СБОРСКИ ДЪЖД

 

Според народните поверия, дъждът който падне на 9 и/или 10 ноември се нарича „Сборски дъжд“. Той е своеобразен ритуал за пречистване след празника. Така се отмиват всички нечистотии, които са се натрупали през 8-ми. Било то боклуци от всякакъв тип, паднали листа, прахолии по различни предмети. Но има една основна особеност. Най-вече се отмиват хвърлените останки от храната, най-често в дворовете на съседите, а ако си в блок, тактично прехвърлените стари зелки в балкона до теб. Пак ще ти мирише, но поне не е на твоя територия. Всичко това се извършва в сумрака и под тъмната пелена на нощта. Естествено се случва и сблъсък между комшии, които едновременно вършат тази дейност, но както знаем, комшията е повече от роднина. А и все пак с него не се съдите за наследствена родствена земя и имоти, които едно време старите ги е домързяло да разделят. Съдите се за друго и печели този, който има повече връзки, но това няма общо със СборЪТ. Очакваното, тези действия се извършват от домакините в къщата. Не съденето, а тихомълком изхвърлянето. Първо, защото са по-скопосни, второ, защото мъжете им е тежко от пукницата и пруфтят от погълнатите блюда. Което довежда до това, че нерядко може да се срещне именно Сборския дъжд да отмие върнатото от господаря на къщата. Подобни нечленоразделни звуци нерядко огласят есенната вечер на 8-ми, по-рядко сутринта на 9-ти. А ако имат и домашен любимец тип куче, даже може то да сколаса да изчисти още преди Сборския дъжд, ако се случи да падне такъв. Нерядко и самото куче бива оповръщано и проявена лека агресия към него, че е дошло да се радва на стопанина в сублимния момент. Признавам, поне 5 пъти се мъчех да напиша правилно „сублимния“, после проверих в Гугъл как се пише, съответно и той се зачуди. Общо взето, както стопанина се чуди, защо му е лошо и проверя да не е хванал болест някаква от гостите и на какъв акъл му трябваше да ги кани. А отговорът е прост, какъвто е почти винаги и чудещия се – от толкова пукница, как няма да ти е лошо. Да се върнем към основната тема. На другата сутрин, когато обикновено на домакинът на къщата му е „светнало“, той се радва на своето куче, както и то на него. Даже му удря един език, но по-добре собственикът да не знае, какво е минало от там, че пак ще му се върнат сармите. И да не кажете, че пак проявявам нелибералност към кучетата и че те не са единствените домашния любимци, които правят това. Еми пробвано е с зайчета и хамстери, и не, не ядат върнатото от стопаните. Това не важи за патканите, защото всички знаем, че те не са домашни любимци, а неразделна част от местната митология и това е един вид жертвоприношения към тях. Нещо много се концентрирах върху тази тема, да продължавам.

Сборския дъжд също така се явява и вид оправдание да не се свърши някаква работа. Естествено, пак от мъжа, макар че реално, ако следващите дни се падат почивни, той не вижда жена си минимум 24 часа, пък и без това не може я гледа, защото още му е гадно от пукницата. Домакинята общо взето в първите десетки часове след СборЪТ е заета с това да мие всичката посуда, която е била сложена на масата на 8-ми. И тук идва един от парадоксите в историята, като някои учени го наричат „Парадокса на Сборският дъжд, който няма как да помогне“. Едновременно стопанката на къщата има да измие десетки чинии, чинийки, сервизи, прибори, тенджери, подноси, да изпере към 5, 5 и нещо перални с неща оклепани от различен вид домашни духове тип „мъжа ѝ“, „гостите-сборджии“, „дечурлига“, „дечурлига на гостите“, което включва покривки, дрехи и чаршафи. Последното не го коментирам, човещинка. Не трябва да се забравя и чистенето на хигиените помещения тип баня и тоалетна, както и...цялата къща. Както виждате, Сборският дъжд не помага в такъв случай, нищо че би имало голяма полза от него. Има и изключение. В един момент, след към 38 часово чистене, на домакинята ѝ писва и както е останало направо го оставя навън дъждът да го пооплакне малко, а и може и котките леко да помогнат с чистенето, все пак си животни-чистници. Това важи само за прежалените вече сервизи, за хубавите тя няма вяра на никому и сама си ги чисти и после „вдига“. Ритуалът „вдигане“ е широко застъпен в пост-празничните дни, но вероятно друг път ще му отделя по-сериозно внимание. Разбирайте, вероятно никога, защото ще забравя. Между другото, от толкова чистене, на домакинята ѝ идва да изкара и домочадието и мъжа си навън, малко да ги поизмие дъжда, но това остава само в „бъдещите ѝ творчески планове“. А не се решава за това, първо защото „деца са ми, жал ми е“, макар че лятно време го е правила, хем да не хабят вода от бойлера, че вече „и тока, и водата станаха безбожно скъпи“, пък и да пробва маркуча, който догодина ще слага за капково за доматите. Що се отнася до мъжа ѝ, там не го прави, защото „като знам какъв е кекав, малко течение да го хване и се разсополява, а после трябва да му ходя след гъза, да го лекувам“. Абе тежка си е съдбата на домакинята след СборЪТ.

Вероятно ще се запитате, какво прави мъжа пред това. Как какво – мръхти, човърка си носа, гледа телевизия, после простотии от телефона си. Съответно започва да псува наред – избори, правителство, Европейски съюз, Запада, може и Изтока, но само „дръпнатите“, не „казаците“. Публикува конспирации във фейсбук, мъдрости от „родолюбци“...абе всички знаете за какво става въпрос, няма нужда обяснявам. Рядко, но понякога се случва, се решава на рисковия ход да види, какво прави жената, но само за няколко минути, колкото да ѝ плесне един по дупето и в момента в който чуе, че започва да мрънка, че „няма кой да ѝ помогне в тази къща, прави ще умрат, ако не е тя“, се изнизва като йоркипе от кокошарник. Да, можеше да кажа и лисунгер, но няма как да не се спомене това толкова почитано животно в добруджанската митология, както и бит и култура. В миг на проблясък на добросърдечност, мъжа отива и набързо се скарва на децата, че не помагат на майка си в чистенето. Оправдания не се приемат, тъй като заплахите са реални и материално осъществими тип „шамар“. Следва миг на идилия в къщата. Бащата пак се връща към гледането на простотии, а в другата стая майката го нарежда  пред децата, чиято помощ е леко спорна и обикновено свършва с изгонване тип „като не помагаш, поне недей да пречиш“. И да, всичко това няма нищо със Сборския дъжд, който рядко е „плиснал в миг и отшумял“.  

Като заключение мога да кажа, че Сборския дъжд е един вид след-празнично събитие, което малко хора му отделят нужното внимание, тъй като още ги държи изпуканото. Като всяко нещо на този свят, за едни е добро, за друго зло, а трети не му обръщат внимание. Все пак е нужно да знаем от къде произлиза и какви са му порядките, които са наложени във фолклора ни. Все неща, които аз не обърнах внимание и/или не задълбах. А и след като преди години бях написал за традициите и приготовление на самия Сбор, добре е да се покажат и за събитията след него. Нищо, че заглавието не отговаря баш на цялостния текст. Това прозвуча като критика от учителка по БЕЛ под мое писание, разбирайте ЛИС, в 11-ти клас. Но сега да не се връщам във времена вече далеч назад.

Този път да завърша и с нещо българско, класическо, удрящо в сърцето. Неща за които се сещаш при следсборска пукница

ДОМЪТ GUSSI

 

Имаше времена, когато СборЪТ и всичко свързано с него се ценяха най-високо от обикновения човек. Тогава той оставяше всичко, за да може да започне подготовката за това върхово събитие. Всичката полева работа, която не беше конкретно свързана с празника, била тя на къра, градината или в къщата, отиваше на заден план. Дори и природата помагаше, като това се изразяваше лозето да беше не просто узряло и богато на дарове, а да е готово в правилния момент. Зелките, сложени за бърза консумация, за да са готови за трапезата, магически ставаха. Седмицата преди така лелеяния празник, времето винаги беше подходящо за подготовката. За съжаление това са времена принадлежащи на миналото. Годините преди насилственото нахлуване и обругаване на територии, навици, празници, бит и вековно наследство от страна на племето на толбухенците. Това, съпровождано и с масовата национализация, изтри много от спомените и традициите на местното население. А за хората тогава СборЪТ беше своеобразната кулминация на цяла година работа. Празнуването винаги беше с богати трапези, шумни наздравици и още по-зрелищни побойща помежду им след това. Именно един от постаментите на СборЪТ беше сармата. В тези времена те винаги ставаха най-вкусни, заради каймата в нея. Затова и тази история е посветена на тези, които най-добре я приготвяха и благодарение на това развиха успешен бизнес, койко малко след това беше заличен къде от настъпилата национализация, къде и от алчните люде от племето на толбухнеците – ДОМЪТ GUSSI.

За съжаление до нас са достигнали много малко факти и информация цялостно за домът GUSSI. Нито имена са запазени, нито колко точно хора са били свързани с него. Дали всичките са били от семейството или е имало и външни помощници, също е спорно. По спомени на бабите, които са били деца тогава, основната работа се е вършела от бащата и майката. Децата помагали с по-малките и допълнителните дейности. Колко е била точно бройката им, също не ни е известно. Едните баби казват, че са били 3, тъй като семейството се придържало към саркалното число на СбоЪТ, изразяващо скверното триединството – САРМА – ВИНО – ГОСТИ ОТ ГРАДЪ. Според другите „май бяха 2, ама покрай тях шетаха и братчедите им от Касъм“. Важното е да кажем и единствения сигурен факт са това семейство. То произлиза от Пастир, както бащата, така и майката. Целият им живот е протекъл там, за съжаление там са намерили и своята гибел. Къде точно се е намирал домът  GUSSI, също остана неизвестно за нас, тъй като той е бил опожарен от толбухенците. Макар и от уста на уста да се носи слух, къде е точно, не бих ви го казал, тъй като това е вид родоотстъпничество. Само ще кажа, че ако отидете в Пастир през вечерта на 7-ми срещу 8-ми ноември, на това място се издига специфична мъгла и светлина. Според някои баби, светлината е от газовия котлон на който са се варели сармите, а мъглата – парата, която се е вдигала, когато са заврели. Още по-странен факт е, че само баби имат спомени за този дом и случка. Няма свидетелства на хора от мъжки пол за тези събития и семейство. Някои оправдават това с пукницата, а другите, че мъжете имали по-важна работа от това, да се занимават с клюки от Пастир. И тук истината ще остане забулена във времето. Друг странен и мистериозен факт е, че от съседното селище – Касъм, сега Генерал Тошево, никой нищо се споменава за вероятно съществуване на такова семейство. Ако попитате някой за него конкретно, той забива глава в земята и отпрашва в обратната насока. Принципно и за други неща, ако попитате местните, така правят, така че и тук всичко е обвито в мъгла. Има съмнения, че част от придошлите толбухенци, нарочно не разказвали на децата си за домът GUSSI. Съпроводено с друга дейност с цел изтриващата самосъзнанието на местните, т.е. налагането на руската салата и кюфтета като традиционни за Сборската трапеза ястия, масовото претопяване на местния бит и култура вървял по план. Но както добруджанеца е свързан от вековните традиции с къра, така и пастирците и касъмците са свързани и кръвно, и генетично със сармата, така че асимилацията на изедниците толбухенци, никога няма да бъде осъществена напълно. Но сега е време да насоча историята си конкретно към домът GUSSI и фактите около този легендарен пункт за кайма.

Първо трябва да изясним легендарни произход на каймата, която е използвала семейството и по-точно как рецептата е достигнала до тях. Според най-разпространения мит сред пастирците и касъмците, рецептата за нея е написана на древен пергамент, още при създаването на времето. В нея първоначалникът на всичко зло и пръв заселник по тези земи – Сбор, е вселил всичката пропита от тази земя злост и мъка, но от друга страна и радост и веселие. Своеобразен ин и ян, добро и лошо, за да се покаже, че в светът не всичко е едностранчиво. Има и друга теория, че споменатия пергамент е бил от животинска кожа и по-точно тази на Prime Evil Yorkipe, но за това създание ще има друго писание. Съставките описани в този древен артефакт, естествено били тайна. През вековете той бил пазен от специална охрана в храмовете почитащи Сбор. Тези храмове сега са известни под името „Казан“, но тогава, в тези далечни времена, те нямали почти нищо общо със сегашната представа. Мегалитни постройки в които постоянно работели казани, а сред населението били известни и като „мястото, където настъпвал митологичния край на джибрите“. Минали десетки векове, а пергамента бил все така строго пазен. За хубаво или лошо, с времето вярата в Сбор намаляла сред хората и все по-малко посещавали храмовете и се интересували от написаното в свитъка. Немалко от населението си направили собствени храмове, разбирайте казани, където вече не почитали първопроизходника, а самото приготвяли отварата му. И така достигаме до 30-те години на XX век, когато едни от малкото поклонници и последователи на Сбор, били именно домът GUSSI. С години те се опитвали в деня в които се почита той, да направят в негова чест, дарът който дава на първите човешки заселници – Сармата. Но по някаква причини, все не се получавало, както му е реда. Следвали не една и две рецепти, пробвали какво ли не, но вкусът никога не бил на нужното ниво за подобен вид ястие. След поредната тенджера пълна със сарми недостойно за празника, мъжът от домът GUSSI се свлякъл на пода и заридал с горчиви сълзи. Потънал в скръб, той се отдал на молитви към Сбор, да му помогне да направи дарът подходящ за почитането му. Чудото станало след няколко часа. Вечерта, когато вече си бил легнал, Сбор му се явил и му казал да отиде в отдавна порутения казан в края на Пастир, където, ако разрови румънските цигли и тухли единички, ще открие древно писание в което е записано рецептата за най-добрата кайма за сарми, които да бъдат направени в негова чест. Той веднага последвал неговия съвет и наистина открил така пазения от векове пергамент. Според толбухенците, чийто усти само плюели отрова, той просто се напукал в комшията и в миг на тотална алкохолна замъгленост, се сетил, какво трябвало да промени в приготвянето. Естествено, тези гнусни лъжи, нямат общо с истината. Сутринта той събрал цялото семейство, отворили свещеното писание и в мига в който се прочели, дали кръвна клетва, на никой никога да не разкриват тайната. Нещо което след години щяло да им жертва живота. Веднага домакинята се хванала да приготвя и меси каймата. В момента в който я опитали, сякаш нова светлина влязла в домът им. А вечерта, когато седнали на трапезата и опитали първите сарми заплакали, но този път от щастие. Мъжът от домът GUSSI станал и с поглед впрен в светлото бъдеще, съобщил, че от тук нататък ще започнат да правят кайма, която да дават на своите съселяни, когато наближи денят за почитане на първозаселника по тези земи, а именно – СборЪТ. Е, ако трябва да сме точни, определението „дава“ не е правилното. Продава е по-точно, но и местните не му търсели махна. В крайна сметка било по-важното почитането на първозаселника.

За съжаление светлото бъдеще се оказало такова само първите години. Тогава все повече и повече се разраствала дейността на домът GUSSI. Каймата с всяка следваща година ставала все по-добра и пристрастяваща. Естествено, важно значение играело и киселото зеле. Всяка есен домакинът от домът GUSSI се вглеждал в небето и чрез сложни изчисления според звездите и нумерологията, слагал в точното време зелето за бърза консумация. На страничните хора това им се струвало прекалено много усилия, но той така узнавал, колко точно зелки да сложи в точния ден, в точния бидон. Солта, която използвала, според някои поверия, била пренесена още през VII в. от азиатските степи от първите прабългари заселили се тук. Въпреки, че им се струвал прекалено, съселяните на домът GUSSI, в крайна сметка нямали нищо напротив. Нали се сдобивали с нужния продукт те сами да си направят сарми, другото не му обръщали внимание. Обаче племето на толбухенците, обладани от злоба и завист, обърнали доста внимание на този изкусен продукт. Всеизвестни били с тяхната нескопосаност и писюрщина, така че, дори в мечтите си не можели да достигнат до качеството на каймата на домът GUSSI. В началото те се наслаждавали на този дар, все пак идвали наготово, изплюскали всичко и после с пълна търбуси се прибирали в „града“ си. Но с годините алчността им да се домогнат до рецептата все повече се увеличавала. Първоначално само леко подхвърляли, ей така, на майтап, да споделят рецептата, но получавали културен отказ. Трябва да изясня, че в тези времена касъмците и пастирците, били наистина доста добронамерени домакини, когато посрещали толбухенците. Те от друга страна, били винаги недобронамерени като такива. Рядко канели, а когато ставало това, те винаги им давало само кисело вино и вгърнени фъстъчки. А ако имало мухлясал салам и сирене в хладилника, винаги им ги пробутвали, тъй като „то това е деликатес, така го ядат в големите градове, ама то вие от къде да го знаете...“. С годините това се отразило, добронамереността като домакини на касъмците и пастирците останала, но вече трудно споделяли трапезата си и ястията си току така. Но недейте да бъркате алчността на толбухенците, със жаждата за знание на обикновения човек. Тяхното лакомия била нещо доста различно. Което за съжаление довело и до края на домът GUSSI. В началото на 40-те години, когато Добруджа вече била върната в територията на България, нещата приели съвсем друга форма. Знаещи, че имат зад гърба си подкрепа от София, толбухенците предприели масови нашествия и погроми върху Касъм и Пастир. Попили влиянието на петвековното османско робство, те масово разграбвали домовете, насилвали децата и жените, а мъжете, които не им се подчинили, били откарвани на неизвестни места. В някои пояси, все още им се белеят костите, но да се отклонявам в болезнени теми.

И тук дошъл краят на домът GUSSI. При един от поредните си набези, толбухенци влезли и в тяхната къща. Първоначално, уж милостиво, поискали рецептата за каймата. Кръвната клетва, която дали не им позволила да го сторят, а и без нея, пак в никакъв случай не биха я споделили на изедника-мъчител. Много добре знаели, че тяхната алчност и безкраен глад за пукница, нямал  утоляване. А и имало една много важна подробност. В пергамента, след рецептата за кайма, изрично било написано, че никога не трябвало да се споделя, това което е прочел намерилия го. Особено било важно, да не се казва на някое от племената извън територията на Касъм и Пастир. Така че домът GUSSI бил наясно, че ще плати с живота си, но никога няма да предаде предците си и миналото. Нещо непонятно за толбухенците, не знаещи уважение и почит. Ако си достигнал до тук, сам можеш да се досетиш, какво е настъпило с членовете на домът GUSSI. Но и в най-тъмния час има искрица надежда. Според бабите-архивисти от това време, все пак един от роднините на домът GUSSI, успял да избяга преди погрома на толбухенци върху семейството му. Освен, че спасил живота си, той успял да скрие и свитъка лично предаден от Сбор на домакина. Така че драги читателю, все още има надежда, че един ден ще успееш да вкусиш от даровете на първозаселника. Точно къде е избягал, все още със сигурност не се знае. Според някои, той успял да се скрие в Касъм, според други, с последни усилия успял да хване последната маршрутка за Варна и да намери подкрепа и защита при племето на одесосците. Там имал чичо, но да не влизам в подробности в семейното им разпространение. Толбухенците и до наши дни все още търсят рецептата и не се спират пред нищо за да достигнат до нея. Нека това писание бъде в знак на почит и уважение към всички, които са паднали от техния терор. Всички те били невинни, но когато злото настъпи, то не знае милост, а само алчност и смърт. И знай, драги читателю, бъдеш ли на Сбор и на трапезата, освен сармите, има и руска салата и кюфтета, имай едно на ум. В такъв случай ти ще бъдещ гост на изедника-мъчител, който се е преселил в Касъм и/или Пастир с целта си да изтрие миналото и да се сдобие с пергамента. Надявай се, това да не стане, защото бъдещето ще бъде черно...

Пояснение: Драги читателю, вероятно като си прочел това писание веднага си казваш на ум „ааа, има дупка в историята, как така каймата става за сарми, а за кюфтета - не“. И един вид, че хейтя безсмислено и безцелно. Но не си прав! В пергамента рецептата за приготвяне и месене на каймата е точно за сарми. Домът GUSSI е използвал и за кюфтета, но те са били просто бонус, за донаяждане. Един вид са били малцинство и градивна опозиция в сравнение със сармите. След 40-те години на XX век, когато започва постепенното, но стабилно претопяване и изтриване на родовата памет и минало от страна на толбухенците към местното население, те налагат кюфтето като основна храна на трапезата. Не отричам по никакъв начин присъствието на този специалитет на традиционната сборска трапеза, но той просто е бил допълнение. Съответно в с годините е изкуствено наложено от хора нямащи общо с отколешните време на СборЪТ. За руската салата няма какво да говоря, това е ястие без корени в миналото и традициите на празника.