СБОРСКИ ДЪЖД

 

Според народните поверия, дъждът който падне на 9 и/или 10 ноември се нарича „Сборски дъжд“. Той е своеобразен ритуал за пречистване след празника. Така се отмиват всички нечистотии, които са се натрупали през 8-ми. Било то боклуци от всякакъв тип, паднали листа, прахолии по различни предмети. Но има една основна особеност. Най-вече се отмиват хвърлените останки от храната, най-често в дворовете на съседите, а ако си в блок, тактично прехвърлените стари зелки в балкона до теб. Пак ще ти мирише, но поне не е на твоя територия. Всичко това се извършва в сумрака и под тъмната пелена на нощта. Естествено се случва и сблъсък между комшии, които едновременно вършат тази дейност, но както знаем, комшията е повече от роднина. А и все пак с него не се съдите за наследствена родствена земя и имоти, които едно време старите ги е домързяло да разделят. Съдите се за друго и печели този, който има повече връзки, но това няма общо със СборЪТ. Очакваното, тези действия се извършват от домакините в къщата. Не съденето, а тихомълком изхвърлянето. Първо, защото са по-скопосни, второ, защото мъжете им е тежко от пукницата и пруфтят от погълнатите блюда. Което довежда до това, че нерядко може да се срещне именно Сборския дъжд да отмие върнатото от господаря на къщата. Подобни нечленоразделни звуци нерядко огласят есенната вечер на 8-ми, по-рядко сутринта на 9-ти. А ако имат и домашен любимец тип куче, даже може то да сколаса да изчисти още преди Сборския дъжд, ако се случи да падне такъв. Нерядко и самото куче бива оповръщано и проявена лека агресия към него, че е дошло да се радва на стопанина в сублимния момент. Признавам, поне 5 пъти се мъчех да напиша правилно „сублимния“, после проверих в Гугъл как се пише, съответно и той се зачуди. Общо взето, както стопанина се чуди, защо му е лошо и проверя да не е хванал болест някаква от гостите и на какъв акъл му трябваше да ги кани. А отговорът е прост, какъвто е почти винаги и чудещия се – от толкова пукница, как няма да ти е лошо. Да се върнем към основната тема. На другата сутрин, когато обикновено на домакинът на къщата му е „светнало“, той се радва на своето куче, както и то на него. Даже му удря един език, но по-добре собственикът да не знае, какво е минало от там, че пак ще му се върнат сармите. И да не кажете, че пак проявявам нелибералност към кучетата и че те не са единствените домашния любимци, които правят това. Еми пробвано е с зайчета и хамстери, и не, не ядат върнатото от стопаните. Това не важи за патканите, защото всички знаем, че те не са домашни любимци, а неразделна част от местната митология и това е един вид жертвоприношения към тях. Нещо много се концентрирах върху тази тема, да продължавам.

Сборския дъжд също така се явява и вид оправдание да не се свърши някаква работа. Естествено, пак от мъжа, макар че реално, ако следващите дни се падат почивни, той не вижда жена си минимум 24 часа, пък и без това не може я гледа, защото още му е гадно от пукницата. Домакинята общо взето в първите десетки часове след СборЪТ е заета с това да мие всичката посуда, която е била сложена на масата на 8-ми. И тук идва един от парадоксите в историята, като някои учени го наричат „Парадокса на Сборският дъжд, който няма как да помогне“. Едновременно стопанката на къщата има да измие десетки чинии, чинийки, сервизи, прибори, тенджери, подноси, да изпере към 5, 5 и нещо перални с неща оклепани от различен вид домашни духове тип „мъжа ѝ“, „гостите-сборджии“, „дечурлига“, „дечурлига на гостите“, което включва покривки, дрехи и чаршафи. Последното не го коментирам, човещинка. Не трябва да се забравя и чистенето на хигиените помещения тип баня и тоалетна, както и...цялата къща. Както виждате, Сборският дъжд не помага в такъв случай, нищо че би имало голяма полза от него. Има и изключение. В един момент, след към 38 часово чистене, на домакинята ѝ писва и както е останало направо го оставя навън дъждът да го пооплакне малко, а и може и котките леко да помогнат с чистенето, все пак си животни-чистници. Това важи само за прежалените вече сервизи, за хубавите тя няма вяра на никому и сама си ги чисти и после „вдига“. Ритуалът „вдигане“ е широко застъпен в пост-празничните дни, но вероятно друг път ще му отделя по-сериозно внимание. Разбирайте, вероятно никога, защото ще забравя. Между другото, от толкова чистене, на домакинята ѝ идва да изкара и домочадието и мъжа си навън, малко да ги поизмие дъжда, но това остава само в „бъдещите ѝ творчески планове“. А не се решава за това, първо защото „деца са ми, жал ми е“, макар че лятно време го е правила, хем да не хабят вода от бойлера, че вече „и тока, и водата станаха безбожно скъпи“, пък и да пробва маркуча, който догодина ще слага за капково за доматите. Що се отнася до мъжа ѝ, там не го прави, защото „като знам какъв е кекав, малко течение да го хване и се разсополява, а после трябва да му ходя след гъза, да го лекувам“. Абе тежка си е съдбата на домакинята след СборЪТ.

Вероятно ще се запитате, какво прави мъжа пред това. Как какво – мръхти, човърка си носа, гледа телевизия, после простотии от телефона си. Съответно започва да псува наред – избори, правителство, Европейски съюз, Запада, може и Изтока, но само „дръпнатите“, не „казаците“. Публикува конспирации във фейсбук, мъдрости от „родолюбци“...абе всички знаете за какво става въпрос, няма нужда обяснявам. Рядко, но понякога се случва, се решава на рисковия ход да види, какво прави жената, но само за няколко минути, колкото да ѝ плесне един по дупето и в момента в който чуе, че започва да мрънка, че „няма кой да ѝ помогне в тази къща, прави ще умрат, ако не е тя“, се изнизва като йоркипе от кокошарник. Да, можеше да кажа и лисунгер, но няма как да не се спомене това толкова почитано животно в добруджанската митология, както и бит и култура. В миг на проблясък на добросърдечност, мъжа отива и набързо се скарва на децата, че не помагат на майка си в чистенето. Оправдания не се приемат, тъй като заплахите са реални и материално осъществими тип „шамар“. Следва миг на идилия в къщата. Бащата пак се връща към гледането на простотии, а в другата стая майката го нарежда  пред децата, чиято помощ е леко спорна и обикновено свършва с изгонване тип „като не помагаш, поне недей да пречиш“. И да, всичко това няма нищо със Сборския дъжд, който рядко е „плиснал в миг и отшумял“.  

Като заключение мога да кажа, че Сборския дъжд е един вид след-празнично събитие, което малко хора му отделят нужното внимание, тъй като още ги държи изпуканото. Като всяко нещо на този свят, за едни е добро, за друго зло, а трети не му обръщат внимание. Все пак е нужно да знаем от къде произлиза и какви са му порядките, които са наложени във фолклора ни. Все неща, които аз не обърнах внимание и/или не задълбах. А и след като преди години бях написал за традициите и приготовление на самия Сбор, добре е да се покажат и за събитията след него. Нищо, че заглавието не отговаря баш на цялостния текст. Това прозвуча като критика от учителка по БЕЛ под мое писание, разбирайте ЛИС, в 11-ти клас. Но сега да не се връщам във времена вече далеч назад.

Този път да завърша и с нещо българско, класическо, удрящо в сърцето. Неща за които се сещаш при следсборска пукница

ДОМЪТ GUSSI

 

Имаше времена, когато СборЪТ и всичко свързано с него се ценяха най-високо от обикновения човек. Тогава той оставяше всичко, за да може да започне подготовката за това върхово събитие. Всичката полева работа, която не беше конкретно свързана с празника, била тя на къра, градината или в къщата, отиваше на заден план. Дори и природата помагаше, като това се изразяваше лозето да беше не просто узряло и богато на дарове, а да е готово в правилния момент. Зелките, сложени за бърза консумация, за да са готови за трапезата, магически ставаха. Седмицата преди така лелеяния празник, времето винаги беше подходящо за подготовката. За съжаление това са времена принадлежащи на миналото. Годините преди насилственото нахлуване и обругаване на територии, навици, празници, бит и вековно наследство от страна на племето на толбухенците. Това, съпровождано и с масовата национализация, изтри много от спомените и традициите на местното население. А за хората тогава СборЪТ беше своеобразната кулминация на цяла година работа. Празнуването винаги беше с богати трапези, шумни наздравици и още по-зрелищни побойща помежду им след това. Именно един от постаментите на СборЪТ беше сармата. В тези времена те винаги ставаха най-вкусни, заради каймата в нея. Затова и тази история е посветена на тези, които най-добре я приготвяха и благодарение на това развиха успешен бизнес, койко малко след това беше заличен къде от настъпилата национализация, къде и от алчните люде от племето на толбухнеците – ДОМЪТ GUSSI.

За съжаление до нас са достигнали много малко факти и информация цялостно за домът GUSSI. Нито имена са запазени, нито колко точно хора са били свързани с него. Дали всичките са били от семейството или е имало и външни помощници, също е спорно. По спомени на бабите, които са били деца тогава, основната работа се е вършела от бащата и майката. Децата помагали с по-малките и допълнителните дейности. Колко е била точно бройката им, също не ни е известно. Едните баби казват, че са били 3, тъй като семейството се придържало към саркалното число на СбоЪТ, изразяващо скверното триединството – САРМА – ВИНО – ГОСТИ ОТ ГРАДЪ. Според другите „май бяха 2, ама покрай тях шетаха и братчедите им от Касъм“. Важното е да кажем и единствения сигурен факт са това семейство. То произлиза от Пастир, както бащата, така и майката. Целият им живот е протекъл там, за съжаление там са намерили и своята гибел. Къде точно се е намирал домът  GUSSI, също остана неизвестно за нас, тъй като той е бил опожарен от толбухенците. Макар и от уста на уста да се носи слух, къде е точно, не бих ви го казал, тъй като това е вид родоотстъпничество. Само ще кажа, че ако отидете в Пастир през вечерта на 7-ми срещу 8-ми ноември, на това място се издига специфична мъгла и светлина. Според някои баби, светлината е от газовия котлон на който са се варели сармите, а мъглата – парата, която се е вдигала, когато са заврели. Още по-странен факт е, че само баби имат спомени за този дом и случка. Няма свидетелства на хора от мъжки пол за тези събития и семейство. Някои оправдават това с пукницата, а другите, че мъжете имали по-важна работа от това, да се занимават с клюки от Пастир. И тук истината ще остане забулена във времето. Друг странен и мистериозен факт е, че от съседното селище – Касъм, сега Генерал Тошево, никой нищо се споменава за вероятно съществуване на такова семейство. Ако попитате някой за него конкретно, той забива глава в земята и отпрашва в обратната насока. Принципно и за други неща, ако попитате местните, така правят, така че и тук всичко е обвито в мъгла. Има съмнения, че част от придошлите толбухенци, нарочно не разказвали на децата си за домът GUSSI. Съпроводено с друга дейност с цел изтриващата самосъзнанието на местните, т.е. налагането на руската салата и кюфтета като традиционни за Сборската трапеза ястия, масовото претопяване на местния бит и култура вървял по план. Но както добруджанеца е свързан от вековните традиции с къра, така и пастирците и касъмците са свързани и кръвно, и генетично със сармата, така че асимилацията на изедниците толбухенци, никога няма да бъде осъществена напълно. Но сега е време да насоча историята си конкретно към домът GUSSI и фактите около този легендарен пункт за кайма.

Първо трябва да изясним легендарни произход на каймата, която е използвала семейството и по-точно как рецептата е достигнала до тях. Според най-разпространения мит сред пастирците и касъмците, рецептата за нея е написана на древен пергамент, още при създаването на времето. В нея първоначалникът на всичко зло и пръв заселник по тези земи – Сбор, е вселил всичката пропита от тази земя злост и мъка, но от друга страна и радост и веселие. Своеобразен ин и ян, добро и лошо, за да се покаже, че в светът не всичко е едностранчиво. Има и друга теория, че споменатия пергамент е бил от животинска кожа и по-точно тази на Prime Evil Yorkipe, но за това създание ще има друго писание. Съставките описани в този древен артефакт, естествено били тайна. През вековете той бил пазен от специална охрана в храмовете почитащи Сбор. Тези храмове сега са известни под името „Казан“, но тогава, в тези далечни времена, те нямали почти нищо общо със сегашната представа. Мегалитни постройки в които постоянно работели казани, а сред населението били известни и като „мястото, където настъпвал митологичния край на джибрите“. Минали десетки векове, а пергамента бил все така строго пазен. За хубаво или лошо, с времето вярата в Сбор намаляла сред хората и все по-малко посещавали храмовете и се интересували от написаното в свитъка. Немалко от населението си направили собствени храмове, разбирайте казани, където вече не почитали първопроизходника, а самото приготвяли отварата му. И така достигаме до 30-те години на XX век, когато едни от малкото поклонници и последователи на Сбор, били именно домът GUSSI. С години те се опитвали в деня в които се почита той, да направят в негова чест, дарът който дава на първите човешки заселници – Сармата. Но по някаква причини, все не се получавало, както му е реда. Следвали не една и две рецепти, пробвали какво ли не, но вкусът никога не бил на нужното ниво за подобен вид ястие. След поредната тенджера пълна със сарми недостойно за празника, мъжът от домът GUSSI се свлякъл на пода и заридал с горчиви сълзи. Потънал в скръб, той се отдал на молитви към Сбор, да му помогне да направи дарът подходящ за почитането му. Чудото станало след няколко часа. Вечерта, когато вече си бил легнал, Сбор му се явил и му казал да отиде в отдавна порутения казан в края на Пастир, където, ако разрови румънските цигли и тухли единички, ще открие древно писание в което е записано рецептата за най-добрата кайма за сарми, които да бъдат направени в негова чест. Той веднага последвал неговия съвет и наистина открил така пазения от векове пергамент. Според толбухенците, чийто усти само плюели отрова, той просто се напукал в комшията и в миг на тотална алкохолна замъгленост, се сетил, какво трябвало да промени в приготвянето. Естествено, тези гнусни лъжи, нямат общо с истината. Сутринта той събрал цялото семейство, отворили свещеното писание и в мига в който се прочели, дали кръвна клетва, на никой никога да не разкриват тайната. Нещо което след години щяло да им жертва живота. Веднага домакинята се хванала да приготвя и меси каймата. В момента в който я опитали, сякаш нова светлина влязла в домът им. А вечерта, когато седнали на трапезата и опитали първите сарми заплакали, но този път от щастие. Мъжът от домът GUSSI станал и с поглед впрен в светлото бъдеще, съобщил, че от тук нататък ще започнат да правят кайма, която да дават на своите съселяни, когато наближи денят за почитане на първозаселника по тези земи, а именно – СборЪТ. Е, ако трябва да сме точни, определението „дава“ не е правилното. Продава е по-точно, но и местните не му търсели махна. В крайна сметка било по-важното почитането на първозаселника.

За съжаление светлото бъдеще се оказало такова само първите години. Тогава все повече и повече се разраствала дейността на домът GUSSI. Каймата с всяка следваща година ставала все по-добра и пристрастяваща. Естествено, важно значение играело и киселото зеле. Всяка есен домакинът от домът GUSSI се вглеждал в небето и чрез сложни изчисления според звездите и нумерологията, слагал в точното време зелето за бърза консумация. На страничните хора това им се струвало прекалено много усилия, но той така узнавал, колко точно зелки да сложи в точния ден, в точния бидон. Солта, която използвала, според някои поверия, била пренесена още през VII в. от азиатските степи от първите прабългари заселили се тук. Въпреки, че им се струвал прекалено, съселяните на домът GUSSI, в крайна сметка нямали нищо напротив. Нали се сдобивали с нужния продукт те сами да си направят сарми, другото не му обръщали внимание. Обаче племето на толбухенците, обладани от злоба и завист, обърнали доста внимание на този изкусен продукт. Всеизвестни били с тяхната нескопосаност и писюрщина, така че, дори в мечтите си не можели да достигнат до качеството на каймата на домът GUSSI. В началото те се наслаждавали на този дар, все пак идвали наготово, изплюскали всичко и после с пълна търбуси се прибирали в „града“ си. Но с годините алчността им да се домогнат до рецептата все повече се увеличавала. Първоначално само леко подхвърляли, ей така, на майтап, да споделят рецептата, но получавали културен отказ. Трябва да изясня, че в тези времена касъмците и пастирците, били наистина доста добронамерени домакини, когато посрещали толбухенците. Те от друга страна, били винаги недобронамерени като такива. Рядко канели, а когато ставало това, те винаги им давало само кисело вино и вгърнени фъстъчки. А ако имало мухлясал салам и сирене в хладилника, винаги им ги пробутвали, тъй като „то това е деликатес, така го ядат в големите градове, ама то вие от къде да го знаете...“. С годините това се отразило, добронамереността като домакини на касъмците и пастирците останала, но вече трудно споделяли трапезата си и ястията си току така. Но недейте да бъркате алчността на толбухенците, със жаждата за знание на обикновения човек. Тяхното лакомия била нещо доста различно. Което за съжаление довело и до края на домът GUSSI. В началото на 40-те години, когато Добруджа вече била върната в територията на България, нещата приели съвсем друга форма. Знаещи, че имат зад гърба си подкрепа от София, толбухенците предприели масови нашествия и погроми върху Касъм и Пастир. Попили влиянието на петвековното османско робство, те масово разграбвали домовете, насилвали децата и жените, а мъжете, които не им се подчинили, били откарвани на неизвестни места. В някои пояси, все още им се белеят костите, но да се отклонявам в болезнени теми.

И тук дошъл краят на домът GUSSI. При един от поредните си набези, толбухенци влезли и в тяхната къща. Първоначално, уж милостиво, поискали рецептата за каймата. Кръвната клетва, която дали не им позволила да го сторят, а и без нея, пак в никакъв случай не биха я споделили на изедника-мъчител. Много добре знаели, че тяхната алчност и безкраен глад за пукница, нямал  утоляване. А и имало една много важна подробност. В пергамента, след рецептата за кайма, изрично било написано, че никога не трябвало да се споделя, това което е прочел намерилия го. Особено било важно, да не се казва на някое от племената извън територията на Касъм и Пастир. Така че домът GUSSI бил наясно, че ще плати с живота си, но никога няма да предаде предците си и миналото. Нещо непонятно за толбухенците, не знаещи уважение и почит. Ако си достигнал до тук, сам можеш да се досетиш, какво е настъпило с членовете на домът GUSSI. Но и в най-тъмния час има искрица надежда. Според бабите-архивисти от това време, все пак един от роднините на домът GUSSI, успял да избяга преди погрома на толбухенци върху семейството му. Освен, че спасил живота си, той успял да скрие и свитъка лично предаден от Сбор на домакина. Така че драги читателю, все още има надежда, че един ден ще успееш да вкусиш от даровете на първозаселника. Точно къде е избягал, все още със сигурност не се знае. Според някои, той успял да се скрие в Касъм, според други, с последни усилия успял да хване последната маршрутка за Варна и да намери подкрепа и защита при племето на одесосците. Там имал чичо, но да не влизам в подробности в семейното им разпространение. Толбухенците и до наши дни все още търсят рецептата и не се спират пред нищо за да достигнат до нея. Нека това писание бъде в знак на почит и уважение към всички, които са паднали от техния терор. Всички те били невинни, но когато злото настъпи, то не знае милост, а само алчност и смърт. И знай, драги читателю, бъдеш ли на Сбор и на трапезата, освен сармите, има и руска салата и кюфтета, имай едно на ум. В такъв случай ти ще бъдещ гост на изедника-мъчител, който се е преселил в Касъм и/или Пастир с целта си да изтрие миналото и да се сдобие с пергамента. Надявай се, това да не стане, защото бъдещето ще бъде черно...

Пояснение: Драги читателю, вероятно като си прочел това писание веднага си казваш на ум „ааа, има дупка в историята, как така каймата става за сарми, а за кюфтета - не“. И един вид, че хейтя безсмислено и безцелно. Но не си прав! В пергамента рецептата за приготвяне и месене на каймата е точно за сарми. Домът GUSSI е използвал и за кюфтета, но те са били просто бонус, за донаяждане. Един вид са били малцинство и градивна опозиция в сравнение със сармите. След 40-те години на XX век, когато започва постепенното, но стабилно претопяване и изтриване на родовата памет и минало от страна на толбухенците към местното население, те налагат кюфтето като основна храна на трапезата. Не отричам по никакъв начин присъствието на този специалитет на традиционната сборска трапеза, но той просто е бил допълнение. Съответно в с годините е изкуствено наложено от хора нямащи общо с отколешните време на СборЪТ. За руската салата няма какво да говоря, това е ястие без корени в миналото и традициите на празника.

NARCOS: СборЪТ

 

1939: Южна Добруджа беше перфектното място за тази дейност. В далечния югоизточен край на Румъния, на която въобще не ѝ пукаше за нея, а територията към която винаги е пренадлежала – България, винаги я е гледала с пренебрежение. Там, по-точно Касъм и най-вече Пастир, се вихреше нещо с чудовищни размери. Пастир представляваше сбор от не повече от десетина разпръснати къщи и не по-малко от 1 казан. Място, което респектираше дори и албанските мафиоти и което към тази година ръководеше наркотрафика в цяла Югоизточна Европа. Вероятно почти всеки е слушал от бабите и дядовците си за красивите макови полета и вкусните захарни петлета от това време. Изпод носталгията от детството се криеше черния воал на картела „Пастир”. Сякаш силата му идваше от злото, което се беше впило векове назад в земните недра по тези места. Едно от влиянията на Кърт Кобейн е било именно историите от 1939 г. и 1940 г., които са се случили по тези земи. Това се вижда особено ясно в клипа на Heart shaped box, където полетата от мак са 1 към 1 с тези до Стария стадион. Снимка на тези ниви му попада случайно през 1992 г., а и като разбира нейната история, тотално го вдъновява за бъдешия му албум. Но това остава скрито за масовота публика. И по-добре...

Въпреки, че започна Втората световна война, това по никакъв начин не пречеше на дейност на Картела. Да, вече имаха по-малко хора на разположение, но пък връзките и пазара, които бяха си разработили годините преди това им даваха нужната инерция. Консерватизма и сумсукурлъка на местните още повече спомагаха за това. Трудно нови хора влизаха не просто в бизнеса, а в неговите най-ниски нива, което беше сигурен атестат за циментиране на позициите. Хората наоколо бяха доволни, тъй като маковете се гледаха лесно, а им се плащаше добре за работата. Те и не се интересуваха много за какво е този всичкия мак, но и гледаха да не питат, след като и двете страни бяха доволни. По празниците, винаги имаше захарни петлета за малките. Родителите им като ги гледах с какво удоволствие го консумираха и искаха и отново, и отново, да им купят, се радваха, че все пак в тези времена на настъпваща война, все някой изпитва радост. Но тъмната сянка на вече започналата война беше направо като слънчев лъч пред тайната, която никой не подозираше. А именно това, че захарните петлета бяха продукт именно на картела Пастир. Така те изпробваха с малки дози своите продукти върху нищо не подозиращите деца. Родителите и те не се съмняваха в продукта, след като домочадието им беше щастливо и пълно с енергия. Понякога тази енергия държеше по няколко дни, но беше от полза, тъй като децата помагаха в кърската работа. Трябва да се има предвид и това, че по това време празниците бяха рядкост, съответно и консумацията на захарни петлета и понякога и захаросани ябълки, беше сравнителна рядкост. В лицето на децата, Картела виждаше не просто бъдещи работници, а бъдещи партньори. Все пак имаха някакво останало достойнство, а и как се разработва подобна огромна работеща организация, ако нямаш по малко останало такова. Такова обаче липсваше в организацията, която разработваше пазара в съседното селище.

Толбухенците, въпреки, че въобще не бяха конкуренция на картела Пастир, бяха най-големия им дразнител. Отнасяха се лошо с хората, стоката им беше некачествена, експлоатираха децата, много често дори отвличаха жените и ги измъчваха, дори без причина, а за собствено удоволствие. Това по някакъв начин подбиваше пазара на пастирците и касъмците, тъй като за страничните организации, те едва ли не бяха едно и също. При една среща за разпределяне на пазара между Картела и албанците, последните бяха крайно погнусени от толбухенците и действията им на пазара. Това беше един от малкото моменти, когато имаше разговор за общи дейности между двете страни. А ако бяха се реализирали, организацията на толбухенците буквално за часове щеше да бъде пометена. За съжаление започналата война и събитията, които предстояха през 1940 г. и особено няколко години след това, доведоха до обратния резултат. Все пак имаше първи наченки на съвместна дейност, изразяваща се в напръскване на маковите полета на толбухенците с глифозат и разбиването на няколко лаборатории, където се правеха захарни петлета. Това поспря малко набезите им, макар че малко след това се опитаха да щурмуват Хайдушката и казана в Пастир, но бяха толкова брутално изтласкани, че някои от толбухенците години наред не смееха да се върнат по тези места, дори и по СборЪТ.  

Важно е да се уточни и за какво е била срещата между картела Пастир и албанците. След започване на ВСВ, някои от канали за пласиране на продукцията били или прекъснати или силно засегнати. Тъй като албанците не искаха да влизат в конфликт с Картела, предложиха без това условното разделение на каналите, вече да се официализира. Те да си поемат на запад от Адриатическо и Йонийско море, а за пастирци да остане Източна Европа и по-точно частта между Балтийските страни на север, Егейско море на юг, Черно море на изток, включително Босфора, а на запад до сегашно Косово. На Картела това не се харесало особено, тъй като военните действия се измествали все повече на Изток и ще бъдат доста засегнати, но от друга страна, трудно се разработват нови канали. Също така шекерчетата, захарните петлета като продукти под прикрите остават за пастирците, а албанците взимат захарния памук и криминалните кремчета. Договорено било също така Картела да наложи и нов продукт, който бил още в разработка, а албанците, ако имат интерес ще го изполват под франчайз и 75% данък печалба. Тъй като вторите не били сигурни в успеха му, се съгласили, а и да налагаш нов продукт именно през война било маркетингово самоубийство. А всъщност този продукт ще се окаже един от най-важните разработки на картела Пастир. С толкова голяма значимост, че ще надживее създателите си. С толкова широка популярност, че същите тези разработчици ще останат в абсолютна анонимност и завинаги в сянката на неговото величие. А именно – САРМАТА!

Според някои източници, разбирайте баби от дернека, родени почти по едно и също време с цялата Вселена, думата „сарма” идва от санскрит и означава „богатство завито в златно одеално”. А според друго, произхода е вавилонски и няма точен превод, но може да се разбира като „Дарът, който Мардук поглъща в чест на това, че разсича тялото на Тиамат и създава земята и небето”. Много хора виждат в това символът за свързаността на земното и небесното, който изразява през вековете сармата. Като прибави това, че Мардук бил и божество на есенното слънце, чийто връх е именно СборЪТ, тази версия за произхода на името е по-достоверна. Но в крайна сметка не разбираме, коя е истината, тъй като бабите от дернека, се скарват именно заради това и започва люто нареждане, коя каква била, та чак до бой се стига.

1940: Годината започна така, както завърши предишната. Продуктите все повече се пласираха, разделението между Картела и албанците се спазваше строго, а тези които посмееха да го нарушат си поемаха последствията. Новият продукт на пастирците – сармата, изключително добре се прие на пазара и особено през зимата се харчеше като топъл хляб. Шекерчетата и захарните петлета също запазваха своите позиции, така че чисто финансовото Картела беше осигурен, дори и в трудните времена на война. Албанците бяха леко раздразнени от това, но пък близостта им с Италия и Западна Европа донякъде балансираше нещата. Естествено наглите толбухенци се опитваха за пореден път да са пречка и предложиха съвместни действия на албанците с цел да вземат продукцията на пастирците и касъмците. Колкото и първични да бяха, албанците не просто тактично отказаха, а прогониха сред дни на мъчения бъдещите добричлии. Бяха предупредени и касъмците, които от своя страна направиха наказателна акция, която разруши няколко лаборатории в бъдещия квартал Балик. Лицемерието на толбухенците продължи след като предложиха и на одесосци сътрудничество. Това доведе до разбиването на още лаборатории, този път в бъдешия квартал Добротица. Одесосци тогава още бяха сравнително слаба организация, но имаха силна връзка с пастирците и касъмците. А и те им оставяха част от печалбата от доставките по море, което задоволяваше и двете страни. Така толбухенците бяха почти изцяло унищожени, но събитията от септември 1940 г. обърнаха нещата на 180 градуса, но за това по-нататък.

Популярността на Картела и особено на продуктите, достигна и до Германия. Бяха предложение изключително добри финансови условия, за да се придобие техните разработки и да се приложат и сред войниците на фронта. Картела естествено тотално отказа. Съветска Русия също направи контакти с пастирците, но условията бяха толкова пренебрежими и неуважителни, че дори и до начални разговори не се достигна. Отказа и спазването на неутралитет може би доведе и до споменатите последствия след няколко месеца, но не може да се каже със сигурност. След отказа на Картела, висшите немски ръководители дадоха задача на учените да измислят продукт, който да е конкурентен на сармата и шекерчетата. Според немалко историци, именно тогава са били измислени екстазито и синтетиката, за да може германците бойци на фронта, да са постоянно в кондиция за действие. Всъщност някои от войниците, които са се върнали от Източния Фронт, са разказвали, че силата на материала на продуктите от Картела била много по-голяма от разработките на немските учени. Даже някои са успели да скатая 2-3 буркана от сармите и така ги пренесли и в Западна Европа. Учените са правили подробни изследвания, какво е имало в тях, но все се сблъскали с тайна съставка, която все така не разбирали. И не, не е била любов, все пак това не е филм, а продукт идващ от недрата на Добруджа.

Като всеки добре развиващ се бизнес, в един момент идва и точката, която се достига върха на възможностите и започва спада. За съжаление историята на края на Картела Пастир не е от тези. За разлика от други случаи, крахът на империята не се дължи на недалновидност при управлението или настъпила икономическа криза. Наченки на това имаше още през лятото на 1940 г., когато въпреки успеха на продуктите, неутралитета на правителството започна да дава негативни резултати върху дейността. Принципно лятото консумацията на сарми спада драстично, но предвид инерцията от миналата година и зимата, Картела донякъде беше спокоен за дейността си, а и шекерчетата си бяха с постоянно потребление. Края на войната също не се виждаше, но както става обикновено, крахът идва внезапно и неочаквано. Доброто за едни е ад за други. Скверността на толбухенците достигна невиждани нива. Някой от техните люде беше подшушнал сред хората на Царя, че след успеха на продуктите, сега Картела ще иска и автономия, което означава, че Южна Добруджа ще стане територия изцяло ръководена от пастирците и касъмците и независима от България и Румъния. Змийската отрова изплюта от толбухенеца в ушите на Царя, дори му каза, че е имало разговори с Германия и Съветска Русия и вече всичко било уговорено. Естествено в това нямаше и грам истина. Картела изцяло си работеше независим от която и да е държава, не създаваше никакви политически проблеми, а и не се месеше в политиката. Просто си пласираше продукцията и това е. Но лъжливите слова пуснаха корен и това доведе до пагубни за Картела събития. От тогава е и силна връзката между толбухенците, сега добричлии и софийската диаспора, което довежда до това, че и сега може да усети негативните последици си от тази дружба.

Последваха разговори между политическите делегации на България, първо с Германия, след това и със Съветска Русия. Резултата от разговорите беше, че и двете страни отрекаха, каквито и да е разговори с Картела и историята не отговаря на истината, но веднъж пусната отровата и лъжата, може ли да бъде спряна. Като знак на добри отношения и коректност, Германия реши да върне Южна Добруджа на България. И така официално на 7-ми септемри 1940 г. тя официално пак се върната в границите, към които винаги е принадлежала. За съжаление това беше неофициалния край на Картела. След връщането в границите на България, това означаваше, че почти моментално столичните дейци трябваше да завземат бизнеса, с помоща на толбухенците естествено. Все пак пастирците и касъмците успяха да устискат още малко, но окончателния край на организацията дойде на 25-ти септември. Първото, което направиха уж родните освободители беше да разрушат всичките лаборатории и места, където се произвеждаха продукцията. Бяха избити немалко мирни жители, измъчени деца и изнасилени жени. Цели стада животни или бяха изклани или насилствено иззети за царския дворец и толбухенските му подлоги. На населението бе наложено да мълчи за тези действия, тъй като последствията бяха пагубни. Редица мъже уж бяха привикани за действия на фронта, но черните камионетки в които биваха прибирани, означаваха нещо съвсем друго. За съжаление страхът породи мълчание пред народа и настъпиха тежки години. Единственото успокоение бе, че рецептата за сармите остана в ръцете на пастирците и касъмците. Затова и на СборЪТ в знак на почит към починалите от насилственото изкореняване на местния поминък, винаги има на масата сарми. Последните години за съжаление много от родоотстъпници започнаха да налагат, че било празник на кюфтето и руската салата. Но ако по-внимателно човек се разрови в корените на тези жители ще разбере, че те малко или много са свръзани или с насилниците дошли по тези земи след връшането на Южна Добруджа или са толбухенци. За съжаление, това не се споменава в историята на нашия край, но както знаем, историята се пише от победителите. Отново за съжаление...

Песен посветена на трагедията на Картела и трагичната съдба на местното население

СБОРЪТ 2019: TRIPTYCH

Три години подред пиша истории свързани със СборЪТ. Тъй като е леко уморително, а и нямам много време, както и креативна енергия, тази година ще има три кратки истории. Дали са по-добри, по-лоши или същата работа, не знам, поне на мен докато ги мислех ми бяха забавни, да се надявам и на вас. И разпространявайте писанията, нека всеки научи как се празнува и какво се случва преди, по време и след този съкровен празник. Честит Сбор!!!

I.                   Коте, коте, аз те знам

Ранноноемврийска утрин, зелките за бърза консумация чакаха да бъдат изконсумирани бързо. Стопанката на къщата Вероника* объркваше каймата донесена специално от ГрадЪ/ТХ от нейния възлюбен Магдален. Лека полека слънцето изкачваше хоризонта, домакинята гледаше задълженията си, докато господаря на къщата беше в мазата да оценява качествата на виното, което след дни щеше да се разлее по маса по повод СборЪТ. Така настъпи обяд, когато двамата се събраха и взеха да обсъждат бъдещето меню по повод празник. Между темите как ще разредят леко виното и/или ще дадат от по-болното и как ще сложат слънчевата туршията, която не стана много „сполучлива“, се присетиха, че трябва да вкусят каймата след като е престояла вече. На път към легена, обсъдиха дали да не я поосолят или червен пипер повече да сложат, че да им е гадно на тези гладници – сборджии от ГрадЪ. Но разговора им беше прекъснат от зловещата гледка на почти празен леген. Паниката и ужасът минаха всякакви граници, сякаш беше настъпил своеобразен армагедон. Първоначалната мисъл за крадец изедник от съседите веднага бяха отхвърлени, защото реално те бяха крадците изедници в квартала. След няма и минута една мисъл осени Магдален. Главния заподозрян беше своеобразната Чубакабра на околните дворове – котарака Цирконий. Беше кръстен така от Вероника, защото някак ѝ звучеше римско, но и като намек към Магдален, че е време нещо така пръстен да даде. На Магдален само до Рим и пръстени му беше принципно, а за императори хич. След кратка оборка на двора, беше открит заподозрения мазен котарак. Той сладко, сладко спеше (направо си къртеше, няма какво да се лъжем) в неотдавна обраното лозе и тежко въздишаше. Надутия почти до пръскане тумбак и немного леко мазното му муцуна подсказваше, че просто няма как да има друг виновник. Магдален с оттрениран жест свали гумения си цървул и с ефектен боц люсна блаженно спящия котак. Без да губи секунда взе камък от земята и го нацели с един замах. Котаракът не знаеше къде е и набързо избяга в най-близкия двор, където малко след това яде бой и от тамошния дърт рижав котор. Беше ред и на Вероника да получи заслуженото си. Тъй като, както всеки път, се бе забляла и улисала в разговори по телефона, тя ненаглеждаше така ценната суровина. Майсторството да смесва в една псувня български, румънски, сръбски и турски, показа какъв виден балкански субект е Магдален. След тирадата, Вероника с насълзени очи, тръгна  по магазините да търси кайма. Тихо мрънкащия ѝ възлюбен отново слезе в мазата, за всеки случай да провери, дали този котарак хайдутин не е изпил и виното му. След СборЪТ те отново се сдобриха, най-вече покрай нареждането (разбирай, че са ги кълнели) на гостите. Дирите на Цирконий и до днес се губят. Поне в този двор.

*противно на масовото схващане, Вероника не е била кръстена на радиото, макар че ѝ подхождало. Майка ѝ, леля Трендафилка, била огромна фенка на Spice Girls още от първите им демота и сплитове с Extreme Noise Terror и Benediction. След статия в „Жълт труд“ посветена на групата, тя решила да кръсти растящото в утробата ѝ дете на една от певачките. По-точно на Виктория, но в статията я написали като Вероника. Най я харесвала, тъй като се обличала със стил и изглеждала елегантна, а не като другите, които имали аутфита на повлекани, или според нея било така. Пък и тогава давали по сателита латина сапунка, а една от героините се казвала Вероника Мигел Анхел но не Мария Луиз Назарио но не Лима, на кратко „Вера“.

 

II.                Съботяните

Сам по себе си празнуването на СборЪТ си е леко езически ритуал. Въпреки, че е представен през призмата на християнството, доста повече го свръзва със старите вярвания и празненства. За повече повече хора, той трябва непременно, задължително и без всякакво отклонение да се празнува на 8. XI.. За този ден има толкова подготовка, че е немислимо да се празнува с отклонение в датата. Но през годините се е появил лек разкол сред определени граждани. Дали покрай работата, учене или друго занимание, те са започнали да празнуват съботата след 8-ми. Още в началото, това било определено от останалите като сектанство и започнали да викат на празнуващи „Съботяните“. Сред ортодоксалните привърженици и последователи на СборЪТ, това било недопустимо, тъй като променяли изконните традиции. В началото не гледали с добро око на тях, смятали, че се „гражданеят“ повече отколкото трябва. Но реални нямало промяна нито в начина на празнуване, нито при гостите навлеци от Добрич/ТХ/ГрадЪ, та с годините отрицателната настройка към тях притихнала, а и все пак това е най-свещения празник (но в никакъв случай най-светлия). Все пак Съботяните вечерта на 8-ми, тържествено опитвали първите сарми и глътки от виното, под светлината на запалените свещи, наредени в нетрадиционна форма и под звуците на език отдавна забравен и забранен прославящ СборЪТ, неговите помощници и последователи. Моментът в който различните реалности се смесват, достига се досег с невидимото, отвъд земното и с древните предци. Когато скверните слова достигат до ушите на вярващите в Него, а небцето се наслаждава на даровете Му. Нечленоразделни звуци огласят леко трепкащата светлина в мрака, момента когато се достига отвъд, миг преди да се върне в земната реалност. 

III.             The Day the Dead Walked

Беше време когато в Пастир всичко бе идилия. Водата си бе отровена още от древни времена, казаните бълваха скверна течност, а людете му бяха смятани от учените за липсващото звено в еволюцията. Но за хубаво или лошо (за лошо, за лошо, мен слушайте) глобализацията достигна и до тези територии. Външни лица започнаха не само да посещават, но и да заживяват на тази територия. Лица несвикнали с вековните устои на селището и злото отдавна впило се в почвата. Решиха да променят мястото, а не себе си, както би постъпил всеки егоцентричен типаж. Тъй като все още бяха малцинство и нямаше как да променят хората, решиха да започнат от околната среда. В един спокоен пролетен ден, те вдигнаха врява, че водата е отровена и опасна. От различни медии започнаха да идват и да отразяват проблема, който доскоро въобще не беше проблем. Кореняк пастирците приеха това в тих смут. Някои от по-възрастните още помнеха едни отдавна отминали времена, когато се случи нещото накарало ги да замълчат за водата. Тогава, нощта на 8-ми срещу 9-ти ноември мъртвите се върнаха и решиха да отмъстят за злото, което се бе стоварило над тях от живите. Кореняците все пак тихо предупредиха новодошлите да внимават, какво вършат и говорят, защото въпросът не е дали те пак ще се събудят,  а дали отново ще тръгнат на своя отдавна предначертан поход. Но предупреждението беше прието със силен смях и недоверие. Всъщност и те бяха чували за тази история, но вярваха на версията, че просто са били десетима пиянки, които са се развилнели и направили чат-пат някоя пакост. Но всеки с акъла си знаеше, че това далеч не е било така. Постепенно дните започнаха да се изнизват, ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, когато дойде времето за най-върховния празник – СборЪТ. Случката с водата постепенно потъна в забава, но злото вече бе събудено. Макар че пастирци нямаха голям досег с водата, било то външно или вътрешно, все пак използваха от нея за приготвяне на сармите. Ястие символ на преклонението към СборЪТ и неговите порядки. Ястие, което векове насам било принасяно в жертва, с цел омилостивяване на злото спящо в недрата на тамошната земя. Но тази годината то беше раздразнено от новодошлите, които дръзнаха да вдигната глас срещу вековните порядки и нямаше да има милост към никого. Чрез консумацията на сарми и разредено вино (все пак на гостите няма от хубаво да се даде, я), то влезе в организмите на всички и събуди дълбоко вкорененото зло. Зло, което след броени часове ще се въздигне отново в укор на тези, които не си замълчахам и ще дойде деня в който мъртвите отново проходиха...

Бонус история: според записки на историци от древността, разпъването на кръст като метод на мъчение е измислено именно покрай празнуването на СборЪТ. Гост останал неизвестен с името си, иначе казано, Незнайния гост, решил да не консумира даровете на празника, а да кара само на „една салатка, може и с малко вино, но разредено с повечко лимонада, колко за наздраве да има“. Ужасът от отказа потресъл домакините-сборджии и замъглил трезвата им преценка. Не че я имало не само покрай празника, а и въобще, но малкото останало от нея се изпарила. За миг те разкъсали добричките му дрипи, бързо сковали кръст от открадните дъски за зимата и го накарали да го влачи до центъра на селището. Там те го разпънали заедно с другите махнаджии гости от ТХ, като брутално показно на всички домакини, гости или друг вид паплач свързан с празнуването на СборЪТ. С времето това имало леко обратен ефект, тъй като довело до брутална консумация на даровете дадени от СборЪТ. Укорът към гостите от ТХ, за съжаление не бил разбран както му е реда, но все пак имал и образователен ефект. След това в редица митологии и религии била заимствана тази история, но далеч по по-мек и небрутален начин.

Все пак стана въпрос за Benediction, една сборска песен от тях

Сказание за началото на битието на Сбор

В древни времена на древно място живеели древни и дребни, а според съвремениците си и дребнави, хорица. Радвали се на берекет, щастие и безкрайна пукница като невидели. В този своебразен Еден на земята, т.е. Пастир и Хайдушката, царяло пълна идилия. Въпреки наложеното вече православие по българските земи, те си почитали своите богове. Най-много се прекланяли пред всемогъщата сила на СборЪТ – началото и края, алфата и омегата, левия и десния гумен галош. Те не били алчни, всичко което искали им се давало, а ако не им се давало, просто влизали в чуждите къщи и са си го взимали. Сега му викат кражба, а тогава...абе и тогава е било кражба, но се е смятало, че е на щастие подобна особа да ти влезе в къщата, най-вече защото нищо не оставял и не повтарял пак. Освен основния празник, който имали и почитали и който бил даден от тяхното божество, съответно след време и наименован на негово име – СборЪТ, те изключително много почитали и датата 14-ти февруари. С времето обаче навлязло чуждо влиние от Запад, че това не бил празник на пукницата, оливането, посирането и всякакъв друг вид подобна дейност в мащаби неописани дори в Библията. А е бил празник на любовта, дума която леко нямала превод, че и приложение по тези земи. Това западно влиение идва от племето толбухенци и от техния шаман Валентин, известен сред по-близките като Вальо тънката лайсна, като след време поп фолк барда и гении на мисълта Валдес, щял да му посвети песен. Вальо, като всички от своето племе, бил префинен и гледал с насмешка вярванията на своите съседи в Източния блок, нищо че 83,4% от родата му е била от там. Смятал се за достоен да бъде равен, а защо не и нещо повече на своите западни съседи – одесосците. Те от своя страна нееднократно показвали, че не само не са съгласни с това негово мислене, а даже се обиждали. Несъгласието се изразявало в драскане на колите, чупене на огледала, а при по-особено настроение и бой, чисто профилактично.  

Валдес в пълния си блясък. Тъй като в ютуб я няма, може да чуете неговият гениален хит "Тънка лайсна" във вибоксседем

След поредните такива действие, той както винаги се почувствал неоправдан с потъпкване на човешките му права, неща за които, колко се пъти се мъчил да наложи в съседните му нам земи и племена, ял корав бой и то съвсем заслужено. Решил да се събере с още такива неоправдани льохмани и да създадат движение, което проповядвало любов по всички християнски канони. С времето то събрало много привърженици и последователи. Вальо се почуствал като една своеобразна месия на своето време. Божи пратеник, чрез който Господ разговарял със своите раби. Постепенно всички от племето толбухенци се присъединили и му повярвали. Това скверно влияние достигнало и до земите Зад линията (общо понятие за Пастир и Хайдушката). Макар, че нямало особен успех, то вече посяло семето на своята урудливост, което не може да бъде изкоренено и до наши дни. В знак на добро воля, Валентин имал намерение да изпрати свои пратеници-мисионери, да разгласят словото и да обменят опит и мъдрост с местни водачи. Но тогава станала трагедия, която щяла да окаже голямо влияние в развитието на историята. На едно свое религиозно посещение при съседите си в Одесос, което Валентин съчетал с посещение на студентско парти в Час Пик, той бил брутално набит и обруган, а малко след това и починал. Всеобща трагедия погълнала племето му и те решили в чест на своя водач, да канонизират в светец. Датата на която избрали да честват неговата памет била 14-ти февруари. По някаква странна случайност или божие провидение, отложеното посещение на делегация му за територията Зад линията се съвпадали на същия ден. Пастирците не приели това никак добре. Допитали се до местни мъдреци и велможи, които били такива, най-вече защото държали най-много на пукница от всички. Те седнали, пили, яли, псували, сбили се, както и други практики характерни за тях и решили: „Какво толкова, те имат празник, ние също, грижи нямат, само да донесат вино и мезе...иначе не“. Искали, не искали, пратениците донеси армаган. Къде за здраве, къде си подали предварително, че знае ли се, какво може да им се случи. Малко преди тяхното пристигане, местен гуру-сач получил видение, че на тази сбирка, шял да се зачене човек, които щял да промени историята. Според толбухенците, той щял да съчетае най-доброто от двете племена, а според пастирците точно обратно, ще допринесе за предстоящ Армагедон. Първите твърдяли така, защо нямало да бъде на тяхната глава, а вторите именно, защото си знаели тертипите и искали-неискали при тях щял да е. Това провидение също така показва, че човек като пийне не знае какво приказва и после обяснявай, че това не е като онова.

С наближаването на датата кипяла треската подготовка при толбухенците. При пастирците всичко си било по старо, защото каквото и да стане, те „са си вкъщи“. Толбухенците отделили немалко време да мислят, колкото точно мисионери да пратят, как ще се представят и какъв армаган точно да донесат. Въпреки, че първоначално се е мислило, че това е пътуване с неособено важност, колкото повече време минавало, те осъзнали, че това не е било мисия предварително обречена на провал. Всъщност си е била баш такава, ама на Запад не осъзнавали границите на действие на съседното си племе. И така в крайна сметка решили да отидат 5-ма човека. Трима мъже и две жени, най-вече за да се покаже, че имало равенство между половете. Реално и при пастирците е имало такова, защото пред боя всички са равни, а пукницата не разделя хората по пол. Всъщност са били 5-ма, най-вече защото, единия имал баничарка, която имала голям багажник за армаганите, пък и не пиел. А и не ходи да идват с Дуранкулашката маршрутка или с гъзарското Ауди на Валентин. Все пак малко мъченишки вид трябва да си дадат, но не прекалено. Пък и февруари все още рано се стъмва.

След толкова приготовления, канения, траури и пукница, най-после дошъл заветния ден. Изненадващото е било, че пастирците били много сдържани в консумацията, а гостите от Запад – толбухенците, пукали и яли като невидели. Това било първото показно от страна на гостите, какво ги чака домакините, всеки път когато ги канят на денят в който почитали своето божество – СборЪТ. Но някъде из огрижките, кирливите мастии и марковите ямурлуци на пратениците, се срещнали погледите на един от местните младежи и една от пратеничките. Големия пастиробългарин Родолюб и изтънчената с невиждана красота по тези земи – Първолета. Невиждана, тъй като в този ареал на съществуване, като цяло нямало много красота, а дори и съзнанието на племената Зад линията, не можели да си представят, какво е това красота. В раздумка между пратениците и местните мъдреци, където разбрали, че май имали и общ джинс, любовта им пламнала. А и предвид изпаренията и задушевната обстановка, буквално било на ръба да стане. Така те се отдали в зяпане на звездите, Родолюб ѝ показал, как се краде агне по кашкавалски, а Първолета, как да се къпе, нищо че не е било неделя. И така в обмяна на опит, те се отдали на плътски страсти, в които се заченал бъдещия вероятен спасител на света. Един от западната делегация усетил, какво е направила, но решил да си трае и да си седи на гъза, защото си била традиция гостите да биват обругани посред пир. Щом него не го пипат, значи всичко си е на мястото.

Още веднъж Валдес, в още по-пълния си блясък. Средностатистически сборджия идващ от племето Толбухенци, също изглежда така

Както се знае, няма тежки вечери, има тежки сутрини. Оттренирали на пукница, пастирците сутрин се върнали към ежедневието си, а когато се събудили по обяд толбухенските лешпери, посъбрали тихомълком каквото има и си хванали пак пътя за ГрадЪ. Малко им било мътно, ама нали било на аванта, не ги били били, както и обругавали, или поне 4/5 от тях, прибрали са се доволни. Пастирците не останали много доволни от срещата, ама поне успели да си пробутат киселото вино и застоялата храна. Точно в мига когато вече пролетта се разпъпила, тогава и на Първолета се разпъпили първите признаци на зачатие на скверния плод между двете племена. Толбухенците много бързо решили въпроса със следните думи: „да си я взимате, няма ние да ви гледаме домочадието“. Пастирци щели-нещели я взели (бел. ред. - усети римата :D). Родолюб я приел със широки обятия, тъй като нямал други. Без това като заколил овцете, заради уж зараза, което довело и до известен траур сред съселяните му, които едновременно плачели, че толкова дълго време крадените овце си заминават за нищо, хем да не се заносят, ги похапнали, защото „какво толкова, най-много да се посереш“, въпреки, че били известни със здравината на своята чревна микрофлора, свикнала да се поемата всякакъв вид храни, във всякакво състояние. Че му останала малко място още за приемане на друго същество. Незнайно дали заради чистия въздух, странната радиация или древните зли сили впили се в тази земя, но бременноста ѝ преминавала изключително леко. С изключение на майка ѝ, никой от племето толбухенци не поддържал връзка с нея. Тъй като обхвата из тези ширини и дължини, хич го нямало, в центъра на селище било „Дървото на познанието“. Било наричано така, тъй като само като се покатериш на него, тогава хващаш някакъв обхват, било то на румънски или финландски оператор. А самото дърво било престара череша, която въпреки възрастта си, все още давала много плод. Това е било и единственото дърво, което се беряло само с разрешение, а ако някой го бил нарушил, най-честото наказани било „ще те бия през ръчичките“. Тъй като пастирците били известни със своята хуманност, това ставало с орехов прът с някои друг ръждив пирон. Според някои учени, които посетили тези места и въпреки това оцелели, това бил своеобразен тотем, изразяващ все още диващината на племето. А според пастирците, учените били простаци изгубили акъла си. Парадоксалното, че и двете страни били прави.

Времето си минавало, минала пролетта, лятото, настъпила и есента. Започнали приготовления за най-големия празник – СборЪТ. Киселото зеле било сложено, виното почти готово, като цяло както никога годината била много успешна и плодотворна. Затова и решили да не канят гости, че много хубаво не е на хубаво. Мъдреците усещали, че това благоденствие е може би именно, заради плодът, който растял в утробата на Първолета. Странно, но пастирците били изключително внимателни с нея и полагали много грижи и всичко това идвало от само себе си. Естествено, внимателно и грижи са били много условни понятия за полудиво племе, кланещо се на древна сила, но въпреки това се показали като добри домакини. Случайно или не, родилните болки на Първолета започнали именно в нощта на 7-ми срещу 8-ми ноември. Тъй като имали опит с израждането на агнета и телета, пък и пастирци няма какво да се лъжем, са си били подвид телета, местите баби-акушерки се захванали с първескинята. А и докато се качат на дървото да хванат обхват, че и да звъннат на Бърза помощ щяли вече да я изродят. Пък и голяма част от населението вече било подгряло за празника, кой щял да я заведе. Т.е. искаш ли да не направиш нещо, извинения бол. Късмет било, че имало и преселили се от Касъм бивши доктори, които да помогнат. И така, сред първите лъчи на утрото на 8-ми ноември се родил плода на любовта на две враждуващи племена. Дете заченато на 14-ти февруари и родило се на 8-ми ноември, двете най-бележите дати сред пастирците и всички племена Зад Линията. В чест на това те го кръстили на най-силното същество -  Сбор. Сега не си представяйте сцена като в Цар Лъв, където се събират всички и пред тях се показва новороденото. От към това нещо пастирците било силно суеверни. Преди 40-тия ден те не го показали. Което всъщност се дължало на това, че бащата до тогава почти не изтрезнял, а точно когато това станало, започнали и коледните празници, където по стара традиция го играл коледар. Пък и имало много сняг, къде ще ходят, я. Също заради суеверие, без малко да удушат малкия Сбор, заради почти цялото кълбо червени конци, които му вързали.

Няма как да има писание за СборЪТ, а да се мине без сарми

И така, това беше историята за зачеването и пръкването на Сбор. Дали е бил новата месия или своеобразно гяволско създание, което ще доведе човечеството до апокалипсис, това ще разберете след година. Ако се наканя да го напиша, така че нямайте много надежда за продължение, все пак това е трета част от произведенията посветени на СборЪТ, три е на късмет, а четните числа не, така че, сами си правете сметката, дали и как ще има продължение...