NARCOS: СборЪТ

 

1939: Южна Добруджа беше перфектното място за тази дейност. В далечния югоизточен край на Румъния, на която въобще не ѝ пукаше за нея, а територията към която винаги е пренадлежала – България, винаги я е гледала с пренебрежение. Там, по-точно Касъм и най-вече Пастир, се вихреше нещо с чудовищни размери. Пастир представляваше сбор от не повече от десетина разпръснати къщи и не по-малко от 1 казан. Място, което респектираше дори и албанските мафиоти и което към тази година ръководеше наркотрафика в цяла Югоизточна Европа. Вероятно почти всеки е слушал от бабите и дядовците си за красивите макови полета и вкусните захарни петлета от това време. Изпод носталгията от детството се криеше черния воал на картела „Пастир”. Сякаш силата му идваше от злото, което се беше впило векове назад в земните недра по тези места. Едно от влиянията на Кърт Кобейн е било именно историите от 1939 г. и 1940 г., които са се случили по тези земи. Това се вижда особено ясно в клипа на Heart shaped box, където полетата от мак са 1 към 1 с тези до Стария стадион. Снимка на тези ниви му попада случайно през 1992 г., а и като разбира нейната история, тотално го вдъновява за бъдешия му албум. Но това остава скрито за масовота публика. И по-добре...

Въпреки, че започна Втората световна война, това по никакъв начин не пречеше на дейност на Картела. Да, вече имаха по-малко хора на разположение, но пък връзките и пазара, които бяха си разработили годините преди това им даваха нужната инерция. Консерватизма и сумсукурлъка на местните още повече спомагаха за това. Трудно нови хора влизаха не просто в бизнеса, а в неговите най-ниски нива, което беше сигурен атестат за циментиране на позициите. Хората наоколо бяха доволни, тъй като маковете се гледаха лесно, а им се плащаше добре за работата. Те и не се интересуваха много за какво е този всичкия мак, но и гледаха да не питат, след като и двете страни бяха доволни. По празниците, винаги имаше захарни петлета за малките. Родителите им като ги гледах с какво удоволствие го консумираха и искаха и отново, и отново, да им купят, се радваха, че все пак в тези времена на настъпваща война, все някой изпитва радост. Но тъмната сянка на вече започналата война беше направо като слънчев лъч пред тайната, която никой не подозираше. А именно това, че захарните петлета бяха продукт именно на картела Пастир. Така те изпробваха с малки дози своите продукти върху нищо не подозиращите деца. Родителите и те не се съмняваха в продукта, след като домочадието им беше щастливо и пълно с енергия. Понякога тази енергия държеше по няколко дни, но беше от полза, тъй като децата помагаха в кърската работа. Трябва да се има предвид и това, че по това време празниците бяха рядкост, съответно и консумацията на захарни петлета и понякога и захаросани ябълки, беше сравнителна рядкост. В лицето на децата, Картела виждаше не просто бъдещи работници, а бъдещи партньори. Все пак имаха някакво останало достойнство, а и как се разработва подобна огромна работеща организация, ако нямаш по малко останало такова. Такова обаче липсваше в организацията, която разработваше пазара в съседното селище.

Толбухенците, въпреки, че въобще не бяха конкуренция на картела Пастир, бяха най-големия им дразнител. Отнасяха се лошо с хората, стоката им беше некачествена, експлоатираха децата, много често дори отвличаха жените и ги измъчваха, дори без причина, а за собствено удоволствие. Това по някакъв начин подбиваше пазара на пастирците и касъмците, тъй като за страничните организации, те едва ли не бяха едно и също. При една среща за разпределяне на пазара между Картела и албанците, последните бяха крайно погнусени от толбухенците и действията им на пазара. Това беше един от малкото моменти, когато имаше разговор за общи дейности между двете страни. А ако бяха се реализирали, организацията на толбухенците буквално за часове щеше да бъде пометена. За съжаление започналата война и събитията, които предстояха през 1940 г. и особено няколко години след това, доведоха до обратния резултат. Все пак имаше първи наченки на съвместна дейност, изразяваща се в напръскване на маковите полета на толбухенците с глифозат и разбиването на няколко лаборатории, където се правеха захарни петлета. Това поспря малко набезите им, макар че малко след това се опитаха да щурмуват Хайдушката и казана в Пастир, но бяха толкова брутално изтласкани, че някои от толбухенците години наред не смееха да се върнат по тези места, дори и по СборЪТ.  

Важно е да се уточни и за какво е била срещата между картела Пастир и албанците. След започване на ВСВ, някои от канали за пласиране на продукцията били или прекъснати или силно засегнати. Тъй като албанците не искаха да влизат в конфликт с Картела, предложиха без това условното разделение на каналите, вече да се официализира. Те да си поемат на запад от Адриатическо и Йонийско море, а за пастирци да остане Източна Европа и по-точно частта между Балтийските страни на север, Егейско море на юг, Черно море на изток, включително Босфора, а на запад до сегашно Косово. На Картела това не се харесало особено, тъй като военните действия се измествали все повече на Изток и ще бъдат доста засегнати, но от друга страна, трудно се разработват нови канали. Също така шекерчетата, захарните петлета като продукти под прикрите остават за пастирците, а албанците взимат захарния памук и криминалните кремчета. Договорено било също така Картела да наложи и нов продукт, който бил още в разработка, а албанците, ако имат интерес ще го изполват под франчайз и 75% данък печалба. Тъй като вторите не били сигурни в успеха му, се съгласили, а и да налагаш нов продукт именно през война било маркетингово самоубийство. А всъщност този продукт ще се окаже един от най-важните разработки на картела Пастир. С толкова голяма значимост, че ще надживее създателите си. С толкова широка популярност, че същите тези разработчици ще останат в абсолютна анонимност и завинаги в сянката на неговото величие. А именно – САРМАТА!

Според някои източници, разбирайте баби от дернека, родени почти по едно и също време с цялата Вселена, думата „сарма” идва от санскрит и означава „богатство завито в златно одеално”. А според друго, произхода е вавилонски и няма точен превод, но може да се разбира като „Дарът, който Мардук поглъща в чест на това, че разсича тялото на Тиамат и създава земята и небето”. Много хора виждат в това символът за свързаността на земното и небесното, който изразява през вековете сармата. Като прибави това, че Мардук бил и божество на есенното слънце, чийто връх е именно СборЪТ, тази версия за произхода на името е по-достоверна. Но в крайна сметка не разбираме, коя е истината, тъй като бабите от дернека, се скарват именно заради това и започва люто нареждане, коя каква била, та чак до бой се стига.

1940: Годината започна така, както завърши предишната. Продуктите все повече се пласираха, разделението между Картела и албанците се спазваше строго, а тези които посмееха да го нарушат си поемаха последствията. Новият продукт на пастирците – сармата, изключително добре се прие на пазара и особено през зимата се харчеше като топъл хляб. Шекерчетата и захарните петлета също запазваха своите позиции, така че чисто финансовото Картела беше осигурен, дори и в трудните времена на война. Албанците бяха леко раздразнени от това, но пък близостта им с Италия и Западна Европа донякъде балансираше нещата. Естествено наглите толбухенци се опитваха за пореден път да са пречка и предложиха съвместни действия на албанците с цел да вземат продукцията на пастирците и касъмците. Колкото и първични да бяха, албанците не просто тактично отказаха, а прогониха сред дни на мъчения бъдещите добричлии. Бяха предупредени и касъмците, които от своя страна направиха наказателна акция, която разруши няколко лаборатории в бъдещия квартал Балик. Лицемерието на толбухенците продължи след като предложиха и на одесосци сътрудничество. Това доведе до разбиването на още лаборатории, този път в бъдешия квартал Добротица. Одесосци тогава още бяха сравнително слаба организация, но имаха силна връзка с пастирците и касъмците. А и те им оставяха част от печалбата от доставките по море, което задоволяваше и двете страни. Така толбухенците бяха почти изцяло унищожени, но събитията от септември 1940 г. обърнаха нещата на 180 градуса, но за това по-нататък.

Популярността на Картела и особено на продуктите, достигна и до Германия. Бяха предложение изключително добри финансови условия, за да се придобие техните разработки и да се приложат и сред войниците на фронта. Картела естествено тотално отказа. Съветска Русия също направи контакти с пастирците, но условията бяха толкова пренебрежими и неуважителни, че дори и до начални разговори не се достигна. Отказа и спазването на неутралитет може би доведе и до споменатите последствия след няколко месеца, но не може да се каже със сигурност. След отказа на Картела, висшите немски ръководители дадоха задача на учените да измислят продукт, който да е конкурентен на сармата и шекерчетата. Според немалко историци, именно тогава са били измислени екстазито и синтетиката, за да може германците бойци на фронта, да са постоянно в кондиция за действие. Всъщност някои от войниците, които са се върнали от Източния Фронт, са разказвали, че силата на материала на продуктите от Картела била много по-голяма от разработките на немските учени. Даже някои са успели да скатая 2-3 буркана от сармите и така ги пренесли и в Западна Европа. Учените са правили подробни изследвания, какво е имало в тях, но все се сблъскали с тайна съставка, която все така не разбирали. И не, не е била любов, все пак това не е филм, а продукт идващ от недрата на Добруджа.

Като всеки добре развиващ се бизнес, в един момент идва и точката, която се достига върха на възможностите и започва спада. За съжаление историята на края на Картела Пастир не е от тези. За разлика от други случаи, крахът на империята не се дължи на недалновидност при управлението или настъпила икономическа криза. Наченки на това имаше още през лятото на 1940 г., когато въпреки успеха на продуктите, неутралитета на правителството започна да дава негативни резултати върху дейността. Принципно лятото консумацията на сарми спада драстично, но предвид инерцията от миналата година и зимата, Картела донякъде беше спокоен за дейността си, а и шекерчетата си бяха с постоянно потребление. Края на войната също не се виждаше, но както става обикновено, крахът идва внезапно и неочаквано. Доброто за едни е ад за други. Скверността на толбухенците достигна невиждани нива. Някой от техните люде беше подшушнал сред хората на Царя, че след успеха на продуктите, сега Картела ще иска и автономия, което означава, че Южна Добруджа ще стане територия изцяло ръководена от пастирците и касъмците и независима от България и Румъния. Змийската отрова изплюта от толбухенеца в ушите на Царя, дори му каза, че е имало разговори с Германия и Съветска Русия и вече всичко било уговорено. Естествено в това нямаше и грам истина. Картела изцяло си работеше независим от която и да е държава, не създаваше никакви политически проблеми, а и не се месеше в политиката. Просто си пласираше продукцията и това е. Но лъжливите слова пуснаха корен и това доведе до пагубни за Картела събития. От тогава е и силна връзката между толбухенците, сега добричлии и софийската диаспора, което довежда до това, че и сега може да усети негативните последици си от тази дружба.

Последваха разговори между политическите делегации на България, първо с Германия, след това и със Съветска Русия. Резултата от разговорите беше, че и двете страни отрекаха, каквито и да е разговори с Картела и историята не отговаря на истината, но веднъж пусната отровата и лъжата, може ли да бъде спряна. Като знак на добри отношения и коректност, Германия реши да върне Южна Добруджа на България. И така официално на 7-ми септемри 1940 г. тя официално пак се върната в границите, към които винаги е принадлежала. За съжаление това беше неофициалния край на Картела. След връщането в границите на България, това означаваше, че почти моментално столичните дейци трябваше да завземат бизнеса, с помоща на толбухенците естествено. Все пак пастирците и касъмците успяха да устискат още малко, но окончателния край на организацията дойде на 25-ти септември. Първото, което направиха уж родните освободители беше да разрушат всичките лаборатории и места, където се произвеждаха продукцията. Бяха избити немалко мирни жители, измъчени деца и изнасилени жени. Цели стада животни или бяха изклани или насилствено иззети за царския дворец и толбухенските му подлоги. На населението бе наложено да мълчи за тези действия, тъй като последствията бяха пагубни. Редица мъже уж бяха привикани за действия на фронта, но черните камионетки в които биваха прибирани, означаваха нещо съвсем друго. За съжаление страхът породи мълчание пред народа и настъпиха тежки години. Единственото успокоение бе, че рецептата за сармите остана в ръцете на пастирците и касъмците. Затова и на СборЪТ в знак на почит към починалите от насилственото изкореняване на местния поминък, винаги има на масата сарми. Последните години за съжаление много от родоотстъпници започнаха да налагат, че било празник на кюфтето и руската салата. Но ако по-внимателно човек се разрови в корените на тези жители ще разбере, че те малко или много са свръзани или с насилниците дошли по тези земи след връшането на Южна Добруджа или са толбухенци. За съжаление, това не се споменава в историята на нашия край, но както знаем, историята се пише от победителите. Отново за съжаление...

Песен посветена на трагедията на Картела и трагичната съдба на местното население

СБОРЪТ 2019: TRIPTYCH

Три години подред пиша истории свързани със СборЪТ. Тъй като е леко уморително, а и нямам много време, както и креативна енергия, тази година ще има три кратки истории. Дали са по-добри, по-лоши или същата работа, не знам, поне на мен докато ги мислех ми бяха забавни, да се надявам и на вас. И разпространявайте писанията, нека всеки научи как се празнува и какво се случва преди, по време и след този съкровен празник. Честит Сбор!!!

I.                   Коте, коте, аз те знам

Ранноноемврийска утрин, зелките за бърза консумация чакаха да бъдат изконсумирани бързо. Стопанката на къщата Вероника* объркваше каймата донесена специално от ГрадЪ/ТХ от нейния възлюбен Магдален. Лека полека слънцето изкачваше хоризонта, домакинята гледаше задълженията си, докато господаря на къщата беше в мазата да оценява качествата на виното, което след дни щеше да се разлее по маса по повод СборЪТ. Така настъпи обяд, когато двамата се събраха и взеха да обсъждат бъдещето меню по повод празник. Между темите как ще разредят леко виното и/или ще дадат от по-болното и как ще сложат слънчевата туршията, която не стана много „сполучлива“, се присетиха, че трябва да вкусят каймата след като е престояла вече. На път към легена, обсъдиха дали да не я поосолят или червен пипер повече да сложат, че да им е гадно на тези гладници – сборджии от ГрадЪ. Но разговора им беше прекъснат от зловещата гледка на почти празен леген. Паниката и ужасът минаха всякакви граници, сякаш беше настъпил своеобразен армагедон. Първоначалната мисъл за крадец изедник от съседите веднага бяха отхвърлени, защото реално те бяха крадците изедници в квартала. След няма и минута една мисъл осени Магдален. Главния заподозрян беше своеобразната Чубакабра на околните дворове – котарака Цирконий. Беше кръстен така от Вероника, защото някак ѝ звучеше римско, но и като намек към Магдален, че е време нещо така пръстен да даде. На Магдален само до Рим и пръстени му беше принципно, а за императори хич. След кратка оборка на двора, беше открит заподозрения мазен котарак. Той сладко, сладко спеше (направо си къртеше, няма какво да се лъжем) в неотдавна обраното лозе и тежко въздишаше. Надутия почти до пръскане тумбак и немного леко мазното му муцуна подсказваше, че просто няма как да има друг виновник. Магдален с оттрениран жест свали гумения си цървул и с ефектен боц люсна блаженно спящия котак. Без да губи секунда взе камък от земята и го нацели с един замах. Котаракът не знаеше къде е и набързо избяга в най-близкия двор, където малко след това яде бой и от тамошния дърт рижав котор. Беше ред и на Вероника да получи заслуженото си. Тъй като, както всеки път, се бе забляла и улисала в разговори по телефона, тя ненаглеждаше така ценната суровина. Майсторството да смесва в една псувня български, румънски, сръбски и турски, показа какъв виден балкански субект е Магдален. След тирадата, Вероника с насълзени очи, тръгна  по магазините да търси кайма. Тихо мрънкащия ѝ възлюбен отново слезе в мазата, за всеки случай да провери, дали този котарак хайдутин не е изпил и виното му. След СборЪТ те отново се сдобриха, най-вече покрай нареждането (разбирай, че са ги кълнели) на гостите. Дирите на Цирконий и до днес се губят. Поне в този двор.

*противно на масовото схващане, Вероника не е била кръстена на радиото, макар че ѝ подхождало. Майка ѝ, леля Трендафилка, била огромна фенка на Spice Girls още от първите им демота и сплитове с Extreme Noise Terror и Benediction. След статия в „Жълт труд“ посветена на групата, тя решила да кръсти растящото в утробата ѝ дете на една от певачките. По-точно на Виктория, но в статията я написали като Вероника. Най я харесвала, тъй като се обличала със стил и изглеждала елегантна, а не като другите, които имали аутфита на повлекани, или според нея било така. Пък и тогава давали по сателита латина сапунка, а една от героините се казвала Вероника Мигел Анхел но не Мария Луиз Назарио но не Лима, на кратко „Вера“.

 

II.                Съботяните

Сам по себе си празнуването на СборЪТ си е леко езически ритуал. Въпреки, че е представен през призмата на християнството, доста повече го свръзва със старите вярвания и празненства. За повече повече хора, той трябва непременно, задължително и без всякакво отклонение да се празнува на 8. XI.. За този ден има толкова подготовка, че е немислимо да се празнува с отклонение в датата. Но през годините се е появил лек разкол сред определени граждани. Дали покрай работата, учене или друго занимание, те са започнали да празнуват съботата след 8-ми. Още в началото, това било определено от останалите като сектанство и започнали да викат на празнуващи „Съботяните“. Сред ортодоксалните привърженици и последователи на СборЪТ, това било недопустимо, тъй като променяли изконните традиции. В началото не гледали с добро око на тях, смятали, че се „гражданеят“ повече отколкото трябва. Но реални нямало промяна нито в начина на празнуване, нито при гостите навлеци от Добрич/ТХ/ГрадЪ, та с годините отрицателната настройка към тях притихнала, а и все пак това е най-свещения празник (но в никакъв случай най-светлия). Все пак Съботяните вечерта на 8-ми, тържествено опитвали първите сарми и глътки от виното, под светлината на запалените свещи, наредени в нетрадиционна форма и под звуците на език отдавна забравен и забранен прославящ СборЪТ, неговите помощници и последователи. Моментът в който различните реалности се смесват, достига се досег с невидимото, отвъд земното и с древните предци. Когато скверните слова достигат до ушите на вярващите в Него, а небцето се наслаждава на даровете Му. Нечленоразделни звуци огласят леко трепкащата светлина в мрака, момента когато се достига отвъд, миг преди да се върне в земната реалност. 

III.             The Day the Dead Walked

Беше време когато в Пастир всичко бе идилия. Водата си бе отровена още от древни времена, казаните бълваха скверна течност, а людете му бяха смятани от учените за липсващото звено в еволюцията. Но за хубаво или лошо (за лошо, за лошо, мен слушайте) глобализацията достигна и до тези територии. Външни лица започнаха не само да посещават, но и да заживяват на тази територия. Лица несвикнали с вековните устои на селището и злото отдавна впило се в почвата. Решиха да променят мястото, а не себе си, както би постъпил всеки егоцентричен типаж. Тъй като все още бяха малцинство и нямаше как да променят хората, решиха да започнат от околната среда. В един спокоен пролетен ден, те вдигнаха врява, че водата е отровена и опасна. От различни медии започнаха да идват и да отразяват проблема, който доскоро въобще не беше проблем. Кореняк пастирците приеха това в тих смут. Някои от по-възрастните още помнеха едни отдавна отминали времена, когато се случи нещото накарало ги да замълчат за водата. Тогава, нощта на 8-ми срещу 9-ти ноември мъртвите се върнаха и решиха да отмъстят за злото, което се бе стоварило над тях от живите. Кореняците все пак тихо предупредиха новодошлите да внимават, какво вършат и говорят, защото въпросът не е дали те пак ще се събудят,  а дали отново ще тръгнат на своя отдавна предначертан поход. Но предупреждението беше прието със силен смях и недоверие. Всъщност и те бяха чували за тази история, но вярваха на версията, че просто са били десетима пиянки, които са се развилнели и направили чат-пат някоя пакост. Но всеки с акъла си знаеше, че това далеч не е било така. Постепенно дните започнаха да се изнизват, ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, когато дойде времето за най-върховния празник – СборЪТ. Случката с водата постепенно потъна в забава, но злото вече бе събудено. Макар че пастирци нямаха голям досег с водата, било то външно или вътрешно, все пак използваха от нея за приготвяне на сармите. Ястие символ на преклонението към СборЪТ и неговите порядки. Ястие, което векове насам било принасяно в жертва, с цел омилостивяване на злото спящо в недрата на тамошната земя. Но тази годината то беше раздразнено от новодошлите, които дръзнаха да вдигната глас срещу вековните порядки и нямаше да има милост към никого. Чрез консумацията на сарми и разредено вино (все пак на гостите няма от хубаво да се даде, я), то влезе в организмите на всички и събуди дълбоко вкорененото зло. Зло, което след броени часове ще се въздигне отново в укор на тези, които не си замълчахам и ще дойде деня в който мъртвите отново проходиха...

Бонус история: според записки на историци от древността, разпъването на кръст като метод на мъчение е измислено именно покрай празнуването на СборЪТ. Гост останал неизвестен с името си, иначе казано, Незнайния гост, решил да не консумира даровете на празника, а да кара само на „една салатка, може и с малко вино, но разредено с повечко лимонада, колко за наздраве да има“. Ужасът от отказа потресъл домакините-сборджии и замъглил трезвата им преценка. Не че я имало не само покрай празника, а и въобще, но малкото останало от нея се изпарила. За миг те разкъсали добричките му дрипи, бързо сковали кръст от открадните дъски за зимата и го накарали да го влачи до центъра на селището. Там те го разпънали заедно с другите махнаджии гости от ТХ, като брутално показно на всички домакини, гости или друг вид паплач свързан с празнуването на СборЪТ. С времето това имало леко обратен ефект, тъй като довело до брутална консумация на даровете дадени от СборЪТ. Укорът към гостите от ТХ, за съжаление не бил разбран както му е реда, но все пак имал и образователен ефект. След това в редица митологии и религии била заимствана тази история, но далеч по по-мек и небрутален начин.

Все пак стана въпрос за Benediction, една сборска песен от тях

Сказание за началото на битието на Сбор

В древни времена на древно място живеели древни и дребни, а според съвремениците си и дребнави, хорица. Радвали се на берекет, щастие и безкрайна пукница като невидели. В този своебразен Еден на земята, т.е. Пастир и Хайдушката, царяло пълна идилия. Въпреки наложеното вече православие по българските земи, те си почитали своите богове. Най-много се прекланяли пред всемогъщата сила на СборЪТ – началото и края, алфата и омегата, левия и десния гумен галош. Те не били алчни, всичко което искали им се давало, а ако не им се давало, просто влизали в чуждите къщи и са си го взимали. Сега му викат кражба, а тогава...абе и тогава е било кражба, но се е смятало, че е на щастие подобна особа да ти влезе в къщата, най-вече защото нищо не оставял и не повтарял пак. Освен основния празник, който имали и почитали и който бил даден от тяхното божество, съответно след време и наименован на негово име – СборЪТ, те изключително много почитали и датата 14-ти февруари. С времето обаче навлязло чуждо влиние от Запад, че това не бил празник на пукницата, оливането, посирането и всякакъв друг вид подобна дейност в мащаби неописани дори в Библията. А е бил празник на любовта, дума която леко нямала превод, че и приложение по тези земи. Това западно влиение идва от племето толбухенци и от техния шаман Валентин, известен сред по-близките като Вальо тънката лайсна, като след време поп фолк барда и гении на мисълта Валдес, щял да му посвети песен. Вальо, като всички от своето племе, бил префинен и гледал с насмешка вярванията на своите съседи в Източния блок, нищо че 83,4% от родата му е била от там. Смятал се за достоен да бъде равен, а защо не и нещо повече на своите западни съседи – одесосците. Те от своя страна нееднократно показвали, че не само не са съгласни с това негово мислене, а даже се обиждали. Несъгласието се изразявало в драскане на колите, чупене на огледала, а при по-особено настроение и бой, чисто профилактично.  

Валдес в пълния си блясък. Тъй като в ютуб я няма, може да чуете неговият гениален хит "Тънка лайсна" във вибоксседем

След поредните такива действие, той както винаги се почувствал неоправдан с потъпкване на човешките му права, неща за които, колко се пъти се мъчил да наложи в съседните му нам земи и племена, ял корав бой и то съвсем заслужено. Решил да се събере с още такива неоправдани льохмани и да създадат движение, което проповядвало любов по всички християнски канони. С времето то събрало много привърженици и последователи. Вальо се почуствал като една своеобразна месия на своето време. Божи пратеник, чрез който Господ разговарял със своите раби. Постепенно всички от племето толбухенци се присъединили и му повярвали. Това скверно влияние достигнало и до земите Зад линията (общо понятие за Пастир и Хайдушката). Макар, че нямало особен успех, то вече посяло семето на своята урудливост, което не може да бъде изкоренено и до наши дни. В знак на добро воля, Валентин имал намерение да изпрати свои пратеници-мисионери, да разгласят словото и да обменят опит и мъдрост с местни водачи. Но тогава станала трагедия, която щяла да окаже голямо влияние в развитието на историята. На едно свое религиозно посещение при съседите си в Одесос, което Валентин съчетал с посещение на студентско парти в Час Пик, той бил брутално набит и обруган, а малко след това и починал. Всеобща трагедия погълнала племето му и те решили в чест на своя водач, да канонизират в светец. Датата на която избрали да честват неговата памет била 14-ти февруари. По някаква странна случайност или божие провидение, отложеното посещение на делегация му за територията Зад линията се съвпадали на същия ден. Пастирците не приели това никак добре. Допитали се до местни мъдреци и велможи, които били такива, най-вече защото държали най-много на пукница от всички. Те седнали, пили, яли, псували, сбили се, както и други практики характерни за тях и решили: „Какво толкова, те имат празник, ние също, грижи нямат, само да донесат вино и мезе...иначе не“. Искали, не искали, пратениците донеси армаган. Къде за здраве, къде си подали предварително, че знае ли се, какво може да им се случи. Малко преди тяхното пристигане, местен гуру-сач получил видение, че на тази сбирка, шял да се зачене човек, които щял да промени историята. Според толбухенците, той щял да съчетае най-доброто от двете племена, а според пастирците точно обратно, ще допринесе за предстоящ Армагедон. Първите твърдяли така, защо нямало да бъде на тяхната глава, а вторите именно, защото си знаели тертипите и искали-неискали при тях щял да е. Това провидение също така показва, че човек като пийне не знае какво приказва и после обяснявай, че това не е като онова.

С наближаването на датата кипяла треската подготовка при толбухенците. При пастирците всичко си било по старо, защото каквото и да стане, те „са си вкъщи“. Толбухенците отделили немалко време да мислят, колкото точно мисионери да пратят, как ще се представят и какъв армаган точно да донесат. Въпреки, че първоначално се е мислило, че това е пътуване с неособено важност, колкото повече време минавало, те осъзнали, че това не е било мисия предварително обречена на провал. Всъщност си е била баш такава, ама на Запад не осъзнавали границите на действие на съседното си племе. И така в крайна сметка решили да отидат 5-ма човека. Трима мъже и две жени, най-вече за да се покаже, че имало равенство между половете. Реално и при пастирците е имало такова, защото пред боя всички са равни, а пукницата не разделя хората по пол. Всъщност са били 5-ма, най-вече защото, единия имал баничарка, която имала голям багажник за армаганите, пък и не пиел. А и не ходи да идват с Дуранкулашката маршрутка или с гъзарското Ауди на Валентин. Все пак малко мъченишки вид трябва да си дадат, но не прекалено. Пък и февруари все още рано се стъмва.

След толкова приготовления, канения, траури и пукница, най-после дошъл заветния ден. Изненадващото е било, че пастирците били много сдържани в консумацията, а гостите от Запад – толбухенците, пукали и яли като невидели. Това било първото показно от страна на гостите, какво ги чака домакините, всеки път когато ги канят на денят в който почитали своето божество – СборЪТ. Но някъде из огрижките, кирливите мастии и марковите ямурлуци на пратениците, се срещнали погледите на един от местните младежи и една от пратеничките. Големия пастиробългарин Родолюб и изтънчената с невиждана красота по тези земи – Първолета. Невиждана, тъй като в този ареал на съществуване, като цяло нямало много красота, а дори и съзнанието на племената Зад линията, не можели да си представят, какво е това красота. В раздумка между пратениците и местните мъдреци, където разбрали, че май имали и общ джинс, любовта им пламнала. А и предвид изпаренията и задушевната обстановка, буквално било на ръба да стане. Така те се отдали в зяпане на звездите, Родолюб ѝ показал, как се краде агне по кашкавалски, а Първолета, как да се къпе, нищо че не е било неделя. И така в обмяна на опит, те се отдали на плътски страсти, в които се заченал бъдещия вероятен спасител на света. Един от западната делегация усетил, какво е направила, но решил да си трае и да си седи на гъза, защото си била традиция гостите да биват обругани посред пир. Щом него не го пипат, значи всичко си е на мястото.

Още веднъж Валдес, в още по-пълния си блясък. Средностатистически сборджия идващ от племето Толбухенци, също изглежда така

Както се знае, няма тежки вечери, има тежки сутрини. Оттренирали на пукница, пастирците сутрин се върнали към ежедневието си, а когато се събудили по обяд толбухенските лешпери, посъбрали тихомълком каквото има и си хванали пак пътя за ГрадЪ. Малко им било мътно, ама нали било на аванта, не ги били били, както и обругавали, или поне 4/5 от тях, прибрали са се доволни. Пастирците не останали много доволни от срещата, ама поне успели да си пробутат киселото вино и застоялата храна. Точно в мига когато вече пролетта се разпъпила, тогава и на Първолета се разпъпили първите признаци на зачатие на скверния плод между двете племена. Толбухенците много бързо решили въпроса със следните думи: „да си я взимате, няма ние да ви гледаме домочадието“. Пастирци щели-нещели я взели (бел. ред. - усети римата :D). Родолюб я приел със широки обятия, тъй като нямал други. Без това като заколил овцете, заради уж зараза, което довело и до известен траур сред съселяните му, които едновременно плачели, че толкова дълго време крадените овце си заминават за нищо, хем да не се заносят, ги похапнали, защото „какво толкова, най-много да се посереш“, въпреки, че били известни със здравината на своята чревна микрофлора, свикнала да се поемата всякакъв вид храни, във всякакво състояние. Че му останала малко място още за приемане на друго същество. Незнайно дали заради чистия въздух, странната радиация или древните зли сили впили се в тази земя, но бременноста ѝ преминавала изключително леко. С изключение на майка ѝ, никой от племето толбухенци не поддържал връзка с нея. Тъй като обхвата из тези ширини и дължини, хич го нямало, в центъра на селище било „Дървото на познанието“. Било наричано така, тъй като само като се покатериш на него, тогава хващаш някакъв обхват, било то на румънски или финландски оператор. А самото дърво било престара череша, която въпреки възрастта си, все още давала много плод. Това е било и единственото дърво, което се беряло само с разрешение, а ако някой го бил нарушил, най-честото наказани било „ще те бия през ръчичките“. Тъй като пастирците били известни със своята хуманност, това ставало с орехов прът с някои друг ръждив пирон. Според някои учени, които посетили тези места и въпреки това оцелели, това бил своеобразен тотем, изразяващ все още диващината на племето. А според пастирците, учените били простаци изгубили акъла си. Парадоксалното, че и двете страни били прави.

Времето си минавало, минала пролетта, лятото, настъпила и есента. Започнали приготовления за най-големия празник – СборЪТ. Киселото зеле било сложено, виното почти готово, като цяло както никога годината била много успешна и плодотворна. Затова и решили да не канят гости, че много хубаво не е на хубаво. Мъдреците усещали, че това благоденствие е може би именно, заради плодът, който растял в утробата на Първолета. Странно, но пастирците били изключително внимателни с нея и полагали много грижи и всичко това идвало от само себе си. Естествено, внимателно и грижи са били много условни понятия за полудиво племе, кланещо се на древна сила, но въпреки това се показали като добри домакини. Случайно или не, родилните болки на Първолета започнали именно в нощта на 7-ми срещу 8-ми ноември. Тъй като имали опит с израждането на агнета и телета, пък и пастирци няма какво да се лъжем, са си били подвид телета, местите баби-акушерки се захванали с първескинята. А и докато се качат на дървото да хванат обхват, че и да звъннат на Бърза помощ щяли вече да я изродят. Пък и голяма част от населението вече било подгряло за празника, кой щял да я заведе. Т.е. искаш ли да не направиш нещо, извинения бол. Късмет било, че имало и преселили се от Касъм бивши доктори, които да помогнат. И така, сред първите лъчи на утрото на 8-ми ноември се родил плода на любовта на две враждуващи племена. Дете заченато на 14-ти февруари и родило се на 8-ми ноември, двете най-бележите дати сред пастирците и всички племена Зад Линията. В чест на това те го кръстили на най-силното същество -  Сбор. Сега не си представяйте сцена като в Цар Лъв, където се събират всички и пред тях се показва новороденото. От към това нещо пастирците било силно суеверни. Преди 40-тия ден те не го показали. Което всъщност се дължало на това, че бащата до тогава почти не изтрезнял, а точно когато това станало, започнали и коледните празници, където по стара традиция го играл коледар. Пък и имало много сняг, къде ще ходят, я. Също заради суеверие, без малко да удушат малкия Сбор, заради почти цялото кълбо червени конци, които му вързали.

Няма как да има писание за СборЪТ, а да се мине без сарми

И така, това беше историята за зачеването и пръкването на Сбор. Дали е бил новата месия или своеобразно гяволско създание, което ще доведе човечеството до апокалипсис, това ще разберете след година. Ако се наканя да го напиша, така че нямайте много надежда за продължение, все пак това е трета част от произведенията посветени на СборЪТ, три е на късмет, а четните числа не, така че, сами си правете сметката, дали и как ще има продължение...

Хроники на СборЪТ

След като миналата година представих нечистивата истина за СборЪТ, съществуването му и някои от порядките му, сега е време за една друга гледна точка. Доста по-близка до реалността и как изглежда отстрани цялата тази дандания за този толкова скъп на нас добруджанците празник.

I.                   Приготовленията

Спорно е кога точно започват приготовленията. Мислената граница за начало може да се приеме тогава, когато се изхвърли старото кисело зеле, туршия и се изплакнат от мизерията буретата. Тъй като при различните домакинства това е в различен времеви период, разбирай от първите топли дни на годината, някъде март месец, до буквално седмици преди СборЪТ. А както се знае, няма нищо по-благоуханно от миризмата на кисело зеле, стояло цяло лято в мазата, която да обагри въздуха. Което още веднъж показва, че сме си самодостатъчни и няма нужда Румъния да ни обгазява. Ние сами си го правим, че и с удоволствие. Макар, че самия преход от нормално приготвяне на зимнина към подготвяне за СборЪТ е много плавен и трудно се усеща. Както си правиш компотите, лютеницата, всякакъв асортимент от домати, предназначен за обикновена манджа до добавка, като си решил да се освиниш чрез напукване през зимата, но не с вино, така изведнъж става време да бране на грозде, правене на туршии, слагане на кисело зеле. Което води до следващия етап.

Дните между 8.X. и 8.XI се наричат „Мръсен месец“. През този период домакинствата разчистват къщите, дворовете и най-вече мазите. Стресът и напрежението върху стопанина, който все още не е обрал гроздето и налял шарата в бъчвите, е огромен. През този период стопанката на къщата задължително слага поне 3 зелки за бърза консумация, за да бъдат готови за традиционното ястие – сарми. Има данни, че през XIX в. веднъж се е случило нито зелето да стане, нито виното. Смъртността през есента тогава е била изключително висока, и в хрониките на историята, това все още се води като „Чумата на XIX в.“. Ако стопанката живее в блок, задължително трябва да тупа килимите събота и неделя рано сутрин и/или на обяд. Тупането трябва да се извърши с максимална сила и псувня, така че блока да се разтрепери поне до 5-та-6-та степен по Рихтер, новата дограма да се напука и да се стреснат гълъбите, барем си заминат. Децибелите от трудовата дейност трябва да са толкова високи, че да се разбере минимум в Негру Вода за тупането, да се стреснат всички разгонени котараци в радиус 5 км. и да се секне глътката на дъртите дядовци-коцкари излезли на припек да прикоткват засукани баби. А ако е в къща, прахът и мизерията трябва да образуват облак, който ще закрие Слънцето поне за седмица, нищо че синоптиците му викат ниска слоеста облачност. Споменатите вече прах и мизерия, е възможно да образуват нещо като ядрена гъба, но за местните това е един вид забавление. Болното вино и меката зелка се счита за кръвна обида към гостите. В миналото неведнъж е било причина за възникването на не една и две войни, вендети и родови вражди. Споровете за земеделска земя също са причина, но не са тема на тази разработка.

Интересен похват се прилага няколко дни преди идването на заветната дата. Той е известен сред обществеността като „проветряване“. Макар в нормалните домове, това е стандартна ежедневна дейност, при домакинствата посрещащи СборЪТ това изключителна рядко, особено като захладнее. За СборЪТ се прави изключение, няма как. Вратите навсякъде сутрин се отварят малко преди да се отиде на работа. Затварят се от първия върнал се, а ако се прави събота и неделя, затваря се след първата псувня, че вече е станало студено, което се установява, чрез кихане, подсмърчане и изстиване на краката, въпреки че са оборудвани с дебели чорапи и вълнени такива, оставени едно време от бабата на собственика. Задължително трябва да се изкара цялата покъщнина навън да се проветри. Само в краен, ама в много краен случай, се изпира нещо. Изключение правят покривките. Във всяко домакинство има покривки за делници и такива за празници. Общо взето по лекетата и избледнялостта се различават и то само от домакинята.

И така, след цялата дандания, викане, бране на студ, всичко това гарнирано с много псувни и викане (за страничните хора поне може да изглежда така, всъщност диалога в някои семейства се води на по-висока честота), идва и реда на самия Сбор и неговото празнуване.

II.                Гостите и празнуването

Както се знае, на сбор не се кани. Което не противоречи гостите да се псуват, в началото на акъл, а после направо. Така или иначе, в един момент всичко става мъгла, а и сте си вкъщи. Та след всичките приготовления и хоп, готованковците вече ухилени звънят на вратата. С цветя в ръката, някакви мизерни подаръци, най-често такива, които са им подарили на техния Сбор и не им трябват, как просто да не ви ги пробутат. Задължително са докарали и двамата си сополанковци, че и те да ви изядат манджата, да се сбият с децата ви и задължително, когато на родителите им е най-хубаво, да ги карат да ходят на СборЪТ. Разбирай в единия край на масата жените си говорят техните неща, най-вече възмущение от мъжете си, за китки и манджи, а в другия мъжете, едно време за казармата, пукница и мадами естествено. И в този момент ги задърпват да ходят да си купят нещо от СборЪТ. Първоначално е прието с усмивка и уклончив отказ от мъжете, а после с явна румънска псувня и каране жените да ходят с тях, а и самите жени вече им бактиса да им слушат простотиите. Друго си е шопинга от цигански сергии и сплит-аромата на захарен памук, понички и скара. В един момент мъжете им се догъзва, приспива, а и избухват първи пламъци на вражда при спорове от рода на политика, футбол и Кубрат Пулев как щял го натроши мангала или обратното. Съответно звънят на жените си да ги айкат да си ходят. А те горките същества точно оглеждат най-новата колекция от анцузи, изгодната оферта 5 ватирани чорапи за 2 лв. и възможността за спечелване на почивка в паднало бунгало в Шабла от специална томбола. И така искат-не искат, с пълни чанти с всякакви криминални сладки, локуми и шекерчета, с които да почерпят на работа, се запътват към колата. Сополанковците са хиперактивни от приетите сладкарски продукти, което не приема много приятно от баща им. Но в последната секунда майката смекчава гнева му, като му показва каква хубава тениска на Путин му е взела и хубав дебел екип за зимата. Съответно получава одобрително пошляпване по дупето и си хващат пътя за Добрич. А да, гостите почти 100% винаги са от ГрадЪ/Добрич/Толбухин.

Специално място трябва да се отдели за трапезата на празника. За сармите няма какво да се коментира, те са монумент и неразделна част от празника. От там нататък има десетки вариации на това, какво има на масата. Скарата и руската салата са широко заложени в редица домакинства, но не трябва да се подценява млечната салата, поръсена леко отгоре с натрошени орехи, която е сложена в соц сервиз тип мидичка. Червеното зеле също е фактор сред менюто, но като цяло е залегнала диверсификацията сред салатите. Което се поражда най-вече от наличието на ракия. Виното също е неизменна част, да не кажа направо един от стълбовете, заедно със сармите. Тук важат два принципа – „моето гардже е най-хубаво“ и „като ти дават - взимай“. При първия всеки домакин се хвали с виното си, макар и със спорни качества, а при втория – дори и със спорни качества, госта пие, та се къса, нали е на аванта. Мезета трябва да си има, няма как, за ядки също може да се каже, все пак не трябва да се подценява източника им на мизерия като се чисти след гостите. За сладки неща/десерти е малко трудно да се говори, най-вече защото си преял дотогава, а и си закупил индустриални количества от самия Сбор. Т.е. тумналото ти е от сладко.

III.             Последствията

Както се видя, освен някой (не толкова) дребни различния, празнуването на СборЪТ не се различава, кой знае колко от това на други празници. Купищата с чинии, чинийки, прибори, чаши, чашки, купи, сватбени сервизи и други такива, е минимум с размерите на връх на старо нагъната планинска верига. Миенето отнема към нощ-нощ и половина, а после както му е реда, те се „вдигат“ за следващия Сбор. Или може за Коледа или Великден. И в никакъв друг случай не се пипат.

При преработката на храната от страна на домакините и гостите, също не се наблюдават особени разлики. Поетото количество храна, напитки и други залъгалки на гастрономическото изкуство обикновено държи приели я го, поне 2 дни далеч от всякакво по-сериозно поемане на храна. Догъзването, домързяването и чопленето в носа, са често срещани усещания. От вечерта започва пруфтенето, охкането, а посещенията на банята/тоалетната с цел връщане обратно на поетата храна и питие, са особено активни. Изрази като: „Жена, ще са мре, кажи на децата“, и отговор: „Така ти трябва, като пука цял ден и сякаш не се знаеш, какъв си посран“, са често чувани в ареала на живущите. Естествено, хъркането е основния саундтрак, който оглася вечерта и сутринта на 9-ти, като то стряска кучетата, предизвиква земетресение в Румъния и кара лъвовете да се чувстват като 13 годишни пишлигарчета с току-що тръгнали да мутират гласове. И на децата им е тежко, защото то тяхното няма наяждане на сладко. А да те изпитат на 9-ти е безценно преживяване.

Закон е, храната останала от СборЪТ да се доизяжда поне 2 дни след това, а както остане да се сложи във фризера, че някой път като няма нищо наготвено, да може да се извади веднага. Както се разбра, тежкото от поетата храна е към 2 дни, после се преминава отново на нормален режим на пукница. При някои по-плавно, при някои по-ускорено, а при трети, няма спирка. Следва месец (уж) на пречистването, където се гледа да не се яде толкова много, че празници идват, а както се знае от 24-ти декември изведнъж става 7-ми януари и има един такъв празен поглед, изразяващ съжалението за неусетно изминалото време и странната тежест в корема и главата. При някои хора целият им живот е Бал, а при други целият им живот е Сбор!!!

П.С.: В римски хроники от IV в., философ пише наблюденията си от празнуването на СборЪТ и като завършек на трактата си, той обобщава образа на традиционния сборджия:

„Между котката и сборджията има нещо много общо. И при двете твари, се яде, се яде, докато коремът им почти се пръсва. След това отиват да повръщат и отново се връщат да изконсумират останалата храна“ 

Пришествието на Третия Сбор

Човешките създания са странни. В тяхното съзнание винаги е било заложено чувството за страх, качващо адреналина и носещо някакво странно удоволствие. Затова и през векове са били създадени толкова произведения с подобна насоченост, макар че реалния свят, този който ги обгражда, да е по-ужасяващ и смразяващ кръвта от какво и да е било творчество. Чувството за страх кара човек да се чувства жив и съзнанието му да открива нови граници. Но има неща, които човешкия ум не просто не може да си представи и измисли, а дори не може да сложи наченките на това което може да се сблъсква. Той, чието име се възхвалява през ноемврийски есенен ден, е реалност и съществуването му е доказателство, че за човек има все още много скрити кътчета не само по земята, а и в съзнанието му...

I-во пришествие – In the times before the light

В първите години на планетата, още когато е нямало следа от живо същество и всичко наоколо е било огън, камъни и сяра, Той се е пръкнал. Въпросът дали е от тази реалност е сложен. Самото определение „реалност” е строго субективно и зависи от границите от конкретното същество. Защото за Него има само една реалност и независимо дали е животно, растение, буболечка, йоркипе или човек, всичко му е подвластно. С вековете силата му се увеличаваше, животните ставаха все по-големи и кръвожадни, а когато те му доскучаваха, Той ги избиваше и идваха нови на тяхно място. Нови, не толкова брутални, но не по-малко кръвожадни. Едно такова беше човека. На вид дребно и безобидно, почти всяка твар можеше да го убие, а особено вида добруджаникус крадиливос семикус, накратко пастирец, само от леко течение се погубваше. Но то му стана интересно, тъй можеше да развие интелекта си за разлика от животните и да го прославя, така да го направи всесилен. Той им даваше дарове, които да потискат съзнанието им да се откъсне от неговото влияние. И така с течение на вековете, хората решиха да направят празник на които да прославят името му, чрез приготвянето и консумирането на тези дарове. Празникът щеше да носи неговото име – СборЪТ. Година след година, празник след празник, пукница след пукница, неговата сила и влияние върху разума на хората се увеличаваше. Но имаше и създания сред тях, които въпреки прекомерната консумация на дарове се усъмняваха в него. Те започнаха да почитат други същества, но такива които техния собствен ум беше създал, а така неговата сила се погубваше сред тях. Все повече и повече започнаха да се увеличават, да създават собствени езици и писменост, собствени празници, а след време дори и да воюват, защото вярват в различни собствени божества. Това за Него беше добре, но така или иначе силата му, която беше безгранична, намаляваше. Само една малка група от хора, живееща в селища в провинцията Южна Добруджа, запази вярата си в него и да практикува ритуалите и консумира даровете пратени от Него. Но това не му стигаше и Той реши да се оттегли и да си почине, ритуал известен сред вярващите в Нему хора като „дремуцане”. И така да събере сили за следващото си идване, когато отново усети слабостта в човешкото съзнание.  

II-ро пришествие – Behind the curtains of night phantasmagoria

И така времето минаваше, година след година, десетилетие след десетилетие, век след век, Неговите поклонници намаляваха все повече и повече. Въпреки това с настъпването на Средновековието/Тъмни векове и Ренесанса, някои от хората, започнаха да ровят по-дълбоко, не само в книгите, но и в душите си. Във всяко човешко създание беше заровена семката на преклонението към Него, но в повечето беше отдавна забравена, въпреки това ѝ трябваше малко отново да разцъфне. Много от по-напористите и жадни за знание бяха убити, измъчвани или постоянно тормозени да престанат да се интересуват от миналото и Него, а още по-малко да празнуват деня в Негова чест. Църквата, особено католическата, правеше всичко възможно да попречи на търсещите информация за него да научат нещо повече, а ако това станеше, моментално той биваше хвърлен в някоя килия, далеч от другите хора и възможността да прослави отново Неговото име. Но това беше нейното лицемерно лице, тъй като тя държеше почти всички писания и артефакти за Него, а и всяка година празнуваха празника именно с неговите дарове, макар и завоалирано под друг празник и име. Но силата ѝ намаляваше, а неговата бавно и постепенно отново се възвръщаше. Беше спорно дали това е добре или зле, но така или иначе за Него нямаше добро или зло, всичко беше част от неговия контрол, който скоро щеше да се завърне отново победоносно. Дивашките племена от Южна Добруджа не бяха забравили ритуалите и продължаваха да пируват с неговите дарове, а и в тези смътни времена, когато все повече хора губеха вяра в Църквата, и въпреки страха си към нея, изкушението от Него ставаше все по-силно. В някои от селищата вече имаше картини, където бяха нарисувана скверната троица на носителя на изначалното зло – Сарма – Вино – Гости от ГрадЪ, която винаги образуваше 11 броя обекти. Църквата обвиняваше хората, кланещи се на Него, за дяволопоклоничество, но всички знаеха, че Той е нещо много повече от антипод на наложените норми, и сега когато неговото завръщане предстоеше, страха от изкушението се впиваше в костите. И въпреки силното влияние на Църквата, Той се възвърна. Реки от вино потекоха из човешките тела, стомасите им бяха запълнени от сарми, а черните конници, известни като Гости от ГрадЪ, вече се настаняваха не само на масите на поклонниците му, а постепенно се впиваха и в душите им. Той се въздигна от кладата на неуспеха на тези, които се отрекоха и се помъчиха да заровят спомена за Него. Миналото беше мрачно и тежко, настоящето придобиваше краските на клада, а бъдеще носеше нюанса на предизвестената гибел на всеки човешки разсъдък осмелил се да му се опълчи. СборЪТ се върна, не по-силен от преди, а силен както от зората на планетата. И така минаха два века под черния воал на консумиране на неговите дарове и поклон пред всесилността му. Но историята е кръговрат. Настъпиха времена, където този път хората жадни за знание за разлика от тези, благодарение на които той се възвърна, започнаха да губят интерес към него и пламък запален в душите им затлея. Идваше времето на машините. Там Той все още нямаше нужната сила и влияние да се наложи, въпреки цялата му величественост. Все още имаше влияние върху немалка част от човечеството, но жаждата за новото, което той беше сложил в душите им се обърна към него и Той просто остана част от миналото и се сещаха за Него само когато празнуваха деня в негова чест.

III-то пришествие – The Past is alive…

2016 г. – технологиите все повече са завзели човешките души, дехюманизирането върви със силно темпове, но парадоксално култът към Него през последните години се увеличава все повече и повече. Хората чакат с нетърпение да дойде ноемврийския ден, в който ще Го почетат. Силата на даровете все повече налага власт върху разума на хората, които даже и не се съпротивляват върху това. Прикрити под друго олтарите, където могат да пренесат жертва – Виенското колело, Криминалните кремове, Гондолата, Шекерите, Анцузите и вълнени чорапи по няколко за лев и други, извличаха с все сила жизнените сили на неподозиращите людя. И докато децата нямаше как да се опълчат срещу това, възрастните доброволните се отдаваха на изкушенията, предоставени от Него. Година след година нетърпението за този ден нарастваше, хората чакаха да дойде този миг и да усетят наслада на изгнилите плодове на Неговата поквара. Не трябва да се забравят и неговите най-древни и дребни, но и най-трудолюбиви слуги, който изкушаваха младо и старо на дребните на вид, но закърмени с черна сила дарове – сборджиите със сергии. Черни на вид и с още по-черни души, кривата им диаболична усмивка, която огряваше прокълнатите им лица, след всеки закупен дар от създаден от Него, подклаждаше кладата на Неговия контрол върху крехките и клети души, доброволно предали се на Неговата власт. Да се опълчиш срещу тази вселенска и древна сила, нямаше как да се случи. Но въпреки това дни след преминаването на покварения празник е открита част от книга, където трудно се разчитат бележките на един от малкото опитали се да не се предадат на неговата лепкава сласт. Ето какво е достигнало до хората, няколко дни след демоничния празник:

„...гробовно мълчания се възцари из града. Въпреки, че хората се разхождаха с усмивки, поздравяваха се и говореха, в очите им вече се четеше страха от неизбежното. Всеки уж засуетен в своята работа и задължения, мислеше за предстоящото. Бъдеще, което отново ще е тъмно както в зората на човечеството. Отново идваше онова време от годината през което на изпитание се подлагаше силата на човешкото съзнание. Защото виенското и криминалните шарени кремове, носещи силни страсти в корема на употребяващия ги, просто бяха материалната форма на злото, което идваше. Скверната троица Сарма-Вино-Гости от ГрадЪ, въпреки изначалното си зло беше просто лек повей през своя Господар и диаболичността, която винаги го е изграждала през вековете и от която той се храни. Нямаше сила, която да го спре, тъй като Той беше създаден още в най-далечните времена отреди както и да е същество да се появи на планетата. Всички бяха безсилни пред него и само ако запазваха бистрото си съзнание, можеха да го преборят. Но редица се отказваха да се борят или силите им не стигаха за това. Защото неговата сила минава всичко по внушение и контрол върху хората. А именно той...СборЪТ!!!”

"Сянката на неизвестното вече се стелеше. Добродетелите от миналото вече биват забравени. Изкушението от другата страна и насладите, които Той предлага, бяха прекалено силни за човешкото съзнание. Дете, мъж, жена или старец, малцина се съпротивляваха от неговите ноктурни дарове. Дарове, които носеха кратка наслада...сарма, руйно вино, руска 
салата...Но които извличаха силите на приемника. Някои от малцината с чисто съзнание, се опитваха чрез консумирането с библейско измерение на неговите дарове, да се освободят от пришествието му. Но Той беше отвъд живота и смъртта и всичко му принадлежеше, така че ничия душа, независимо от този свят или не, не бива спасена. Олтарът на неговата скверност - виенското колело, вече беше се установил и постепенно неговите последователи носеха дарове за Господаря на Изначалното Зло - СборЪТ"...следва продължение, което не се чете заради разкривения почерк и странни знаци, нарисувани с треперещи ръце.

„Ето, че дойде и 8-мия ден от 11-тия месец. Затворен съм вкъщи и гледам през прозореца, как хората бродят с развеселени лица, но всъщност бяха зомбита, които всеки момент ще се нахвърлят като глутница побеснели зверове върху даровете, които Той даде. Хоризонтът стана черен. Гостите от ГрадЪ наближаваха с изгладнели души за умовете на предалите се на влиянието Му. Те никога не идваха сами. Във въздуха вече се носеше жупелната смрад на шекерчета и захарен памук. Слугите на СборЪТ, сборджиите, раздаваха даровете му за цената на една крехка душа. Ще бъдат днес и утре тук, след това ще се скрият пак до 8-мия ден на 11-тия месец. Запомнете това число...11...там се криеше неговата сила. Но и аз вече трудно удържам съзнанието си. Един от скверната Му троица – Сарма, все повече ме изкушаваше, а когато тя виждаше, че не се справяше призоваваше и другия черен слуга – Руйно вино. Ако случайно някой се добере до тези писания, нека ги запази за поколенията и тайно да се предават от ръка на ръка...аз успях досега да устоя, но силите ме напускат. Сигурен съм, че има и други като мен, които му устояват и знаят Неговата тайна...не...не...вече не мога...натиска на Сарма се оказва непосилен за мен, а вече Руйно вино се впи в мен...край и аз вече се предадох...даровете и черни му посланици – Гостите от ГрадЪ, вече ме обезсилиха...”

Това са единствените останали писания, която са четливи или не са състоят от разпокъсани изрази и думи. В последните страници на книгата има остатъци от игри на морски шах, лога на траш метъл групи, рисунки на...полови органи, както и техни изричани нееднократно скверни имена. И досега не са открити следи от човекът написал тези слова и никой не знае неговото местоположение. Родителите му скърбят, най-вече баща му, защото няма кой да му помогне за киселото зеле. Ето виждате как под Негово влияние, дори родителите забравят чувствата си към децата и се стремят първо да задоволят примитивната си жажда да приготвят провизии за зимата от даровете, които Той им даде...СборЪТ.

Класическа подредба по каноните на вселенската бездна на един от най-скверните Му дарове, поставен за приготвяне в отреден от Него от изначални времена съд, изработен от материали от които е създадена Вселената и поставен пламъкa на Неговата клада.

Звукът на Вселената след Неговата окончателна победа над съзнанието на хората и когато бездната затъмни окончателно светлината на небето и пребъде неговата вечна слава...СборЪТ