ЕДИН ТОШЕВЕЦ В АВСТРАЛИЯ

 

За 11 месеца посетих почти крайния Север (Тромсьо) и почти крайния юг (Австралия). При това с почти никакъв предишен опит в пътуванията. За съжаление, и като изживяване, дестинациите бяха в двете крайности. Приключението „Австралия“ беше далеч от онова преди близо година. Факторите са различни – предварителните очаквания, нетърпение, дали го усещаш като нещо свое и най-вече най-значимия фактор – хората. Когато получих предложение за екскурзията в Австралия беше края на март, все още малко или много ми беше прясно преживяното в Норвегия и го приех като възможност, която друг път може и да нямам. Но сякаш още тогава усетих, че това не е моето. Нямаше го онзи момент на броенето на дните, които остават, постоянните мисли, какво ще е, да очакваш неочакваното, трепетта. Така времето си минаваше, лятото имах първа комуникация с организаторите. Отново по-скоро разочарование. Все пак всичко мина ок и си получих виза, съответно и те си задвижиха своите нещата. Времето отново все така си минаваше, но онзи вътрешен  плам за неочакваното го нямаше. Да, бях наясно, че отива буквално на другия край на света. Място за което вероятно десетки, а може би и хиляди, си мечтаят да отидат. Ясно осъзнавах това и че ще имам тази възможност. Дойдоха празници, направи се вайбър група, където би трябвало всичко да ни се разясняваше и да се дават насоки. Не, не беше точно така, но тук да не влизам в подробности. Подготовката вече течеше в пълна пара и каквото беше направено, дойде началото на последната десетдневка на януари и времето за пътуване. Та след този не особено кратък увод, да се насоча и към основното писание.

 

ПОЛЕТЪТ

 

Няма да влизам в подробности как са минали полетите, защото май пищящи и ревящи деца са честа гледка. Странно нахални и гадни индийци и китайци също. Както и че изгледах каквото може на Марвъл. Ще обърна внимание на продължителността му. Първия, между София и Доха, беше 5 часа, търпимо и честно казано, като лека загрявка за следващия. Самото летище в Доха, толкова проверки имах от не-много-приятни-цветнокожи служители, че чак ме е яд, че не бях взел нещо незаконно, че толкова проверки да не са отишли напразно. И да, ще има доста нетолерантност от към раса в това писание. Ако не ти понася, може и сега да спреш да четеш. Без това се чудя, какво да напиша. И тук дойде преживяването за което всички говореха, но аз не бях се сблъсквал. Продължителния полет. 14 часа в самолет е малко странно. Да, дават ти някои неща за удобство. Не те оставят без храна. Обаче над половин ден да седеш почти на едно и също място, сякаш малко в много идва. И за да е пълна картината, нека се прехвърля към полетите на връщане. Петнадесет (словом)/15 (цифром) часа на път от Мелбърн до Доха. На отиване беше Доха-Сидни, забравих да кажа, което няма никакво значение за продължителността. 15 часа, защото някой заблуден беше се качил на нашия самолет, усетили се все пак служителите, обаче цаката е, че той има багаж, който вече е качен. Ходи търси такъв в самолет пълен с не-знам-колко куфари. Заради тази идиотия, без малко да си изтървем полета на връщане от Доха към София. На това отгоре, мястото където слизаме и гейта са в двата края на летището. Болен, само ми е тичане, но нямаше друг начин. Важното е, че всичко завърши благополучно. Между другото, почти всички се изпоразболяха, а при мен това доста си личеше. Което малко ме психира, дали случайно няма да ме спрат за полета. Е, мен ме пуснаха, но двама от групата не и хващаха други полети.

Тук и мястото да обърна внимание на летищата в Австралия, защото ако не стана ясно, бях на две – в Сидни на идване, в Мелбърн на прибиране. Проверки на почти всяко възможно място. Всичко е машинизирано, човешко участие минимум. Правят ти поне две снимки на различни места, като едновременно с това и ти дават документ, който трябва да предадеш на излизане от летището. А още преди да кацнеш, трябва да си попълнил едно специално картонче, без което забрави да влезеш. И то трябва много внимателно и старателно. И така си събираш един по един документи, минаваш през всяка следващата проверка, само да стигнеш до определената цел – било то пристигане или тръгване. Вода да имаш в багажа? Не! Честно, толкова вода отива в нищото сред тези проверки. От друга страна, и в Европа май предстои да става вече така, което от една страна не е много лошо. Пък и в един момент претръпваш, че ти падат гащите и всички ти виждат бельото, докато си чакаш щайгата с колана и другите вещи.

 

ХРАНАТА

 

Малко на посоки и хаотично обяснявам и разказвам, но определено храната беше доста специфичен момент от екскурзията. Толкова стекове и бургери не бях ял. Всичко с пържени картофи. Не ме разбирайте погрешно, вкусно беше, обаче всеки ден едно и също. Първата половината на престоя – стекове, втората – бургери. Като човек, който не яде особено много месо, без конкретна причина, а пържено почти не, не ми се отрази добре. Това, съпроводено с постоянната невъзможност за сън, смяната на климат, часова разлика, нямаше как да не доведе и до разболяване. Салати нямаше, като изключим когато имахме вечеря в телевизионата кула, където общо взето стоиш час и нещо и каквото може ядеш. Ядохме и кенгурско, което за мен не беше зле. Имаше вкус на дивечово. Естествено, „специалистите“ в групата казаха, че няма вкус на нищо и месо, което има нужда от сос, няма как да е хубаво. Далеч не беше първото нещо с което не бях съгласен с тях. И това е, явно фастфууда си е широко застъпен. А, забравих, последния ден, когато 100 часа чакахме да дойде време да отидем до летището, ядох и салата Цезар. Просто интресен факт, това е.

 

ДЕСТИНАЦИИТЕ

 

Тъй като съм голям умник, изтрих си файла къде сме ходили, а в групата във Вайбър вече няма как да го изтегля. Но основните две дестинации, където и нощувахме бяха Мелбърн и Сидни.

Леко отклонение ще направя тук. През цялата екскурзия местните гидовете говориха на руски. Да, вярно, че като изключим една двойка и 2 момичета, всички други бяха минимум по 10 години по-големи от мен, но за мен това бе огромен минус за цялата организация. Даже си беше направо проруска пропаганда. Да не говоря, че баш гидът ни по едно време ни затакова и ни остави в Мелбърн на едно рускинче – Ева. Очаквано, дъртите аграри и бекове веднага се залепиха за нея и взеха да показват къде видни, къде не знания по руски, като я разпитват. Особено впечатление направи съквартиранта ми, старазагорски бек с дебел ланец, заради който въобще не можех да спя и без малко да се стигне до физически конфликт, защото реши да се покаже какъв алфа мъжкар е. Същия, в момента в който жена му отиде на шопинг, веднага се залепи за рускинчето и взе да я разпитва за живота ѝ. Със спорна смесица между руски, български и междуметия. И да, бях стая с него, защото нямаше с кой друг, а жена му си беше докарала приятелка и врътката се намести. Та горкото Евче, къде се притесняваше и трябваше да се занимава с група от близо 40 човека, та и я налазиха.

Ще започна първо с Мелбърн, нищо че беше втори по ред град. Причина за това е, че първата вечер се загубих, а после се разболях и честно казано пълна мъгла са ми спомените и впечатленията. Да, направихме единия ден обиколка на града с бус, като спирахме на няколко места, като катедралата св. Петър, комплекс в чест на загиналите австралийски войници в ПСВ, Консерваторията и други бързи спирки. Пак казвам, мъгла ми е за Мелбърн и може нещо да не съм разбрал. Последната вечер трябваше да наблюдаваме парад на пингвини. Два часа път от Мелбърн до остров Филип, като по пътя успяхме да видим и кенгурата из полетата. Общо взето „парада“ представлява следното - сядаш като на анфитеатър, снимането е забранено и гледаш как пингвините излизат от водата на групички. Спорно начинание, тъй като излязоха няколко от кумова срама, колко да кажем, че сме видяли нещо. Не бих казал, че беше най-впечатляващото нещо, но все пак беше нещо различно. На връщане от там вече тотално ме удари болеста и така ме втресе, че почти не забелязах симпатичната мадама по приятна черна дантелена ношничка в асансьора, която беше слязла да си напълни вода от рецепцията. А да, пълнихме си вода в хотела в Мелбърн от едни кранове за бири до рецепцията. На следващия ден тъй като трябваше да освободим стаите към 11 часа, а автобуса за летището беше чак в 19 часа, общо взето имахме почти ден на разположение. Болен, неспал, леко не знаеш къде съм, тази ситуация не ми беше точно по вкуса. Но се възползвах да се прилепя към една двойка и да обикалям с тях, по-точно Ботаническата градина. Абе тежко си беше накрая.

Сега като си разгледах снимките, всъщност точно като сме били в Мелбърн втория ден/вечер, минахме през Великия океански път (Great Ocean Road) и 12-те апостоли. Все впечатляващи природни гледки. При първото, пътуваш и от едната ти страна се открива Тихия Океан. Няма да казвам, че като видя море и нещо трепва в мен. Друго усещане беше и при едни други условия, най-вече и хора, вероятно щеше да е изживяване веднъж в живота. А и те коментираха какво пране имат австралийците, а не красотата на гледката. Самия път е направен в чест на загиналите през ПСВ австралийски войници от завърналите се им техни другари. Естествено, не пропуснах да цопна краче в океана, чиято температура беше все едно на Крапец. Пак бахър, но окенски такъв. Пет минути киснене и десет чистене на пясък, все пак не съм писюр. Забравих да спомена, че направихме междинна спирка на нещо като фабрика за шоколад. Влизаш в магазина, а от едната ти страна може да наблюдаваш, как си вършат работата. Но това което мен ме впечатли особено много бе статуите в градинката пред магазина. Те представляваха кенгурата със сладоледи или други сладскарски неща. Всичко това е свързано с кампания против детското насилие, било то домашно, в интернет, в училище и подобни. За съжаление не снимах табелата, където е описано точно какъв е замисъла. Но идеята на кампанията е, че в цяла Австралия да има такива статуи които да запознаят хората с проблема и да се говори открито за това. Коментарите от нашите бяха: Бахти грозното. Няма смисъл да коментирам.

 Що се отнася до 12те апостоли, това са скални кули, които не са баш 12, а преди са се казвали по друг начин. Както и да е, както виждате в Австралия от всяка възможност правя туризъм. Тук и мястото да спомена, че доста от групата бяха възмутени, защо бием толкова път да гледаме неща, които може да видим в България. Останах безмълвен. Леко и ненацелихме и най-приятното време за подобна визита. Предния ден като пристигнахме в Мелбърн беше 44 градуса (не, не е грешка), което за мен беше райско, а за другите...бая пруфтене и мрънкане имаше. На другия ден, когато тръгнахме да обикаляме тези забележителности, беше не повече от 20. Още един фактор в полза на това да се разболея, тъй като бях само по тениска. Също така, споменатите аграри и бекове от групата него ден искаха да бият шофьора, защото температурата в автобуса не е както искат те. Честно, не знам какво искаха, много добре си беше. Също така, шофьорът докато ни е нямало чистил и изхвърлил празни шишета и чаши, които нашите си бяха скатали за вечерта да пукат. Голямо възмущение беше! Нерядко се чудих, какво правя там с тези хора, даже при споменатия конфликт със съквартиранта ми бек, беше ми казано, че на тези екскурзии си има правила и като не ми харесва, да не съм идвал. А когато му отвърнах, той какво прави тук, при условие, че само мрънка къде ходим, предизвика лек тътен в ценностната му система. Важното е, че си скатаваха манджата през деня и си я доизяждаха в стаите. Истински бохеми и буржоа!

Сега да се прехвърлим и към Сидни, където бяхме в първата половина на екскурзията. Както казах, затаковах си файла с програмата, къде сме ходили и сега карам на смътни спомени. Първия ден пристигнахме привечер и общо взето с няколко човека от групата направихме разходка покрай Операта и малко из улиците. След това се прибрах в стаята в очакване на спокоен сън. Както разбрахте, нито една вечер нямаше такъв, но като първа такава ми остана шока от хъркащия съквартирант. На следващия ден имахме автобусна разходка из града, а вечерта круиз покрай Операта. Посетихме Бонди бийч, аз така и не се престраших да си цопна крачетата във водата. Яд ме е, но това беше първото от поредицата изтървани неща, за които сега ме е яд. На следващия ден беше това, че изтървах да се снимам с коалите, защото тръгнах по акъла на единия от групата набързо да разглеждам зоопарка. А на последващия ден, изтървах бахти-бруталната-и-яка-заря до Операта, по случай празника на Австралия. Цял живот изтървам. Но да се върна към първия ден в Сидни. Тогава ядохме и вече споменатото кенгурско, а круиза около Операта беше нищо особено, но все пак интересно преживяване. После леко пообъркахме пътя и направихме близо час връщане към хотела.

Както стана ясно, на следващия ден бяхме сред животинките, по-точно Featherdale Wildlife Park. Като цяло, този ден се водеше, че ще посещаваме Сините планини. Та видяхме, каквото видяхме от животинките, не мога да отрека, че беше много интересно. Пак, както стана ясно, изпуснах да се снимам с коалите, но от друга страна, изтървах си картата за хотела, но един китаец ме дръпна и посочи, къде е. Благодаря му и му прощавам, че нападна да яде сурово едното кенгуру. След това се насочихме към Трите сестри, което не е сериал, а част от Сините планини. Също интересно място заслужаващо да се види, но повече като част от екскурзия, а не цял ден да му се отдели. След спорен обяд от към качества там, се насочихме към нещо като увеселителен парк. Нещо, което можехме и без него, но хайде, пак е вид преживяване, което друг път едва ли ще имаш. Вечерта вечеря в специален стек хаус. Приятно беше, след това малко разходка, като този път намерихме по-правилния път на връщане.

Следващия ден, по-точно 26ти януари, беше деня на Австралия. Един вид техния 3ти март, но без да се развяват руски знамена и да се благодари на братушките. Пък може да е имало и аз да съм пропуснал. Преди обяд беше посветен на обиколка на Операта в Сидни. Честно, това за мен беше най-очакваното нещо от цялата екскурзия предварително. И основателно. Останах много доволен, видях две от залите, което не винаги може да се направи от посетителите. Едната, голямата, си е баш залата, а другата, по-малката, е предназначена за балет и опера. Гидът ни там много добре и забавно разказваше, симпатична мургава (може би) австралийка. Хубавото преживяване леко бе замъглено от мрънканията и недоволството от групата, която влязохме да разглеждаме. Но това малко или много вече го засегнах в написаното до сега и няма смисъл. След като излязохме, пак си направих разходка покрай Операта. Леко се жмъцнах на една пейчица, която май към този момент не беше много разрешено да се сяда на нея, тъй като спираха разни лодки със специални хора, които трябваше да бъда на празненствата. Поседях малко на спокойствие там и се насочих към хотела с мисълата леко да поспя. Не се получи по една или друга причина (съквартирант!). Като междувременно ни пращаха самолетни билети за пътуването на другия ден към Мелбърн. Няма нужда да казвам, че баш моя гидът ни забрави да го прати. Не беше лоша жената, ама сякаш на айляк изкара пътуването. Като видях, че пак няма да ми се получи със спането, пак обиколка покрай Операта, като този път доста народ имаше и това леко ми уби кефа. Вечерта бяхме в въртяща се кула, която така и не запомних как се казва. Общо взето ядене на корем, нашите си показаха простотията. Отново спорно преживяване, но все пак нещо различно. Интересното е, че не може да седиш колкото си искаш там, а имаш час-час и нещо на разположение. Аз пак се прилепих към една групичка, насочихме се към Операта да гледаме баш зарята, но на пропусквателния пункт нещо ги изгубих. Сега, баш зрелищната заря я изтървах, но все пак изгледах няколко по-малки, които си бяха впечатлителни. Имаше си и концерт със специални изпълнители, като на големи екрани във водата всички можехме да го наблюдаваме. Всъщност беше наистина добре направено, но цялата тази навалица, а и леко нахалните китайци/дръпати, които без малко ще искат да ти се качат на главата, че да гледат и снимат, малко в много идва. Затова и реших да се прибера. Много тъпо беше, точно когато излизах от банята като чувах зарята. Явно не ми е било писано.

Общо взето това беше, тъй като на следващия ден пътувахме от Сидни за Мелбърн, а за там вече разказах как пристигнахме на 44 градуса, един час е полета някъде. Първоначално как бяхме в стая с едно легло, но после си разменихме стаите с тази на жената на съквартиранта. Приятна вечеря имаше, неприятно изгубване, психария и така.

 

ОБОБЩЕНИЕ

 

Въпреки всичко случило се преди, по време и след пътуването, важното е, че бях на дестинация, която вероятно друг път едва ли ще посетя. Да, не беше моето обкръжение и среда. Обективно, аз бях този който не се вписваше баш, въпреки опитите ми. Но в крайна сметка, на всеки светогледът му е различен. За едни е ядене, пиене, да си покажат цялата програма, за други друго. Все пак Операта в Сидни, The Great Ocean Road, животинките и другите природни специфични неща за Австралия, си струват донякъде неприятното цялостно изживяване. А и както казах, за доста хора това си е мечтано място за посещение и отчасти разбрах защо. Нещо което пропуснах да спомена, но пък за край също върви. Не знам какво правят с тези улици, но беше винаги чисто, особено в Сидни. Няколко пъти чистих с мокри кърпички обувките си и нямаше помен от мръсотия. Особено след празника на Австралия, когато се беше събрала огромна тълпа вечерта, а сутринта когато минах пак от там, все едно нищо не е било. Всъщност имаше и други интересни „небогоугодни“ неща в Сидни, но реших да не им обръщам внимание в този пътепис. Нека така да го кажа, определено е трудно в такъв град да останеш особено примерен. Пропуснах да кажа и че има повече от два вида тоалетни или пък това, че покрай океана никакви високи сгради няма. Някои от нещата като си сравниш с тукашните, малко тъпичко ти става, как може и да може, стига нещо да се иска да се направи. Но каквото било, било. Преди буквално месец се чудих какво и що ще е, а вече мина. Хубаво, лошо, бях и на другия край на света. Това е важното.

Няма как да не завърша с нещо традиционно австралийско :D