Amorphis – Borderland (2025)

Явно ще върви на равносметки от 2015 г насам, т.е. за последните 10 години. Скорошното ми ревю на новия Paradise Lost започна така и това ще е. Мога да кажа, че последните три албума на Amorphis сякаш преродиха групата – Under the Red Cloud (2015), Queen of Time (2018) и Halo (2022). Без да имаше някакви коренна промяна в звученето, имаше някаква свежест, по-добре звучаха, дори по-качествено. Няма да лъжа, групата ми е много любима, но преди това имаше един период от 2-3 албуми, които трудно ми задържаха вниманието. Сякаш много лековато и сладникаво звучаха, бяха влезли в някакъв коловоз, който повече отиваше към всички стандартно звучащи финландски групи. Уж има някаква тежест, екстремност, но на моменти откровенно бозаво отиваха нещата, особено в The Beginning of Time (2011). Та с споменатите три албума от 2015 г насам положението много се подобри. Дали влияние имаше новия продуцент Jens Bogren и/или някакво странно вдъхновение беше осенило групата, но има разлика в положителна насока. Много красиви обложки направени от Metastazis, което, както съм казвал, е от важност за мен. Впоследствие се оказа, че има свързаност между албумите и е вид трилогия, което донякъде обясняваше някои неща. Тази година с Borderland решиха да променят нещата. Продуцент е Jacob Hansen, друга текстова насоченост и художник на обложката. Това плюс прочетените няколко предварително ревюта, създаде в мен усещане, че май този път очакванията ми няма да се оправдаят, предвид високата летва на трилогията.

Противоречив и леко разочароващ. Това е накратно след няколкодневно слушане. Наистина много лековато звучат, точно както казах в увода – сладникаво, леко, по неприятния начин финландско мелодично. Пуснах си и предишния албум – Halo. Огромна разлика, по-тежко, по-здрав звук, повече прогресив елементи. И не, албумът не е слаб, има си и свои качества. Откриващата The Circle (те нямаха ли вече албум с това име?!?), въпреки, че е от по-леките е много добра и съм изненадан, че не е пусната на сингъл. Следващата – Bones, уж тежката от албума, реално не е толкова тежка, но на концерт вероятно ще е много добре. Първия сингъл, Light and Shadows, си е близка от звученето на групата от последните 20-тина години и е една от най-силните и заслужаващи да се чуят от Borderland. Но за мен върха е Weavers, бонус песен от не-знам-си-кое-издание. Удоволствие ми е всеки път като си я пусна. За другите бонус песни от другите-не-знам-какви-си-издания, нищо няма да казвам, че и без това няма да отрази добре към оценката. И като съм започнал с лошите впечатление – Tempest всеки път едвам я издържам, особено в момента в който аутотюна надделява във вокалите и всичко отива на мазнотия. Едноимената песен е от онези, които преспокойно може и без тях. Все пак втората половина е може би една идея по-добре, тъй като освен Light and Shadows, The Latern и Despair също си заслужават слушането, но до там. Не съм си позволявал до сега да препоръчам само конкретни песни от определен албум да се изслушат вместо целия, но от този задължително чуйте Light and Shadows (да, да, пак), The Circle и (задължително) Weavers. Другото си има и нелоши и...мазни моменти. 

Вероятно от всичко до сега прочетено ще си кажете, че албума не ми е харесал и не си струва. Не, Amorphis са група с прекалено много опит и умения, че да направят слаб албум. Тук разочарованието след трите силни албума оказва влияние. А и щом се мъчих толкова пъти да го изслушам, че да му намеря силните страни, има за какво да се изслуша. Просто очакванията ми бяха други. Сега се надявам отново да минат през България и отново да ги гледам, защото определено силата им на живо е голяма. А и по друг начин звучат песните тогава. И все пак с нещо положително да завърша - цялата атмосфера и настроение на албума е такова, че някак се вписва с вече настъпилата есен. Финладска му работа!

 

Оценка: 7/10