбрах от първия път, от Alan (Primordial). След тежината на първите четири песни следва Lay a Wreath upon the World, която започва толкова спокойно със споменатите дългоотсъсващи акустични китари, че много добре дава глътка въздух малко да се поразведри слушателя. Другия ми фаворит от албума е следващата – Diluvium. Първоначално ми се стори малко странна и как е върви, но след първите две слушания, именно тя ми беше фаворита. За съжаление от там нататък нивото леко пада и следващите песни, както вече казах, по-трудно се запомнят, но пък звученето им е повече изчиститено към готика, в което има потенциал или поне за мен е така. Все пак трябва да се спомене, че последната песен в стандартното издание - The Precipice, звучи като блус, но от дуум гледна точка. Както искате го разбирайте това.

Не знам в колко класации в края на година ще попадне албума, но за мен е един от тези, които задължително трябва да се чуят. Изтъркано е, но ако наистина харесваш групата, шанса да си намериш нещо, което да ти допадне е голям. А аз се надявам да имам възможността да ги видя пак да живо, че от близо 15 години това не е ставало, а след такъв албум, според мен ще е добре. И не на последно място, нещо което за мен е винаги важно в един албум – обложката. Чудесна е!

 

Оценка: 8/10

Paradise Lost – Obsidian (2020)

Интересно беше изминалото десетилетие за Paradise Lost. След силния и може би най-добър албум от новия им период албум Faith Divides Us – Death Unites Us (2009), група показа, че отново е в силна форма. Последва първоначално приетия по-хладно Tragic Idol (2012), главно заради това, че много фенове обвиниха групата, че тъпче на едно място, а и за никой вече не беше изненада връщането към класическото им звучене от средата на 90-те. Всъщност албумът е много добър и от дистанцията на времето, все още звучи стойностно. Просто предшественика му беше много силен и това нямаше как да не се отрази. През това време Gregor Mackintosh направи олдскуул дет метъл проекта Vallenfyre, който, няма какво да се лъжем, с дебютния албум звучеше много интересно, но след това със следващите два не успя да затвърди добрите впечатления. Тогава си помислих, че щом се е надивял в страничния си проект, вероятно Paradise Lost ще омекотят леко звученето към посока One Second (1997) примерно. Но тогава дойде една от най-изненадващите и приятни новини – Nick Holmes се присъедини към Bloodbath. Не мога да кажа, че албумите с него по-добри от предишните им, но той звучеше чудесно. А след това дойде и The Plague Within (2015). Албумът звучеше разнообразно и най-важното, не доскучаваше. Дет ревове в Paradise Lost, това за мен беше сбъдната мечта. Макар че малко се преекспонира връщането на този елемент в музиката им, тъй като албумът не звучеше по-тежко от предишните 2-3. Но тук или по-точно със следващия албум – Medusa (2017), дойде противоречивия елемент на преминаването на първоначалната еуфория към завръщането към дет елементите. Албумът звучеше равно, на моменти тромаво, със засилване още повече на дет/дуум звученето и нямаше почти нищо от свежестта на предшественика си. А с годините са доказали, че най-добрите неща на групата са, където има баланс между по-тежкото и мелодичното, между лепкавия дуум и светлия готик (бахти оксиморона). В този албум беше леко пресолена манджата и изпуснато тънкото чувство за мярка. По-старите фенове бяха доволни, поне колкото бяха останали от тях, които все още се интересуваха от групата. Но много други, включително и аз, сякаш малко разочаровани бяха. Така че очакванията към Obsidian за някаква промяна определено бяха завишени.

И в голямата си част се оправдаваха. Да, в целия албум се усеща все още лепкавия мрак на предхоника, най-вече в  Ravenghast, която си е класически дет/дуум, но този път ненагарча. От друга страна, Hope Dies Young преспокойно би влязла в Icon (1993) и Draconian Times(1995), без по никакъв начин да отстъпва на която и да е от песните там. Леко се преекспонира с това, че ще има силно влияние и елементи от групи като The Sisters of Mercy и като цяло готика от 80-те. Определено този път той е застъпен много повече, но без да се натрапва излишно и изкуствено. Примерно в Ghosts най-силно се усеща това влияние, което спомага за разнообразието на албума. Както и акустичната и симфо първа половина на откриващата Darker Thoughts, която пък след това избухва в тежест и ревове. Личния ми фаворит е Forsaken, който след всяко изслушване все повече ти се забива в съзнанието. Скрите фаворити, които бавно, но сигурно разкриват красотата си са Serenity и The Devil Embraced. И така клише след клише, може да се говори за всяка една от останалите песни, били те в нормалното или разширено издание. Специално внимание ще обърна и на баса на Steve Edmondson, който винаги е бил в сянка. Имeно този звук е това, което доближа албума до онзи готик от 80-те. Заслушайте се малко повече и ще се убедите.

Пътят по който се движат Obsidian, не се различава особено от този на предишните два албума, но определено е обнадеждащ или най-малкото връща свежестта и разнообразието. Защото, няма какво да се лъжем, мракът и тежестта в звученето на Paradise Lost, никога не са идвали от ревовете и задгробния звук. Вероятно за феновете на албумите между 1997-2005 г., групата вече тотално не представлява интерес, но на мен ми харесва Obsidian. Най-малкото защото се усети, че групата не тъпче на едно място, а все още има с какво да изненада или най-малко да поддържа интереса на феновете. За високата оцена влияние изиграва и чудесната обложка, а за мен това винаги е фактор. Дано и със следващите си издания, пак да има за какво да ги хваля и минимум такива оценки да пиша.

Оценка: 8,5/10