НЕРАЗКАЗАНИ ИСТОРИИ

 

Докато си разглеждах десетките довършени и (най-вече) недовършени писания, попаднах на това. Да, отнася се за събития от 2023 г., писано е преди близо година, но го смятам за прекалено добро и силно, че да остане ей така. А и ми върна някои спомени и виждам, как някои неща не са се променили от моя страна като възприемане. Не казвам, че е за добро, нито пък за лошо. 

I

Първо да уточня, че купуването на билет в Добрич, винаги е било своеобразно изпитание за духа и съзнанието. Дали ще ходиш в някое държавно учреждение да взимаш документ или да купуваш билет е едно и също изпитание на психиката ти. Също бе и когато реших да си купувам такъв за „Сирано Дьо Бержерак“. И аз да присъствам на културно събитие на което да не се вдига джангър. Отивам на съответното място конкретно определено за продажба на билет в този невероятен град и виждам, че е затворено. Беше петък, все пак да уточня. Работно време от понеделник до четвъртък. Вътрешно си викам – еййй, колко иновативен град и място, вече са наложили 4 дневната работна седмица. Вървят унисон с Европа и живота там. А още по-вътрешно направо крещя – еййй, от край време мързелива семка са тези толбухенци. Както и да е, леко разочарован, решавам другата седмица да мина пак. Настъпва съответната друга седмица, и по-точно понеделник. Отивам и гледам отворено, че и има някой на касата. Бреее!!! Вярно, някаква баболеличка/лелобабичка, ама махна няма нужда да търся. Заставаш на гишето (казах ли ви за асоциацията, че все едно си в държавно учреждение) и чакам. Продавачката вътре съвсем спокойно, да не кажа лениво, си говори по телефона. Викам си – е, сигурно нещо по работа са ѝ се обадили, да уточнят, ще си чакам. Още по-вътрешно – еййй, сигурно сега с някоя наборка се разправят в петък, като не е била на работа, какво си е взела от пазара, че съботата и неделя да си направи общата туршия в толбухенското си село, от което тя хич не е. Ама хич! Разговорът завършва, с видимо недоволство и откровена мъка се отваря гишето. Културно попитам, дали има билети. Силно измъчено ми се отговаря – да. В този момент пред мен се цопва един чаршаф подходящ за двойна спалня с карта на местата. Двоумя се и питам, кои от местата са по-хубаво, все пак са еднаква ценова категория. Отговор – ами...няма значение. Избирам си едно конкретно и следва невероятната реакция – ааа, там не може. И следва въпросът от който може да кипне кръвта на всеки българин:

-                             -  Защо?

Тук продавачката вече откровено ме намразва. Пробва да ми обясни, че така не можела да продаде двойка места, които са преди и след мен. А аз тръгвах да ѝ обяснявам, като човек, който 5 пъти се е явявал по Висша математика първа част, тормозен от учителките си по математика в училище, а там беше защото брат ми беше математически гений и остави тежко наследство, което си беше продължение на тормоза, който налагаше върху мен вкъщи...но това е за друга история...или пък за психолог. Пак се отклоних. Обясних ѝ културно, че като има 5 места и аз вземам средното, остават две двойки и проблем никакъв няма. Отговор – аааа, да. Забравих да уточня, че докато чаках, вече се бяха наредили две женички зад мен. Явно в Добрич, дали си на каса в хипермаркет или такава за културно събитие, няма значение. Трябва да има блъскане и една глава да ти диша в ухото. Между другото, сега се замислих, че от както има хипермаркети в Добрич, Добруджа не са в А група. Явно всичката им спортна злоба се прехвърли в борба за ягоди на промоция и да прегазиш някой, като отворят нова каса в Лидл. Както и да е, взех си билета написан на ръка и си тръгнах. А отзад само се чу: Ай дай ми един билет за утре. За кое представление, място, такова животно – тц. Култура ми е Янко е положението.

II

История на най-големия комплимент, който получих през тази година:

Балчишкия Лидл, застанал съм пред машината за рециклиране/връщане/там-както-се-казва на бутилки, кенчета и други подобни. Незнайно защо първоначално си мислех, че хората хич няма да се занимават да ходят и да ги връщат, че и само за 5 стотинки бройката. Тоест, само аз ще си вися там и ще изпъквам сред обществото. Да, ама не. През годината видях толкова хора да седят с чувалите и количките пред тази машина, че вместо да съм приятно изненадан, по-скоро ме ядосваха. Особено когато един си изсипа бирата на земята за да си изпразни бутилката. Което е видно доказателство за какви безсмислени неща се ядосвах и дразнех през 2023 г.. Но от друга страна, отново показва, че дори и най-хубавото нещо и с вложена мисъл в него, балчиклията може да го оака. Сега някой може да каже „ааа, може да не е такъв“. Добре де, либерален съм...може да е от добричлия, няма да слагам рамки сега. Отново се заплесна в излишен хейт. Та влизам един ден и гледам пред машината двама човек. Ядосвам се, отново излишно и безпредметно. Нареждам се аз и гледам човек пред мен с 2 чувала, една количка и една торба с шишета, кенчета и такива подобни. Решавам културно да го попитам, може ли да мина пред него, тъй като съм само с една торба (черна, 35 литрова за смет). Пичът вика, няма проблем. Завързва се разговор...да, правилно прочетохте. Видно доказателство, че не съм сумсук/борсук и имам желание да общувам с хора. Проблемът е в обратното, че те не искат. Пак се отплеснах. Говорим си ние, бачкал нещо в Общината и взе да ми мрънка за хората там. В този момент влиза някакъв, който изглежда някак си важен. С антураж. Пичът започва да ми обяснява какъв е този, какво е правил и накрая ме пита „не го ли знаеш този?“. Културно му казвам – НЕ!. И отсреща бяха изречени едни от най-хубавите думи, които съм чувал – „Да, личи ти, че не си от Балчик“. Нещо стопли сърцето ми в този момент...и не, не беше ваучера за отстъпка, че съм си върнал бутилките. Ей такива моменти карат човек да се чувства жив и щастлив. С широко грейнала усмивка влязох да пазарувам. На излизане пак виждам пича и го питам, дали е успял да използва ваучерите. Взе да мрънка, че покупките му не били на нужната стойност, че да има право да го ползва. За мен това нямаше никакво значение, тъй като светъл лъч бе озарил душата ми.

III 

„Преди няколко дни си намерих бебешкия дневник. Вече знам кой ден през седмицата съм роден, в колко часа...и датата, но нея по-отдавна ми я казаха. Разбирайте, че вече може да си направя натална карта, съответно ще има още причини някоя мадама да ме отреже - „Ааа, не мога да бъда човек с такъв асцендент“, „Ти си кардинален знак?! Абсурд да се получи нещо“ „Луната и Слънцето са в тази фаза...това не е хубаво“. Но по-важното което научих са едни други неща. А именно:

-                     - На прощъпулника съм хванал химикалката и пагона – добре, за първо няма спор, но за второ Вселената или там каквото е, си е направила зверския т*ш*к;

-                            - На еди-колко-си-месеца вече съм изговарял ясно определени звуци и срички – явно пикът на ясния ми говор е бил някъде към 7-ми – 8-ми месец. След това следва зверска деградация от към дикцията и най-вече яснота на говорене;

-              - И най-набиващото се и описващо моята либерална природа – „започва да дели хората с поглед“. Няма какво да добавя повече, от малък съм показал своя характер приемащ всички хора еднакво. С недоверие!“