1349 & KHOLD – Тогава и сега

 

Времето тече безпощадно понякога, особено що се отнася за музика. Сякаш с едно щракане на пръстите някои групи от нови и надежди за сцената/стила, се превръщат в вече наложили се имена с натрупана фенска маса. Такава, която очаква от тях никога да не се променят и вечно да държат нивото си. Много често остават разочаровани. Преди 20 години, т.е. 2004 г., Khold и 1349 бяха сред най-големите надежди в блека. Какво се случи тогава, през какво минаха и къде са сега, това е целта на това писание. Нека започвам.

 

2004

Връщаме се 20 години назад в годината, която отбелязва десетгодишнината от избухването на норвежкия блек и всички събития, музикални или не, съпроводили това време. Сцената и групите вече са на съвсем друго ниво. Immortal и Emperor са се разпаднали, а и без това феновете им на първите им неща са разочаровани от последните им албуми. Mayhem отново са се събрали, но култът De Mysteriis… ще хвърля сянка върху всяко нещо което направят. А и самата група тръгва към по-различно и авангардно звучене.  Satyricon едва ли не са предали всички ценности на стила. Enslaved и Borknagar завиват в прогресив посока, а Arcturus, Ulver, Dodheimsgard и The Kovenant направо излитат в космоса с авангарда си. Дори вечно замръзналите Darkthrone вече са променили звученето си към блекенрол. Dimmu Borgir са на върха и в най-голямата си сила. Естествено, те и Cradle of Filth са обвинени за най-големите предатели и продажници, макар че първите издават най-екстремния си албум вероятно, а англичаните към него момент вече имат толкова малко общо с блека, че трудно да се свържат в едно изречение. Около Gorgoroth се шуми повече заради скандали отколкото за музиката, която правят. Нещо което ще стигне върха си след 3-4 години. Феновете ронят крокодилски сълзи за „онова време“ и „Как блекът е умрял 1994 г и от тогава е тръгнал цирка“. Въпреки това има вълна от групи, които си спазват класическото звучене и традициите на стила – Koldbrann, Tsjuder, Urgehal, Sarkom, Nebular Mystic, Mord, Krypt и т.н.. Името на Taake все по-често се споменава, стоящите до този момент в сянка Ragnarok и Carpathian Forest също издават силни албуми, но феновете все така се оплакват, че нищо хубаво не е излязло от 1994 г. насам. Все пак няма как да не кажа и лично ми мнение. Голяма част от споменатите класически групи, ако не най-силните, то поне най-интересните си албуми издава тогава. Да, младежкия плам и енергия ги няма, но покрай съзряването си те направиха албуми, които си струват да бъдат изслушани и ни най-малко нестоящи в сянката на направеното през 1994 г. А албум като този на Thorns, още с издаването си се превърна в класика и пътеводна светлина за немалко групи.

Но в тези смутни времена две групи изпъкват пред другите – 1349 и Khold. Всъщност трябваше да са три. Orcustus е група нееднократно споменавана и препоръчвана от музикантите за фенове, които им липсва „онова“ звучене и атмосферата от ’94-та. А и бяха замесени култови музиканти. По една или друга причина групата издаде само няколко EP-та и един албум, а след това се разпадна. Култовия статус остана, но възможностите за нещо по-големи бяха налице. Сега да се върнем към основните две. Khold и 1349 малко или много възвърнаха онова усещане на времето преди мелодията, клавирите, женските вокали и чистия звук, все неща, които аз не смятах, че са развалили стила. Всъщност и при двете група звукът си беше много добър и чист, което е основната разлика с некро звучене от миналото. Отново се бяха върнали обложките с музиканти от групата, някои от тях черно-бели или в тъмни нюанси. От една страна Khold върнаха феновете към класическите Darkthrone албуми. Текстове на норвежки, бавно или средно темпо, рядко бързо, зацикляне на един, но супер запомнящ се риф. Да, звучаха по-близко до блекенрол звученето на Darkthrone от XXI век, отколкото до това от средата на 90-те, но в случая това бе плюс. От друга страна 1349 бяха по-близко до звученето на Mayhem, ранните Immortal и Satyricon. Повечето време бързо темпо, бластбийтове, нерядко трашарски рифове, леко замазан вокал. Мелодия и груув тук не търсете, живо пиршество на агресията и скоростта. Някои ги определяха като „норвежкия отговор на Marduk и Dark Funeral“, нещо което никога не съм го мислил и показателно, колко плитко се гледа на северния блек. И като казах Satyricon, двете група бяха силно свързани с тях. Барабанист на 1349 е Frost от Satyricon, а първите албуми на Khold са издадени от лейбъла на Satyr от Satyricon – Moonfog, а и са правили общи турнета вторите.

През 2004 г. 1349 издават Beyond the Apocalypse, а Khold – Morke Gravers Kammer. Издания които затвърждават името им и че неслучайно са хвалени и от медиите, и от музикантите. За мен албумите, които издават през следващата година (2005 г.), съответно Hellfire и Krek са по-силни, но точно тези издадени преди 20 години, показват, че не се говори за еднодневки и имат бъдещето. А какво е то, как се развива нещата и до къде стигнаха тогавашните надежди за възраждане на норвежки блек, ще се види в следваща част от това писание. Именно след 20 години, т.е. в наши дни.

 

2024

Вече сме в настоящето, а споменатите групи са със стаж по около четвърт век, т.е. отдавна не са млади надежди. А бъдещето не се оказа толкова светло. Khold къде уж се разпадаха, след това издаваха албум, после пак взимаха почивка, общо взето статусът им не беше особено ясен. Музикално продължиха посоката си без особена промяна. Може би малко посмекчиха звученето и вече я няма остротата и агресията на първите албуми, но и не направиха нещо, което може да се нарече лошо. Тази година издадоха Du dommes til dod, който не е загуба, ако се чуе. Общо взето същото предадено по същия начин, но песен като Trolldomsdomt заслужава да бъде въртяна няколко пъти. Ако си харесвате блекенрола на Darkthrone отпреди 20-тина година и звученето на Satyricon от началото на века, няма как да не ви хареса. Както казах, нещата при тях си вървят общо взето по един и същ начин, което си има и плюсовете и минусите. А ако трябва да бъде честен, с годините малко ми се смесиха албумите на Khold и Tulus, а по-интересно музикално остана Sarke.

При 1349 нещата бяха доста по-интересни. Първо през 2006 г. ги напусна един от основателите на групата, китариста Tjalve. След това, след близо 4 годишна пауза издадоха Revelations of the Black Flame (2009), който се оказа тотален шок за феновете. Поредната норвежка група тръгнала по експериментална и авангардна пътека. Да, продължи се с мрачното звучене, но имаше прекалено излишни неща. Странни шумове, викове, пискания, нямаше я агресията и звученето от първите три албума. Посоката бе по-скоро пост блек и някакви индъстриъл експерименти. А и на това отгоре кавър на Pink Floyd, че и с участието на Tom Warrior от Celtic Frost. Разочарованието беше масово, положителните отзиви малко. От сегашна гледна точка албума не ми се струва толкова зле. Има и своите силни моменти, но това което направиха с предишните си албуми, няма как да не оказа влияние. На следващата година издадоха, ако може да се нарече така, албума с който се възвърнаха към звученето, което очакваха от тях – Demonoir (2010). Всъщност нямаше чак толкова голяма разлика. Странните нойз и индъстриъл елементи пак си имаше и все така бяха излишни, но поне класическата блек пуцаница отново беше налице. А именно там им е силата. Това се доказа най-добре в следващия им албум – Massive Cauldron of Chaos (2014), който тази година прави 10 години. Още тогава имах идеята за подобно писание, където да сравня Khold и 1349 и как се развиха нещата при тях, но за съжаление, където защото ми замиха харда, където защото не се хванах сериозно, не се реализира. Но сега успях. Сега за албума. Той беше това, което феновете очакват от групата. Добрия стар блек, но с добър звук и вече с доста сериозно заложени траш елементи. Всъщност този албум го предпочитам пред някои от първите им. Този път се усещаше, че са намерили правилното вдъхновение, което довежда съответно и до добър резултат. Отново вдъхваха надежда. А ако се има предвид, че 2014 г. беше доста слаба музикално, подобен силен албум изпъква.

През 2019 г. издадоха The Infernal Pathway, който така и не ми направи някакво особено впечатление. Отново ги имаше дразнещите междупесния Tunnel of Set, но си беше далеч от експеримента от 2009 г. Личеше си, че са намерили правилното звучене и си продължаваха с него. Буквано преди дни излезе и новия им албум The Wolf & the King, който след първите слушания мога да кажа, че ми направи добро впечатление. Винаги е било плюс, когато албума е с времетраене около 40 мин., така желанието ти да го пуснеш пак, не ти минава. Естествено, трябва да бъде изслушан още няколко пъти за да се обобщи всичките му плюсове и минуси, но след веднага добро впечатление ми направиха The Vessel and the Storm, Fatalist, а The God Devourer е чудесен избор за отваряща албума.

Ако сте стигнали до тук видяхте, че надеждите за нови водачи на норвежката блек сцена и такива които да направят култово име, не се оправдаха особено. Може би времето в което живеем, няма как група в който и да е стил да направи чак такъв пробив и статут. А може би самите решения на групите са довели до това. При 1349 експериментите, след това постепенното, но добро завръщане към звученето. При Khold големите паузи, на моменти липсата на активност и държене на един коловоз в звученето без грам промяна и понякога практически неразличимите им албум. Фактори много, но факт е, че през 2024 г. имаме два добри блек албума, който си струват слушането. И по-важното – доказват, че блекът далеч не е свършил през 1994 г. като качествени издания. Още по-добро доказателство е каталога на лейбъл като Terratur Possessions, там е ултимативната сила.

Dimmu Borgir – Eonian (2018)

Човек трябва да бъде честен със себе си. Има неща, които колкото и да са му присърце, в един момент трябва да погледне на тях извън своите пристрастия, макар че е трудно. Най-вече за да махне „розовите“ очила и да види, че се е водил от своя илюзорна представа. Започвам по такъв необичаен и странен начин това ревю на новия дългоочакван албум на Dimmu Borgir, защото никога не съм крил пристрастията си към групата, които на моменти клонят към крайни. А и са една от двете ми най-любими групи. Смятам, че всеки с музикални предпочитания надхвърлящи „бе пусни нещо там да бучи, няма значение какво“, има поне една група, която особено му е легнала на сърцето. С времето тези предпочитания надхвърлят изтъркания израз „любима група“ и започва да се гледа на музиката им по друг начин. Но сякаш започва малко да губи реална представа в какво се превръща тя. Слабите моменти някак му отбягват, а и „в днешно време, кой прави албуми от-до само със силни песни“. Но вътрешно усеща, че нещата не отиват на добре.

Подобно усещане имах още когато излезе In Sorte Diaboli (2007), музиката сякаш звучеше като един вид вземане на довиждане. А и самата групи изглеждаше по концертите уморена, а по интеревютата отегчена. Но самият албум беше чудесен и продължи линията от силни издания. Тук е мястото да уточня, че по никакъв начин нямам носталгия по първите два албума, за мен реално групата започва с ЕР-то Devil’s Path (1996). Един от принципите на блек метъла, които Юронимъс прокламира е индивидуалността. А Dimmu Borgir винаги са имали такава, винаги са били лидери, не последователи. Създавали са нещо ново и уникално, което е повлияло на немалка част от сцената. И да, отдавна определението „блек метъл“ не описва точно музиката им, но те винаги са били нещо повече от блек метъл група, за разлика от много други, които винаги ще си останат просто блек метъл. Но да се върна към започнатата ми мисъл. Раздялата с Mustis и ICS Vortex, няма да я коментират, защото реално до онзи момент в края на август 2009 г., славата на групата винаги се е основала на високото качество на музиката, която правят, а не на скандалите. За жалост не мога да отрека, че след напускането им, най-вече на Mustis, музиката им загуби много. Колкото и добри композитори и музиканти да са Shagrath, Silenoz и Galder, без да се омаловажава приноса на Nagash и Astennu, а и на Nick Barker и Tjodalv, идването му в групата ги изведе на съвсем друго ниво. Естествено, това стана като се събра и креативната енергия на цялата група в този момент, но след напускането му си пролича много ясно, че е бил голяма част от творческия процес. В Abrahadabra (2010) опитаха да запълнят липсата със симфоничен оркестър, хор, немалко гости музиканти, но просто зееше дупка. Китарите почти не се чуваха, не че някога са били най-основната част от музика им, но екстремното се загуби от толкова претрупаност. И тук усетих, че нещата не отиват на добре и една любима група вероятно отива към края си. Това се засилваше, след неособено активното турне в подкрепа на албума, странното мълчание и препредългото чакане за нов материал от тях. Между другото, независимо от качествата на албума, той ще бъде оплют, къде справедливо, къде не, именно заради това огромно забавяне, противоречива информация как върви създаването му, записването и всички други подобни неща.

И така дойде края на февруари 2018 г., когато беше пусната първата песен от 7 години и половина насам и първата от албума – Interdimensional Summit. Реакциите бяха показателни. В предварителните обяснения, как ще звучи албума, групата нееднократно казаха, че ще бъде едновременно примитивен и блек метъл, но и симфоничен и мащабен, принципно неща, които взаимно си противоречат. А тази песен представляваше по-скоро нещо средно между Therion от XXI в., Epica (да не кажа направо Nightwish) плюс малко Ghost и 80-тарски готик тип Sisters of Mercy. Лично аз не бях разочарован, тъй като ми беше пределно ясно, че преди да излезе албумът, трябва да има някой хит за русолявите розови фенове на Вакен или друг западен фест. А и не рядко през последните години се пуска за пилотна песен, ако не най-слабата, то поне най-достъпната. Така че от една песен, нямаше как да преценя, реално как ще звучи албум. Но пък от друга страна, вътрешно имаше едно съмнение, че ще се продължи линията от Abrahadabra. След още месец време, т.е. края на март, беше пусната още една песен – Council of Wolves and Snakes. Пак според предварителното инфо, тя е любимата на групата и по-експериментална и фолклорна. И да, това се оказа истина. Но последва още разочарование от феновете, които май окончателно се разочароваха от предстоящия албум, дори и без да са го чули. Признавам, и аз на първо слушане останах най-малкото учуден. За първи път ми се случва да слушам тяхна песен и просто...нищо. Една такава накъсана, макар че клипът е може би най-добрият, които са правили, или поне такъв от 2005 г. насам. Но после си я пуснах още няколко пъти, най-вече на слушалки. Мога да кажа, че по съвсем по друг начин звучи. Да, накъсана е леко, странна, но рифът и по-активната част ми дойхода прекрасно, а и има специфична атмосфера, което още веднъж доказа, че за някои неща трябва повече слушане. Да не говоря, че ако беше направена от някоя от модерните зачулени окултни блек групи, феновете щяха да циврят от кеф, но това е една друга тема. Последва месец в който започнаха едно по едно да излизат първите ревюта на албума. Странното беше, че едно с едно не бяха еднакви, но всичките бяха положителни, което още веднъж ми доказа, че не трябва да чета глупостите на пишман (италиански) драскачи. Едните го представяха като по-блек от всякога, а другите по-симфо дори и от предишния им. В крайна сметка на 2-ри май вечерта, един ден и малко преди официалната дата на излизане, албумът изтече в интернет.

Рядко ми се е случавало, след няколко преслушвания, да нямам конкретна песен да ми хареса, а след всяка слушане различна да ми направи впечатление. Но да започвам подред. Не бих казал, че албумът може да се приеме като Abrahadabra част II, определено следва една линия поето от него, но някак встрани звучи от всичко направено от групата до сега. Че не е по-блек от всякога, не е, а дали е по-симфоничен, трудно мога да го определя, но определено все така мащабно звучи. Първо ще започна с негативното. Идеята за включване на хор е много добра, но на моменти наистина пресоляват манджата с използването. Губи се цялата музика, най-вече екстремността, а и странно вокалите на Shagrath най-вече страдат от това, тъй като на моменти хорът се чува повече и по-силно. Агресията отново е леко притъпена, макар че този път китарите се чуват много повече и са доста по по 90-тарски норвежки. The Unveiling не мога да я определя като най-добрия избор за откриваща песен, началото е едно такова...никакво, но после следва много, много приятен мазен блекърски риф, след това пак се успокоява, и общо взето така протича цялата песен, като тук най-много ми идва в много хорът от целия албум. От тук нататък от песен на песен качеството се увеличава. Още от първите слушания най-голямо впечатление ми направиха Alpha Aeon Omega и Rite of Passage. Първата напомня за най-добрите дни на групата и за Puritanical…(2001) и Death cult…(2003), а втората на Perfection or Vanity, отново от албума от 2001 г.. Рифът в заключителната част на The Empyrian Phoenix също ми се понрави много, а и като цяло песента ми хареса. Всъщност от тази песен до края, почти всичко много ми хареса, но като цяло Б-страните, така да се изразя, на албумите на групата винаги са ми били по-любимата част. Да, в I Am Sovereign има един момент, който ми идва разчупен и мазен в повече, но трудно бих определил  песента като слаба, просто един друг тип фенове бих я харесали повече, от колкото традиционните на Боргир. Archaic Correspondence е една от онези песни на групата, които постепенно ми харесват, но един път докосне ли те, завинаги ти става любима. И да, и в нея има момент на разчупване, който ме кара леко да се мръщя. Това, заедно с на моменти прекомерната употреба на хора, са главните отрицателни черти на албума. Както примерно в предварително обявената като олдскуул блек метъл тракавица Lightbringer, където точно има момент на който да се изкефиш и всичко се променя, а и завършва с риф типичен за звученето на Satyricon от последните 10-тина години, което не е непременно зле. Всъщност такива моменти има на още 2-3 пъти в албума. Което ме подсеща за темата „клавири“. Сега няма смисъл да сравнявам Mustis със Shagrath и Geir, но не смятам, че последните двама са се представили зле. Може би съм един от малкото на които им харесва това звучене. На моменти носещо нюанса на Filosofem на Burzum, на моменти биещи на почти електро поп звученето на последния The Kovenant или някои от нещата на Neurotech. Но наистина много ми се понравиха и са ми приятни. Най-трудно запомнящата се песен е Aetheric, която всъщност след като си я пусна, установявам, че е сред най-добрите в албума, но колкото и да е добре, щом е нужно да си я пускам отново и отново, че да се подсещам, как звучи, това не е много добре. А и обложката е много добра, стилна, изчистена, но едновременно и детайна, с интересни мотиви.

Оценката може на някой да му се стори и малко висока, но както започнах това писание, просто човек трябва да е честен със себе си, а това което чух ми хареса, като съм наясно и със слабостите му. По никакъв начин не мога да кажа, че групата сега е по-добра или силна от всякога. Няма какво да се лъжем, най-добрите им времена бяха преди 10, че даже и 15 години. Проблемът на много от старите фенове, които ги критикуват е, че групата вече порасна и промени звученето си, а то няма общо с това от времето, когато те тепърва я откриха и им ставаше любима. Но основното е, че и те пораснаха, и както с групата, много неща вече не са както преди. Вероятно това ще им е последния албум, така че нека се радваме, че въпреки всичко групата оцеля и продължи. Лично аз се радвам, че мога да говоря през 2018 г. за тях със „са“, а не „бяха“.

Оценка: 8,5/10