СБОРСКИ ДЪЖД

 

Според народните поверия, дъждът който падне на 9 и/или 10 ноември се нарича „Сборски дъжд“. Той е своеобразен ритуал за пречистване след празника. Така се отмиват всички нечистотии, които са се натрупали през 8-ми. Било то боклуци от всякакъв тип, паднали листа, прахолии по различни предмети. Но има една основна особеност. Най-вече се отмиват хвърлените останки от храната, най-често в дворовете на съседите, а ако си в блок, тактично прехвърлените стари зелки в балкона до теб. Пак ще ти мирише, но поне не е на твоя територия. Всичко това се извършва в сумрака и под тъмната пелена на нощта. Естествено се случва и сблъсък между комшии, които едновременно вършат тази дейност, но както знаем, комшията е повече от роднина. А и все пак с него не се съдите за наследствена родствена земя и имоти, които едно време старите ги е домързяло да разделят. Съдите се за друго и печели този, който има повече връзки, но това няма общо със СборЪТ. Очакваното, тези действия се извършват от домакините в къщата. Не съденето, а тихомълком изхвърлянето. Първо, защото са по-скопосни, второ, защото мъжете им е тежко от пукницата и пруфтят от погълнатите блюда. Което довежда до това, че нерядко може да се срещне именно Сборския дъжд да отмие върнатото от господаря на къщата. Подобни нечленоразделни звуци нерядко огласят есенната вечер на 8-ми, по-рядко сутринта на 9-ти. А ако имат и домашен любимец тип куче, даже може то да сколаса да изчисти още преди Сборския дъжд, ако се случи да падне такъв. Нерядко и самото куче бива оповръщано и проявена лека агресия към него, че е дошло да се радва на стопанина в сублимния момент. Признавам, поне 5 пъти се мъчех да напиша правилно „сублимния“, после проверих в Гугъл как се пише, съответно и той се зачуди. Общо взето, както стопанина се чуди, защо му е лошо и проверя да не е хванал болест някаква от гостите и на какъв акъл му трябваше да ги кани. А отговорът е прост, какъвто е почти винаги и чудещия се – от толкова пукница, как няма да ти е лошо. Да се върнем към основната тема. На другата сутрин, когато обикновено на домакинът на къщата му е „светнало“, той се радва на своето куче, както и то на него. Даже му удря един език, но по-добре собственикът да не знае, какво е минало от там, че пак ще му се върнат сармите. И да не кажете, че пак проявявам нелибералност към кучетата и че те не са единствените домашния любимци, които правят това. Еми пробвано е с зайчета и хамстери, и не, не ядат върнатото от стопаните. Това не важи за патканите, защото всички знаем, че те не са домашни любимци, а неразделна част от местната митология и това е един вид жертвоприношения към тях. Нещо много се концентрирах върху тази тема, да продължавам.

Сборския дъжд също така се явява и вид оправдание да не се свърши някаква работа. Естествено, пак от мъжа, макар че реално, ако следващите дни се падат почивни, той не вижда жена си минимум 24 часа, пък и без това не може я гледа, защото още му е гадно от пукницата. Домакинята общо взето в първите десетки часове след СборЪТ е заета с това да мие всичката посуда, която е била сложена на масата на 8-ми. И тук идва един от парадоксите в историята, като някои учени го наричат „Парадокса на Сборският дъжд, който няма как да помогне“. Едновременно стопанката на къщата има да измие десетки чинии, чинийки, сервизи, прибори, тенджери, подноси, да изпере към 5, 5 и нещо перални с неща оклепани от различен вид домашни духове тип „мъжа ѝ“, „гостите-сборджии“, „дечурлига“, „дечурлига на гостите“, което включва покривки, дрехи и чаршафи. Последното не го коментирам, човещинка. Не трябва да се забравя и чистенето на хигиените помещения тип баня и тоалетна, както и...цялата къща. Както виждате, Сборският дъжд не помага в такъв случай, нищо че би имало голяма полза от него. Има и изключение. В един момент, след към 38 часово чистене, на домакинята ѝ писва и както е останало направо го оставя навън дъждът да го пооплакне малко, а и може и котките леко да помогнат с чистенето, все пак си животни-чистници. Това важи само за прежалените вече сервизи, за хубавите тя няма вяра на никому и сама си ги чисти и после „вдига“. Ритуалът „вдигане“ е широко застъпен в пост-празничните дни, но вероятно друг път ще му отделя по-сериозно внимание. Разбирайте, вероятно никога, защото ще забравя. Между другото, от толкова чистене, на домакинята ѝ идва да изкара и домочадието и мъжа си навън, малко да ги поизмие дъжда, но това остава само в „бъдещите ѝ творчески планове“. А не се решава за това, първо защото „деца са ми, жал ми е“, макар че лятно време го е правила, хем да не хабят вода от бойлера, че вече „и тока, и водата станаха безбожно скъпи“, пък и да пробва маркуча, който догодина ще слага за капково за доматите. Що се отнася до мъжа ѝ, там не го прави, защото „като знам какъв е кекав, малко течение да го хване и се разсополява, а после трябва да му ходя след гъза, да го лекувам“. Абе тежка си е съдбата на домакинята след СборЪТ.

Вероятно ще се запитате, какво прави мъжа пред това. Как какво – мръхти, човърка си носа, гледа телевизия, после простотии от телефона си. Съответно започва да псува наред – избори, правителство, Европейски съюз, Запада, може и Изтока, но само „дръпнатите“, не „казаците“. Публикува конспирации във фейсбук, мъдрости от „родолюбци“...абе всички знаете за какво става въпрос, няма нужда обяснявам. Рядко, но понякога се случва, се решава на рисковия ход да види, какво прави жената, но само за няколко минути, колкото да ѝ плесне един по дупето и в момента в който чуе, че започва да мрънка, че „няма кой да ѝ помогне в тази къща, прави ще умрат, ако не е тя“, се изнизва като йоркипе от кокошарник. Да, можеше да кажа и лисунгер, но няма как да не се спомене това толкова почитано животно в добруджанската митология, както и бит и култура. В миг на проблясък на добросърдечност, мъжа отива и набързо се скарва на децата, че не помагат на майка си в чистенето. Оправдания не се приемат, тъй като заплахите са реални и материално осъществими тип „шамар“. Следва миг на идилия в къщата. Бащата пак се връща към гледането на простотии, а в другата стая майката го нарежда  пред децата, чиято помощ е леко спорна и обикновено свършва с изгонване тип „като не помагаш, поне недей да пречиш“. И да, всичко това няма нищо със Сборския дъжд, който рядко е „плиснал в миг и отшумял“.  

Като заключение мога да кажа, че Сборския дъжд е един вид след-празнично събитие, което малко хора му отделят нужното внимание, тъй като още ги държи изпуканото. Като всяко нещо на този свят, за едни е добро, за друго зло, а трети не му обръщат внимание. Все пак е нужно да знаем от къде произлиза и какви са му порядките, които са наложени във фолклора ни. Все неща, които аз не обърнах внимание и/или не задълбах. А и след като преди години бях написал за традициите и приготовление на самия Сбор, добре е да се покажат и за събитията след него. Нищо, че заглавието не отговаря баш на цялостния текст. Това прозвуча като критика от учителка по БЕЛ под мое писание, разбирайте ЛИС, в 11-ти клас. Но сега да не се връщам във времена вече далеч назад.

Този път да завърша и с нещо българско, класическо, удрящо в сърцето. Неща за които се сещаш при следсборска пукница

КАХЪР

 

След като видях новото българско предложение за наградите Оскар, някак ме осени идеята да напиша, кой ще е ултимативния сценарий описващ най-добре българското кино и представата, която дава то на гледащия. И да, бахти дългото изречение. Същата бележка всеки път получавах от учителките ми по БЕЛ в училище. Всъщност и това става за тема за български филм, но да не се отклонявам.

Първо започваме със заглавието – „КАХЪР“. Ултимативната дума описваща цялостното въздействие на българското кино. Няма нужда да добавям нещо повече като разяснение.

Място на действие – Някъде в забутаната провинция. Вече зрителите се убедиха от всички опити за филми и сериали, че София е зле и пропаднало, но сега е време да се покаже, че в българската провинция е още по-зле и пропаднало. Да кажем в крайморска Добруджа. А и филмът ще е толкова лесен за възприемане от масовия зрител, та вероятно ще го излъчат в две строго арт насочени кина в София и родния град, може и село, на режисьора. Цветовата гама задължително трябва да нещо сиво и безцветно. Защото, както стана ясно, в София е гадно, сиво и мизерно, но в провинцията е още повече. Вероятно ще се намери някой нов нюанс на сивото;

Времева епоха – задължително в пост-комунистическа България от XXI век. Трябва да има поне 2 портрета на соц труженици и лидери и от всякъде да лъха на носталгия по онова време. Режисьорът задължително на всяко интервю ще казва, как искал да покаже лошите последствия от почти половинвековното управления на режимът. Но реално тайно го тресе носталгията по тогава. Всеки пак тогава е бил млад, перчама му бил наперен...както и друго. Всъщност хич няма да е тайно и ще е доста явно;

Основна сюжетна линия – тъй като това е мое писание, а и вече стана септември (тогава пиша това...нещо), а все още не съм написал нищо свързано със СборЪТ, такава ще е темата на филма. И по-точно – главната героиня слага да вари сарми по повод празника, който тази година ще е своеобразно двоен, тъй като ще идва на гости сина ѝ, който наскоро се е сгодил. Но тъй като е много скопосна и домакиня тип „загори-тенджера“, тя забравя сармите и те се преваряват/прегарят. Това отключва низ от събития, кои от кои по-кахърни и натоварващи зрителя. Но както казва режисьора – нали именно това е изконната българска реалност.

Добавки към сюжетната линия и характера на героите – тук ще падне голямо обяснение. Трябва да има алкохол, не просто задължително, а направо...не мога да намеря по-силна дума. Пък и нали трябва да има и продуктово позициониране, все пак и финансиране ще трябва. Поне един от героите е опиянчен, а до края на филма, ако не всички, то поне 86,3% от героите ще са такива. Наркотици – задължително. Тъй като там продуктовото позициониране е малко по-трудно, ще са замесени по-малко. Е, за финансирането е по-лесно, но пък доста по-трудно доказуемо. Или синът, или годеницата, а в най-добрия случай и двамата, трябва да са зависими. Съответно, имат големи дългове. Пък в ултимативния сценарий, трябва да е замесен и хазарт. Най-доброто комбо за български филм. Синът не се връща с идеята да се наплюска със сарми, а да накара родителите си  да продадат една земя. Класика!

И така стигаме до най-важното и специфично за един български филм, а именно – секс сцената. Такова нещо като любовна сцена няма, трябва да е гнусна, тягостна, максимално отблъскваща секс сцена. Най-добре изнасилване, но така или иначе е толкова неприятно за гледане, че зрителят няма как да разбере, каква е точно. След нейния мъчителен край, задължително следва поне 5 минутна сцена, където показват героите голи. Акцент естествено ще е върху жената. Тя трябва да има косми на нестандартни места, най-добре между гърдите. Как и защо, само режисьорът си знае. Трябва да се тресат сланини, с това един вид да се покаже останалото ориенталско в нашето трудно битие. Тялото на жената трябва да е максимално отвратително – както стана ясно, космати гърди, където едната ще е виснала до пъпа, а другата тип разчесано от комар. Шкембе с мръсен пъп, също трябва да присъства. Тъй като режисьорът има фетиш още от детството към мръсни нокти, няма как да няма кадър, където да не ѝ се покаже кирта под ноктите. И още по-странното – мъжкото тяло ще е ок. Само където не се разбира, дали на жената ѝ е кахърно, защото е било нещо почти като изнасилване или защото мъжът свършва бързо. Режисьорът и той не знае. Все пак на пияна глава му е хрумнала идеята за този филм. А да, нещо друго абсолютно задължително. Докато правят секс, трябва от другата стая родителите да слушат. Не може да ни е гадно само от самата сцена, трябва да ни е гадно и от това, че и на други им е гадно. За какво иначе филмът ще се казва КАХЪР. Но някак просветва лъч надежда – родителите се радват, че скоро може да имат внучета. И аз не знам, как от нещо толкова гадно, като такава сцена, може да се извлече нещо позитивно, но все пак това е български филм. Логиката е статист.

Позитивната сцена – още нещо задължително за български филм. Трябва да има щипка позитивизъм, след който обикновено се разкатава майката на всичкото. В този случай ще е спомен на сина от времето, когато е бил при дядо си и баба си. Бабини, както ще му кажат във филма. Точно да си кажеш, ей най-после нещо приятно за душата и следва сцена, където минава магарешка каручка и прегазва дядото. А ако имат и по-голям бюджет, ще има сцена как магарето го изнасилва. Най-добре вече след като е смазан. Двойно изнасилване, че и замесена некрофилия и зоофилия – гарант за качествено българско кино!!! Все пак ще ходи на Оскарите, трябва да се докажем пред чужденците, че имат правилна гнусна представа за нас.

В този филм ще е изключение и ще има и още една „позитивна“ сцена. Към края на филма се разбира, че годеницата е бременна. Радост сред старите. И отново е време за отблъскващ обрат. Тя хубаво е бременна, обаче не е от сина им, а от дилъра им в София. На това отгоре, той е заразил с болест, която тя прехвърля на бебето си. И тъй като това не стига, синът признава, че не може да има деца, което скоро са му го открили при преглед. Виновникът за това е архизлодеят в целия филм – магарето, което е сгазило и...друго нещо дядо му. Тъй като решил да отиде да му отмъсти посред нощите за дядо си, когато влиза в комшиите с шибалчица (много важен реквизит) и нож в ръка при магарето, то му шибна един къч в слабините и леко му смазва...слабините. Само да уточня нещо, докато писах последното изречение, почти припаднах от болка, представяйки си за случилото се. Режисьорът и той това е искал. Поне в интервютата така казва;

Финална сцена – българското кино се характеризира с многообразие от животни и животински видове, но такова създание като щастлив край няма. Всъщност дори и позитивен няма...а направо си е едно безкрайно мъчение. И в този случай ще е така. Финална сценка – опърпани котки мързеливо преживят с изгорелите сарми, звучи тъжна музика, която да засили още повече ефекта на кахърливост и тягост. Поне един от родителите е починал, а другия се е хванал на някоя мизерна нископлатена работа, колко да може да преживява едвам-едвам. Годеницата и синът са се разделили. Тя работи като касиерка в хипермаркет, като има спорно интимни отношения с неин колега. Има кадри, как чака пред лекарски кабинет заедно с болното си дете. Последното трябва да покаже, колко е лошо, мизерно и корумпирано здравеопазването ни. Един вид, ако досега по някакво чудо си избутал да изгледаш този „шедьовър“, сега направо може да се разболееш от него. Синът, видимо състарен, все пак е намерил работа в счетоводна къща на свой близък приятел от студентските му години. Едно време, във втори курс му е взел вместо него изпита и тъй като му е задължен, сега го е взел на работа. А и всичките му колежки са вече лелки, с леко изпопадали коси от студено къдрене и къносване, та все някой компютърно грамотен трябва да има, че да върви работата. Всъщност това е един вид позитивна сценка, но тъй като зрителя вече е предрусан от тягост, негативизъм и страдание, предадено във филма, въобще не може да осъзнае за какво става въпрос.

Последни минути на филм. Дълбок глас води тежък и многозначителен монолог за същността на живота. Достига се до сърцераздирателни изводи и истини. И на-важното – всичко това на фона на бавно преминаваща по черен селски път магарешка каручка. Водена със споменатото и появило се неведнъж магаре. 

Последствията – следва пищна премиера, масово отразена в медиите. Всички са усмихнати и позитивни, феновете същото. Последните защото все още не знаят какво им предстои, а другите защото я им отвори друг такъв шанс да ги дават по „телевизора“, без да са в мъчителна за гледане продукция. Естествено, режисьорът обяснява, как филма е имал предпремиерна прожекция на еди кои си европейски филмови фестивали, където масово имало похвали, а особено впечатление бил направил на ............ (тук поставете по свой избор известен холивудски актьор/продуцент/режисьор). Даже имало предварителни разговори за разпространение от различни платформи, но чакали най-добрата оферта. Смятам, няма нужда да казвам, че такова нещо не е имало, нито разговори, нито пък оферта, камо ли най-добра. Но обикновения зрител е впечатлен, нищо, че и на фестивалите, където се е излъчвал, не е ги е чувал. Той и необикновения зрител не ги е чувал, ако трябва да бъдем точни. Звездата на червения килим е магаренцето, което естествено се изцопва баш като го снимат. Даже ако човек леко се заслуша в гласовете зад кадър, ще чуе, как нервозната лелка чистачка отправя тежки попръжни, къде са го курдисали това магаре и как хич няма да чисти след него. Това е преди прожекцията.

След прожекцията, зрителите излизат с поне десетина години състарени, някой от тях разболени, а трети усетили още в първите минути на къде отива филма са избягали отрано, благодарения на което, все още имат шанс за живот. Актьорите тихомълком по терлички се изнизват, защото и да се оправдават за нещо, вече свърши, снимали са се, хората са ги видели и това е. Режисьорът излиза с широка усмивка и видимо ведър. Отдавна не е спал толкова хубаво, че и близо два часа, без никой да го прекъсне. Пък и за какво да го гледа филма, нали той го е снимал. Рецензиите не са особено положителни, а реакцията на зрителите хептен. Следват още 2-3 премиери из страната, където положението е още по-зле. Магаренцето не е присъствало на тях, тъй като имало командировка с каручката.

Следва затишие, което незнайно дали е породено от очакването на добра новина, че ще е номиниран филма за Оскар или защото никой не иска да си спомня за него. С времето се разбира, че е второто. Няма нужда да казвам, че филмът не е номиниран. Съответно следва съдбата на всеки друг подобен филм – след някоя друга година ще го излъчат по БНТ, в по-така късен час. А в най-добрия случай по БТВ, но пак е малко вероятно. Най-голямата звезда във филма – Магаренцето, става лице за Sofia Pride и на ЛГБТьЪИЪНБКХЖКХЖХ обществеността. Явява се и на кастинг за игралната версия на Шрек, но в последния момент е избрано мексиканско такова, защото трябвало да има етническо разнообразие. Все пак още известно време има популярност сред обществото, най-вече заради участието му в реклами за магарешко мляко и за сок „Кокос“. Това последното беше отвратително, но не повече от филма, затова спирам тук. Чао и до нови срещи!!!

И да, знам, че "трябва" съм го използвал на 1001 места, но...трябва си :D 

Мартин Гугльо – житие, битие и малко питие

 

Мартин (ударението е на „а”) Гугльо е протестант и реформатор, обикалял цяла Европа и разпространявал идеите си. Като с най-голям успех те се прилагат на Балканския полуостров на територията на България, а по-точно около северното Черноморие и Добруджа. Останал почти изцяло забравен в историческите хроники от своите съвременници, неговото житие е обвито в мрак и мистерия. Без малко да напиша мизерия, но това няма общо с темата. Той е един от инициаторите СборЪТ да се празнува официално като празник. Предложената от него дата била след края на работата на нивата и преди идването на зимата, а както той се е изразил „Преди да завее и зафучи, и да стане време за рентите”. По-точно в периода между края на октомври и началото на ноември. За съжаление не успява да доживее да види, че предложението му става реалност. Но все пак индийския му помощник изобретява десерт в негова чест, наречен „шекерче”, което да се продава традиционно на празника.

Точната рождена дата, годината и място на Мартин Гугльо не са известни. Според някои изследователи, годината е 1777 г, през пролетта, когато се берат ранните череши, някъде на територията на сегашна Белгия. Но други учени оспорват това, тъй като има свидетелства за негова дейност на територията на приморска Добруджа в началото на XX в., а е бил далеч от подобна преклонна възраст, според дадената година. А според трети учени, на никой не му пука, пък и да го интересува, на акта за раждане е написано толкова грозно всичко, че нищо не може да се разбере. А и освен това, отстрани има рисунки на пенис с крила и надпис КЗЛ. Все пак полуофициално е приета датата 1 март, тъй като тогава черпел винаги приятелите си с едно малко. А като година варира между 1825 и 1830. Именно заради рождената му дата, както и заради дебелашкия хумор на съседите му в Хайдушката и това, че все накачулен зимно време ходил, леко побългарили името му на Мартин (този път ударението е на „и”) Гуглю. Тъй като бил добродушен, а с годините разбрал, че местните да те напсуват с усмивка на уста е вид благородно уважение, той не се обиждал на тази промяна на името му.

Данни, как точно се озовал на територията на България и то баш в този край на Добруджа, няма. Но отново според неофициални източници, веднъж влязъл в магазин в Германия по времето на Втория райх, да си търси потури и калпак за Хелоуийн (но не местната певица). Тъй като нямало, го препратили в друг магазин. И така от магазин на магазин, той дошъл в Касъм на местната „улица на услугите”, но било затворено и затова го пратили „при Венци”, където вече имало нужното облекло. Тогава той забелязал, че местните се готвят за празник и това събудило интерес в него да изследва местните антропологически ценности. А и индийския му помощник изненадващо намерил общ език с някои местни…нали.  

Запленен от местния бит и култура, той решил да остане на тази непозната територия за него или според официалната версия било така. Обществена тайна е, че причината за неговото оставане е, че спрели всички влакове за Германия, а и той самия така се напукал на СборЪТ, че два дни не можел да стане. Не че като станал можел да върви, а когато най-после направил първите си крачки, поканили го на традиционния ритуал „колене на прасе“. Можете да си представите Коледата, Новата година, имените дни след това до къде го довели. Така общо взето първия му ден от началото на ноември насам, когато алкохолът в тялото му най-после достигнал стойности по-малки като количество от тези на кръвта бил около 20-ти февруари. А първия ден, когато най-после взел да виждал по-малко от четворно бил около седмица по-късно. Така около 1-ви март, зачулен с балтона, който му подарил стопанина на вече споменатото прасе, излязъл сред местните жители. Дали в знак на благодарност за тяхното гостоприемство или си подал, че успял да оцелее от толкова пукница, той почерпил всички в местна кръчма, което му спечелило още по-голямо уважение и доверие сред местните. Този път Мартин решил да не вкусва и най-после да намери своя помощник, че нещо последните 2 месеца нещо му се губил. И не само той, но човек бил учен, не е хубаво да му търсим махна.

Индийски му помощник през това време намерил своята възлюбена, ожени ли се, установило се, че са братовчеди, брат и сестра, чичо и леля, а накрая от всичко това станали и Том и Джери, но най-вече Пиф и Еркюл. Международната нотка си казва думата. Така след бурни страсти и събития, най-после се събрали около 2-ри март. Казвам нарочно „около“ някоя дата, защото според различните календари е различно. В кръчмата показвал едно, ръчния часовник на Мартин друго, а бабите на дернека съвсем различно. А както много добре знаем, бабите на дернека са ултимативно показно за точност на време, пространство и друг вид дейност в историографията. Тъй като се отклоних много в детайли и дребнавости в историята, ще се насоча към нейния завършек в следващия абзац. Пък и може да не е следващия, знам ли се...

Така отминала половин година. Пролет – събуждането на природата, лятото – бааахти жегата, настъпила и есента. Вече било месец Октомври и съответно подготовката за СборЪТ кипяла, както виното в бъчвите в мазите. През това време Мартин Гугльо заслужил още повече уважение сред местните и затвърдил позициите си сред обществото. Това се случило най-вече заради предложението най-после СборЪТ да стане официален празник, когато празнуването ще бъде както си му е реда. Не че принципно си нямало ред, имало си е, ама друго си е да се официализира. Предложението било гласувано от общинския съвет, както и от старейшините и велможите в Пастир. Очаквано било прието с пълно единодушие и съгласие. Все пак става въпрос не просто за пукница, а за сборска такава. Такова нещо трябва и в Държавен вестник да се отбележи. Но тогава настъпила трагедия. Някъде около 20-ти октомври индийския му помощник влязъл в стаята му да му донесе баничка и айрян и тогава го намира проснат на земята. Експертизата на дошлите лекари била лаконична и брутална „Миии, пукясал...случава се“. Тежка и тъмна сянка застлала местното общество. Човек дошъл от далечни земи, сторил за толкова кратко време, толкова много неща, сега го няма. Мъката сломила къде що има човек в околията. Завалели тежки дъждове, тъмни облаци напълнили не само небето, а и душите на хората, които са го познавали. Но все пак празник идвал, а и не кой да е, а точно СборЪТ. Отново общинския съвет се събрал, този път да обсъди, как точно да бъде уважен Мартин Гугльо. Предложението на индийския му помощник, празник да носи името на покойника, без малко да му донесе бой. Все пак се стигнало до компромисното решение, отново по предложение на индийския помощник, на СборЪТ да се продава десерт в негова чест. Сега този десерт е известен сред обществото като „шекерче“, но за съжаление историята, как точно се е стигнало точно такъв продукт да се продава на празника остава тайна. Поне досега. Същевременно велможите и старейшините от Пастир решили, че третия месец от годината да бъде кръстен на него. Принципно той и преди си е бил Март, така че смятайте колко били напукани, като са го обсъждали и решили.

Интересен факт е, че след това отпразнуване на СборЪТ, името на Мартин Гугльо (пак да кажа – първото име, ударението е на „а“, а при второто на „о“) никога повече не се споменава нито в историческите източници, нито сред хората. А неговият принос за утвръждаването на празника е несравним с този на друг. Чат пат може да чуеш някой местен да се обръща към друг с израза „мартин гуглю“, най-често като бъзик, да не кажа направо нареждане, че вече е станало март, а той е схлюпил гуглата. Но е така, понякога историята изтрива имената на хора, допринесли за благото на обществото.

ДОМЪТ GUSSI

 

Имаше времена, когато СборЪТ и всичко свързано с него се ценяха най-високо от обикновения човек. Тогава той оставяше всичко, за да може да започне подготовката за това върхово събитие. Всичката полева работа, която не беше конкретно свързана с празника, била тя на къра, градината или в къщата, отиваше на заден план. Дори и природата помагаше, като това се изразяваше лозето да беше не просто узряло и богато на дарове, а да е готово в правилния момент. Зелките, сложени за бърза консумация, за да са готови за трапезата, магически ставаха. Седмицата преди така лелеяния празник, времето винаги беше подходящо за подготовката. За съжаление това са времена принадлежащи на миналото. Годините преди насилственото нахлуване и обругаване на територии, навици, празници, бит и вековно наследство от страна на племето на толбухенците. Това, съпровождано и с масовата национализация, изтри много от спомените и традициите на местното население. А за хората тогава СборЪТ беше своеобразната кулминация на цяла година работа. Празнуването винаги беше с богати трапези, шумни наздравици и още по-зрелищни побойща помежду им след това. Именно един от постаментите на СборЪТ беше сармата. В тези времена те винаги ставаха най-вкусни, заради каймата в нея. Затова и тази история е посветена на тези, които най-добре я приготвяха и благодарение на това развиха успешен бизнес, койко малко след това беше заличен къде от настъпилата национализация, къде и от алчните люде от племето на толбухнеците – ДОМЪТ GUSSI.

За съжаление до нас са достигнали много малко факти и информация цялостно за домът GUSSI. Нито имена са запазени, нито колко точно хора са били свързани с него. Дали всичките са били от семейството или е имало и външни помощници, също е спорно. По спомени на бабите, които са били деца тогава, основната работа се е вършела от бащата и майката. Децата помагали с по-малките и допълнителните дейности. Колко е била точно бройката им, също не ни е известно. Едните баби казват, че са били 3, тъй като семейството се придържало към саркалното число на СбоЪТ, изразяващо скверното триединството – САРМА – ВИНО – ГОСТИ ОТ ГРАДЪ. Според другите „май бяха 2, ама покрай тях шетаха и братчедите им от Касъм“. Важното е да кажем и единствения сигурен факт са това семейство. То произлиза от Пастир, както бащата, така и майката. Целият им живот е протекъл там, за съжаление там са намерили и своята гибел. Къде точно се е намирал домът  GUSSI, също остана неизвестно за нас, тъй като той е бил опожарен от толбухенците. Макар и от уста на уста да се носи слух, къде е точно, не бих ви го казал, тъй като това е вид родоотстъпничество. Само ще кажа, че ако отидете в Пастир през вечерта на 7-ми срещу 8-ми ноември, на това място се издига специфична мъгла и светлина. Според някои баби, светлината е от газовия котлон на който са се варели сармите, а мъглата – парата, която се е вдигала, когато са заврели. Още по-странен факт е, че само баби имат спомени за този дом и случка. Няма свидетелства на хора от мъжки пол за тези събития и семейство. Някои оправдават това с пукницата, а другите, че мъжете имали по-важна работа от това, да се занимават с клюки от Пастир. И тук истината ще остане забулена във времето. Друг странен и мистериозен факт е, че от съседното селище – Касъм, сега Генерал Тошево, никой нищо се споменава за вероятно съществуване на такова семейство. Ако попитате някой за него конкретно, той забива глава в земята и отпрашва в обратната насока. Принципно и за други неща, ако попитате местните, така правят, така че и тук всичко е обвито в мъгла. Има съмнения, че част от придошлите толбухенци, нарочно не разказвали на децата си за домът GUSSI. Съпроводено с друга дейност с цел изтриващата самосъзнанието на местните, т.е. налагането на руската салата и кюфтета като традиционни за Сборската трапеза ястия, масовото претопяване на местния бит и култура вървял по план. Но както добруджанеца е свързан от вековните традиции с къра, така и пастирците и касъмците са свързани и кръвно, и генетично със сармата, така че асимилацията на изедниците толбухенци, никога няма да бъде осъществена напълно. Но сега е време да насоча историята си конкретно към домът GUSSI и фактите около този легендарен пункт за кайма.

Първо трябва да изясним легендарни произход на каймата, която е използвала семейството и по-точно как рецептата е достигнала до тях. Според най-разпространения мит сред пастирците и касъмците, рецептата за нея е написана на древен пергамент, още при създаването на времето. В нея първоначалникът на всичко зло и пръв заселник по тези земи – Сбор, е вселил всичката пропита от тази земя злост и мъка, но от друга страна и радост и веселие. Своеобразен ин и ян, добро и лошо, за да се покаже, че в светът не всичко е едностранчиво. Има и друга теория, че споменатия пергамент е бил от животинска кожа и по-точно тази на Prime Evil Yorkipe, но за това създание ще има друго писание. Съставките описани в този древен артефакт, естествено били тайна. През вековете той бил пазен от специална охрана в храмовете почитащи Сбор. Тези храмове сега са известни под името „Казан“, но тогава, в тези далечни времена, те нямали почти нищо общо със сегашната представа. Мегалитни постройки в които постоянно работели казани, а сред населението били известни и като „мястото, където настъпвал митологичния край на джибрите“. Минали десетки векове, а пергамента бил все така строго пазен. За хубаво или лошо, с времето вярата в Сбор намаляла сред хората и все по-малко посещавали храмовете и се интересували от написаното в свитъка. Немалко от населението си направили собствени храмове, разбирайте казани, където вече не почитали първопроизходника, а самото приготвяли отварата му. И така достигаме до 30-те години на XX век, когато едни от малкото поклонници и последователи на Сбор, били именно домът GUSSI. С години те се опитвали в деня в които се почита той, да направят в негова чест, дарът който дава на първите човешки заселници – Сармата. Но по някаква причини, все не се получавало, както му е реда. Следвали не една и две рецепти, пробвали какво ли не, но вкусът никога не бил на нужното ниво за подобен вид ястие. След поредната тенджера пълна със сарми недостойно за празника, мъжът от домът GUSSI се свлякъл на пода и заридал с горчиви сълзи. Потънал в скръб, той се отдал на молитви към Сбор, да му помогне да направи дарът подходящ за почитането му. Чудото станало след няколко часа. Вечерта, когато вече си бил легнал, Сбор му се явил и му казал да отиде в отдавна порутения казан в края на Пастир, където, ако разрови румънските цигли и тухли единички, ще открие древно писание в което е записано рецептата за най-добрата кайма за сарми, които да бъдат направени в негова чест. Той веднага последвал неговия съвет и наистина открил така пазения от векове пергамент. Според толбухенците, чийто усти само плюели отрова, той просто се напукал в комшията и в миг на тотална алкохолна замъгленост, се сетил, какво трябвало да промени в приготвянето. Естествено, тези гнусни лъжи, нямат общо с истината. Сутринта той събрал цялото семейство, отворили свещеното писание и в мига в който се прочели, дали кръвна клетва, на никой никога да не разкриват тайната. Нещо което след години щяло да им жертва живота. Веднага домакинята се хванала да приготвя и меси каймата. В момента в който я опитали, сякаш нова светлина влязла в домът им. А вечерта, когато седнали на трапезата и опитали първите сарми заплакали, но този път от щастие. Мъжът от домът GUSSI станал и с поглед впрен в светлото бъдеще, съобщил, че от тук нататък ще започнат да правят кайма, която да дават на своите съселяни, когато наближи денят за почитане на първозаселника по тези земи, а именно – СборЪТ. Е, ако трябва да сме точни, определението „дава“ не е правилното. Продава е по-точно, но и местните не му търсели махна. В крайна сметка било по-важното почитането на първозаселника.

За съжаление светлото бъдеще се оказало такова само първите години. Тогава все повече и повече се разраствала дейността на домът GUSSI. Каймата с всяка следваща година ставала все по-добра и пристрастяваща. Естествено, важно значение играело и киселото зеле. Всяка есен домакинът от домът GUSSI се вглеждал в небето и чрез сложни изчисления според звездите и нумерологията, слагал в точното време зелето за бърза консумация. На страничните хора това им се струвало прекалено много усилия, но той така узнавал, колко точно зелки да сложи в точния ден, в точния бидон. Солта, която използвала, според някои поверия, била пренесена още през VII в. от азиатските степи от първите прабългари заселили се тук. Въпреки, че им се струвал прекалено, съселяните на домът GUSSI, в крайна сметка нямали нищо напротив. Нали се сдобивали с нужния продукт те сами да си направят сарми, другото не му обръщали внимание. Обаче племето на толбухенците, обладани от злоба и завист, обърнали доста внимание на този изкусен продукт. Всеизвестни били с тяхната нескопосаност и писюрщина, така че, дори в мечтите си не можели да достигнат до качеството на каймата на домът GUSSI. В началото те се наслаждавали на този дар, все пак идвали наготово, изплюскали всичко и после с пълна търбуси се прибирали в „града“ си. Но с годините алчността им да се домогнат до рецептата все повече се увеличавала. Първоначално само леко подхвърляли, ей така, на майтап, да споделят рецептата, но получавали културен отказ. Трябва да изясня, че в тези времена касъмците и пастирците, били наистина доста добронамерени домакини, когато посрещали толбухенците. Те от друга страна, били винаги недобронамерени като такива. Рядко канели, а когато ставало това, те винаги им давало само кисело вино и вгърнени фъстъчки. А ако имало мухлясал салам и сирене в хладилника, винаги им ги пробутвали, тъй като „то това е деликатес, така го ядат в големите градове, ама то вие от къде да го знаете...“. С годините това се отразило, добронамереността като домакини на касъмците и пастирците останала, но вече трудно споделяли трапезата си и ястията си току така. Но недейте да бъркате алчността на толбухенците, със жаждата за знание на обикновения човек. Тяхното лакомия била нещо доста различно. Което за съжаление довело и до края на домът GUSSI. В началото на 40-те години, когато Добруджа вече била върната в територията на България, нещата приели съвсем друга форма. Знаещи, че имат зад гърба си подкрепа от София, толбухенците предприели масови нашествия и погроми върху Касъм и Пастир. Попили влиянието на петвековното османско робство, те масово разграбвали домовете, насилвали децата и жените, а мъжете, които не им се подчинили, били откарвани на неизвестни места. В някои пояси, все още им се белеят костите, но да се отклонявам в болезнени теми.

И тук дошъл краят на домът GUSSI. При един от поредните си набези, толбухенци влезли и в тяхната къща. Първоначално, уж милостиво, поискали рецептата за каймата. Кръвната клетва, която дали не им позволила да го сторят, а и без нея, пак в никакъв случай не биха я споделили на изедника-мъчител. Много добре знаели, че тяхната алчност и безкраен глад за пукница, нямал  утоляване. А и имало една много важна подробност. В пергамента, след рецептата за кайма, изрично било написано, че никога не трябвало да се споделя, това което е прочел намерилия го. Особено било важно, да не се казва на някое от племената извън територията на Касъм и Пастир. Така че домът GUSSI бил наясно, че ще плати с живота си, но никога няма да предаде предците си и миналото. Нещо непонятно за толбухенците, не знаещи уважение и почит. Ако си достигнал до тук, сам можеш да се досетиш, какво е настъпило с членовете на домът GUSSI. Но и в най-тъмния час има искрица надежда. Според бабите-архивисти от това време, все пак един от роднините на домът GUSSI, успял да избяга преди погрома на толбухенци върху семейството му. Освен, че спасил живота си, той успял да скрие и свитъка лично предаден от Сбор на домакина. Така че драги читателю, все още има надежда, че един ден ще успееш да вкусиш от даровете на първозаселника. Точно къде е избягал, все още със сигурност не се знае. Според някои, той успял да се скрие в Касъм, според други, с последни усилия успял да хване последната маршрутка за Варна и да намери подкрепа и защита при племето на одесосците. Там имал чичо, но да не влизам в подробности в семейното им разпространение. Толбухенците и до наши дни все още търсят рецептата и не се спират пред нищо за да достигнат до нея. Нека това писание бъде в знак на почит и уважение към всички, които са паднали от техния терор. Всички те били невинни, но когато злото настъпи, то не знае милост, а само алчност и смърт. И знай, драги читателю, бъдеш ли на Сбор и на трапезата, освен сармите, има и руска салата и кюфтета, имай едно на ум. В такъв случай ти ще бъдещ гост на изедника-мъчител, който се е преселил в Касъм и/или Пастир с целта си да изтрие миналото и да се сдобие с пергамента. Надявай се, това да не стане, защото бъдещето ще бъде черно...

Пояснение: Драги читателю, вероятно като си прочел това писание веднага си казваш на ум „ааа, има дупка в историята, как така каймата става за сарми, а за кюфтета - не“. И един вид, че хейтя безсмислено и безцелно. Но не си прав! В пергамента рецептата за приготвяне и месене на каймата е точно за сарми. Домът GUSSI е използвал и за кюфтета, но те са били просто бонус, за донаяждане. Един вид са били малцинство и градивна опозиция в сравнение със сармите. След 40-те години на XX век, когато започва постепенното, но стабилно претопяване и изтриване на родовата памет и минало от страна на толбухенците към местното население, те налагат кюфтето като основна храна на трапезата. Не отричам по никакъв начин присъствието на този специалитет на традиционната сборска трапеза, но той просто е бил допълнение. Съответно в с годините е изкуствено наложено от хора нямащи общо с отколешните време на СборЪТ. За руската салата няма какво да говоря, това е ястие без корени в миналото и традициите на празника.

NARCOS: СборЪТ

 

1939: Южна Добруджа беше перфектното място за тази дейност. В далечния югоизточен край на Румъния, на която въобще не ѝ пукаше за нея, а територията към която винаги е пренадлежала – България, винаги я е гледала с пренебрежение. Там, по-точно Касъм и най-вече Пастир, се вихреше нещо с чудовищни размери. Пастир представляваше сбор от не повече от десетина разпръснати къщи и не по-малко от 1 казан. Място, което респектираше дори и албанските мафиоти и което към тази година ръководеше наркотрафика в цяла Югоизточна Европа. Вероятно почти всеки е слушал от бабите и дядовците си за красивите макови полета и вкусните захарни петлета от това време. Изпод носталгията от детството се криеше черния воал на картела „Пастир”. Сякаш силата му идваше от злото, което се беше впило векове назад в земните недра по тези места. Едно от влиянията на Кърт Кобейн е било именно историите от 1939 г. и 1940 г., които са се случили по тези земи. Това се вижда особено ясно в клипа на Heart shaped box, където полетата от мак са 1 към 1 с тези до Стария стадион. Снимка на тези ниви му попада случайно през 1992 г., а и като разбира нейната история, тотално го вдъновява за бъдешия му албум. Но това остава скрито за масовота публика. И по-добре...

Въпреки, че започна Втората световна война, това по никакъв начин не пречеше на дейност на Картела. Да, вече имаха по-малко хора на разположение, но пък връзките и пазара, които бяха си разработили годините преди това им даваха нужната инерция. Консерватизма и сумсукурлъка на местните още повече спомагаха за това. Трудно нови хора влизаха не просто в бизнеса, а в неговите най-ниски нива, което беше сигурен атестат за циментиране на позициите. Хората наоколо бяха доволни, тъй като маковете се гледаха лесно, а им се плащаше добре за работата. Те и не се интересуваха много за какво е този всичкия мак, но и гледаха да не питат, след като и двете страни бяха доволни. По празниците, винаги имаше захарни петлета за малките. Родителите им като ги гледах с какво удоволствие го консумираха и искаха и отново, и отново, да им купят, се радваха, че все пак в тези времена на настъпваща война, все някой изпитва радост. Но тъмната сянка на вече започналата война беше направо като слънчев лъч пред тайната, която никой не подозираше. А именно това, че захарните петлета бяха продукт именно на картела Пастир. Така те изпробваха с малки дози своите продукти върху нищо не подозиращите деца. Родителите и те не се съмняваха в продукта, след като домочадието им беше щастливо и пълно с енергия. Понякога тази енергия държеше по няколко дни, но беше от полза, тъй като децата помагаха в кърската работа. Трябва да се има предвид и това, че по това време празниците бяха рядкост, съответно и консумацията на захарни петлета и понякога и захаросани ябълки, беше сравнителна рядкост. В лицето на децата, Картела виждаше не просто бъдещи работници, а бъдещи партньори. Все пак имаха някакво останало достойнство, а и как се разработва подобна огромна работеща организация, ако нямаш по малко останало такова. Такова обаче липсваше в организацията, която разработваше пазара в съседното селище.

Толбухенците, въпреки, че въобще не бяха конкуренция на картела Пастир, бяха най-големия им дразнител. Отнасяха се лошо с хората, стоката им беше некачествена, експлоатираха децата, много често дори отвличаха жените и ги измъчваха, дори без причина, а за собствено удоволствие. Това по някакъв начин подбиваше пазара на пастирците и касъмците, тъй като за страничните организации, те едва ли не бяха едно и също. При една среща за разпределяне на пазара между Картела и албанците, последните бяха крайно погнусени от толбухенците и действията им на пазара. Това беше един от малкото моменти, когато имаше разговор за общи дейности между двете страни. А ако бяха се реализирали, организацията на толбухенците буквално за часове щеше да бъде пометена. За съжаление започналата война и събитията, които предстояха през 1940 г. и особено няколко години след това, доведоха до обратния резултат. Все пак имаше първи наченки на съвместна дейност, изразяваща се в напръскване на маковите полета на толбухенците с глифозат и разбиването на няколко лаборатории, където се правеха захарни петлета. Това поспря малко набезите им, макар че малко след това се опитаха да щурмуват Хайдушката и казана в Пастир, но бяха толкова брутално изтласкани, че някои от толбухенците години наред не смееха да се върнат по тези места, дори и по СборЪТ.  

Важно е да се уточни и за какво е била срещата между картела Пастир и албанците. След започване на ВСВ, някои от канали за пласиране на продукцията били или прекъснати или силно засегнати. Тъй като албанците не искаха да влизат в конфликт с Картела, предложиха без това условното разделение на каналите, вече да се официализира. Те да си поемат на запад от Адриатическо и Йонийско море, а за пастирци да остане Източна Европа и по-точно частта между Балтийските страни на север, Егейско море на юг, Черно море на изток, включително Босфора, а на запад до сегашно Косово. На Картела това не се харесало особено, тъй като военните действия се измествали все повече на Изток и ще бъдат доста засегнати, но от друга страна, трудно се разработват нови канали. Също така шекерчетата, захарните петлета като продукти под прикрите остават за пастирците, а албанците взимат захарния памук и криминалните кремчета. Договорено било също така Картела да наложи и нов продукт, който бил още в разработка, а албанците, ако имат интерес ще го изполват под франчайз и 75% данък печалба. Тъй като вторите не били сигурни в успеха му, се съгласили, а и да налагаш нов продукт именно през война било маркетингово самоубийство. А всъщност този продукт ще се окаже един от най-важните разработки на картела Пастир. С толкова голяма значимост, че ще надживее създателите си. С толкова широка популярност, че същите тези разработчици ще останат в абсолютна анонимност и завинаги в сянката на неговото величие. А именно – САРМАТА!

Според някои източници, разбирайте баби от дернека, родени почти по едно и също време с цялата Вселена, думата „сарма” идва от санскрит и означава „богатство завито в златно одеално”. А според друго, произхода е вавилонски и няма точен превод, но може да се разбира като „Дарът, който Мардук поглъща в чест на това, че разсича тялото на Тиамат и създава земята и небето”. Много хора виждат в това символът за свързаността на земното и небесното, който изразява през вековете сармата. Като прибави това, че Мардук бил и божество на есенното слънце, чийто връх е именно СборЪТ, тази версия за произхода на името е по-достоверна. Но в крайна сметка не разбираме, коя е истината, тъй като бабите от дернека, се скарват именно заради това и започва люто нареждане, коя каква била, та чак до бой се стига.

1940: Годината започна така, както завърши предишната. Продуктите все повече се пласираха, разделението между Картела и албанците се спазваше строго, а тези които посмееха да го нарушат си поемаха последствията. Новият продукт на пастирците – сармата, изключително добре се прие на пазара и особено през зимата се харчеше като топъл хляб. Шекерчетата и захарните петлета също запазваха своите позиции, така че чисто финансовото Картела беше осигурен, дори и в трудните времена на война. Албанците бяха леко раздразнени от това, но пък близостта им с Италия и Западна Европа донякъде балансираше нещата. Естествено наглите толбухенци се опитваха за пореден път да са пречка и предложиха съвместни действия на албанците с цел да вземат продукцията на пастирците и касъмците. Колкото и първични да бяха, албанците не просто тактично отказаха, а прогониха сред дни на мъчения бъдещите добричлии. Бяха предупредени и касъмците, които от своя страна направиха наказателна акция, която разруши няколко лаборатории в бъдещия квартал Балик. Лицемерието на толбухенците продължи след като предложиха и на одесосци сътрудничество. Това доведе до разбиването на още лаборатории, този път в бъдешия квартал Добротица. Одесосци тогава още бяха сравнително слаба организация, но имаха силна връзка с пастирците и касъмците. А и те им оставяха част от печалбата от доставките по море, което задоволяваше и двете страни. Така толбухенците бяха почти изцяло унищожени, но събитията от септември 1940 г. обърнаха нещата на 180 градуса, но за това по-нататък.

Популярността на Картела и особено на продуктите, достигна и до Германия. Бяха предложение изключително добри финансови условия, за да се придобие техните разработки и да се приложат и сред войниците на фронта. Картела естествено тотално отказа. Съветска Русия също направи контакти с пастирците, но условията бяха толкова пренебрежими и неуважителни, че дори и до начални разговори не се достигна. Отказа и спазването на неутралитет може би доведе и до споменатите последствия след няколко месеца, но не може да се каже със сигурност. След отказа на Картела, висшите немски ръководители дадоха задача на учените да измислят продукт, който да е конкурентен на сармата и шекерчетата. Според немалко историци, именно тогава са били измислени екстазито и синтетиката, за да може германците бойци на фронта, да са постоянно в кондиция за действие. Всъщност някои от войниците, които са се върнали от Източния Фронт, са разказвали, че силата на материала на продуктите от Картела била много по-голяма от разработките на немските учени. Даже някои са успели да скатая 2-3 буркана от сармите и така ги пренесли и в Западна Европа. Учените са правили подробни изследвания, какво е имало в тях, но все се сблъскали с тайна съставка, която все така не разбирали. И не, не е била любов, все пак това не е филм, а продукт идващ от недрата на Добруджа.

Като всеки добре развиващ се бизнес, в един момент идва и точката, която се достига върха на възможностите и започва спада. За съжаление историята на края на Картела Пастир не е от тези. За разлика от други случаи, крахът на империята не се дължи на недалновидност при управлението или настъпила икономическа криза. Наченки на това имаше още през лятото на 1940 г., когато въпреки успеха на продуктите, неутралитета на правителството започна да дава негативни резултати върху дейността. Принципно лятото консумацията на сарми спада драстично, но предвид инерцията от миналата година и зимата, Картела донякъде беше спокоен за дейността си, а и шекерчетата си бяха с постоянно потребление. Края на войната също не се виждаше, но както става обикновено, крахът идва внезапно и неочаквано. Доброто за едни е ад за други. Скверността на толбухенците достигна невиждани нива. Някой от техните люде беше подшушнал сред хората на Царя, че след успеха на продуктите, сега Картела ще иска и автономия, което означава, че Южна Добруджа ще стане територия изцяло ръководена от пастирците и касъмците и независима от България и Румъния. Змийската отрова изплюта от толбухенеца в ушите на Царя, дори му каза, че е имало разговори с Германия и Съветска Русия и вече всичко било уговорено. Естествено в това нямаше и грам истина. Картела изцяло си работеше независим от която и да е държава, не създаваше никакви политически проблеми, а и не се месеше в политиката. Просто си пласираше продукцията и това е. Но лъжливите слова пуснаха корен и това доведе до пагубни за Картела събития. От тогава е и силна връзката между толбухенците, сега добричлии и софийската диаспора, което довежда до това, че и сега може да усети негативните последици си от тази дружба.

Последваха разговори между политическите делегации на България, първо с Германия, след това и със Съветска Русия. Резултата от разговорите беше, че и двете страни отрекаха, каквито и да е разговори с Картела и историята не отговаря на истината, но веднъж пусната отровата и лъжата, може ли да бъде спряна. Като знак на добри отношения и коректност, Германия реши да върне Южна Добруджа на България. И така официално на 7-ми септемри 1940 г. тя официално пак се върната в границите, към които винаги е принадлежала. За съжаление това беше неофициалния край на Картела. След връщането в границите на България, това означаваше, че почти моментално столичните дейци трябваше да завземат бизнеса, с помоща на толбухенците естествено. Все пак пастирците и касъмците успяха да устискат още малко, но окончателния край на организацията дойде на 25-ти септември. Първото, което направиха уж родните освободители беше да разрушат всичките лаборатории и места, където се произвеждаха продукцията. Бяха избити немалко мирни жители, измъчени деца и изнасилени жени. Цели стада животни или бяха изклани или насилствено иззети за царския дворец и толбухенските му подлоги. На населението бе наложено да мълчи за тези действия, тъй като последствията бяха пагубни. Редица мъже уж бяха привикани за действия на фронта, но черните камионетки в които биваха прибирани, означаваха нещо съвсем друго. За съжаление страхът породи мълчание пред народа и настъпиха тежки години. Единственото успокоение бе, че рецептата за сармите остана в ръцете на пастирците и касъмците. Затова и на СборЪТ в знак на почит към починалите от насилственото изкореняване на местния поминък, винаги има на масата сарми. Последните години за съжаление много от родоотстъпници започнаха да налагат, че било празник на кюфтето и руската салата. Но ако по-внимателно човек се разрови в корените на тези жители ще разбере, че те малко или много са свръзани или с насилниците дошли по тези земи след връшането на Южна Добруджа или са толбухенци. За съжаление, това не се споменава в историята на нашия край, но както знаем, историята се пише от победителите. Отново за съжаление...

Песен посветена на трагедията на Картела и трагичната съдба на местното население

СБОРЪТ 2019: TRIPTYCH

Три години подред пиша истории свързани със СборЪТ. Тъй като е леко уморително, а и нямам много време, както и креативна енергия, тази година ще има три кратки истории. Дали са по-добри, по-лоши или същата работа, не знам, поне на мен докато ги мислех ми бяха забавни, да се надявам и на вас. И разпространявайте писанията, нека всеки научи как се празнува и какво се случва преди, по време и след този съкровен празник. Честит Сбор!!!

I.                   Коте, коте, аз те знам

Ранноноемврийска утрин, зелките за бърза консумация чакаха да бъдат изконсумирани бързо. Стопанката на къщата Вероника* объркваше каймата донесена специално от ГрадЪ/ТХ от нейния възлюбен Магдален. Лека полека слънцето изкачваше хоризонта, домакинята гледаше задълженията си, докато господаря на къщата беше в мазата да оценява качествата на виното, което след дни щеше да се разлее по маса по повод СборЪТ. Така настъпи обяд, когато двамата се събраха и взеха да обсъждат бъдещето меню по повод празник. Между темите как ще разредят леко виното и/или ще дадат от по-болното и как ще сложат слънчевата туршията, която не стана много „сполучлива“, се присетиха, че трябва да вкусят каймата след като е престояла вече. На път към легена, обсъдиха дали да не я поосолят или червен пипер повече да сложат, че да им е гадно на тези гладници – сборджии от ГрадЪ. Но разговора им беше прекъснат от зловещата гледка на почти празен леген. Паниката и ужасът минаха всякакви граници, сякаш беше настъпил своеобразен армагедон. Първоначалната мисъл за крадец изедник от съседите веднага бяха отхвърлени, защото реално те бяха крадците изедници в квартала. След няма и минута една мисъл осени Магдален. Главния заподозрян беше своеобразната Чубакабра на околните дворове – котарака Цирконий. Беше кръстен така от Вероника, защото някак ѝ звучеше римско, но и като намек към Магдален, че е време нещо така пръстен да даде. На Магдален само до Рим и пръстени му беше принципно, а за императори хич. След кратка оборка на двора, беше открит заподозрения мазен котарак. Той сладко, сладко спеше (направо си къртеше, няма какво да се лъжем) в неотдавна обраното лозе и тежко въздишаше. Надутия почти до пръскане тумбак и немного леко мазното му муцуна подсказваше, че просто няма как да има друг виновник. Магдален с оттрениран жест свали гумения си цървул и с ефектен боц люсна блаженно спящия котак. Без да губи секунда взе камък от земята и го нацели с един замах. Котаракът не знаеше къде е и набързо избяга в най-близкия двор, където малко след това яде бой и от тамошния дърт рижав котор. Беше ред и на Вероника да получи заслуженото си. Тъй като, както всеки път, се бе забляла и улисала в разговори по телефона, тя ненаглеждаше така ценната суровина. Майсторството да смесва в една псувня български, румънски, сръбски и турски, показа какъв виден балкански субект е Магдален. След тирадата, Вероника с насълзени очи, тръгна  по магазините да търси кайма. Тихо мрънкащия ѝ възлюбен отново слезе в мазата, за всеки случай да провери, дали този котарак хайдутин не е изпил и виното му. След СборЪТ те отново се сдобриха, най-вече покрай нареждането (разбирай, че са ги кълнели) на гостите. Дирите на Цирконий и до днес се губят. Поне в този двор.

*противно на масовото схващане, Вероника не е била кръстена на радиото, макар че ѝ подхождало. Майка ѝ, леля Трендафилка, била огромна фенка на Spice Girls още от първите им демота и сплитове с Extreme Noise Terror и Benediction. След статия в „Жълт труд“ посветена на групата, тя решила да кръсти растящото в утробата ѝ дете на една от певачките. По-точно на Виктория, но в статията я написали като Вероника. Най я харесвала, тъй като се обличала със стил и изглеждала елегантна, а не като другите, които имали аутфита на повлекани, или според нея било така. Пък и тогава давали по сателита латина сапунка, а една от героините се казвала Вероника Мигел Анхел но не Мария Луиз Назарио но не Лима, на кратко „Вера“.

 

II.                Съботяните

Сам по себе си празнуването на СборЪТ си е леко езически ритуал. Въпреки, че е представен през призмата на християнството, доста повече го свръзва със старите вярвания и празненства. За повече повече хора, той трябва непременно, задължително и без всякакво отклонение да се празнува на 8. XI.. За този ден има толкова подготовка, че е немислимо да се празнува с отклонение в датата. Но през годините се е появил лек разкол сред определени граждани. Дали покрай работата, учене или друго занимание, те са започнали да празнуват съботата след 8-ми. Още в началото, това било определено от останалите като сектанство и започнали да викат на празнуващи „Съботяните“. Сред ортодоксалните привърженици и последователи на СборЪТ, това било недопустимо, тъй като променяли изконните традиции. В началото не гледали с добро око на тях, смятали, че се „гражданеят“ повече отколкото трябва. Но реални нямало промяна нито в начина на празнуване, нито при гостите навлеци от Добрич/ТХ/ГрадЪ, та с годините отрицателната настройка към тях притихнала, а и все пак това е най-свещения празник (но в никакъв случай най-светлия). Все пак Съботяните вечерта на 8-ми, тържествено опитвали първите сарми и глътки от виното, под светлината на запалените свещи, наредени в нетрадиционна форма и под звуците на език отдавна забравен и забранен прославящ СборЪТ, неговите помощници и последователи. Моментът в който различните реалности се смесват, достига се досег с невидимото, отвъд земното и с древните предци. Когато скверните слова достигат до ушите на вярващите в Него, а небцето се наслаждава на даровете Му. Нечленоразделни звуци огласят леко трепкащата светлина в мрака, момента когато се достига отвъд, миг преди да се върне в земната реалност. 

III.             The Day the Dead Walked

Беше време когато в Пастир всичко бе идилия. Водата си бе отровена още от древни времена, казаните бълваха скверна течност, а людете му бяха смятани от учените за липсващото звено в еволюцията. Но за хубаво или лошо (за лошо, за лошо, мен слушайте) глобализацията достигна и до тези територии. Външни лица започнаха не само да посещават, но и да заживяват на тази територия. Лица несвикнали с вековните устои на селището и злото отдавна впило се в почвата. Решиха да променят мястото, а не себе си, както би постъпил всеки егоцентричен типаж. Тъй като все още бяха малцинство и нямаше как да променят хората, решиха да започнат от околната среда. В един спокоен пролетен ден, те вдигнаха врява, че водата е отровена и опасна. От различни медии започнаха да идват и да отразяват проблема, който доскоро въобще не беше проблем. Кореняк пастирците приеха това в тих смут. Някои от по-възрастните още помнеха едни отдавна отминали времена, когато се случи нещото накарало ги да замълчат за водата. Тогава, нощта на 8-ми срещу 9-ти ноември мъртвите се върнаха и решиха да отмъстят за злото, което се бе стоварило над тях от живите. Кореняците все пак тихо предупредиха новодошлите да внимават, какво вършат и говорят, защото въпросът не е дали те пак ще се събудят,  а дали отново ще тръгнат на своя отдавна предначертан поход. Но предупреждението беше прието със силен смях и недоверие. Всъщност и те бяха чували за тази история, но вярваха на версията, че просто са били десетима пиянки, които са се развилнели и направили чат-пат някоя пакост. Но всеки с акъла си знаеше, че това далеч не е било така. Постепенно дните започнаха да се изнизват, ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, когато дойде времето за най-върховния празник – СборЪТ. Случката с водата постепенно потъна в забава, но злото вече бе събудено. Макар че пастирци нямаха голям досег с водата, било то външно или вътрешно, все пак използваха от нея за приготвяне на сармите. Ястие символ на преклонението към СборЪТ и неговите порядки. Ястие, което векове насам било принасяно в жертва, с цел омилостивяване на злото спящо в недрата на тамошната земя. Но тази годината то беше раздразнено от новодошлите, които дръзнаха да вдигната глас срещу вековните порядки и нямаше да има милост към никого. Чрез консумацията на сарми и разредено вино (все пак на гостите няма от хубаво да се даде, я), то влезе в организмите на всички и събуди дълбоко вкорененото зло. Зло, което след броени часове ще се въздигне отново в укор на тези, които не си замълчахам и ще дойде деня в който мъртвите отново проходиха...

Бонус история: според записки на историци от древността, разпъването на кръст като метод на мъчение е измислено именно покрай празнуването на СборЪТ. Гост останал неизвестен с името си, иначе казано, Незнайния гост, решил да не консумира даровете на празника, а да кара само на „една салатка, може и с малко вино, но разредено с повечко лимонада, колко за наздраве да има“. Ужасът от отказа потресъл домакините-сборджии и замъглил трезвата им преценка. Не че я имало не само покрай празника, а и въобще, но малкото останало от нея се изпарила. За миг те разкъсали добричките му дрипи, бързо сковали кръст от открадните дъски за зимата и го накарали да го влачи до центъра на селището. Там те го разпънали заедно с другите махнаджии гости от ТХ, като брутално показно на всички домакини, гости или друг вид паплач свързан с празнуването на СборЪТ. С времето това имало леко обратен ефект, тъй като довело до брутална консумация на даровете дадени от СборЪТ. Укорът към гостите от ТХ, за съжаление не бил разбран както му е реда, но все пак имал и образователен ефект. След това в редица митологии и религии била заимствана тази история, но далеч по по-мек и небрутален начин.

Все пак стана въпрос за Benediction, една сборска песен от тях