15 IX

Имах голямо желание да напиша нещо по случай началото на учебната година, най-вече от гледна точка да наредя сегашните учащи. Но от друга страна, преди няколко дни прочетох интервю със забравих коя поредна БГ застаряваща звезда с юбилей, къде тя/той (защо съм запомнил какво е казал/а, а кой/коя е, е странно…) казва, че сегашното поколение не е виновно, че системата е такава. Реално никой не е виновен, че той/тя като е бил/а ученик, са учили на газена лампа, а сега са забучили главите си в телефоните. И в това има много смисъл.

Като се замисля, моя първи учебен ден беше през 1994 г. - прясна, росна демокрация, топли, топли емоции от САЩ’94, една сивина се носеше във въздуха (и леко отклонение – годината в която, според някои, умряха блек метъла и грънджа). Тегаво време беше, въпреки че бях дете и колко ли съм го усещал наистина. Кабелната телевизия дори я нямаше още, мачовете от италианското първенство и филмчетата на Дисни в събота и неделя бяха най-големите събития. Последния ми първи учебен ден беше 2005 г., която като се замисля сега, беше по-близко до ’94 от колкото до 2017 г. Все още малко хора имаха компютри, а още по-малко нет, залите си процъфтяваха, да имаш телефон с мр3-ки беше бахти якото, макар че само година по-късно вече си беше често срещано. Хората си представяха, как като влезем в ЕС всичко ще блесне и тръгне. Дали е така, вероятно сам си се убедил и знаеш, колко е била грешна представата. Пък ако не смяташ, че е грешно…еми хубаво, честит ти айляшки живот.

И недей си мисли, че когато бях ученик 15 IX се смяташе от нас учениците за празник. Всъщност не мога да кажа, нито че беше най-чаканото нещо на света, нито че беше най-трагичния ден в годината. Особено като бях в гимназията, когато определено имаше за какво да присъстваш…но да не се отклонявам в едни други откровения хахаха. Просто сега системата е друго, времената са други, за което намесените в нея не са виновни. И докато преди 15 години, без проблем можеха да те отстранят, да те оставят на повтаряш или да те наредят на родители ти, които все още не гледаха на нарконизираното си дете-алкохолик, като на ангел, сега всяко дете е ценно, не за класа, а направо за цялото учебно заведение. Тогава системата куцаше, а сега направо не може да върви и всякакви положителни мисли, че това може да се промени, може да се сравни с телешки възторг, въплътен със погледа на същото животно.

Единственото хубаво на 15 IX е, че поне го няма лицемерието на 24 V, защото тогава е доста по-подходящо Divided we stand на Darkthrone, отколкото Един неразделен клас, но това е още една друга тема, за която може би ще си помисля да напиша нещо, но до тогава има Сбор и още много простотии за Пастир, но пак се отклоних…Така че, как да го кажа по-точно, учениците в момента не са виновни, че са такива, стара мисъл е, че всяко предишно поколение мисли следващото за по-некадърно и неможещо, макар че има и истина в това. Те просто са жертви на своето време, както всеки е бил такъв, когато е бил ученик. Сега ще си пусна School, но на Fear Factory, не на Nirvana, просто защото беше от моето гимназиално време, когато „събаряхме“ на този албум на FF. А и ще си я пусна, защото снощи пих един стар компот от круши и сега…пак се отклонявам…

Paradise Lost – Medusa (2017)

Това е третото ревю на нов албум на Paradise Lost за последните 5 години, което пиша, така че този път няма пак да обяснявам, как ми е мечта още от началото Nick Holmes пак да прави ревящи вокали, а съм прослушал групата когато издадоха Host (1999). Ще процедирам по друг начин, с лека историческа справка:

1997 г. – излиза One Second, т.е. един вид тази година има 20 год. юбилей. Ако до тогава старите фенове все пак са имали някакви надежди за завръщане към звученето от първите два албума, тук вече всичко умира. Icon (1993) и Draconian Times (1995) са чудесни албуми, сега вече са класики, но с тях популярността на групата нараства, а заедно с промяната към готик/дуум звучене, очакванията са големи. И тук се появява вече споменатия юбиляр. Звученето вече е трудно определимо като метъл, по-скоро уейв, с влияние от групи като Sisters of Mercy, и пълен с хитове, макар и някои леко кахърни като Say Just Words, Mercy, One Second, Lydia, Blood of Another и т.н. Групата привлича нови фенове, някои от старите им се понравя промяната, а други вече тотално отписват групата. Бъдещето изглежда светло.

2007 г. – но бъдещето всъщност не се оказа особено светло. Периодът 1999 г.-2005 г. за редица фенове е най-слабият им, макар че трудно някой от албуми от този период, може да бъде определен така. Да, със Symbol of Life (2002) дори и на мен ми доскучаха и смятам албума за слаб. Самата групата признава, че това е най-тежкия им период и са били пред разпадане. През 2005 г. издават Paradise Lost (2005), по мое му чудесен албум, в който вече се усеща лекото завръщане на звученето от средата на 90-те. За съжаление времето не беше най-правилното и подходящо за този албум. Но следващия – In Requem излиза в точното време и място. Звученето отново е като през средата на 90-те, отново са пуснати дълги коси, или поне от тези от групата, които имат тази възможност. Песни като The Enemy и едноименната напомнят за най-добрите дни на групата. Позитивните ревюта преобладават, популярността отново се завръща. По това време и при интервютата за излизането на следващите албуми, групата нееднократно казва, че издаването на Host (1999) е било грешка, въпреки, че не смятат албума за слаб. Nick Holmes тотално отрича всяка възможност за връщане на ревовете си в музиката на групата, тъй като вече не може да прави такива вокали, а и не са му интересни. През 2011 г. Greg Mackintosh създава Vallenfyre, където звученето е олдскуул дет метъл от края на 80-те/началото на 90-те и е посветен и повлиян от смъртта на баща му.

2017 г. – вече сме в наши дни. Vallenfyre вече имат 3 албума, вероятно повече нищо ново няма да издават, или според последните изказвания на Mackintosh ще е така. През 2014 г. за огромна изненада на всички Nick Holmes се присъединява към дет метъл супер групата Bloodbath, че и албум издават, който по никакъв начин не отстъпва на предишните им. Със следващия си албум The Plague Within (2015) дет метъла отново се завръща в звученето на групата, за радост на старите фенове и за нетакава на феновете на нещата от края на 90-те и началото на XXI век. Интересът към групата се повишава и все на повече фестове за сред хедлайнерите или водещите имена. На 1 септември трябва да излезе и новият албум Medusa. Обаче благодарение на пиратите, той изтече над месец по-рано.

След тази не толкова кратка историческа справка, сега да се насоча направо и към новия албум. Той е идеалния пример за това, как искаш нещо да се случи и след като се случи, оставаш в едно такова странно състояние и си викаш, вярно че го исках, но май не съм искал точно това. С това предълго изречение се надявам, че съм станал сравнително ясен. Тук е всичко, което исках да чуя отново в един албум на Paradise Lost. Nick Holmes реве, даже по-голямата част от вокалите са именно такива и мога да кажа, че наистина много добре се справя. Китарите стържат, дет/дуума властва, темпото е максимум средно. Групата звучи тежко, ама наистина много тежко. И докато слушаш албума, усещаш как сякаш звучи равно и с почти нищо не изпъква. Не че е слаб или скучен. Точно обратното, Blood & Chaos е потенциален концертен трепач, следващото Until the Grave е дет/дуум от най-висока класа, както може да покаже само група като Paradise, а и песните като The Longest Winter, From the Gallows и едноименната трудно биха минали са слаби, стотици групи биха продали душата си да имат такива в албумите си. Обаче липсва онази лепката мелодия от предишните албуми. Онези сола, който раздират душата ти. Онези чисти вокали, които просто веднага ти влизат под кожата и ти се запечатват в съзнанието, макар че на живо трудно се получават.

Пуснах си предишния албум, за да сравня все пак дали има някаква промяна в звученето или просто търся проблем от никъде. И за съжаление установих, че именно това, което ми липсва в новия албум е проблема. В този от преди две година, точно това равновесие между чистите вокали и върналите се ревове го правеше интересен. Мелодията и солата си ги имаше на едно с здравите рифове.

Че албумът е силен, силен е. Че е качествен, както винаги, и това е така. Обаче сякаш групата изгуби част от интересното си звучене при това връщане към миналото. И ако до 2012 г. всичко си беше ок, всеки албум надграждаше предишния и звучеше интересно, сега вече малко досада взе да се влива в музиката им. Така или иначе, това ще е един от албумите на годината, и всичко това е казано от гледната точка на голям фен на групата. Затова и оценката няма да е най-високите. Явно пътят към завръщането на старото звучене беше по-интересен от самото завръщане. Но пак е по-добре от това, което правят Anathema…

Оценка: 7,5/10

10 причини поради които харесвам, незнайно защо, Mastodon

Ето че мина почти половината година неусетно (бел. авт. – докато се наканя да го публикувам, мина и месец отгоре). Причина за това писание няма, но след като преди няколко дни си пуснах последния/новия албум на Mastodon, се замислих „коскуджамите, защо ми харесват“. Безспорно той е албумът на годината към този момент, а и трябва да се има предвид, че досега има много силни заглавия, и като количество, и като качество. Особено при дет метъла – Obituary, Vallenfyre, Gods Forsaken, Hour of Penance, Memoriam, че и ненапълно влизащите в категорията God Dethroned и Lock Up. Освен това Wode, Pyogenesis, Carach Angren, Ajattara и поне още други, но за всичко това ще стане въпрос живот и здраве след около 6 месеца, а и предстоят албумите на Paradise Lost и Dimmu Borgir (стига пак да не се направят на важни…), а и кой знае още колко знайни и не знайни неща.

Но да се насоча към предметът на това безпричинно, а и леко безсмислено писание:

-          Солата – който и да е от последните им 4 албума да си пуснеш, ще се убедиш в това. Колко и не „в час“ да изглежда Brent Hinds, толкова солата, които прави са направо влизащи под кожата и заразителни. Много от навлечените в кожи, вериги и други подплати, претендиращи за истински метъл, не мога да достигнат подобно звучене. А и не им и трябва де…;

-          Многогласията – заедно с отдалечаването от слъдж звученето от първите албуми и солата, това е третото нещо, заради което ги обвиняват, че едва ли не звучат поп и са се продали. Няма смисъл да го коментирам, само ще кажа, че от както барабаниста им Brann Dailor започва по-сериозно да се включва вокално, групата дръпна наистина много напред. Точно многогласията и солата дават голяма пространственост на музиката им, и това толкова те запленява, че просто няма как да не си ги пуснеш и пак, и пак, и пак…;

-          Имиджът – гледаш ги по клиповете и снимките, „какви са тия“, единия прилича на реднек…чакай…не само единия, брадати, шарени, на моменти сякаш с пижамите са излезли, че и рошави и викаш, тези трябва да са някакви кънтри хипстъри със сериозно влияние от сърф рока. И после си пускаш нещо тяхно. И да, оставаш с отворена уста и пръст в…тук вече мога само да предполагам;

-          Простотията – клипове, фотосесии, случайни снимки, сякаш колкото и сериозно и възвишено звучи музиката им, толкова самите те ги гони простотията. А и харесват котки, което от моя гледна точка си е огромен плюс хаха;

-    Прогресив като музика – винаги съм си мислил, че реално връзката между прогресив и прогресивност, трябва да е силна и голяма, което може би е и причината, че за прогресив смятам групи като Arcturus, Enslaved, Opeth (добре де, звученето им до преди десетина години) и подобни, а Dream Theater не. Да, в първия албум трудно се откриват прог влияния, но от Leviathan (2004) насам постепенно, но със завидно постоянство се настаняват в музиката и така до 2009 г., когато вече направо ги определяха като прогресив, което важи и до сега. Без да звучат мегаломански, изкуствено мащабно, мастурбаторски, без живец, те са прогресив именно заради прогресивността си;

Клипът на Asleep in the Deep от Once More 'round the Sun (2014). Видно доказателство за много от описаните причини.

-      Прогресив като концепция – първите им 4 албума са за елеметите – огън, вода, земя и етер. Последния/новия е вдъхновен от борбата с рака на майката на китариста Bill Kelliher, която за съжаление почива. Всъщност концептуалната нишка винаги е била част от творчеството им и по някакъв начин ги доближава до големите прог групи от 70-те. А за повече за графичната част, прочети следващата причина;

Цялата обложка на Leviathan (2004), видно доказателство за следването на концепция в музиката и обложките им

-          Обложките – честно казано  The Hunter (2011) и Once More ‘round the Sun (2014), трудно мога да кажа, че са ми особено любими. Всъщност първия даже не е обложка, а дървена статуя. Тук повече се отнася за албумите до Crack the Skye (2009) включително. Т.е. за всички обложки, които е направил за тях Paul Romano. Толкова много детайли и скрити неща, наситени елементи и цветове, че дори и далтонист като мен, остава безмълвен. А и обложките винаги са важни, няма значение, какво се говори;

-          Влиянията, които имат и благодарение на тях не ти се налага да слушаш – сериозно, на кого му е нужно да си пуска ранно 80-тарски албуми на King Crimson или AOR неща като Boston, че и Rush, само за да разбере от къде групата се е вдъхновила и да чуе само част от елементите на звученето ѝ. Всичко си го има при тях в нужната смес. Е, вярно, това го казвам, защото не ми пука за 70-те и малко по-малко за 80-те, ама наистина, на кого е нужно…;

-          Няма нужда да взимаш „забранени“ вещества, музиката им е достатъчна – лично аз никога не съм имал досега до такива неща, но и без тях си имам бъговете. Че на моменти музиката им звучи толкова извънземно и/или неземно или странно, че влизаш в някакъв филм/състояние и без да си се „подпомогнал“;

-       CRACK THE SKYE – вземете всичко изброено от горните и ще получите шедьовъра им от 2009 г.. Не рядко съм изразявал крайните си предпочитания към този албум, но наистина той е нещо трудно описуемо с думи, а и е творческият им връх за мен, който не само ги изстреля много нагоре, а и ги отдели от много други групи, течения, стилове и т.н. И преди него си бяха доказали качествата и че има нещо по-особено я тях, но след това се утвърдиха като лидери. А и не подлъгаха да използват същата формула след това. Абе просто го чуй, един от най-значимите албуми последните 10 години.

И така, това беше хвалебственото ми слово за групата. Има някои неща, които не са характерни за природата/натурата на човек, но по някаква странна вътрешна причина му се нравят. Отчасти ги разбира и осъзнава, но онази първата искра, която запалва тази страст, ако мога така да го определя, са някак потайни и неразбираеми. Но стига дълбокомислени слова, в крайна сметка, човек харесва неща, които му се нравят, колкото и понякога това да е нелогично и странно. Та така.

Just close your eyes

And pretend that everything’s fine

Just close your eyes

I’ll tell you when

Love Will Us Tear Apart

Любовта е част от живота на всеки, а и много често дълбоко несправедлива. Къде ще се влюбиш до уши в някоя пача, къде пък някоя пача ще се влюби в някой михлюзин. Такъв е живота, несправедлив и жесток. Та с други думи, добре дошли във втора част за житието и битието на котарака Жозефин. Този път в история се включва и котарачката Бешамел. Кръстена е така от стопанката си баба Параскева, в миг на прозрение, когато е гледала любимото си кулинарно шоу на Иван Звездев. Макар и да не знае какво представлява, тя си представя френската Ривиера, Прованса, как топлите ветрове веят къносаните ѝ букли, а някой засукан френски дядо ѝ говори страстни слова. Пък и да не страстни, да са как го боли къча и да се оплаква от футболни травми, на френски вероятно пак ще ѝ звучат така. Но нека се насочим към самата история:

„Ето го и Жозефин! С тази козина съчетаваща цялата палитра от есенно-ръждиви нюанси, тип опадали листа от лозята, съчетани с последния топъл повеи, леко разклащащ все още небраните ябълки. Тази грациозност, тази финност, тази походка…и ах, този премрежен поглед (бел. авт. – няма какво да се лъжем, погледа си е заспал). Да, поотъня му опашката, но все ме взима в плен, когато леко помръдне крайчеца ѝ. Ах. Жозефине, защо си едновременно толкова далеч, но и толкова близо. Сърцето ми от лед да беше, ти в пламъци щеше да го обгърнеш. Не е любов, а гибелна наслада, това което чувствам към теб. Но защо…ах, защо, не си тук до мен, а отвъд мрежата? “ – Бешамел

„Бешамел пак ме гледа от съседската градина. Какво точно намира в мен и аз не знам. Оръфан съм, отъня ми опашката, лешпер съм. Лесно ще я закова, ще я заведа 2-3 пъти в съседката маза, ще й покажа това-онова, я някое тънко мезе, я някое прясно млекце. Ама като се знам, ще пия една-две купички мляко и не знам какво правя. А както казваше татко, стария черно-бял котарак Спас:

-        Жозефине, мърда такава, с такава, стига се дръгли, а ме слушай! Сега, запомни нещо от мен, правиш-струваш, внимавай като задяваш котките, макар че с твоя чар и Дочка общата няма ти пусне, ама както и да е. Ще направиш някой простотия, после като ти дойдат минимум 5 котенца на главата, какво ще правиш? А? А? Мълчиш, я, от къде да знаеш, на кой си се метнал такъв, майка ти свястна, аз бивам чат-пат, братчетата и сестричетата ти изловиха къде що има мишки, а ти…Та, като ти дойдат на главата, с какво ще ги храниш, къде ще ги подслониш? То да не е хвърляй и бягай, ти мен не ме гледай. Не че ми е за теб, язък за котарачката и безперспективното бъдеще на котенцата. А и няма какво да се лъжем, по-добре да не си продължиш семката.

Мисля да се вслушам в съвета му, все пак няма какво да се лъжем, имаше право. Пък може да се изведа на среща, колко да се похваля пред другите котараци, само ще пощипвам, а за нещо по-сериозно ще си бия камшика. В това поне съм добър, да се измъквам мазен, мазен като пиперена бъчва. А, стопанина излиза да ми дава да ям! Че за какво си мислех? Ъъъ, няма значение, едва ли е било важно. Манджата преди всичко!!!“ – Жозефин

„Наблюдавам всяко негово движение, всеки негов дъх, всяко леко помръдване на мръсните му нагризани уши. Ах, как само грациозно хапва долнопробните кренвирши! Все едно е от френската аристокрация. Ами да, с това име, което толкова подхожда на изисканата му натура, с какви други маниери да е. Все едно яде с нож и вилица. И без хляб. Ах, как мразя този хляб, всеки котарак се пробва с предложението „искаш ли да ли да те почерпя с люляковски хляб прясно потопен във вчерашна манджа?“. И после ме поглежда с шавлив поглед. Всъщност какво ли не бих дала и Жозефин да ме погледне така. Тази любовна мъка, как само раздира душата ми! Тежко е бремето на несподелената любов!!!“ – Бешамел

„Бешамел пак ме гледа докато ям, а аз се притеснявам като става така. Не ме разбирайте погрешно, може да съм какаванин, ама и аз си имам своите стресови ситуации. И не, че не мога да ям, ям, че и ушите ми плющят, ама просто не мога да се освинвам и да гълтам като мисирок, което бави времето за ядене, съответно бави и времето, когато ще се излегна като рязан заек под ябълката. Вероятно това ѝ прави добро впечатление, при условие, че съседските котараци все ходят омазани в някакви буламачи и се облизват като преяли котараци…всъщност те са си такива. Преди няколко дни от куртоазия я поздравих през мрежата „Шей, Бел, как е?“. А то после падна едно въргаляне в копъра, търкане в лука, пърхане с мигли. Принципно вярвам на баща ми, че моя чар, ходи го търси, ама за секунда си помислих, че май имам такъв. Взема наистина да ѝ предложа да направим едно алайче из мазите наоколо, барем ми се вдигне малко репутацията, макар че как ли се вдига нещо, което го няма. Но стига толкова, че много стрес пак ми се насъбра. Ще се донаям пак, ще се поовъргалям малко по топлия цимент, ще ударя един кратък сън за 4-5 часа и после ще го мисля.“

А какво става след поредната зимна дрямка на Жозефин посред лято, ще се разбере в следващата част. Освен ако и мен ме хване неговия мързел.

Личния ми хит за миналата седмица:

Алкохолните изпарения на Еден

Да, заглавието е странно, но може би сте забелязали, че има хора, които са страшни писюри, обаче стане ли въпрос за нещо свързано с ракия, стават с толкова изтънчени и нежни маниери, че все едно са от френската аристокрация. Та за един такъв случай ще бъде разказан сега, този от гледната точка на котарака Жозефин (които от друга страна е герой от един друг кратък разказ):

„Стопли се. Още повече ми отъня опашката. Никога не съм се хвалил с особена активност, а и не съм се мъчил да се опровергая. Но този ден собственикът дойде със сина си и ми развалиха рахатлъка. Голям стрес последно време, 20 часа сън не мога да събера за един ден. Та преместих се аз от шарената сянка под лозата към шарената сянка под овошките, пък и малко да се поовъргалям из доматите, а защо не да ги препикая. После защо ставали толкова вкусни! Та запътиха се те към мазата. Място толкова странно и окултно за нас дебелите и мързеливи рижо/бели котараци, които към този момент са просто отънели и мръсни от въргалянето, не че не си поддържам личната хигиена, справка споменатата вече ябълка, одраска с годините, съответно и тези, които сме я драскали сме понесли удара на време под формата на гумен галош…ъъъ, загубих си мисълта, странно приказлив съм за мързелив котарак. Че идеята ми беше да обясня, че мазата е странно място за нас котараците. Много мои предци са поемали поход до там с цел да омажат мустаците с нещо месяно, но и много от тях са били изхвърляни от там с фалц на който би завидял всеки футболист от Реал или Барса, И не, недей пита от къде един котарак знае за тези отбори, просто си знае. Това е!

Реших да проявя малко активност и се преместих до там да гледам какво се случва, пък знае ли се, може и да намажа нещо. Естествено, не очаквах това да е малка зелка от все още неизхвърленото кисело зеле, забучена в главата ми, но е така, животът постоянно носи изненади. Собственикът ме видя и каза нещо, но не разбрах похвала ли беше или обида. Но аз не съм обидчив, приемам нещата от живота радушно. Та загледах се в техните занимания. За изпаренията при които човек да го е страх да не гръмне нещо, няма да говоря. Пък и не съм човек все пак, така че нямам страх…освен от една дървена сопа и споменатия гумен галош, но това е риска на професията котарак-лешпер. Синът не проявяваше особено заинтересованост или поне не колко собственика, но се включваше в дейността. По едно време се извадиха колби, термометри, бъчви и други оръдия на себепроизводството на домашна ракия. В главата ми изплуваха образи от учебниците, където показваха алхимиците. Та дори и те не можеха да се сравнят с дейността поета в мазата. То преливане, писане, местене на ракията от един съд в друг, смесване, избистряне, определяне на цветовата гама. Естествено, всичко това съпроводено от видно количество попръжни, удари в различни обекти и разкази от едно време, най-вече за казарма и какво знаят сегашните млади. А по едно време острия ми котешки слух, който чува шумолене на торбичка пълна с кайма 60/40 свинско/говеждо, вадена от фризер от втория етаж на къщата от другата страна на улицата, от разстояние километър и нещо, чу да се разправят нещо за вампири и как ако вампирка, ако роди момиче, то няма да е вампир, а само ще пренася заразата. Съответно коментар след това съпроводен с нова доза попръжни по повод жените. Съчувствено помърдах гурливи уши с знак на съгласие. Взеха да говорят, как се точи като олио и е направо райска течност. Не ме разбирайте погрешно, и аз обичам ракия или най-вече, когато започнат да я пият като колят прасето и се заблеят в приказки, а аз издебвам да скоча като леопард върху газела към разпарчетосаното прасе…или просто мръхтя и чакам нещо да падне на земята. В този момент се замислих за Еден, теологията, как всъщност светът се върти около това, папоцезаризма, цезаропапизма, великите сили през вековете и как развалиха котешката храна. В този момент сякаш от нищото, една туба се забучи в муцуната ми. Голям смях, голямо чудо! Не знам от алкохолните изпарения ли беше, от изначалната им простащина или просто ми гледах сеир, ама им теглих една румънска псувня и пак отидох на шарена сянка. Уморих се! Много мислене за космопологията падна днес. Май огладнях… “

ЦИНИК

Преди да започна, първо искам да кажа, че този блог (глог?) го направих да си пиша моите работи. Къде весели/забавни простотийки (или опит да бъдат такива), къде, да не кажа главно, мнения за музикални албуми, които ме вълнуват, естествено от почти крайна субективна гледна точка (и пак - субективна). Място, което да си е изцяло мое, където може и публикациите ми да имат и 5 четения, но си знам, че никой няма да ми ги променя, трие и други такива, както беше в един друг, пряко свързан с вече несъществуващото списание Про-Рок или по-точно направен от част от хората от форума на списанието. Това писание ще е сравнително сериозно, а на мен сериозността не ми се отдава особено, така че за напред едва ли ще си тръгна да пиша подобни неща. Но да започвам по темата.

Ако сте някакъв умопобъркан музикален фен, живеещ в друга реалност, нежна и ранима душа, която претендира, че е либерална, но всеки, който не споделя мнението ти, веднага е заклеймен, бе като цяло си гивизе с претенции, по-добре спри да четеш до тук. А ако си фен на Chris Cornell, може тотално да забравиш, че си чел до тук, но ти така или иначе няма да ги прочетеш или поне най-малкото да си осмислиш.

Всичко изписано от тук до края, по никакъв начин не е свързано с него, със смъртта му или каквото и да е…всъщност не мога да измисля трето, а винаги трябва да са три, жалко. Не оспорвам, че имаше талант, създал е влиятелни албуми, част е от една сцена и времена, които са променили и повлияли хора, мода, мислене, светоусещане и т.н. Няма да тръгвам да го определям като велик, защото всеки човек си има някакви качества, които ако има желание може да впрегне за нещо добро и градивно. Не смятам, че копаенето е по-ниско от това да измислиш една песен, но това е друга тема.

Забелязвам как през последните години много фенове започнаха едва ли не да спекулират с фенството си. Къде защото са имали някакъв контакт с някой музикант (за 5 секунди), където защото си мислят, че щом го слушат от балдър години, едва ли не си пият ракията с него. За неосъществени мокри сънища не фенките няма смисъл да отварям дума, пределно ясно е. Да казваш, че някой на хиляди километри е бил част от живота ти е мега глупост. Да казваш, че животът се е преобърнал и потъваш във вселенска мъка е мега глупост на квадрат. Да цивриш по една седмица, че някой, независимо колко велико нещо е създал, му се е изпържил мозъка от години употреба на какво ли не, е мега глупост на кубик. От друга страна, да казваш за обикновен човек, че е бил психически слаб и неуравесен, само защото е сложил сам край на живота си, а когато някой който едва ли не го имаш за идол и гуру-сач го направи, казваш, че само силна личност би направила подобна стъпка е лицемерие от най-долен тип. И като казах идол. Да, животът в измисления свят на всеки е по-хубав, но да си правиш какъвто и да е идол е глупаво и символ на слабост (това малко като от божа заповед прозвуча…).

Хора (въпреки, че знам, че няма да го прочетете), спрете с изкуствена и позьорска мъка! Да, има хора, които повлияват върху личностното развитие, къде с идеи, къде с музика, къде с мнение по някакъв въпрос. Но свалете изкуствените ореоли от изкуствените си герои. Живейте тук и сега. Няма лошо да се почете личността на един творец, който си заслужил славата и парите. Обаче първо се замислете, колко обръщате внимание на близките хора до вас. Роднини, родители, приятели, познати, щях да кажа и колеги, ама…Имам чувството, че ако на някой от тях се случи нещо, няма да се изреват толкова сълзи и да се отдели и наполовина толкова мъка в душите ви. Това жалване и виене е изкуствено, правете граница между реалност и фикция. Първо вижте реалния свят, реалните проблеми, реалните хора, пък после се потопете във фикцията. Вечерта налейте си питие, пуснете си музиката, насладете се и това е. Жалко е, че млади и талантливи хора си заминават, но е жалко да роните крокодилски сълзи. А сега ще си пусна Type O Negative…ей, така без причина

Mastodon – Emperor of Sand (2017)

Забелязах, че някои фенове/слушатели след пускането на първите песни от албума бяха недоволни, как групата вече звучала еднакво и нищо ново не представяла. В този момент се замислих, че може би шедьовъра Crack the skye (2009) наистина много вдигна летвата и очакванията на феновете. И именно албумът, който трябваше да го последва ще е този, който ще определи посоката им на развитие. А те направиха албум точно обратен на концептуалния им връх от 2009 г.. The Hunter (2011) беше силно песенно ориентиран и даваше глътка свеж въздух след поредицата концептуални албуми. Следващия – Once More ‘Round the Sun (2014) продължи тази линия, като даже вече имаше мнения, че много са се олекотили и едва ли не поп са станали. Именно и заради това реших отново да си ги пусна. Да си припомня какъв път извървя звученето им от 2011 г. насам. И мога да кажа, че нито един от двата не може да мине за по-малко от определението „много силен“. Наистина след вече нееднократно споменатия албум от 2009 г., следващия леко олеква, но това е просто спиране за миг, оглеждане, малко забавяне на темпото и отново засилване със следващия.

Emperor of Sand продължава възходящата линия поета от преди 3 години. Да, отново има песен, която много обвиняват, че звучи поп – Show Yourself. Но групата винаги е притежавала онази кукичка, която хваща слушателя и задържа вниманието му. Песента наистина е поп, но в положителен и добър смисъл, а и не дразни, макар че само определение „поп“ поне от 15-тина години не се свързва с нещо добро. За феновете, които им липсва Crack the skye преспокойно може да си припомнят това звучене със Sultan’s Curse и закриващия епос Jaguar God. Личните ми фаворити са Precious Stones, Steambreather, Clandestiny и Andromeda. Има някакво много странно слънчево, дори лятно настроение в тях, което дава едно спокойствие и небрежност, ненатовареност, когато си пиеш бира на плажа, а от морето подуха лек ветрец, а на теб не ти пука за нищо. И да, знам, че албумът засяга неприятна и тежка тема като ракът, обаче просто такова настроение струи от музиката в албума. Отново има гост-музиканти, традиционния Scott Kelly (Neurosis) в Scorpion Breath и Kevin Sharp (Brutal Truth) в споменатата вече Andromeda. Първата не е сред най-отличителните песни в албума, което не я прави слаба, докато във втората силно заразната мелодията странно добре си контрастира с вокалите на една от най-култовите грайнд групи. Всъщност всяка от песните заслужава да се спомене, защото реално отбиване на номера или песен за запълване на време няма в този албум.

След 12 години от както си чух за първи път, Mastodon отново доказаха, че няма как да ме разочароват. Макар че винаги ми е било странно, как група с такова звучене, което е принципно далечно от най-любимото ми, с времето постепенно от харесване, стана ми любима, а сега даже направо са ми слабост. А, забравих да кажа, че старото лого отново се завърна или поне поредната негова модификация, а и обложката напомня на тези от преди 2009 г.. Не давам максимална оценка просто защото класата им е толкова висока и са влезли под кожата ми, че може и леко да надценяват качествата на албума. Пък и този пусти Crack the skye… А дали ще е албум на годината? От много работи зависи, но към този момент реална конкуренция не се очертава*

Оценка: 9/10

*Драги Боргири, хайде мамини сладки, напънете се малко за този прословут нов албум….