НЕРАЗКАЗАНИ ИСТОРИИ

 

Докато си разглеждах десетките довършени и (най-вече) недовършени писания, попаднах на това. Да, отнася се за събития от 2023 г., писано е преди близо година, но го смятам за прекалено добро и силно, че да остане ей така. А и ми върна някои спомени и виждам, как някои неща не са се променили от моя страна като възприемане. Не казвам, че е за добро, нито пък за лошо. 

I

Първо да уточня, че купуването на билет в Добрич, винаги е било своеобразно изпитание за духа и съзнанието. Дали ще ходиш в някое държавно учреждение да взимаш документ или да купуваш билет е едно и също изпитание на психиката ти. Също бе и когато реших да си купувам такъв за „Сирано Дьо Бержерак“. И аз да присъствам на културно събитие на което да не се вдига джангър. Отивам на съответното място конкретно определено за продажба на билет в този невероятен град и виждам, че е затворено. Беше петък, все пак да уточня. Работно време от понеделник до четвъртък. Вътрешно си викам – еййй, колко иновативен град и място, вече са наложили 4 дневната работна седмица. Вървят унисон с Европа и живота там. А още по-вътрешно направо крещя – еййй, от край време мързелива семка са тези толбухенци. Както и да е, леко разочарован, решавам другата седмица да мина пак. Настъпва съответната друга седмица, и по-точно понеделник. Отивам и гледам отворено, че и има някой на касата. Бреее!!! Вярно, някаква баболеличка/лелобабичка, ама махна няма нужда да търся. Заставаш на гишето (казах ли ви за асоциацията, че все едно си в държавно учреждение) и чакам. Продавачката вътре съвсем спокойно, да не кажа лениво, си говори по телефона. Викам си – е, сигурно нещо по работа са ѝ се обадили, да уточнят, ще си чакам. Още по-вътрешно – еййй, сигурно сега с някоя наборка се разправят в петък, като не е била на работа, какво си е взела от пазара, че съботата и неделя да си направи общата туршия в толбухенското си село, от което тя хич не е. Ама хич! Разговорът завършва, с видимо недоволство и откровена мъка се отваря гишето. Културно попитам, дали има билети. Силно измъчено ми се отговаря – да. В този момент пред мен се цопва един чаршаф подходящ за двойна спалня с карта на местата. Двоумя се и питам, кои от местата са по-хубаво, все пак са еднаква ценова категория. Отговор – ами...няма значение. Избирам си едно конкретно и следва невероятната реакция – ааа, там не може. И следва въпросът от който може да кипне кръвта на всеки българин:

-                             -  Защо?

Тук продавачката вече откровено ме намразва. Пробва да ми обясни, че така не можела да продаде двойка места, които са преди и след мен. А аз тръгвах да ѝ обяснявам, като човек, който 5 пъти се е явявал по Висша математика първа част, тормозен от учителките си по математика в училище, а там беше защото брат ми беше математически гений и остави тежко наследство, което си беше продължение на тормоза, който налагаше върху мен вкъщи...но това е за друга история...или пък за психолог. Пак се отклоних. Обясних ѝ културно, че като има 5 места и аз вземам средното, остават две двойки и проблем никакъв няма. Отговор – аааа, да. Забравих да уточня, че докато чаках, вече се бяха наредили две женички зад мен. Явно в Добрич, дали си на каса в хипермаркет или такава за културно събитие, няма значение. Трябва да има блъскане и една глава да ти диша в ухото. Между другото, сега се замислих, че от както има хипермаркети в Добрич, Добруджа не са в А група. Явно всичката им спортна злоба се прехвърли в борба за ягоди на промоция и да прегазиш някой, като отворят нова каса в Лидл. Както и да е, взех си билета написан на ръка и си тръгнах. А отзад само се чу: Ай дай ми един билет за утре. За кое представление, място, такова животно – тц. Култура ми е Янко е положението.

II

История на най-големия комплимент, който получих през тази година:

Балчишкия Лидл, застанал съм пред машината за рециклиране/връщане/там-както-се-казва на бутилки, кенчета и други подобни. Незнайно защо първоначално си мислех, че хората хич няма да се занимават да ходят и да ги връщат, че и само за 5 стотинки бройката. Тоест, само аз ще си вися там и ще изпъквам сред обществото. Да, ама не. През годината видях толкова хора да седят с чувалите и количките пред тази машина, че вместо да съм приятно изненадан, по-скоро ме ядосваха. Особено когато един си изсипа бирата на земята за да си изпразни бутилката. Което е видно доказателство за какви безсмислени неща се ядосвах и дразнех през 2023 г.. Но от друга страна, отново показва, че дори и най-хубавото нещо и с вложена мисъл в него, балчиклията може да го оака. Сега някой може да каже „ааа, може да не е такъв“. Добре де, либерален съм...може да е от добричлия, няма да слагам рамки сега. Отново се заплесна в излишен хейт. Та влизам един ден и гледам пред машината двама човек. Ядосвам се, отново излишно и безпредметно. Нареждам се аз и гледам човек пред мен с 2 чувала, една количка и една торба с шишета, кенчета и такива подобни. Решавам културно да го попитам, може ли да мина пред него, тъй като съм само с една торба (черна, 35 литрова за смет). Пичът вика, няма проблем. Завързва се разговор...да, правилно прочетохте. Видно доказателство, че не съм сумсук/борсук и имам желание да общувам с хора. Проблемът е в обратното, че те не искат. Пак се отплеснах. Говорим си ние, бачкал нещо в Общината и взе да ми мрънка за хората там. В този момент влиза някакъв, който изглежда някак си важен. С антураж. Пичът започва да ми обяснява какъв е този, какво е правил и накрая ме пита „не го ли знаеш този?“. Културно му казвам – НЕ!. И отсреща бяха изречени едни от най-хубавите думи, които съм чувал – „Да, личи ти, че не си от Балчик“. Нещо стопли сърцето ми в този момент...и не, не беше ваучера за отстъпка, че съм си върнал бутилките. Ей такива моменти карат човек да се чувства жив и щастлив. С широко грейнала усмивка влязох да пазарувам. На излизане пак виждам пича и го питам, дали е успял да използва ваучерите. Взе да мрънка, че покупките му не били на нужната стойност, че да има право да го ползва. За мен това нямаше никакво значение, тъй като светъл лъч бе озарил душата ми.

III 

„Преди няколко дни си намерих бебешкия дневник. Вече знам кой ден през седмицата съм роден, в колко часа...и датата, но нея по-отдавна ми я казаха. Разбирайте, че вече може да си направя натална карта, съответно ще има още причини някоя мадама да ме отреже - „Ааа, не мога да бъда човек с такъв асцендент“, „Ти си кардинален знак?! Абсурд да се получи нещо“ „Луната и Слънцето са в тази фаза...това не е хубаво“. Но по-важното което научих са едни други неща. А именно:

-                     - На прощъпулника съм хванал химикалката и пагона – добре, за първо няма спор, но за второ Вселената или там каквото е, си е направила зверския т*ш*к;

-                            - На еди-колко-си-месеца вече съм изговарял ясно определени звуци и срички – явно пикът на ясния ми говор е бил някъде към 7-ми – 8-ми месец. След това следва зверска деградация от към дикцията и най-вече яснота на говорене;

-              - И най-набиващото се и описващо моята либерална природа – „започва да дели хората с поглед“. Няма какво да добавя повече, от малък съм показал своя характер приемащ всички хора еднакво. С недоверие!“

КАХЪР

 

След като видях новото българско предложение за наградите Оскар, някак ме осени идеята да напиша, кой ще е ултимативния сценарий описващ най-добре българското кино и представата, която дава то на гледащия. И да, бахти дългото изречение. Същата бележка всеки път получавах от учителките ми по БЕЛ в училище. Всъщност и това става за тема за български филм, но да не се отклонявам.

Първо започваме със заглавието – „КАХЪР“. Ултимативната дума описваща цялостното въздействие на българското кино. Няма нужда да добавям нещо повече като разяснение.

Място на действие – Някъде в забутаната провинция. Вече зрителите се убедиха от всички опити за филми и сериали, че София е зле и пропаднало, но сега е време да се покаже, че в българската провинция е още по-зле и пропаднало. Да кажем в крайморска Добруджа. А и филмът ще е толкова лесен за възприемане от масовия зрител, та вероятно ще го излъчат в две строго арт насочени кина в София и родния град, може и село, на режисьора. Цветовата гама задължително трябва да нещо сиво и безцветно. Защото, както стана ясно, в София е гадно, сиво и мизерно, но в провинцията е още повече. Вероятно ще се намери някой нов нюанс на сивото;

Времева епоха – задължително в пост-комунистическа България от XXI век. Трябва да има поне 2 портрета на соц труженици и лидери и от всякъде да лъха на носталгия по онова време. Режисьорът задължително на всяко интервю ще казва, как искал да покаже лошите последствия от почти половинвековното управления на режимът. Но реално тайно го тресе носталгията по тогава. Всеки пак тогава е бил млад, перчама му бил наперен...както и друго. Всъщност хич няма да е тайно и ще е доста явно;

Основна сюжетна линия – тъй като това е мое писание, а и вече стана септември (тогава пиша това...нещо), а все още не съм написал нищо свързано със СборЪТ, такава ще е темата на филма. И по-точно – главната героиня слага да вари сарми по повод празника, който тази година ще е своеобразно двоен, тъй като ще идва на гости сина ѝ, който наскоро се е сгодил. Но тъй като е много скопосна и домакиня тип „загори-тенджера“, тя забравя сармите и те се преваряват/прегарят. Това отключва низ от събития, кои от кои по-кахърни и натоварващи зрителя. Но както казва режисьора – нали именно това е изконната българска реалност.

Добавки към сюжетната линия и характера на героите – тук ще падне голямо обяснение. Трябва да има алкохол, не просто задължително, а направо...не мога да намеря по-силна дума. Пък и нали трябва да има и продуктово позициониране, все пак и финансиране ще трябва. Поне един от героите е опиянчен, а до края на филма, ако не всички, то поне 86,3% от героите ще са такива. Наркотици – задължително. Тъй като там продуктовото позициониране е малко по-трудно, ще са замесени по-малко. Е, за финансирането е по-лесно, но пък доста по-трудно доказуемо. Или синът, или годеницата, а в най-добрия случай и двамата, трябва да са зависими. Съответно, имат големи дългове. Пък в ултимативния сценарий, трябва да е замесен и хазарт. Най-доброто комбо за български филм. Синът не се връща с идеята да се наплюска със сарми, а да накара родителите си  да продадат една земя. Класика!

И така стигаме до най-важното и специфично за един български филм, а именно – секс сцената. Такова нещо като любовна сцена няма, трябва да е гнусна, тягостна, максимално отблъскваща секс сцена. Най-добре изнасилване, но така или иначе е толкова неприятно за гледане, че зрителят няма как да разбере, каква е точно. След нейния мъчителен край, задължително следва поне 5 минутна сцена, където показват героите голи. Акцент естествено ще е върху жената. Тя трябва да има косми на нестандартни места, най-добре между гърдите. Как и защо, само режисьорът си знае. Трябва да се тресат сланини, с това един вид да се покаже останалото ориенталско в нашето трудно битие. Тялото на жената трябва да е максимално отвратително – както стана ясно, космати гърди, където едната ще е виснала до пъпа, а другата тип разчесано от комар. Шкембе с мръсен пъп, също трябва да присъства. Тъй като режисьорът има фетиш още от детството към мръсни нокти, няма как да няма кадър, където да не ѝ се покаже кирта под ноктите. И още по-странното – мъжкото тяло ще е ок. Само където не се разбира, дали на жената ѝ е кахърно, защото е било нещо почти като изнасилване или защото мъжът свършва бързо. Режисьорът и той не знае. Все пак на пияна глава му е хрумнала идеята за този филм. А да, нещо друго абсолютно задължително. Докато правят секс, трябва от другата стая родителите да слушат. Не може да ни е гадно само от самата сцена, трябва да ни е гадно и от това, че и на други им е гадно. За какво иначе филмът ще се казва КАХЪР. Но някак просветва лъч надежда – родителите се радват, че скоро може да имат внучета. И аз не знам, как от нещо толкова гадно, като такава сцена, може да се извлече нещо позитивно, но все пак това е български филм. Логиката е статист.

Позитивната сцена – още нещо задължително за български филм. Трябва да има щипка позитивизъм, след който обикновено се разкатава майката на всичкото. В този случай ще е спомен на сина от времето, когато е бил при дядо си и баба си. Бабини, както ще му кажат във филма. Точно да си кажеш, ей най-после нещо приятно за душата и следва сцена, където минава магарешка каручка и прегазва дядото. А ако имат и по-голям бюджет, ще има сцена как магарето го изнасилва. Най-добре вече след като е смазан. Двойно изнасилване, че и замесена некрофилия и зоофилия – гарант за качествено българско кино!!! Все пак ще ходи на Оскарите, трябва да се докажем пред чужденците, че имат правилна гнусна представа за нас.

В този филм ще е изключение и ще има и още една „позитивна“ сцена. Към края на филма се разбира, че годеницата е бременна. Радост сред старите. И отново е време за отблъскващ обрат. Тя хубаво е бременна, обаче не е от сина им, а от дилъра им в София. На това отгоре, той е заразил с болест, която тя прехвърля на бебето си. И тъй като това не стига, синът признава, че не може да има деца, което скоро са му го открили при преглед. Виновникът за това е архизлодеят в целия филм – магарето, което е сгазило и...друго нещо дядо му. Тъй като решил да отиде да му отмъсти посред нощите за дядо си, когато влиза в комшиите с шибалчица (много важен реквизит) и нож в ръка при магарето, то му шибна един къч в слабините и леко му смазва...слабините. Само да уточня нещо, докато писах последното изречение, почти припаднах от болка, представяйки си за случилото се. Режисьорът и той това е искал. Поне в интервютата така казва;

Финална сцена – българското кино се характеризира с многообразие от животни и животински видове, но такова създание като щастлив край няма. Всъщност дори и позитивен няма...а направо си е едно безкрайно мъчение. И в този случай ще е така. Финална сценка – опърпани котки мързеливо преживят с изгорелите сарми, звучи тъжна музика, която да засили още повече ефекта на кахърливост и тягост. Поне един от родителите е починал, а другия се е хванал на някоя мизерна нископлатена работа, колко да може да преживява едвам-едвам. Годеницата и синът са се разделили. Тя работи като касиерка в хипермаркет, като има спорно интимни отношения с неин колега. Има кадри, как чака пред лекарски кабинет заедно с болното си дете. Последното трябва да покаже, колко е лошо, мизерно и корумпирано здравеопазването ни. Един вид, ако досега по някакво чудо си избутал да изгледаш този „шедьовър“, сега направо може да се разболееш от него. Синът, видимо състарен, все пак е намерил работа в счетоводна къща на свой близък приятел от студентските му години. Едно време, във втори курс му е взел вместо него изпита и тъй като му е задължен, сега го е взел на работа. А и всичките му колежки са вече лелки, с леко изпопадали коси от студено къдрене и къносване, та все някой компютърно грамотен трябва да има, че да върви работата. Всъщност това е един вид позитивна сценка, но тъй като зрителя вече е предрусан от тягост, негативизъм и страдание, предадено във филма, въобще не може да осъзнае за какво става въпрос.

Последни минути на филм. Дълбок глас води тежък и многозначителен монолог за същността на живота. Достига се до сърцераздирателни изводи и истини. И на-важното – всичко това на фона на бавно преминаваща по черен селски път магарешка каручка. Водена със споменатото и появило се неведнъж магаре. 

Последствията – следва пищна премиера, масово отразена в медиите. Всички са усмихнати и позитивни, феновете същото. Последните защото все още не знаят какво им предстои, а другите защото я им отвори друг такъв шанс да ги дават по „телевизора“, без да са в мъчителна за гледане продукция. Естествено, режисьорът обяснява, как филма е имал предпремиерна прожекция на еди кои си европейски филмови фестивали, където масово имало похвали, а особено впечатление бил направил на ............ (тук поставете по свой избор известен холивудски актьор/продуцент/режисьор). Даже имало предварителни разговори за разпространение от различни платформи, но чакали най-добрата оферта. Смятам, няма нужда да казвам, че такова нещо не е имало, нито разговори, нито пък оферта, камо ли най-добра. Но обикновения зрител е впечатлен, нищо, че и на фестивалите, където се е излъчвал, не е ги е чувал. Той и необикновения зрител не ги е чувал, ако трябва да бъдем точни. Звездата на червения килим е магаренцето, което естествено се изцопва баш като го снимат. Даже ако човек леко се заслуша в гласовете зад кадър, ще чуе, как нервозната лелка чистачка отправя тежки попръжни, къде са го курдисали това магаре и как хич няма да чисти след него. Това е преди прожекцията.

След прожекцията, зрителите излизат с поне десетина години състарени, някой от тях разболени, а трети усетили още в първите минути на къде отива филма са избягали отрано, благодарения на което, все още имат шанс за живот. Актьорите тихомълком по терлички се изнизват, защото и да се оправдават за нещо, вече свърши, снимали са се, хората са ги видели и това е. Режисьорът излиза с широка усмивка и видимо ведър. Отдавна не е спал толкова хубаво, че и близо два часа, без никой да го прекъсне. Пък и за какво да го гледа филма, нали той го е снимал. Рецензиите не са особено положителни, а реакцията на зрителите хептен. Следват още 2-3 премиери из страната, където положението е още по-зле. Магаренцето не е присъствало на тях, тъй като имало командировка с каручката.

Следва затишие, което незнайно дали е породено от очакването на добра новина, че ще е номиниран филма за Оскар или защото никой не иска да си спомня за него. С времето се разбира, че е второто. Няма нужда да казвам, че филмът не е номиниран. Съответно следва съдбата на всеки друг подобен филм – след някоя друга година ще го излъчат по БНТ, в по-така късен час. А в най-добрия случай по БТВ, но пак е малко вероятно. Най-голямата звезда във филма – Магаренцето, става лице за Sofia Pride и на ЛГБТьЪИЪНБКХЖКХЖХ обществеността. Явява се и на кастинг за игралната версия на Шрек, но в последния момент е избрано мексиканско такова, защото трябвало да има етническо разнообразие. Все пак още известно време има популярност сред обществото, най-вече заради участието му в реклами за магарешко мляко и за сок „Кокос“. Това последното беше отвратително, но не повече от филма, затова спирам тук. Чао и до нови срещи!!!

И да, знам, че "трябва" съм го използвал на 1001 места, но...трябва си :D 

Metallica – 72 Seasons (2023)

 

Metallica издадоха нов албум. Едно просто изречение, което означава толкова много за всички нас изстрадалите през годините фенове на групата. Колкото и да не им се иска на някои, това ще е едно от музикалните събития на годината. Няма как да скрия крайните си пристрастия към групата, а и не искам. Още по-специално ми е заглавието на албума, тъй като тази година ставам на 2 x 72 сезона. Смятам, че повече нужда от уводни думи, няма. Директно се насочвам към кусурите и позитивите на албуми.

Голяма част от критиците (да не кажа направо хейтърите) са прави, че 72 Seasons е прекалено дълъг и тромав албум, и че върви равно. Но това далеч не е от днес, още от Load/ReLoad това го имаше. А че е бил тромав в постоянно средно темпо, което го прави труден за слушане, освен дължината му...ами хората вече са на 60 години. Не мога да си представя  вече да правят скорострелници като Fight Fire with Fire или прото дет метъл (да, да, правилно прочете) като Disposable Heroes. И именно това е огромния плюс на албума. Това е нещо, което ме кара да си го пусна и да го изслушам го край – Metallica звучат честно, без да се правят на каквито не са. Без да следват или да има влияние от някой тренд, защото, няма какво да се лъжем, в албумите от Load до St. Anger си го има това. Няма смисъл и да лъжа, че всички песни от албума ми харесват. Някои просто минават и заминават и така до следващата. Но от 12 песни, това са не повече от 2-3.

Няма как да не отлича последните 4 песни от албума – If Darkness Had a Son, Too Far Gone?, Room of Mirrors и Inamorata. Само в тях може да се чуе влиянието от Iron Maiden, докато при предишния албум беше през целия. И да, не само в тези песни, но и в целия албум, може да усети влиянието на Black Sabbath и Motorhead. Така че критиките, че звученето било близко до Load/ReLoad, не са основателни, с лекото изключение на You Must Burn!. Та в споменатите малко по-рано 4 песни се намира и най-качествения материал от албума. Определено са по-разчупени и зарибяващи, а и са причината да си пуска албума. Но големия, да не кажа с абсолютно основание огромния, връх на 72 Seasons е Inamorata. Над 11 минути, които минават сякаш за 3 пъти по-малко. Дори песента да беше до първите си 5 минути, пак си заслужава слушането и хваленето. А след това какво следва...чуй и сам прецени. Песен достойна да застане до класики до 1991 година.

Няма как да не спомена и откриващата едноименна, която на първо слушане не ми вдъхна особено доверие за правилен избор за отваряща песен, но след няколко слушания е идеална. Особено с това Motorhead-ско началото. Lux Aeterna е от онези универсално звучащи кратки и ударни песни, които не можеш да определиш какъв стил е точно. Просто метъл и без проблеми да познаеш, че това е Metallica. Правилен избор за пръв сингъл.

Това е, не виждам смисъл повече какво да пиша за албума. Така или иначе целия интернет е залят с мнения за него. Ако си решил, ще го чуеш, ако не, едва ли точно аз ще променя мнението ти с това писание. Няма смисъл да коментирам и традиционните критики към Kirk Hammett и особено към Lars Ulrich. Няма проблем със солата на първия, даже смятам че много добре се вписват в звученето на албума. Както и нямам проблем с уж еднаквия уморен ритъм с който свирил. Предпочитам да гледам от позитивната страна на нещата и просто да се наслаждавам на музиката, която се лее от албума. Да, не е най-доброто им нещо, но вероятно е най-доброто към този момент. А и винаги ми е кеф да чуя хетфилдското джъ-джъ-джъ. Все пак вероятно именно заради това са ми най-любимата групата, всичко започна с тях, продължава, а най-вероятни и ще завърши...дори и отвъд

Оценка: 7,72/10

Мартин Гугльо – житие, битие и малко питие

 

Мартин (ударението е на „а”) Гугльо е протестант и реформатор, обикалял цяла Европа и разпространявал идеите си. Като с най-голям успех те се прилагат на Балканския полуостров на територията на България, а по-точно около северното Черноморие и Добруджа. Останал почти изцяло забравен в историческите хроники от своите съвременници, неговото житие е обвито в мрак и мистерия. Без малко да напиша мизерия, но това няма общо с темата. Той е един от инициаторите СборЪТ да се празнува официално като празник. Предложената от него дата била след края на работата на нивата и преди идването на зимата, а както той се е изразил „Преди да завее и зафучи, и да стане време за рентите”. По-точно в периода между края на октомври и началото на ноември. За съжаление не успява да доживее да види, че предложението му става реалност. Но все пак индийския му помощник изобретява десерт в негова чест, наречен „шекерче”, което да се продава традиционно на празника.

Точната рождена дата, годината и място на Мартин Гугльо не са известни. Според някои изследователи, годината е 1777 г, през пролетта, когато се берат ранните череши, някъде на територията на сегашна Белгия. Но други учени оспорват това, тъй като има свидетелства за негова дейност на територията на приморска Добруджа в началото на XX в., а е бил далеч от подобна преклонна възраст, според дадената година. А според трети учени, на никой не му пука, пък и да го интересува, на акта за раждане е написано толкова грозно всичко, че нищо не може да се разбере. А и освен това, отстрани има рисунки на пенис с крила и надпис КЗЛ. Все пак полуофициално е приета датата 1 март, тъй като тогава черпел винаги приятелите си с едно малко. А като година варира между 1825 и 1830. Именно заради рождената му дата, както и заради дебелашкия хумор на съседите му в Хайдушката и това, че все накачулен зимно време ходил, леко побългарили името му на Мартин (този път ударението е на „и”) Гуглю. Тъй като бил добродушен, а с годините разбрал, че местните да те напсуват с усмивка на уста е вид благородно уважение, той не се обиждал на тази промяна на името му.

Данни, как точно се озовал на територията на България и то баш в този край на Добруджа, няма. Но отново според неофициални източници, веднъж влязъл в магазин в Германия по времето на Втория райх, да си търси потури и калпак за Хелоуийн (но не местната певица). Тъй като нямало, го препратили в друг магазин. И така от магазин на магазин, той дошъл в Касъм на местната „улица на услугите”, но било затворено и затова го пратили „при Венци”, където вече имало нужното облекло. Тогава той забелязал, че местните се готвят за празник и това събудило интерес в него да изследва местните антропологически ценности. А и индийския му помощник изненадващо намерил общ език с някои местни…нали.  

Запленен от местния бит и култура, той решил да остане на тази непозната територия за него или според официалната версия било така. Обществена тайна е, че причината за неговото оставане е, че спрели всички влакове за Германия, а и той самия така се напукал на СборЪТ, че два дни не можел да стане. Не че като станал можел да върви, а когато най-после направил първите си крачки, поканили го на традиционния ритуал „колене на прасе“. Можете да си представите Коледата, Новата година, имените дни след това до къде го довели. Така общо взето първия му ден от началото на ноември насам, когато алкохолът в тялото му най-после достигнал стойности по-малки като количество от тези на кръвта бил около 20-ти февруари. А първия ден, когато най-после взел да виждал по-малко от четворно бил около седмица по-късно. Така около 1-ви март, зачулен с балтона, който му подарил стопанина на вече споменатото прасе, излязъл сред местните жители. Дали в знак на благодарност за тяхното гостоприемство или си подал, че успял да оцелее от толкова пукница, той почерпил всички в местна кръчма, което му спечелило още по-голямо уважение и доверие сред местните. Този път Мартин решил да не вкусва и най-после да намери своя помощник, че нещо последните 2 месеца нещо му се губил. И не само той, но човек бил учен, не е хубаво да му търсим махна.

Индийски му помощник през това време намерил своята възлюбена, ожени ли се, установило се, че са братовчеди, брат и сестра, чичо и леля, а накрая от всичко това станали и Том и Джери, но най-вече Пиф и Еркюл. Международната нотка си казва думата. Така след бурни страсти и събития, най-после се събрали около 2-ри март. Казвам нарочно „около“ някоя дата, защото според различните календари е различно. В кръчмата показвал едно, ръчния часовник на Мартин друго, а бабите на дернека съвсем различно. А както много добре знаем, бабите на дернека са ултимативно показно за точност на време, пространство и друг вид дейност в историографията. Тъй като се отклоних много в детайли и дребнавости в историята, ще се насоча към нейния завършек в следващия абзац. Пък и може да не е следващия, знам ли се...

Така отминала половин година. Пролет – събуждането на природата, лятото – бааахти жегата, настъпила и есента. Вече било месец Октомври и съответно подготовката за СборЪТ кипяла, както виното в бъчвите в мазите. През това време Мартин Гугльо заслужил още повече уважение сред местните и затвърдил позициите си сред обществото. Това се случило най-вече заради предложението най-после СборЪТ да стане официален празник, когато празнуването ще бъде както си му е реда. Не че принципно си нямало ред, имало си е, ама друго си е да се официализира. Предложението било гласувано от общинския съвет, както и от старейшините и велможите в Пастир. Очаквано било прието с пълно единодушие и съгласие. Все пак става въпрос не просто за пукница, а за сборска такава. Такова нещо трябва и в Държавен вестник да се отбележи. Но тогава настъпила трагедия. Някъде около 20-ти октомври индийския му помощник влязъл в стаята му да му донесе баничка и айрян и тогава го намира проснат на земята. Експертизата на дошлите лекари била лаконична и брутална „Миии, пукясал...случава се“. Тежка и тъмна сянка застлала местното общество. Човек дошъл от далечни земи, сторил за толкова кратко време, толкова много неща, сега го няма. Мъката сломила къде що има човек в околията. Завалели тежки дъждове, тъмни облаци напълнили не само небето, а и душите на хората, които са го познавали. Но все пак празник идвал, а и не кой да е, а точно СборЪТ. Отново общинския съвет се събрал, този път да обсъди, как точно да бъде уважен Мартин Гугльо. Предложението на индийския му помощник, празник да носи името на покойника, без малко да му донесе бой. Все пак се стигнало до компромисното решение, отново по предложение на индийския помощник, на СборЪТ да се продава десерт в негова чест. Сега този десерт е известен сред обществото като „шекерче“, но за съжаление историята, как точно се е стигнало точно такъв продукт да се продава на празника остава тайна. Поне досега. Същевременно велможите и старейшините от Пастир решили, че третия месец от годината да бъде кръстен на него. Принципно той и преди си е бил Март, така че смятайте колко били напукани, като са го обсъждали и решили.

Интересен факт е, че след това отпразнуване на СборЪТ, името на Мартин Гугльо (пак да кажа – първото име, ударението е на „а“, а при второто на „о“) никога повече не се споменава нито в историческите източници, нито сред хората. А неговият принос за утвръждаването на празника е несравним с този на друг. Чат пат може да чуеш някой местен да се обръща към друг с израза „мартин гуглю“, най-често като бъзик, да не кажа направо нареждане, че вече е станало март, а той е схлюпил гуглата. Но е така, понякога историята изтрива имената на хора, допринесли за благото на обществото.

Какъв идиот си според зодията ти

 

Препрочитайки писанията ми през годините, забелязвам как леко съм започнал да се повтарям в някои от тях. Най-вече що се отнася до това как съм получил вдъхновение за някоя простотия от „статия“ в женски сайт. Няма спор, че там ти трябва буквално 5 минути да поразгледаш за да го получиш. Но преди дни бях шокиран, докато разглеждах уж посветена на науката страница във фейсбук. Статиите свързани с нещо научно са сведени до минимум, а повече вече са посветени за зодии, личностно израстване, житейски притчи и подобни неща. Естествено във всяка от тях се говори в женски род. Та в една от „статии“ свързани с хороскоп, ставаше въпрос за една зодия, какъв идиот била. В положителен смисъл, да не си помислите нещо друго. Тъй като ми писна от нелибералност в тези писания, смятам, че е редно да се каже, че всяка зодия е идиот в някаква степен. Условно ги разделих на три категории: голям, стандартен и малък. А ако някой се почувства засегнат, спокойно, не е лошо светът да види що за хахавец си. Нека да започвам:

 

Овен – стандартен – вие сте съвсем обикновен средностатистически идиот. А по-важното е, че знаете кога потиснете идиотията и кога да я пуснете на воля. Хората не винаги оценяват това, от което и много губят. Но вие не си го слагате на сърцето, без това то сегашно време хора ли са? Едно време какви хора имаше...ще ти помогнат с услуга, пари, преместване в нов апартамент. После пък те когато имат нужда от помощ, ти ще се направиш на умрял заек и ще кажеш, че не може. Но те ще разберат и няма да ти се разсърдят. И вие овни сте от тези златни хора. Жалко само когато рождения ви ден се падне на Великден и никой не ви го честити ;

Телец – голям – хем сте голям идиот, хем някак това не е пречка в ежедневието ви. Обкръжението ви не му прави впечатление, дали защото е свикнало, дали защото е от себични нарцисисти. Ама и вие не сте прост да избере за приятели такива хора. Хем светът се върти около тях, както те си мислят, хем вие си идиотствате на поразия и ви е кеф. Ей така човек открива красотата и насладата от живота;

Близнаци – стандартен – въпреки опитите ви през годините да се покажете, какъв голям идиот, всъщност сте стандартен такъв. Да не кажа направо средностатистически. Това леко ви обижда, тъй като самочувствието ви не може да приеме, че може в нещо да сте просто обикновен. Да, добра идиотия имате, ама чак така не се изхвърляйте, има и по-големи идиоти от вас. Пък и с това баш да се хвалите, не ви отива;

Рак – голям – еми голям идиот сте, какво да се прави, няма как да се отрече. Добродушни сте, гледате да помагате на хората около вас, но понякога такива решения взимате, че чак се плясвате по картуната и си викате „как може да съм такъв идиот“. Така ли е?! Така е! Да, знам, че сега ще се засегнете, намръщите и отправите някоя попръжня на румънски, може и  на друг език, все пак живеем в космополитно общество. Но не се отчайвате. Идиотията ви е от хубавите, носи положителни вибрации и оптимистично настроение. Но не и кривотията ви;

Лъв – малък – при вас идиотията някак липсва. Не че е лошо и не че го приемате особено силно душевно, но просто е незначителна част от личността ви. Пък и трябва и такива хора да има, все някой уравновесен, не го избиващ на простотия, била тя хубава или лоша. Затова и сте харесван от повечето хора. Затова и нищо не особено не успях да измисля. Тя и моята простотия и идиотия си има лимит...;

Дева – голям – вашата идиотия не е от хубавите. Докато при някои тя е търпима, даже приятна, вашата на никаква Бога не мяза. Смятайте, хем не се търпи, хем е голяма, що за чудо сте. Затова и се събирате само със себеподобни, то и няма кой друг да ви изтърпи. А като видите някой от другият вид големи идиоти, които се търпят, нещо във вас закипява и трябва по някакъв начин да го загасите. Затова сте и развили някаква форма на алкохолизъм. Пък при някои е по-силна и осезаема, при други не чак толкова, ама пак не е на хубаво;

Везни – стандартен – тук е тотален парадокс. Да се приемете, че сте идиот е страшно обидно, но пък стремежа ви постоянно да сте най-добър във всичко ви кара, да мислете, че сте голям такъв. Но не сте. Огромното ви его и комплекси за малоценност, които избивате на чужд гръб, няма как да го позволят. Имате си я идиотията, но не е нищо особено, еле уникално. И това не ви дава мира, за което, за съжаления, пак обкръжението ви ще страда;

Скорпион – малък – смее ли човек да каже, че сте голям идиот. Все пак е всеизвестно, че това е ставало неведнъж в историята и резултатите са били – Чума (1348 – 1358 г.), големия пожар в Лондон (средата на XVII в....нали не очакваш на напиша годината...), Холера (1816 г.) и тук там някоя друга световна война. Иначе в определен момент, ако човек ви похвали, ама ласкателно, че сте идиот, може и да мине. Но по-добре да не пробвате, че ни стига другото...;

Стрелец – малък – уф, тази зодия все я забравям. Като гледам разпределението, за вас остана малък. Което не е за оплакване. Та то целия ви живот такъв, уж все ви забравят, все последни са ви избирали едно време по Физическо, като сте играли мач, баскет, волейбол, народна топка и подобни. Но пък все сте се оказвали правилния избор. Така че, това, че сте малък идиот, пак ви е на късмет и сте на правилното място. Което води до чуденето, дали сложих на правилното място запетайките в предишното изречения? ;

Козирог – не смея да кажа/определя – за да си идиот, било то в добър или лош аспект, трябва поне малко чувство за хумор да имаш. А то вашето драги Кози-Рози, абе...липсва някак. Пък и самочувствието и светоусещането ви, сякаш не ви позволява да го осъзнаете. Смятай, ако някой ви каже, че сте такъв/а. По-добре да изчезне с най-високата възможна скорост. Не че със силата на съзнанието си, вече не сте го достигнали и минимум проклели. Максимум – изкормили. Ама хигиенично, все пак сте всеизвестни чистници;

Водолей – малък – вие сте едно малко, сладко идиотче. Всички ви харесват заради това. Така и напредвате и в живота. Всеки си вика „ух, че сладко идиотче“ и не ви взима на сериозно. Обаче вашия пъклен план за завземане на конкретна позиция във фирмата, че даже направо цялата фирма, даже ако може и цялата планета, вече е в действие. Но пък вие си имате добрите ръководни качества, така че едва ли ще е проблем. По-добре да имаш за ръководител малко сладко идиотче, отколкото разманден голям идиот;

Риби – голям – толкова не ти пука и си такава неебавка, че да ти кажат, че си голям идиот, хич няма да обърнеш внимание. Ти си го знаеш и без да ти го казват. Не че се гордееш, ама какво пък, всеки си има кусур. А ти и не го приемаш за такова, все пак един живот живеем, сега за размера на идиотията ти ли да мислиш. Виж, за прогресивно увеличаващия се размер на дрехите ти, може трябва да започне да ти пука. Просто съвет.

 

Естествено, можеше да добавя и други категории като „пълен“, „кръгъл“ и т.н., но ме домързя, тъй като щеше да падне голямо мислене. Пък и за тези горе не беше малко и лесно. А и някой ще вземе да се обиди, че е „пълен“, ще нараснат случаите на анорексия и хранителни разстройства, пък не искам да ми тежи на душата такъв грях. Като за обобщение на всичко казано до тук, ще цитирам титанката на философската мисъл и теория Тони Дачева – „Всички сме идиоти на този свят, и бедни, и богатиии“. И тук в крайчеца на окото се подава къс сълзица...

Като един закоравял метълист, няма как да не завърша с 90-тарско диско